№ 1613
гр. Плевен, 16.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Зорница Д. Димитрова Банкова
при участието на секретаря ИЛОНА ЦВ. ДЕЛЕВА
като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско
дело № 20234430103348 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е образувано по предявени от Н. Е. П., ЕГН
********** с адрес в гр. П., срещу „С.к.“ ООД, с ЕИК *** със седалище и
адрес на управление в гр. С. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД с искане прогласи нищожността на неустоечната клауза в
чл. 11 ал.1 вр. чл.5 от Договор за потребителски кредит № ***г., поради
противоречие със закона и неравноправност на клаузата и за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева, като частичен иск от ***лв.,
представляваща недължимо платена сума, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане.Твърди
се, че на ***г. Н. П. е сключил договор за потребителски кредит № *** със
„С.к." ООД. Посочва, че страните са се договорили за отпуснатия заем да
бъде в размер на *** лева, видът на вноската е седмична, броят на
погасителните вноски е 37, размерът на месечния лихвен процент не е
посочен.
Излагат се следните фактически и правни твърдения:
В чл. 5 от Договорът е посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна
1
банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица,
които да отговарят на определени от кредитора условия.
В чл. 11 ал.1 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на
*** лв.Още със сключване на договора, на ищеца е начислена неустойка в
размер на *** лв. и тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или
друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.
Твърди се, че Н. П. е погасил изцяло отпуснатия й кредит.
Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита.Счита, че в нарушение на императивните
правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като
процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване.Смятам че липсата на ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в
пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.
2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен
лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси
и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане
и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.Съгласно
Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на
ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в
договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този
ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В
подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с
2
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му".
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-
висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
На следващо място, в договора не е посочена каква е договорната
лихва, която ищецът следва да заплати.
В процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да
осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
условията, посочено в договора.
В процесния договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не
предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от сключването
му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на
части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност
потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен
длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо
счита, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от
ЗЗД.Настоящият случай касае еднотипни договори за потребителски кредит,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе.В глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
3
в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за
потребителски кредит е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай
че не предостави обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/,
който отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена
преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и
дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като
ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост
се увеличава.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за
ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е
типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в
този смисъл е и т. З от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.
Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.
1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Следва да се отбележи, че непредоставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
4
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Смятам, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е
имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение.
Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката" да не се дължи, то смятам, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че
тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „С.к." ООД не е включило в ГПР разходите
за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлява печалба
за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При
условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше
да възлиза многократно над допустимия. Его защо счита, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
5
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Счита, че с тези действия „С.к." ООД е заобиколило изискванията
на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка Всички приложими към
сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски
договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са
приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към
Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че
приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и
прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на
действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от
23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни НОРМИ да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да
служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия
избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка"/ безспорно попадат в изискванията на Директивата — те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
6
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че
грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата
на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно
целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от *** г. по дело (2—453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 1 1 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Смета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя
подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение
за сделка, което в противен случай не би взел.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД,
тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и начислената „неустойка") за изключително висок
и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
7
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК.
Налице е разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищецът
реално е върнал на ответното дружество.
Липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП.
Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент -
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Нарушението е още по-съществено доколкото, нито в договора, нито в
погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота
съществено ограничава правата на потребителя и е основание за
недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на
потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния
следва на ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на
чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до
недействителност на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК,
последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви
и други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на
задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова
институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на
потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в
правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация,
води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
Ето защо смята, че клаузите в процесния договор не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици.
Не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, съгласно
който договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за
издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
8
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не
е посочена последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми. Видно е същественото нарушение на
изискванията на чл. 11 ЗПК.
Налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации.
Счита, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1,
пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание
чл. 146 от 33П поради неравноправност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита”.
Моли съда да приеме, че е надлежно сезиран с възражение за
нищожност на целия договор за потребителски кредит и моли в мотивите на
постановения съдебен акт да се позове на нея.
Дори и целият договор да не е нищожен, то твърдим нищожност на
отделни негови клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на
ищеца е наложена процесната неустойка.
С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение , с което
да признае за установено в отношенията между страните „С.к." ООД, с ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С." ул.”С.” ***
представлявано от Н. П.П. и Н. Е. П. с ЕГН **********, че чл.11 ал.1 -
неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски
кредит № *** е нищожна, както и да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от
ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д ответника „С.к." ООД, с ЕИК: ***, със
9
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С." ул.”С.” ***, представлявано
от Н. П.П., да заплати на Н. Е. П. с ЕГН **********, сумата в размер на 50
лева, като частичен иск от *** лева, представляваща недължимо платени
суми по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до
окончателното й изплащане;
Претенедират разноскии посачва на основание чл. 127, ал. 4 от ГПК банкова
сметка на ищеца: ***, по която ответника може да заплати исковата
претенция.В с.з. допуснато увеличение на иска на ***.
Ищецът твърди пълно заплащане от негова страна на сумите по
договора. В допълнителна молба предявява иска за нищожност на отделни
клаузи, но не и на нищожност на целия договор. Моли съда да признае за
нищожна клаузата на чл.11 ал.1 от Договора поради нарушаване на добрите
нрави, респективно на основание чл.146 от ЗПП поради неравноправност.
Ответникът признава предявения иск за нищожност на неустоечната
клауза и моли да се постанови решение при признание на иска. Посочва се, че
ответникът с поведението си не е станал причина за завеждане на настоящите
искове, поради което и моли да не се възлагат разноски в негова тежест.
Посочва се, че не е имало претенции по отношение на процесното
задължение, което не е било търсено от ищеца, тъй като последното не е било
заплатено от него. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовата страна.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и се установява, че между тях е сключен договор
Договор за потребителски кредит ***г.за сумата ***лв.Не еспорно, че е
заплатена от дължимата сума от ищеца, като и че е аплатена пуустойка в
размер на ***.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
10
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
По предявения иск с правно основание чл.26 ЗЗД.
Договорът и приложенията към него са написани на ясен и четим
шрифт, посочен е размера на главницата, размер на възнаградителната лихва,
план за разсрочено плащане. Поради което съдът приема, че е налице валиден
договор, По отношение на посочената клауза в чл.ц11, съгласно и
утвърдената съдебна практиках и признанието на искаот страна ответника,
съдът приема, че следва да се уважи същият и признае за нищожна.
Уговорената в чл.11 от договора неустойка, която се начислява, ако
заемополучателят не предостави обезпечение по чл.5 от договора, съдът счита
за нищожна, поради противоречието и с добрите нрави. Според чл.92 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. Според
уговореното, неустойката е дължима не при забава на задължението, а при
неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитора,
чрез осигуряване на поръчител или банкова гаранция и т.н. От начина, по
който е уредено задължението на кредитополучателя - особено това
отнасящо се до осигуряване на двама поръчители, може да се обоснове извод,
че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е
така, защото, от една страна това задължение не е определено от кредитора,
като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е
обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителите са.
Информацията, изискуема за поръчителите заемателят би могъл да получи
много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка
на сочените обстоятелства. Съдът намира, че поради тези особености на
договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите ,
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с
11
добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД / в този смисъл Тълкувателно
решение №1/2009г. ОСТК/. С оглед изложеното съдът, предвид и дадените му
правомощия служебно да установява нищожност, намира, че начислената по
договора неустойка не се дължи поради нищожността на клаузата от
договора, която я урежда.
Поради изложеното предявения иск следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД
Както се посочи по- горе, клаузата за обезпечение в процесния договор
за паричен заем е недействителна, а нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание. Оттам платени без основание се явяват
внесените от ищеца суми от *** лева. С оглед на това исковата претенция по
чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява основателна и доказана за сумата от ***лева.
Съобразно изхода на спора на ищеца се дължат разноски в размер на
*** лева за заплатена д.т.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 ЗА съдът намира, че такова се дължи.
Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на
доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на
ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй
като както вече беше отбелязано за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2
от ЗА за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска правна помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен
договор за правна защита и съдействие, който да е оформен по правилата на
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в смисъл да е сключен за осъществяване на безплатна
правна помощ и съдействие между адвокат и материално затруднена страна-
физическо лице, и да е заявено изрично основанието за присъждане на
адвокатско възнаграждение - по осъществено безплатно адвокатско
представителство и защита на материално затруднено лице/ определение
№521 от 06.11.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№3956/2018г.-1У г.о.;определение
№118 от 15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.№1469/2020г., I т.о., ТК;определение
№97 от 12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.№2895/2019г.,П т.о.;определение №43 от
10.02.2022г.на ВКС по гр.д.№2611/2021г., IV г.о.;определение №137 от
01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., III г.о.;определение №163 от
12
13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г.-1 г.о.;определение №731 от
09.10.2014г. на ВКС по ч.гр.д.№5256/2014г., III г.о.;определение №102 от
05.02.2019г. на ВКС по ч.т.д.№149/2019г., II т.о.;определение №60126 от
23.06.2021г. на ВКС по т.д.№1548/2020г., I т.о.;определение №60388 от
09.11.2021г. на ВКС по ч.т.д.№338/2021г, I т.о.;определение №395 от
09.07.2018г. на ВКС по т.д.№1314/2018г., II т.о.;определение №162 от
28.04.2022г. на ВКС по ч.гр.д.№5096/2021г., III г.о.;определение №575 от
14.01.2020г. на ВАС по адм.д.№2471/2019г., VI о.;определение №5 от
03.01.2019г. на ВКС по ч.т.д.№2934/2018г., II т.о. и други/.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, съдът
счета, че се дължи в претендираните размери, тъй като е съобразено с
Наредба№1/2004г.и представителят е регистриран по ЗДДС. Неоснователно е
възражението на ответника за недължимост на сторените разноски. С
поведението си същия е дал повод за завеждане на делото, т.к. е подписал
договора, съдържащ нищожната клауза, създаваща права за него като
кредитодател и е получил суми от заемополучателя за погасяване на
задължение по същата нищожна клауза.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, на осн чл.26 , ал.1 от ЗЗД, клаузата на
чл.11, ал 1 т.10 от Договор за потребителски кредит № ***г., сключен между
Н. Е. П. ЕГН ********** и „С.к.“ ООД, с ЕИК *** със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. С. ***, поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн чл.55, ал.1 от ЗЗД „С.к.“ ООД, с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. С. ***, представлявано от Н. П.,
ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН ********** с адрес в гр. П., сумата от ***
лева, представляваща недължимо платена неустойка, частичен иск от
***лева, ведно със законната лихва от ***г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „С.к.“ ООД, с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. С. ***, представлявано от Н. П.,
ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН ********** с адрес в гр. П., разноски в размер
на ***.
НА осн чл.127, ал.4 от ГПК присъдените суми да бъдат преведени по сметка на
13
банкова сметка на ищеца Н. Е. П. ЕГН **********: ***, посочена в ИМ.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК *** със седалище и адрес на управление в
гр. С., ул. С. ***, представлявано от Н. П. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. М. М. от
САК адвокатско възнаграждение в размер на *** лева с ДДС по двата иска, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
14