Р Е Ш Е Н И Е
№ 38 19.07.2018
год.
гр.Чирпан
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд гр.Чирпан, първи състав
На 05.07.2018 год.
В публично заседание в състав:
Председател:
Атанас Динков
Секретар: Милена Ташева
сложи за разглеждане докладваното от председателя
Атанас Динков гр. дело номер № 926 по описа за 2017 година и за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 162, ал. 3 от КТ, вр. чл. 213, ал. 2 от КТ, вр. чл. 127, т. 2 от КТ.
В исковата и уточняващата молби (ИМ) се твърди, че
ищцата М.Н.А. била в трудово правоотношение с ответника НЧ „Отец Паисий – 1928г.“
с. Мирово от 01.10.1971г. на длъжността „Библиотекар – секретар“, на безсрочен
трудов договор и пълно работно време. Последното допълнително споразумение към
трудовия й договор било от 03.01.2017г. с брутно трудово възнаграждение 546.42
лв., като общият й трудов стаж на тази длъжност бил над 43 години. През 2017г.
поради здравословни причини няколкократно била в отпуск по болест, конкретно от
25.07.2017г. до 20.08.2017г. и от 28.09.2017г. до 01.09.2017г. включително. В ИМ
се твърди, че за периода от 01.06.2017г. до 14.09.2017г. работодателят не
изплатил на ищцата дължимото трудово възнаграждение, както и частта от обезщетението
за отпуск по болест. На 05.09.2017г. ищцата получила по пощата писмо, подписано
от председателката на читалището, с което й се изисквали обяснения по чл. 193
от КТ за твърдени отсъствия от работното място. Ищцата твърди, че такива
отсъствия не била допускала, а в дадения срок нямала пред кого да даде
обяснения. На 14.09.2017г., представляващият читалището – Д.Н., ведно с трима
от членовете на настоятелството и в присъствието на кмета на с. Мирово – Д.М.,
отишли на работното й място, където кметът й заявил, че била уволнена, да
предаде ключовете от читалището и да си отива вкъщи. На възражението на ищцата,
че така не било редно, била нападната словесно от всички присъстващи, кметът й
взел ключовете от бюрото и я накарал да напусне читалището. На петнадесети
септември направила опит да отиде на работа, но не била допусната до работното
си място поради това, че същото било заключено и така до края на месеца. Поради
отнетия й достъп до работното място ищцата нямала възможност да изпълнява
трудовите си задължения. На 04.10.2017г., отново с писмо по пощата, била
поканена да издаде „материалното имущество“, което й се водело, поради
прекратено трудово правоотношение, но след като се явила в читалището, на
практика не й била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение
и след като получила някои от личните си вещи, предоставени за етнографска
изложба в читалището, си тръгнала, като й било предадено, че на нейно място
вече имало новоназначен човек, който знаела само по малкото име – Виктор.
Моли съда да постанови
решение с което, да осъди ответника да й заплати дължимите трудови
възнаграждения за периода 01.06.2017г. – 14.09.2017г. в размер на 1226.42лв.,
ведно със законната лихва от датата на постъпване на ИМ в съда до изплащане на
задължението, разпределено по месеци, както следва: за м. юни 2017г. – сумата
от 426.17 лв.; за м. юли 2017г. – сумата 363.90 лв.; за м. август 2017г. –
сумата от 138.01 лв. и за м. септември 2017г. – сумата 298.37 лв.
Да осъди ответника да й заплати дължимите от него
като работодател обезщетения за отпуск по болест за м. юли 2017г. в размер на
53.34 лв. и за м. август 2017г. – 50.43 лева, ведно със законната лихва от
датата на постъпване на ИМ в съда до изплащане на задължението.
Да осъди ответника да й заплати сумата от 3278.52
лева, представляваща обезщетение за незаконното й недопускане до работа, в
размер на дължимото й брутно трудово възнаграждение, за периода от 15.09.2017г.
до датата на подаване на уточняващата ИМ - 20.03.2018г., ведно със законната
лихва от датата на постъпване на ИМ в съда до изплащане на задължението.
Да осъди ответника да прекрати незаконосъобразното
и недопускане до работното й място и да бъде задължен същия да й осигури достъп
за изпълнение на трудовите й задължения.
Да осъди ответника да й заплати разноските по
делото за изплатен адвокатски хонорар.
В о.с.з. съдът, на осн. чл. 214 от ГПК допусна
изменение на иска в размера на неизплатените трудови възнаграждения, от
претендирания в размер 1226.42лв. да се счита за предявен иска на стойност
1302.95лв., а по отношение на иска по чл. 213, ал. 2 от КТ от предявения
1639.26лв. за периода от 15.09.2017г. до датата на завеждане на иска –
12.12.2017г. размерът се намаля до 1610.50лв.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и допълнение
към отговор от ответника, в който изразяват становище, че предявените искове са
допустими, но неоснователни и ги оспорват изцяло.
В о.с.з. ищецът,
редовно призован, чрез пълномощника си поддържа предявените искове. Молят,
същите да бъдат уважени с допуснатото в о.с.з. изменение на размера, ведно със
законните лихви. Молят, да бъдат присъдени направените по делото разноски.
В о.с.з.
ответникът, редовно призован, чрез пълномощник, молят исковите претенции да бъдат
отхвърлени. Молят, да им бъдат присъдени направените по делото разноски.
Съдът, след като се
съобрази със становищата на страните и взе предвид събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск с правно основание чл. 128, ал. 2 от КТ се претендира ответникът да заплати на ищцата сумата от дължимите трудови възнаграждения за периода от 01.06.2017г. до 14.09.2017г. в общ размер на 1302,95 лв., ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба до окончателното и изплащане.
Според чл. 128 от КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или
служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При
предявен иск по чл. 128 от КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже,
съществуването на трудово правоотношение между страните за неопределено време,
какъв е размерът на уговореното месечно брутно трудово възнаграждение за
отделните месеци през периода, както и че към датата на образуване на делото
възнаграждението е изискуемо, а в тежест на ответника е да докаже, че е
заплатил на ищеца дължимото трудово възнаграждение.
Между страните не
се спори, а и от представените с исковата молба трудов договор и споразумения
към него се установява, че между ищцата М.Н.А. и ответника НЧ „Отец Паисий –
1928г.“ с. Мирово е съществувало трудово правоотношение, при което ищцата е
работила на длъжността „Библиотекар – секретар“, при 8 часов работен ден, като
трудовия договор е бил сключен за неопределено време.
От приложеното към ИМ допълнително споразумение към процесния трудов договор от 03.01.2017г. се установява, че последното брутно трудово възнаграждение на ищцата е било 546.42 лв.
В конкретния случай
ответникът не е оспорил, а и с оглед презумцията уредена в чл. 8, ал. 2 от КТ
съдът приема, че през процесния период ищцата е изпълнявала своето основно
трудово задължение да престира на работодателя своята трудова сила.
От заключението на приетата
и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, която съдът
кредитира като компетентно изготвена се установява, следното:
1. Неизплатено
брутно трудово възнаграждение на ищцата М.Н.А. за периода 01.06.2017г. –
14.09.2017г. е 1302.95 лева.
2. Неизплатеното
обезщетение за отпуск по болест дължимо от работодателя за м. юли и м. август
2017г. е 103.77 лева.
3. Размерът на
брутното трудово възнаграждение на ищцата М.Н.А. от 15.09.2017г. до датата на
завеждане на иска – 12.12.2017г. е 1610.50 лв.
Ответника не ангажира никакви доказателства, че за процесния период е заплатил на ищцата дължимото трудово възнаграждение в общ размер от 1302.95 лв.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за периода от 01.06.2017г. до 14.09.2017г. е доказан по основание, а с оглед кредитираното заключение на изслушаната ССчЕ същия е доказан до размера от 1302.95 лв. Като законна последица от това ответникът следва да бъде осъден да заплати и законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
По предявения иск с
правно основание чл. 162, ал. 3 от КТ се претендира заплащане на
обезщетение на отпуск по болест на ищцата, дължими от работодателя за м. юли
2017г. - в размер на 53.34 лв. и за м. август 2017г. - в размер на 50.43 лв.,
ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба до датата
на окончателното изплащане. Съгласно чл. 162, ал. 3 от КТ за времето на отпуск
поради временна неработоспособност на работника или служителя се изплаща
парично обезщетение в срокове и размери, определени от отделен закон, като
според чл. 40, ал. 5 от КСО осигурителят изплаща на осигуреното лице за първите
три работни дни от временната неработоспособност 70 на сто от среднодневното
брутно възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната
неработоспособност, но не по-малко от 70 на сто от среднодневното уговорено
възнаграждение.
Предвид
установеното по делото, че ищецът е бил в отпуск поради временна
неработоспособност за м. юли и м. август 2017г., то работодателят му дължи
обезщетение за първите три дни, което обезщетение съгласно заключението на
вещото лице по ССчЕ възлиза на 103.77 лева - по болничен лист № Е20170653688 от
31.07.2017г. за периода от 25.07.2017г. до 31.07.2017г. за 3 работни дни –
53.34 лева и по болничен лист № Е20167018460 от 28.08.2017г. за периода от
28.08.2017г. до 31.08.2017г. за 3 работни дни – 50,43 лева. Според вещото лице
тези суми са начислени по ведомост при работодателя, но не са изплатени. Ответника
не ангажира доказателства, че е изплатил сумата на ищеца.
Предвид изложеното,
съдът намира, че предявения иск с правно основание чл. 162, ал. 3 от КТ е основателен и следва да бъде уважен до размера от 103.77
лева, ведно
със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
По искът с правно
основание чл. 213, ал. 2 от КТ, вр. чл. 127, т. 2 от КТ ищцата претендира
обезщетение за незаконно недопускане до работа, считано от 15.09.2017г. до
завеждане ИМ в размер на 1639.20 лв.
Съгласно законовата разпоредба на чл. 213, ал. 2 от КТ, работодател и виновни длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на работник/или служител, когото незаконно не са допуснали до работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение.
Обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ се дължи при последващо неправомерно недопускане до работата, за изпълнението на която е сключен трудовият договор. В цитираният законов текст изрично е посочено, че е налице недопускане на работа "през времето докато трае изпълнението на трудовото правоотношение" на работника или служителя в предприятието, което означава липса на изискване за присъствие през целия период или през различни периоди на недопускане. Това недопускане до работа е незаконно, тъй като е извършено в нарушение на основното задължение на работодателя да осигури на работника или служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение /арг. от чл. 127 от КТ/. Недопускането се изразява във фактическо лишаване от възможността работникът или служителят да престира своя труд, но той следва да е положил необходимите и достатъчни усилия за това престиране.
Две са предпоставките,
кумулативното наличие, на които обуславя уважаване на иск за заплащане на обезщетение
по чл. 213, ал. 2 от КТ, а именно - валидно съществуващо трудово правоотношение
за процесния период и незаконно недопускане на работника/служителя до работа,
като в тежест на ищеца при условията на главно и пълно доказване е да установи
наличието на посочените предпоставки.
Противоправно
недопускане до работа според задължителната съдебна практика (Решение № 613 от
29.12.2010г. по гр.д.№ 1636/2009г. и Решение № 518 от 8.07.2010г. по гр.д.№
374/2009г., двете на ІV г.о. на ГК на ВКС) е налице при явяване на работника в
готовност за работа дори само един единствен път.
Размерът на
дължимото обезщетение се определя в размер на възнаграждението, което
служителят би получил, ако беше полагал труд в
този период (Решение № 677/15.10.2010г. по гр. дело № 1302/2009г. на ІV г.о.).
В настоящият случай ищцата претендира обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ, за периода от 15.09.2017г. до завеждане ИМ в размер на 1639,20 лв.17.05.2013г., като твърди, че то произтича от обстоятелството, че не и е била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение.
По делото няма
спор, че за исковия период от 15.09.2017г. до завеждане ИМ, за който се
претендира обезщетението по реда на чл. 213, ал. 2 от КТ, ищцата не e полагала
труд при ответника.
От показанията на
свидетеля Пламен Атанасов Евтимов, преценени съобразно чл. 172 от ГПК се
установяват твърденията на ищцата, че на 15 и 16 септември 2017г. същата се е
явила на работа, но
не е можала да влезе на работното си място НЧ „Отец Паисий – 1928г.“ с. Мирово, тъй
като същото било заключено, а ключовете са и били отнети.
По делото е
представена Заповед № 1/14.09.2017г. на Председателя на НЧ „Отец Паисий –
1928г.“ с. Мирово за налагане на дисциплинарно наказание – уволнение на ищцата М.Н.А.,
считано от 14.09.2017г.
От показанията на
свидетелите Й.Ц.Г.и Д.Б.Д.се установява, че посочената заповед за налагане на дисциплинарно
наказание – уволнение е била връчена на ищцата М.Н.А. на 14.09.2017г. която
отказала да я подпише, което е видно и от представеното заверено копие на
заповедта. Съдът кредитира показанията на свидетелите, тъй като се основават на
техните преки и непосредствени възприятия и няма данни, че свидетелите са
заинтересовани от изхода на делото.
Поради изложеното, съдът приема, че в случая заповедта е била връчена лично на ищцата по реда на чл. 195, ал. 2 от КТ, като липсата на подпис е последица от отказа на ищцата да я приеме, удостоверено с подписите на посочените в заповедта свидетели.
Съдебната практика е
постоянна, че способът за връчване чрез пощата обхваща случаите на обективна
невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, а не се прилага при
връчване лично на работника и отказ от негова страна да я подпише. Затова
заповед, връчена при отказ, удостоверен от двама свидетели, произвежда правни
последици от тази дата /арг. чл. 195, ал. 3 от КТ/. Следователно ако заповедта
е връчена при отказ, работодателят не следва да я изпраща по пощата.
В този смисъл е и
Решение № 35 от 07.05.2012г. на ВКС по гр.д.№ 1877/10 г. на ІV г.о. ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК, в което пък са посочени още няколко
решения по чл. 290 от ГПК. В тях със задължителна за съдилищата сила е прието,
че „редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите
правила, уредени в чл. 42 и 44 ГПК”. Именно в чл. 44, ал. 1 от ГПК е предвидена
възможността, при която получателят на съдебни книжа и призовки отказва да ги
получи, като отказът на получателя не засяга редовността на връчването. Т.е.
чл. 195, ал. 1 от КТ не сочи изчерпателно способите за връчване, а това може да
се осъществи по различни начини, предвидени в процесуалния закон. Т.е. в случая
не са били налице предпоставки за изпращането на тази заповед по пощата от
работодателя.
Поради това
изложените в писмената защита на пълномощника на ищцата доводи за нарушение
разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от КТ са неоснователни, тъй като заповедта за
уволнение е била връчена законосъобразно, при отказ на ищцата да я получи и
това е станало на 14.09.2017г.
Изложеното дотук води до извода, че не е осъществен фактическия състав на чл. 213, ал. 2 от КТ, тъй като в случая не се доказа страните по делото да са били в трудово правоотношение, след прекратяването му с обжалваната заповед за уволнение, която не е била отменена и е породила целените с нея правни последици за страните. Поради това предявеният иск за сумата от 1639,20 лв. следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
При този изход на
делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по
делото разноски съразмерно с уважената част от исковете, а именно в размер на
277,10 лв.
Ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска в размер на 236,80 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА НЧ „Отец
Паисий- 1928г.“, Булстат ***, с адрес: с. Мирово, общ. Братя Даскалови, обл.
Стара Загора, ул. 24 май, представлявано от председателя Д.К.Н.да заплати на М.
Н.А., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – адв. М.В. сумата в
размер на 1302.95 (хиляда триста и два лева и деветдесет
и пет ст.) лева, ведно със законната лихва от датата на подаване
на ИМ до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА НЧ „Отец
Паисий- 1928г.“, Булстат ***, с адрес: с. Мирово, общ. Братя Даскалови, обл.
Стара Загора, ул. 24 май, представлявано от председателя Д.К.Н.да заплати на М.
Н.А., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – адв. М.В. сумата в
размер на 103.77 (сто и три лева и седемдесет и седем
ст.) лева, ведно със законната лихва от датата на подаване
на ИМ до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от М. Н.А., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – адв. М.В. иск
с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ, за претендирано обезщетение за
незаконно недопускане до работа, считано от 15.09.2017г. до завеждане ИМ в
размер на 1639.20 (хиляда шестстотин тридесет и девет лева и двадесет ст.)
лева, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА НЧ „Отец
Паисий- 1928г.“, Булстат ***, с адрес: с. Мирово, общ. Братя Даскалови, обл.
Стара Загора, ул. 24 май, представлявано от председателя Д.К.Н.да заплати на М.
Н.А., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – адв. М.В. направените
по делото разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 277,10 (двеста седемдесет и седем лева и десет ст.) лв.
ОСЪЖДА М. Н.А., ЕГН
**********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – адв. М.В. да заплати на НЧ
„Отец Паисий- 1928г.“, Булстат ***, с адрес: с. Мирово, общ. Братя Даскалови,
обл. Стара Загора, ул. 24 май, представлявано от председателя Д.К.Н.направените
по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 236,80 (двеста тридесет и шест лева и осемдесет ст.) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд - Стара Загора в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: