РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Костадинова-Младенова въззивно гр. дело № 3239 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори,
Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от
Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).
С Решение № 20270109 от 07.12.2020г., постановено
по гр. д. № 23894/2020г. по описа на СРС, 83 състав, изменено с Решение №
20043301 от 15.02.2021г. е издадена заповед на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН,
срещу А.И.А., ЕГН **********, която задължава същия на основание чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗЗДН да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на М.С.А., ЕГН **********, като го
предупреждава, при неизпълнение на посочената заповед на основание чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН
полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата. С посоченото решение на А.И.А., ЕГН ********** на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН е наложена
глоба в размер на 200 лв., платима в полза на държавния бюджет и същият е
осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 25 лв.
В законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба на А.И.А., чрез пълномощника си адв. С.К. от САК, с която се обжалва
изцяло посоченото съдебно решение. В жалбата са изложени твърдения за
неправилност, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения.
Твърди, че неправилно съдът е приел за доказано извършването на акт на домашно
насилие от страна на въззивника само въз основа на представената от молителката декларация по
чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и показания на свидетел, който нямал лични впечатления от
описаните събития, а само косвени. Излагат се доводи в подкрепа на жалбата. Не се
сочат нови доказателства пред въззивната инстанция. Моли да се отмени
обжалваното решение и да се постанови друго, с което се отхвърли молбата за
защита по ЗЗДН. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за двете
инстанции.
В срока по
чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН въззиваемата страна М.С.А., ЕГН **********, представлявана
от процесуалния си представител адв. Д.М. от САК е подала отговор на въззивната
жалба. В него се
изразяват доводи за неоснователност на същата и се моли обжалваното решение да
бъде потвърдено изцяло като правилно.
В открито
съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощения представител, поддържа
въззивната жалба по изложените в нея съображения и не сочи нови доказателства.
В хода на устните състезания излага доводи, че от доказателствата по делото не
се установява въззивникът да е извършил акт на домашно насилие по отношение на молителя.
Пледира за отмяна на решението и за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито
съдебно заседание въззиваемата, чрез процесуалния си представител адв. Д.М. от
САК, оспорват въззивната жалба. Не сочат нови доказателства пред въззивната
инстанция. Пледира за оставяне в сила на решението на районния съд.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответника в първоинстанционното
производство, имащ правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ
на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН,
валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът приема, че въззивната
жалба е допустима и редовна, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по препращащата
разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на
правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй
като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата с
която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Делото пред
първата съдебна инстанция е образувано по молба на М.С.А. за защита от домашно
насилие, извършено на 07.06.2020г. сутринта в апартамент № 37, в гр. София,
ж.к. *********подробно описано в молбата.
Ответникът е
оспорил твърдението, че е извършил процесното насилие. Твърди, че от началото
на 2020г. молителката, с която са разведени повече от десет години, се
самонастанила в личното му жилище на посочения адрес и въпреки неговото
настояване отказвала да го напусне.
С обжалваното решение № 20270109 от
07.12.2020г., постановено по гр. дело № 23894/2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 83 състав,
съдът е издал заповед за защита на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН, като е задължил
ответника А.И.А. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение
на М.С.А.. Първоинстанционният съд е предупредил ответника
за последиците по чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН и е наложил глоба в размер на 200 лева. Осъдил е ответникът да заплати по сметка на СРС
държавна такса в размер на 25 лева.
Настоящият въззивен състав, като прецени
приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда
на въззивното производство, прие следното:
Първоинстанционният съд неправилно е приел,
че молбата за защита по ЗЗДН е основателна.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, домашно насилие е всеки
акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот,
личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо
съпружеско съжителство.
От
представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, в която са описани
актовете на домашно насилие, няма данни, че действително ответникът е извършил
твърдените актове на домашно насилие, в нея макар и актовете на насилие да са
индивидуализирани, се съдържат само твърдения и предположения за автора на
деянията, от които не може да се направи категоричен извод за обективно
извършен акт на домашно насилие от страна на ответника.
Относно
приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, настоящата съдебна
инстанция намира за уместно да посочи следното:
Декларацията
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е доказателствено
средство, чрез което се доказва конкретният насилнически акт и неговото
авторство, както и евентуалните последици от този акт. Декларацията е частен
свидетелстващ документ, който притежава материална доказателствена сила за
удостоверените от пострадалия изгодни за него факти (за разлика от исковия
процес, където частните свидетелстващи документи имат материална
доказателствена сила, ако удостоверяват неизгодни за издателя факти). За да е
годно доказателствено средство, тази декларация трябва да индивидуализира акта
на насилие по начина, по който в редовната молба за защита актът е описан,
както бе посочено по-горе. Съдът няма право да указва на пострадалия да
представи годна (пълна) декларация, защото би нарушил своето безпристрастие –
неговото задължение се простира само до там да укаже, че не се сочат
доказателства за процесния насилнически акт и неговото авторство. Когато актът
на насилие е извършен в отсъствието на очевидци ("на четири очи"),
декларацията е достатъчна, за да се приложат спрямо ответника мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), именно предвид
нейната материална доказателствена сила. Ако обаче в обективния мир има други
доказателства за извършеното насилие /напр. очевидци/ и носещата
доказателствената тежест страна не е положила дължимата грижа за събирането им,
съдът не следва да уважава молбата за защита. В случай че са събрани и други
доказателства, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да се цени във
връзка с тях, и ако съдът намери доказателствата, кореспондиращи с
декларацията, едва тогава следва да уважи молбата за защита.
В
случая, относно твърдения акт на домашно насилие – забрана да ползва
готварската печка, макар и същият да е описан в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, той по своята същност не
е акт на домашно насилие по см. на чл.2 от ЗЗДН. По отношение на втория
акт -
удар с ботуш по главата, по делото не са събрани категорични
доказателства за извършването им, но няма данни този акт да е извършен на
"четири очи" между молителката и ответника. Нещо повече в жилището по
време на инцидента се е намирал свидетелят Р.А.. Пред съда разказва, че е имало
конфликт между родителите му, на който той е присъствал, но не е имало акт на
домашно насилие от страна на ответника.
Събраните в първата инстанция гласни
доказателствени средства не установяват по безспорен начин извършен акт на
домашно насилие от въззивника А.И.А. по отношение на въззиваемата М.С.А.. От показанията на разпитания
свидетел Р.А., син на страните, който е присъствал в жилището в процесната
сутрин, може да се обоснове извод, че на
07.09.2020г. страните са се намирали в личното жилище на ответника и между тях
е възникнал конфликт. Този конфиликт е породен от нежеланието на молителката да
напусне жилището на ответника, в което се е самонастанила от началото на 2020г.
Настоящият състав не кредитира показанията на свидетеля Е.Д.-Г., сестра на
молителката, доколкото те възпроизвеждат нейни възприятия от разказ, на
молителя. Същата не е присъствала и не е възприела лично описаните в
декларацията актове на насилие. При
разпита й пред съда става ясно, че
нейните впечатления от процесната сутрин не са лични, а са формирани от разказ
на молителката. Поради което настоящия състав намира, че нейния разказ не
пресъздава непосредствените й впечатления, от които да се направи категоричен
извод за осъществен от ответника акт на домашно насилие по отношение на
молителката.
С оглед на изложеното настоящия състав намира,
че приетата от районния съд декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН не представлява
годно доказателствено средство за установяване на твърдения от молителя насилнически
акт, тъй като макар и да съдържа данни за извършителя на насилието, както и за мястото,
времето и начина на извършване на последното, тъй като същността на
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е, че тя представлява
доказателствено средство, което е изрично предвидено със закон и може да служи
за установяване на факти свързани с осъщественото домашно насилие, само в хипотезата, ако не са налице други
доказателства. Пред първата инстанция, са събрани други писмени и гласни
доказателства, които следва да бъдат преценени в тяхната съвкупност. Т.е.
неприложима е нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН и съдът не следва да издава
заповед за защита въз основа на декларацията, тъй като са събрани и други
доказателства.
Настоящият
съдебен състав, преценявайки в съвкупност гласните и писмени доказателства по
делото, приема за установено, че 07.06.2020г. страните са се намирали в личното
жилище на ответника и между тях е възникнал конфликт, породен от поведението на
молителката. Описаният в декларация акт на домашно насилие – забрана за
ползване на печката по своята същност не съставлява акт на домашно насилие. По
отношение на второто изпълнително действие, описано в декларацията – удар с
ботуш по главата, по делото не се събраха достатъчно доказателства за
осъществяването му.
Като
допълнение към изложените мотиви следва да се посочи, че в доказателствена
тежест на молителите, по арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК, е да установят
твърдения акт на насилие, а от съвкупната преценка на доказателства по делото
не може да се обоснове извод, че на 07.06.2020г. сутринта в апартамент № 37, в гр. София, ж.к. *********А.И.А. е осъществил акт на домашно насилие спрямо М.С.А.. Недоказаните
факти са неосъществени за съда факти, поради което и страната, която твърди
фактите следва да понесе неблагоприятните последици – оставяне без уважение на
молбата за защита по ЗЗДН.
Други относими доказателства за твърденията
на страните не са ангажирани пред въззивна инстанция.
По изложените съображения настоящият въззивен
състав приема, че въззивната жалба на ответника А.И.А. е основателна.
Поради несъвпадане на приетите от двете инстанции правни изводи, въззивният съд изцяло отменя обжалваното решение,
като неправилно, а молбата за защита по ЗЗДН - оставя без уважение.
Съгласно нормата
на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
По разноските:
Разноски във
въззивното производство са претендирани своевременно от страните, поради което
съдът дължи произнасяне.
От изхода на
въззивното дело следва, че въззивникът А.И.А. не дължи на СГС държавна такса за
въззивната й жалба, нито дължи разноски на въззиваемата страна.
В разпоредбите на чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК законодателят е уредил правото на разноски на ответника по иска като
своеобразна санкция в тежест на ищеца респ. молителя поради неоправдано
заведеното дело срещу него, станало причина последният да извърши разноски
за организиране и провеждане на правната си защита по спора.
А.И.А., който има качеството на
ответник в производството, е поискал присъждане на направените от него разноски
по делото пред двете инстанции – 500 лв. за първа инстанция и 400 лв. за
въззивна инстанция, което искане е своевременно заявено. Ето защо и на
основание чл.78, ал.4 ГПК на него му се следват такива, при условие, че са
представени доказателства за реално направени разходи от тази страна за защита
срещу предявения иск.
От страна на молителката, обаче, е
направено своевременно възражение за прекомерност на заплатеното в полза
процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение.
Налице са основанията на чл.78, ал.5 ГПК, тъй като заплатеното възнаграждение в първоинстанционното производтво е
прекомерно както с оглед на действителната правна и фактическа сложност на
делото, така и с оглед на участието на адвоката в производството пред СРС,
което е обективирано единствено в депозирането на молба за присъждането на
разноски, без да е осъществена реална защита изразяваща се в подаването на
отговор на молбата или ангажиране на доказателства оборващи твърденията на
молителката. С оглед на това съдът намира, че в полза на ответника следва да
бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер по - нисък от
заплатения. Той не може да бъде намален под минимално определения размер
съгласно чл.36, ал.2 от ЗА, а именно под размера за съответния вид работа,
предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.
Ето защо съобразявайки разпоредбата на чл.22 от НМРАВ съдът следва присъди
разноски за процесуално представителство пред първа инстанция, защита и
съдействие по ЗЗДН в минималния му размер от 400 лв.
За въззивна
инстанция претенцията е за сторени разноски за адвокатски хонорар е в размер на 400 лв., при минимален размер,
посочен в чл. 22 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения 400 лв., при проведено по
делото, което не е с фактическа и правна сложност, едно съдебно заседание и
съдът присъжда адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. на въззивника за
въззивна инстанция.
С оглед на
изложеното на основание чл. 11, ал. 3, предл. 1 от ЗЗДН молителят М.С.А. следва да бъде осъден да заплати на ответника А.И.А. разноски
по делото в размер на 12.50 лв. заплатена държавна такса за въззивна инстанция,
сумата от 400 лева заплатен адвокатски
хонорар за въззивна инстанция, 400 лв. заплатен хонорар за първа инстанция,
като претенцията до 500 лв. се явява неоснователна.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 20270109 от 07.12.2020г., издадено по гр.
д. № 23894/2020г. по описа на СРС 83 състав, изменено с Решение № 20043301 от
15.02.2021г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на М.С.А., ЕГН ********** за издаване на заповед за съдебна
защита срещу А.И.А., ЕГН ********** и
ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА на М.С.А., ЕГН **********, с която
на ответника А.И.А., ЕГН ********** да бъдат наложени мерките по чл. 5, ал. 1
от Закона за защита от домашното насилие.
ОСЪЖДА М.С.А.,
ЕГН **********, с адрес *** на основание
чл. 11, ал. 3, предл. 1 от ЗЗДН, да заплати
на А.И.А., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 вр. с чл. чл. 11, ал. 3, предл. 1 от ЗЗДН сумата от 12.50 лв.
заплатена държавна такса за въззивна инстанция, сумата от 400 лева заплатен адвокатски хонорар за
въззивна инстанция, и сумата 400 лв. заплатен хонорар за първа инстанция, като отхвърля
иска за разликата до 500 лв. като неоснователна.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.