РЕШЕНИЕ
№ 2007
гр. Бургас, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20252120104442 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, във вр. чл.22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, евентуални искове по
отношения на първия с правно основание вр. чл. 21 във вр. 19, ал.5 и чл.10а,
ал.2 от ЗПК, чл.26, ал.1, предл. първо във вр. чл.26, ал.4 от ЗЗД, както и иск с
правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на Ж. Й. А. с ЕГН
**********, с адрес: гр. ***********************, чрез адв. А. Д., против
ответника „Вива Кредит“ АД с ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление гр.******************.
Ищецът сочи, че на ****.2024 г. между нея и ответното дружество е
сключен Договор за паричен заем *************. Съгласно чл.2 от договора
заемодателят се задължил да предаде на заемателя сумата в размер на 2100
лв., а заемателят следвало да я върне при уговорена погасителна вноска в
размер на 130, 22 лв., в която били включени главница, лихва и такса за
експресно разглеждане. Срокът на заема бил 60 седмици, като броят на
вноските бил 30. Годишният лихвен процент по заема бил в размер на 40, 32
%, а общият размер на всички плащания с включена такса за експресно
разглеждане е 3906, 60 лв. Годишният процент на разходите бил в размер на
50, 03 %. За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на
1257, 90 лв. Таксата следвало да се заплати от заемателя разсрочено, като се
раздели на равни части и се включи в размера на всяка погасителна вноска.
1
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се задължавал в 3-дневен
срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция, като
подробно били описани условията, на които всяко от посочените обезпечения
следвало да отговаря. Съгласно чл.4, ал.2 от договора, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят
дължал неустойка в размер на 838, 80 лв. Страните се уговорили неустойката
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, като в този случай дължимата вноска била в размер на 158, 18 лв., а
общото задължение по договора ставало в размер на 4745, 40 лв. Ищцата
погасила по процесния договор суми на обща стойност от 2209, 48 лв.
По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
във вр. чл.22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, счита, че ищцата има качеството
на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. Сочи, че таксата за експерсно
разглеждане на документи не била посочена като включена в ГПР, поради
което имало неправилно посочване на ГПР. Тя се явявала скрито
възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да се включи в
ГПР, като цитира съдебна практика в тази насока. Позовава се на практика и
на СЕС. В процесният случай било видно, че изискваната от ищцата такса за
експресно разглеждане била явно непропорционална на отпуснатия кредит в
размер на 2100 лв., тъй като представлявала 59, 90 % от главницата по
кредита.
Заявява, че не било посочено които разходи точно са включени в ГПР и
кой разход какъв процент от ГПР формира. В тази връзка се позовава и на
съдебна практика и на такава на СЕС. Акцентира, че когато договор за кредит
не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя
в неравностойно положение и го възпрепятствал да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било
достатъчно, за да се считат за спазени законовите изисквания, като в такъв
смисъл се позовава на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Поради това в
договора следвало да е посочено не само цифрово какъв е ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които били отчетени при формиране на ГПР.
По отношение на евентуалния иск за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.1, ал.3 от договора за паричен заем, се позовава на
разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК.Сочи, че включените в пакета
услуги на практика обслужвали усвояването и управлението на кредита,
поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по
смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Целта на посочената договорна клауза била да
служи като скрито възнаграждение, поради което и същата била нищожна.
По отношение на евентуалния иск за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.4, ал.2 от договора за паричен заем, посочва, че изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция в размер
2
на цялата дължима по договора сума, съдържало множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид
броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят, на
практика правили задължението неизпълнимо. Включена по този начин,
неустойката на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и
представлявала сигурна печалба на заемодателя. Акцентира и излага подробни
аргументи за това, че клаузата на чл.4, ал.2 от договора противоречала на
добрите нрави, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Извежда
аргумент, обосноваващ нищожността на клаузата и от разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО, като се позовава и на практика на СЕС.
По отношение на евентуалния иск за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.2, ал.1, т.5 от договора за паричен заем, сочи, че така уговорен,
размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави. Счита,
че договорената между страните лихва в размер на 40, 32 % годишно
надхвърляла повече от 3 пъти законната, което било нарушение на добрите
нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва.
По отношение на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от
ЗЗД, посочва, че съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност
на кредита възлизала на 2100 лв. Твърди, че ищцата погасила до момента по
кредита суми на обща стойност в размер на 2209, 48 лв. В случай, че
договорът за кредит бъде обявен за недействителен, то ищцата надплатила
109, 48 лв. Поради това и намира, че полученото подлежи на връщане при
начална липса на основание.
Моли да бъде прието за установено по отношение на ответното
дружество, че сключеният между страните Договор за паричен заем
*********** от ****.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, във вр. чл.22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК; в условията на евентуалност
иск за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.1, ал.3 от сключеният
между тях Договор за паричен заем ********** от ****.2024 г. поради
противоречие с разпоредбата на чл. 21 във вр. 19, ал.5 и чл.10а, ал.2 от ЗПК;
че клаузата на чл.4, ал.2 от сключеният между тях Договор за паричен заем
************* от ****.2024 г. е нищожна поради противоречие с
разпоредбата на чл.26, ал.1, предл. първо във вр. чл.26, ал.4 от ЗЗД; че клаузата
на чл.2, ал.1, т.5 от сключеният между тях Договор за паричен заем *********
от ****.2024 г. е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.26, ал.1,
предл. първо във вр. чл.26, ал.4 от ЗЗД, както и иск за осъждане на ответното
дружество да заплати сумата в размер на 109, 48 лв., представляваща платена
без основание сума на ответното дружество, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаването на исковата молба до окончателно
изплащане на вземането. Представят се доказателства. Претендират се
разноски.
3
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове.
Изразява подробно и обстоятелствено становище за недопустимост на
предявените установителни искове за прогласяване на недействителността на
целия договор за паричен заем, както и на отделни клаузи от същия.
По отношение на първия главен иск и по същество, заявява, че от
съдържанието на процесния договор за паричен заем било видно, че в него са
посочени ГПР, фиксиран годишен лихвен процент и общия размер на всички
плащания по договора. Единственият компонент, който определял ГПР бил
годишният лихвен процент, като били посочени и допусканията, при които
ГПР се изчислявал. Обстоятелството дали неустойката следвало да се включи
в ГПР било относимо към действителността само на посочената клауза, а не
на целия договор.
Оспорва твърденията на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на
заявката за кредит, следвало да се включи в ГПР, като излага аргументи в тази
насока. В допълнение, заявява, че потребителят е имал възможност свободно
и доброволно да реши дали да се възползва от услугата за експресно
разглеждане на заявката, или да изчака 10 дни. Искането за ползване на
услугата, създавало за заемодателят задължение за бърза реакция и съответно
за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експерсно разглеждане
на заявката също така не заобикаляла изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Експерсното разглеждане на документи не е действие по усвояване и
управление на кредита, защото го предхождало времево. Ищцата не можела да
се позовава на неравноправност, защото оспорваната клауза фигурира в
договора по изрична нейна заявка, а не е едностранно заложена от ответното
дружество.
По отношение на следващия евентуален иск за прогласяване на
нищожността на клаузата, предвиждаща такса за експерсно разглеждане на
документи, намира, че доводите на ищцата са неоснователни. Таксата била
дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение,
което въпреки посочената предоставена услуга, можело да не възникне по
решение на която и да е от страните. Таксата представлявала цената на
предоставяната от кредита услуга, а именно по експресно разглеждане на
документите и поради това той бил свободен да определи какъв да е нейният
размер по аргумент от чл.9 от ЗЗД.
По отношение на твърденията на ищцата относно клаузата на чл.4, ал.2
от договора, заявява, че неустойката по своята същност представлявала форма
на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Ако заемателят добросъвестно изпълни поетото договорно
задължение и предостави такава гаранция, то кредиторът би събрал вземането
си и не би търпял посочените по – горе вреди. Що се касаело до позицията, че
уговорената неустойка противоречала на принципите на добросъвестността,
преценката за основателността й следвало да бъде направено чрез комплексно
изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
4
на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да се приемело,
че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейния размер.
Посочва, че още с получаването на СЕС ищцата е била подробно
запозната с изискванията за предоставяне на обезпечение в договора, както е
имала достатъчно време и възможност да се снабди с поръчител или да
предостави банкова гаранция, за да обезпечи кредита и да избегне евентуално
начисляване на неустойка. Оспорва доводите, че ГПР следвало да включва
уговорената неустойка, като се позовава и на разпоредбата на чл.19, ал.3 от
ЗПК.
Оспорва твърденията на ищцата относно клаузата на чл.2, ал.1, т.5 от
процесния договор за паричен заем. Счита, че не са налице предпоставките за
уважаване на осъдителния иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, доколкото и
съобразно съдебната практика не е осъществен фактическият състав на
цитираната правна норма, респ. не били ангажирани доказателства в тази
насока.
Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като неоснователни.
Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ищецът е сключил Договор за паричен заем
*********** от ****.2024 г. с дружеството „Вива Кредит“ АД. По силата на
посочения договор кредиторът се задължил да предостави на
кредитополучателя сумата от 2100 лв. Уговореният срок на кредита бил
шестдесет седмици.
Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40, 32 %, като и
посочен годишен процент на разходите в размер на 50, 03 %.
В чл.1, ал.3 от договора било посочено, че за извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи в размер на
1257, 90 лв. Страните уговорили таксата да се заплащала разсрочено като се
разделила на равни части и се включвала в размера на всяка от погасителните
вноски.
В чл.4, ал.1 от договора било уговорено, че заемателят следвал да
предостави в три дневен срок от усвояване на сумата едно от описаните в
разпоредбата обезпечение – поръчител, което да отговаря на описаните там
условия или съответно банкова гаранция. В ал.2 било предвидено, че в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят
дължал неустойка в размер на 838, 80 лв. Страните се уговаряли неустойката
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните
5
вноски, като в този случай дължимата вноски била в размер на 158, 18 лв., а
общото задължение ставало 4745, 40 лв.
От приложения погасителен план по договора за заем се установява, че
общата сума за погасяване е в размер на 4745, 40 лв., като месечно следва да
се заплаща и сумата от 158, 18 лв.
По делото са представени разписки, видно от които Ж. Й. А. е превела
на ответното дружество общо сумата в размер на 2209, 48 лв. Като основание
за плащане по разписките е записано „вноска по кредит“. В тази връзка по
делото е представена от ответното дружество и справка погасителен план по
договор за паричен заем *********** от ****.2024 г. на Ж. Й. А., видно от
която общо платена лихва е в размер на 548, 70 лв., а общо платена главница е
в размер на 2100 лв. Към момента на справката, ищцата няма задължения към
ответното дружество.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
По предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл.22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за договор
за заем **************/20.11.2023 г.:
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва по пътя на
пълното и главно доказване да установи сключването на Договор за паричен
заем ************ от ****.2024 г.; че същият е нищожен, поради
противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна
разпоредби на ЗПК.
Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са
сключили Договор за паричен заем *********** от ****.2024 г. Сключеният
между страните договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така
поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни
при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с
предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски
кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в
качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР
на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната
дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е
приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да
следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав,
съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че
посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите
в размер на 50, 03 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не
са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат
6
включени при определяне на коректния процент на годишния процент на
разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно Решение на СЕС от
14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да
се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в Договор
за паричен заем ************ от ****.2024 г., може да се направи извод, че
начисляването на сумата в размер на 1257, 90 лв., която е такава за експресно
разглеждане на искането за кредит, на практика представлява такса,
начислявана за предоставяне на допълнителни услуги във връзка с управление
на кредита или е такава по чл.10а от ЗПК. По тези причини, същата сума
следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от
ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г.
по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните съдилища –
напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./.
Същото би следвало да се отнася и до т.нар. „неустойка“ за непредставяне на
обезпечение, уговорена в чл.4, ал.2 от договора, която на практика
представлява „скрито възнаграждение“ за кредитора. Съгласно установената
вече практика, когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква
ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Такава следва да е
последицата при въвеждането на потребителя в заблуждение досежно
действителните разходи, които същият следва да понесе във връзка със
сключения договор за потребителски кредит.
Нещо повече, настоящият състав намира, че е налице още едно
основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит, поради противоречие на изискванията на ЗПК относно неговото
минимално необходимо съдържание.
Посоченият в договора годишен процент на разходите е определен
7
единствено като абсолютна процентна стойност – 50, 03 %, без взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в
Приложение № 1 начин и до посочване на конкретната методика, при която е
изчислен посочения като сума годишен процент на разходите, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР
отразява общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в то
в а число и дължимите на посредниците за сключването на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на
годишния процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение
в контекста на Директива 87/102, по – конкретно доколкото позволява на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67). За
неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на
Директивата, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно
националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски.
Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за
кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите по член 10,
параграф 2, буква ж) от Директивата (пар. 70 от Решението). Доколкото
непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба
на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по
смисъла на чл. 23 от Директивата (пар. 71 от Решението). Това следва да се
отнася и до посочване на конкретната методика, при която е изчислен
посочения като сума годишен процент на разходите.
Подобен е изводът, изведен и в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на
ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, където е прието, че са законосъобразни
изводите на въззивния съд по отношение на това, че договор за потребителски
кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
Предвид изхода на делото по главния иск, не се налага разглеждане на
предявените евентуални искове.
По предявения осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:
При недействителност на договора, съгласно и разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
От представените по делото писмени доказателства, се установява, че
усвоените суми по процесния договор за потребителски кредит са в размер на
2100 лв., което обстоятелство не се оспорва от ответника по насрещния иск.
Съдът съобрази, че съобразно представените по делото писмени доказателства
8
–платежни нареждания, ищецът е заплатил на ответното дружество сумата в
размер на общо 2209, 48 лв.
По тези съображения, съдът намира, че ищецът доказва превеждането
на сумата от 109, 48 лв., за което има представени и писмени доказателства,
като ответното дружество не доказва основанието за получаване на сумата,
поради което и предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да
бъде уважен.
По разноските:
По делото е направено своевременно искане за присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2
от Закона за адвокатурата. Съгласно посочената разпоредба адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и
съдействие на материално затруднени лица. Съгласно ал. 2 на посочената
разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. /Така и Определение № 88 от 9.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. №
446/2022 г., IV г. о., ГК /. Изявлението за оказване на безплатна правна помощ
по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата обвързва съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаването му е: правната помощ по делото да е осъществена без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна; липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този
смисъл е и трайно формираната съдебна практика на ВКС по приложение на
чл. 38 от ЗА. /Така Определение № 78 от 4.03.2022 г. на ВКС по гр. д. №
4150/2021 г., IV г. о., ГК и др. /. Предвид обстоятелството, че изходът на
делото е в полза на страната, то искането за осъждане за заплащане на
адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, като бъдат присъдени
разноски в размер на общо 1440, 20 лв.
Съдът съобрази минимално установените в Наредба №1 от 09.07.2004 г.
за възнагражденията за адвокатска работа, като счита, че общият размер на
исканите от адвоката възнаграждения в размер на 2880, 40 лв. с ДДС се явяват
прекомерни. Следва да се посочи, че по делото са предявени четири
съединени в условията на евентуалност иска, по които фактите са едни и
същи, като на практика нито един от тях не се отличава с фактическа и правна
сложност. Следва да се посочи и също така, че съдът не е абсолютно обвързан
от предвидените минимални размери в цитираната наредба, поради което и
посочените в същата възнаграждения по – скоро служат за ориентир, а не са
такива със задължителен за съда характер. На тази база, съдът счита, че
именно следва да бъдат присъдени разноски, но тези за адвокатско
възнаграждение следва да бъдат намалени наполовина, тоест в размер на 1440,
9
20 лв., които са дължими на адвоката, както и като се присъди сумата от 250
лв., представляваща заплатена държавна такса на ищцата.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено по предявения иск от Ж. Й. А. с ЕГН
**********, с адрес: гр. ********************************, чрез адв. А. Д.
от САК, против „Вива Кредит“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. ****************************************, че сключеният
между тях Договор за паричен заем****************** от ****.2024 г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД „Вива Кредит“ АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.
*******************************, ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Й. А. с ЕГН
**********, с адрес: гр. ***************, сумата от 109, 48 лв.,
представляваща платена без основание сума на ответното дружество, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – ****.2024 г. до
окончателно изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв.
„Вива Кредит“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.*****************************, ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Й. А. с ЕГН
**********, с адрес: гр.******************, сумата от 250, 00 лв.,
представляваща сторените в исковото производство съдебно – деловодни
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв.
„Вива Кредит“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.***********************, ДА ЗАПЛАТИ на адв.А. Д. от САК, служебен
номер **************, сумата от общо 1440, 20 лв., представляваща
възнаграждение за безплатна правна помощ, осъществена по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10