№ 1389
гр. Благоевград, 10.12.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Н. Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас И.
като разгледа докладваното от Атанас И. Въззивно гражданско дело №
20241200501285 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, срещу решение № 606/
06.08.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, с искане за отмяна.
Поддържа се, че съдебното решение е постановено в противоречие с
материалния закон, както и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила въз основа на фактическа обстановка, която не
отразява действителното фактическо положение, тъй като не са обсъдени в
съвкупност доказателствата по делото. Навежда се, че че е неправилен извода
на съда, че годишният процент на разходите по кредита (ГПР) не съответства
на действителните разходи по кредита. Поддържа се, че съгласно посочената
от съда разпоредба на чл. 11, ал, 1, т. 10 от ЗПК, в договора за кредит следва да
бъде посочен ГПР, както и общият размер на дължимата сума от потребителя
към кредитодателя. Формирането на ГПР е императивно установено, като
същият се изчислява съгласно посочената в Приложение № 1 към ЗПК
формула. Тази формула включва като елементи при изчисляване единствено
главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски. Съгласно пар. 1 от
ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват известните на кредитодателя
суми по допълнителни услуги, чието сключване е задължително условие за
1
отпускане на кредита. Информацията за всички компоненти, на база които
законът изисква да се изчисли ГПР, се съдържа в чл. 1-3 на договора за кредит.
Следователно, неправилни са изводите на съда, че са нарушени изискванията
за яснота, които установява ЗПК.
Поддържа се, че както е установено по делото, потребителят е можел да
обезпечи отпуснатите кредити по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от него физически лица, кат осе прави довод, че
сключване на договор за предоставяне на поръчителство с „Мултитюд Банк“
(Малта) не е задължително условие при отпускане на кредита. Поддържа се,
че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата, уговорена
между потребителя и трето лице в договора за предоставяне на
поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал
право на това. В допълнение следва да се посочи, че тази сума не е била
известна на кредитодателя, преди кредитоискателят да избере начин на
обезпечаване на отпуснатия кредит, т.е. отново не отговаря на предпоставките
за включване в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПК,
а и с оглед житейската и правна логика. Едва след като кредитоискателят
направи своят избор и единствено в случай, че е избрал изрично е избрал
обезпечение, предоставено от „Мултитюд Банк“, дължимото от него
възнаграждение по договора за гаранция става известно на кредитодателя.
Навежда се, че волята на законодателя при приемането на чл. 19, ал. 4
ЗПК не е била да постави кредитиращата институция в зависимост от волята
на трето лице - поръчител, който може да си договори каквото поиска
възнаграждение с кредитополучателя и това възнаграждение да има
отношение към възнаграждението на кредитора по договора за кредит.
Правото да се иска обезпечение на кредита е право на кредитора и това негово
право не може да бъде поставено в зависимост от уговорките между
кредитополучателя и обезпечителя. Въззивникът не приема тезата, че
отношенията между кредитополучателя и третото лице и уговореното между
тях възнаграждение трябва да бъде част от размера на посоченият в договора
за потребителски кредит ГПР, съответно това възнаграждение да бъде
определящо за изчисляване на максималния размер на ГПР, предвиден в чл.
19, ал. 4 ЗПК. Възнаграждението, дължимо на трето за договора за
потребителски кредит лице, няма как да бъде включено в ГПР.
2
Поддържа се, че обратно на изводите на съда, включването на клаузата
за обезпечение чрез Мултитюд Банк (Малта) в чл. 5 от Договора за кредит е
следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните
отношения между страните. Ищецът е избрал да кандидатства за кредит с
опцията задължението му за връщане на отпуснатия кредит да бъде
обезпечена по определен начин, който избор е отразен в предложения му
договор. Това обаче не означава, че кредитодателят има информация преди
този избор относно условията, при които ищецът и трето лице (поръчител),
ще постигнат споразумение, съответно не е ясно уговореното между тях
възнаграждение. Такава информация се получава единствено, ако е избрано
поръчителство чрез Мултитюд Банк (Малта), който е търговски партньор на
въззивника.
Прави се довод, че не е налице и нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК,
съответно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Съгласно посочените разпоредби, кредиторът
не може да изисква от потребителя такси, които не са уговорени в договора за
кредит по вид и размер. Поддържа се, че в процесния случай кредиторът не е
изисквал подобни такси, доколкото възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство не се уговаря, нито се дължи на дружеството,
отпуснало кредита. Ответникът принципно не знае възнаграждението,
дължимо от ищеца към поръчителя (освен при избран поръчител Мултитюд
Банк), поради което е обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР.
Такова възнаграждение може и да не се дължи въобще, ако потребителят
предостави обезпечение чрез поръчителство от физически лица. В
същото време, следвайки логиката на решаващия състав, ако потребителят
обезпечи договора за кредит чрез поръчителство от физическо лице (свой
роднина например), като уговори с това физическо лице дължимо
възнаграждение, то тази сума също трябва да бъде включена в ГПР.
Поддържа се, че при това положение размерът на ГПР винаги ще бъде
по-голям от максимално допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.е.
стопанска дейност по отпускане на кредити от небанкови финансови
институции не може да съществува поначало, тъй като всеки договор за
кредит би бил недействителен по волята на кредитополучателя и поръчителя.
В допълнение, в посочения пример отново не е възможно за кредитодателя да
узнае размера на уговореното възнаграждение между потребителя и
3
поръчителя. Въпросът дали възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, уговорено в отношенията между
кредитополучателя и поръчителя следва да бъде включено в ГПР, е
правен и следва да бъде решен от съда. От извършената съдебно-счетоводна
експертиза няма доказателства за неправилно изчисление на ГПР в договора
за кредит, тъй като резултатът и е обусловен формулирания въпрос, а именно
включването на възнаграждението, уговорено в отношенията между
кредитополучателя и трето за кредитното правоотношение лице.
Прави се довод, че ГПР е посочен правилно в договора за кредит. Това
означава и че не е налице нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. С
оглед всичко изложено по-горе, на потребителя е била предоставена цялата
необходима информация за дължимите от него суми по договора за кредит.
Това води до извода, че клаузата на чл. 4 на процесния договор не е
неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Навежда се, че полученото от „Фератум България“ ЕООД и
впоследствие заплатено на „Мултитюд“ (Малта) възнаграждение, то
„Фератум България“ ЕООД не се е обогатило с твърдените от ищеца суми по
сключения от него с трето по делото лице договор за гаранция. На основание
чл. 16, ал. 2 от Общите условия към договор за потребителски кредит
„Фератум България“ ЕООД има право да получава и трансферира плащания,
които са предназначени за трети лица, стига да може да идентифицира за кого
е предназначено плащането. От изложените твърдения в исковата молба е
видно, че ищецът е платил по сметка на „Фератум България“ ЕООД и част от
дължимо възнаграждение по договора за гаранция с „Мултитюд Банк“
(Малта). В исковата молба се признава, че ищецът дължи на „Мултитюд Банк“
(Малта) сума по договора за гаранция. Поддържа се, че „Фератум България“
ЕООД има право да събира тези задължения и следователно има правно
основание да получи сумата, но тя не е част от дължимите на ответника суми
по договора за потребителски кредит. Прави се довод, че възнаграждението по
договора за гаранция, е заплатено в полза на трето по спора лице. „Фератум
България“ ЕООД не се е обогатило от платените суми, свързани с договора за
гаранция. Това означава не само, че не е налице намерение за нарушаване на
закона от страна на ответника, но и че при уважаване на иска, ищецът би се
обогатил без правно основание за сметка на ответника.
4
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 606/
06.08.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, като съдът отхвърли предявените искове. Претендира и
сторените по делото разноски.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна. Навежда се, че решението на първата
инстанция е правилно и законосъобразно. Оспорва се като неоснователно
възражението, наведено във въззивната жалба, че е налице свързаност между
дружеството кредитодател и дружеството гарант, тъй като единият от
акционерите в гарантиращото дружество е едноличният собственик на
капитала на ответното дружество. Навежда се, че твърдяното гарантиращо
дружество е Ferratum bank Plc /до 30.09.2022 г./ след тази дата, дружеството е с
променена фирма - Multitude Bank PLC /Мултитют Банк/. Видно от регистри
БНБ „Кредитни институции, лицензирани в страни от ЕИП, с уведомление за
свободно предоставяне на услуги на територията на Република България,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт"/. В тази
връзка, следва да се отбележи, че при извършване на справка в Търговски
регистър към Агенция по вписванията е видно, че едноличен собственик на
капитала на ответното дружество е Мултитют СЕ, Идентификация 1950969-1,
Чуждестранно юридическо лице, Държава: ФИНЛАНДИЯ. Свързаното
дружество MULTITUDE BANK P.L.C. е регистрирано в Р. Малта.
Еквивалентът на техния „Търговски регистър" е достъпен на следния
електронен адрес: https://registry.mbr.mt/. Навежда се, че при извършена
справка в търговски регистър на Р. Малта се установява, че собственици на
капитала на MULTITUDE BANK P.L.C. са FERRATUM (MALTA) HOLDING
LIMITED Registration No: C 56250 и MULTITUDE SE Registration No:
1950969-1. Прави се довод, че единият от акционерите в гарантиращото
дружество е едноличният собственик на капитала на ответното дружество.
Поддържа се, че видно от официалния сайт на дружеството, собственик
на ответника https://www.multitude.com/, компанията е управлявана от
основателя й Дж.Дж. /Jorma Jokela/ и е собственик на „Ferratum - с управител
К.К. /Kristijan Kajakas/ и собственик на Multitude Bank /с управител А.К.
5
/Annti Kumpulainen/. Тази информация е общодостъпна на следния електронен
адрес https://www.multitude.com/about-us/leadership-team.
Прави се довод, че дори и да се докаже, че има гарантиращо дружество,
то това възнаграждение отново е приход за ответника, както и че е
организирана мрежа от свързани дружества, с която се заобикаля
разпоредбата на чл. 19 ЗПК, като привидно се спазват императивните
разпоредби на закона.
Навежда се, че поради тази причина целия договор е недействителен. В
тази връзка се сочи, че конкретния случай касае няколко договора, сключени
със свързани лица и поради това трябва да се изследват релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от
друго, а като една обща икономическа операция. Налице е хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 ДР на ТЗ. Предвид на това се прави
довод, че клаузата по чл. 5 Договор за паричен заем, въз основа на която е
сключен процесният договор за поръчителство е неравноправна. Ако
кредиторът е счел, че потребителят не би могъл да погаси заема, то е следвало
да откаже сключването на договора за паричен заем, а вместо това - същият е
сключил договора и е начислил „такса за предоставяне на гарант", като на това
основание кредитиращото дружество е събрало /и начислило/ от въззиваемия
сумата почти колкото главницата по договора за паричен заем. Видно е, че
т.нар. такса е разсрочена за заплащане с вноските по кредита. Прави се довод,
че се касае за „скрита лихва" с цел избягване ограниченията на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК.
Навежда се, че едно от задълженията на кредитора е да провери
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора. Целта е
именно да не се допуска свръхзадълженост на физическото лице. Вместо да
изпълни това си задължение, кредиторът е калкулирал „такса" в размер равен
на главницата, като в разрез с Директива 93/13/ЕИО поведението му е било
именно такова, което да натовари потребителя с огромни такси за гарант, като
в резултат именно би се влошило финансовото състояние на потребителя за
сметка печалбата на кредитиращото дружество. Сочи се, че договореното
възнаграждение за гаранция представлява „скрита лихва", тъй като същото е
разсрочено заедно със заплащането на погасителната вноска и то цели
единствено заобикалянето на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
6
Поддържа се, че уважаване на установителния иск е довело до
уважаването и на осъдителния иск, тъй като в процеса се доказало, че
платеното възнаграждение за поръчителство си е останало в патримониума на
въззивника и ответник в първоинстанционното производство. Прави се искане
да бъде потвърдено постановеното решение от РС Благоевград и прави искане
да бъдат присъдени сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е процесуално
допустимо.
Предвид, че както във въззивната жалба, така и в писмени отговор по
нея от страните не се правят искания за събиране на нови доказателства, както
и въззивната инстанция не констатира необходимостта от събиране на такива
във връзка защита на интересите на лица или за приложение на императивна
правна норма, за които следва да следи служебно, не са налице, поради което
делото следва да се насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание.
Постъпила е и частна въззивна жалба от Еднолично адвокатско
дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено
дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на
упражняване на дейността: гр. София, гр. София, бул. „***" № 125-2, ет. 5, оф.
5.3, представлявано от Д. М. М. - Управител, против Определение № 1969/
02.10.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, с което е оставена без уважение молба с вх. №
20211/09.09.2024г., подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М."
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, процесуален представител на
ищеца, с която се иска да се измени постановеното Решение №
606/06.08.2024г. в частта за разноските, като се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за двата иска вместо присъдените
400 лева с ДДС за двата иска.
Навежда се, че определението е неправилно, тъй като съгласно чл. 2 ал. 5
от НМРАВ „За процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете." В този смисъл е и най новата практика на ВКС
обективирана в определение № 50/17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д.№ 4735/
7
2022 г., Ш г.о., определение № 50469 от 11.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2316/ 2021 г., Пт.о., определение № 50490 от 12.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2507/ 2021 г., Пт.о, Определение № 28/ 21.01.2022 г. по ч. т. д. 2347/ 21 г., ВКС,
ТК, II т.о., Определение № 50011 от 23.02.2023 г. на ВКС по ч. т. д. 2121/ 2021
г., II т. о., ТК и Определение 201 от 14.02.2023 г. по ч. к. гр.д. 4251/ 22 г. на
ВКС, II г.о.
Навежда се, че минималният за двата иска е 960 лева с ДДС, поради
което присъдения хонорар се явява несправедлив.
Прави искане за отмяна на Определение № 1969/ 02.10.2024 г.,
постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд –
Благоевград, като се присъди адвокатско възнаграждение е в размер на 480
лева с ДДС вместо присъдените 400 лева с ДДС.
В срока за отговор, ответника по частната жалба е подар такъв, в който я
оспорва като неоснователна.
Навежда се, че не е налице твърдяното от насрещната страна основание
за изменение на съдебното решение в частта за разноските. Съдът е определил
същите правилно съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Поддържа се, че правната помощ, която се оказва по реда на чл. 38, ал. 1
от ЗАдв е безплатна. Следователно съгласно чл. 9, ал. 1, във връзка с чл. 8 от
ЗДДС, същата представлява безвъзмездна доставка на услуга. Според чл. 2, т.
1 от ЗДДС безплатните услуги не подлежат на облагане с данък върху
добавената стойност. Характерът на предоставената безплатна правна помощ
не се променя от нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, тъй като съгласно чл. 25, ал.
2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която е извършена
съответната услуга, т.е. преди постановяване на съдебното решение, с което се
присъжда адвокатски хонорар. Съдебното решение, с което се определя
размера на дължими разноски не представлява данъчно събитие, нито е
възможно издаване на фактура от страна на адвоката, осъществил безплатна
правна помощ въз основа на него. Не съществуват разпоредби в ЗДДС и ЗАдв,
които да уреждат подобна възможност. Не е такъв смисъла и на §2а от
НМРАВ, която не създава право за начисляване на ДДС върху безвъзмездна
услуга, а единствено определя, че регистрираните по ЗДДС адвокати следва
да начисляват ДДС (когато има основание за това) върху определения по
наредбата размер на адвокатското възнаграждение.
8
Ето защо, прави искане за оставяне без уважение на частната жалба.
Водим от горното и на основание чл. 267 и сл. от ГПК, Окръжен съд -
Благоевград
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА в. гражданско дело № 1285/ 2024 г. по описа на ОС -
Благоевград в открито съдебно заседание за 16.01.2025 г. от 09.00 часа, за
която дата да се призоват страните.
Съдът приканва страните към спогодба, както и указва на
последните, че има и друг способ за разрешаване на спора- медиацията,
която според Закона за медиацията е доброволна и поверителна
процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, при която трето
лице- медиатор, подпомага спорещите страни да постигнат споразумение.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9