№ 463
гр. Пловдив, 26.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20215300501704 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 260107 от 08.03.2021 г. по гр.д.№ 1870 по описа за 2019 на
РС - Асеновград, I гр.с., се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Н. ИВ. Г.,
ЕГН ********** от гр. Асеновград, ул.“***, ДЪЛЖИ на „БАНКА ДСК”
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление, гр. София,
ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., сумата от 18 190,84
лева - главница по договор за кредит от 28.04.2017г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението – 03.12.2018г. до окончателното
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение
№32 от 15,01,2019г. по ч.гр.д.№2801/2018г. по описа на АРС, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск до пълния му размер от 19 153,12 лева -
главница, както и за признаване на установено, че се дължи сумата от 1920,41
лева - договорна лихва за периода от 05.12.2017г. до 29.11.2018г., сумата от
107,08 лева - санкционираща лихва за периода от 09.11.2018г. до 29.11.2018г.
и сумата от 120 лева - заемни такси, дължими по договор за кредит от
1
28.04.2017г., както и ОСЪЖДА Н. ИВ. Г., ЕГН ********** да заплати на
„БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 876,22 лева, направени по
производството разноски и сумата от 491,91 лева направени разноски в
заповедното производство, и ОСЪЖДА „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК
********* да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********,
представлявано от С.А.Г., сумата от 170,67 лева - представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на Н. ИВ. Г., ЕГН
********** по гр.д.№1870/2019г. по описа на АРС.
С Определение № 260687 от 13.05.2021 г. постановено по горното гр.д.№
1870 по описа за 2019 на РС - Асеновград, I гр.с. се изменя Решение №
260107 от 08.03.2021 г. по същото дело в частта на разноските, като се осъжда
БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско дружество
„Г.“, БУЛСТАТ *********, представлявано от С.А.Г., сумата от 549, 24 лева -
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и
съдействие на Н. ИВ. Г., ЕГН ********** по гр.д.№1870/2019г. по описа на
АРС.
Недоволен е останал ищецът „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********, който
чрез пълномощника юрисконсулт И.К., е подал въззивна жалба против
първоинстанционното решение в частта му, с която се отхвърля предявеният
от „БАНКА ДСК” ЕАД иск за признаване за установено, че Н. ИВ. Г., ЕГН
**********, ДЪЛЖИ на „БАНКА ДСК” ЕАД, сумата за разликата над 18
190,84 лева до пълния размер от 19 153,12 лева, тоест за 962, 28 лева -
главница, както и сумата от 1 920,41 лева - договорна лихва за периода от
05.12.2017г. до 29.11.2018г., сумата от 107,08 лева - санкционираща лихва за
периода от 09.11.2018г. до 29.11.2018г. и сумата от 120 лева - заемни такси,
дължими по договор за кредит от 28.04.2017г., за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение №32 от 15.012019г. по ч.гр.д.№2801/2018г. по описа на
АРС, както и в частта му, с която е осъден да заплати разноски в размер на
170,67 лева.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на
обжалваната част на решението като постановена в противоречие на
материалния закон. Развиват се подробни съображения срещу изводите на
районния съд, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради
2
нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и се излагат доводи за действителността на
договора. Жалбоподателят се позовава на чл.8 от договора за кредит за
текущо потребление от 28.04.2017 г. и чл.7, чл.7.2, чл.7.3., чл.7.6 от глава III
„Олихвяване.Разходи по кредита“ от ОУ за предоставяне на кредити за
текущо потребление, според които, в случаите, когато даден лихвен индекс
престане да съществува, същият се заменя с друг подобен публично достъпен
индекс и надбавка, като общият лихвен процент не се заменя към момента на
замяната съгласно изискванията на чл.33, ал.5 от ЗПК. Твърди се, че
кредитополучателят е уведомен за стойността и вида на новата лихвена база
чрез съобщения поставени на видно място в поделенията и в интернет
страницата на банката. Посочва се, че при явяване в поделенията на банката
кредитополучателят получава нов актуализиран погасителен план. При
недобросъвестност било невъзможно да задължи кредитополучателя да се яви
в банката, ето защо новият лихвен процент се обявявал по посочения начин.
Уведомяването чрез поставяне на съобщения в поделенията и в интернет
сайта на банката не противоречало на чл.33а, ал.6 във вр. с чл.14, ал.3 ЗПК, а
представлявало предвидена от закона хипотеза. Моли се за отмяната
решението в обжалваните части и за присъждането на разноските за двете
инстанции.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата Н. ИВ. Г., ЕГН **********, чрез пълномощника адвокат Д.Б., с
която жалбата се оспорва като неоснователна. Взема се становище по
оплакванията в нея и излага доводи за правилността и законосъобразността
на решението. Претендира разноски.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е и частна жалба
на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********, подадена чрез пълномощника
юрисконсулт С.С., срещу горепосоченото Определение № 260687 от
13.05.2021 г. постановено по същото дело, с което Решение № 260107 от
08.03.2021 г. е изменено в частта на разноските. Същото се оспорва като
незаконосъобразно и неправилно с искане да се отмени. Възразява се за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и че адвокатското
възнаграждение следва да се определи като такова за един иск. Моли да се
отмени определението.
3
Въззиваемата Н. ИВ. Г., ЕГН **********, чрез пълномощника адвокат
Д.Б., е подала отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователна и
излага подробни доводи за дължимия размер на адвокатското възнаграждение
за всеки от предявените искове. Моли частната жалба да се остави без
уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваните съдебни
актове съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
По въззивната жалба против Решение № 260107 от 08.03.2021 г. по
гр.д.№ 1870 по описа за 2019 на РС - Асеновград, I гр.с.
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК във вр. 430
ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, предявени от „Банка ДСК“ ЕАД против Н. ИВ. Г. за
установяване на следните главни и акцесорни вземания: сумата от 19 153,12
лева - представляваща главница по договор за кредит от 28.04.2017г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 03.12.2018г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 1 920,41 лева -
представляваща договорна лихва за периода от 05.12.2017г. до 29.11.2018г.,
сумата от 107,08 лева - санкционираща лихва за периода от 09.11.2018г. до
29.11.2018г. и сумата от 120 лева - заемни такси, дължими по договор за
кредит от 28.04.2017г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение
№32 от 15.01.2019г. по ч.гр.д.№2801/2018г. по описа на АРС.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата е подала писмен отговор, с
който е оспорила исковете по основание и размер. Изложила е съображения
за недействителност на договора на осн.чл.22, вр. с чл.11, ал.1 т.9, т.10, т.12 и
т.20 ЗПК. Навела е довода, че на основание решение на управителния съвет на
БНБ от 16.03.2017 г. е преустановено използването на пазарния индекс
4
SOFIBOR при изчисляване на възнаградителната лихва по договора след
01.07.2018 г. Възразила е, че не е била уведомена за новия начин на
изчисляването на възнаградителната лихва и за неяснота относно начинът й
на изчисляване след 01.07.2018г., че клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна като неравноправна, в договора липсвало яснота относно
формирането на общата сума от потребителя, не се съдържала информацията
по чл.11, ал.1 т.12 и т.20 ЗПК, направено е и възражение за нищожност на
клаузата за неустойка. Моли за отхвърляне на исковете.
С постановеното решение районният съд е приел от фактическа
страна, че на 28.04.2017г., между ищеца "Банка ДСК" ЕАД, като кредитор,
и ответницата Н.Г., като кредитополучател, е сключен договор за кредит за
текущо потребление, по силата на който ищецът е предоставил на
ответницата сумата от 20 000 лв., която ответницата се е задължила да
върне в срок от 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване /срокът
за същото е 30 дни от сключване на договора/ с месечни вноски от 257,27
лева, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Прието е за
доказано, че кредитът е усвоен от ответницата на 28.04.2017г., както че общо
заплатената сума от Н.Г. по него е 1 809,16 лева, като последното плащане е
на 18.12.2017г. в размер на 230 лева. Също така е прието, че банката е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем считано от
30.11.2018г., за което ответницата е била уведомена от банката с покана -
уведомление, връчена посредством ЧСИ Митрова на 01.1.2018 г., в което се
съдържа изявлението, че датата на получаването й е датата, на която
настъпва изискуемост на цялата непогасена главница и върху нея се
начислява надбавка в размер на договорения лихвен процент, увеличен с
предвидената в договора надбавка за забава.
Районният съд е приел за недоказано изпълнението от ищеца на
задължението му по чл. 33а, ал.5 и 6 от ЗПК, доколкото ищецът не е твърдял и
не е представил доказателства за същото. Според районния съд, по
отношение на договора е приложима настъпилата по време на действието му
промяна в законодателството, съгласно която когато бенчмарк за лихвен
процент, ползван от кредитор за референтен лихвен процент по договори за
кредит, се промени съществено или вече не се изготвя, кредиторът прилага
план за действие, изготвен съгласно чл. 28, параграф 2 от Регламент (ЕС)
5
2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно
индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти
и финансови договори или за измерване на резултатите на инвестиционни
фондове, и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на
Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016 г.), и в този случай
кредиторът е задължен да уведоми потребителя по реда на чл. 14 за
промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана по
чл.33, ал.5 ЗПК.
Решаващите изводи на районния съд са, че след като ищецът не твърди и
не представя доказателства за изпълнение на задължението си за
уведомяването на потребителя, съгласно разпоредбата на чл. 33а, ал.5 и 6 от
ЗПК, то макар при сключване на договора да е било спазено изискването на
чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, същото впоследствие е било нарушено, тъй като за
останалата част от срока на действие на договора не е ясно как се определя
лихвеният процент, нито условията и процедурите за промяната му. От тук
районният съд е заключил, че липсва яснота за начина на формиране на
общата дължима сума от потребителя, поради което договорът е
недействителен на осн.чл.22 ЗПК и на осн.чл.23 от ЗПК на ищеца се дължи
присъждането на чистата стойност на кредита в посочения от ССчЕ дължим
размер от 18 190,84 лева.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл.269,
изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по
изложените във въззивната жалба доводи, както и при служебна
проверка за допуснати при постановяването му нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, тоест настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
6
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Във въззивната инстанция спорът е относно действителността на
договора за потребителски кредит. С оглед доводите в жалбата поставеният
пред съда въпрос е за изпълнението от кредитора на задължението му по чл.
33а, ал.5 и 6 от ЗПК да приеме план за действие при промяна или неизготвяне
на бечмарк за лихвен процент и да уведоми ответника като потребител по
реда на чл. 14 от ЗПК за промените в договора за кредит, произтичащи от
прилагането на плана по чл. 33а, ал.5 от ЗПК. Пораждането на това
задължение за банката-ищец не е спорно. В чл.8 от договора е предвидено, че
кредитът се олихвява с променлив лихвен процент в размер на 8,35%
годишно, формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR и фиксирана
преференциална надбавка, а в случай на неизпълнение – фиксирана
стандартна надбавка. Предвидено е, че лихвеният процент се променя с
промяната на 6-месечния SOFIBOR. Според обявеното на 16.03.2017 г.
решение на Управителния съвет на Българската народна банка (БНБ), считано
от 01.07.2018 г. БНБ преустановява изпълнението на дейностите, свързани с
изчисляването и публикуването на справочните индекси СОФИБИД и
СОФИБОР. От последното се поражда задължението на кредитора да
уведоми потребителя по реда на чл. 14 за промените в договора за кредит,
произтичащи от прилагането на плана за действие, регламентиран в
разпоредбата на чл.33, ал.5 от ЗПК, на основание чл.33, ал.6 от ЗПК.
Цитираните разпоредби са приложими към процесния договор за
потребителски кредит, на основание § 6 от ПЗР към ЗИД към Закона за
кредитните институции.
За изпълнението на горното си задължение кредиторът излага доводи във
въззивната жалба като твърди, че ответницата е уведомена за стойността и
вида на новата лихвена база чрез съобщения, поставени на видно място в
поделенията и в интернет страницата на банката. Така изложените
обстоятелства от банката обаче не са били наведени в първото съдебно
заседание, в което ищецът е можел да поясни и допълни исковата молба,
както и да вземе становище по възраженията на ответника, съгласно чл.143,
ал.2 и ал.3 ГПК. С въззивната жалба банката несвоевременно въвежда в
процеса сочените обстоятелства за уведомяване на кредиполучателя за
прилаганата лихвена база след 01.07.2018 г. Преклудирането на възможността
7
за въвеждането на нови обстоятелства след определения за това срок
съответства на въведения в действащия ГПК принцип на концентрационното
начало, който задължава страните още в началото на процеса да посочат
своите твърдения, искания и възражения, за да се очертае предметът на
доказване. По-късното добавяне на нови твърдения и възражения, както и
представяне на доказателства, би злепоставило интересите на другата страна.
Конкретно в случая след като в отговора на исковата молба ответницата е
възразила, че не е била уведомена за новия начин на изчисляване на
възнаградителната лихва договора след 01.07.2018 г. и същият е неясен, то
банката е следвало в първото съдебно заседание да вземе становище по това
възражение като изложи едва сега сочените в жалбата обстоятелства. При
условие, че банката своевременно беше уточнила лихвената база, послужила
за начисляването на възнаградителната лихва след 01.07.2018 г. и начина на
уведомяването на потребителя за промяната в договора за кредит, то
ответницата би могла да релевира съответните си възражения като оспори
надлежно си уведомяване и начисляването на възнаградителната лихва в
съответствие с указаната в интернет сайта на банката лихвена база. След като
ответникът пред втората инстанция вече няма процесуална възможност да
ангажира възражения и доказателства за опровергаване твърдените от ищеца
обстоятелства, поради забраната на чл. 266, ал. 1 от ГПК, то ищецът също
няма право сега да въвежда в процеса твърдените в жалбата обстоятелства.
Следователно процесуалният пропуск на ищеца вече не може да бъде
отстранен съобразно чл. 133 от ГПК, поради което въззивният съд не дължи
да се произнася по сочените в жалбата нови обстоятелства касаещи
уведомяването на ответницата за промяната в договора.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че след 01.07.2018 г.
договорът не е отговарял на изискванията на чл. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като
първоначално посочения индекс не се е прилагал, а не се установява
използвания вместо него базов индекс при изчисляването на променливия
лихвен процент, нито условията на за прилагането му, което е равнозначно на
липсата на съществен реквизит на договора. Изложеното обосновава
недействителността на договора на осн.чл.22 от ЗПК. По аргумент от
последното, съгласно чл.23 ЗПК на кредитора се следва чистата стойност на
кредита, която след извършени погашения според заключението на ССчЕ е в
8
размер на 18 190,84 лева. Районният съд е достигнал до същите изводи,
поради което обжалваното решение ще бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба ще се остави без уважение като
неоснователна.
По частната жалба против Определение № 260687 от 13.05.2021 г.
Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
С първоинстанционното решение се осъжда „БАНКА ДСК” ЕАД да
заплати на Адвокатско дружество „Г.“, представлявано от С.А.Г., сумата от
170,67 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна
защита и съдействие на ответника Н. ИВ. Г. в първоинстанционното
производство
С обжалваното определение районният съд е изменил решението си в
частта за разноските като е осъдил ищецът да заплати на Адвокатското
дружество възнаграждение от още 549, 24 лева, след като е приел, че следва
да се определи възнаграждение за всеки от предявените искове, при което
общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 719, 91 лева.
Определението е неправилно. Съгласно трайната практика на ВКС,
обективирана в определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/16 г. на
ВКС, ГК, IV г. о., определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/17 г. на
ВКС, ГК, III г. о., определение № 292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/17 г.
на ВКС, ГК, IV г. о., в хипотеза на обективно съединяване на искове
материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове. По
аргумент от изложеното адвокатското възнаграждение следва да се определи
от сбора на цената на отделните искове в производството по чл.422 ГПК,
съразмерно на отхвърлената им част. В този случай минималното адвокатско
възнаграждение, определено по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно на
отхвърлената част на исковете е в размер на 170,67 лева. Следователно
определението на районният е неправилно и следва да се отмени.
По разноските по делото: С оглед изхода на делото основателно е
9
искането за присъждане на разноски за настоящото производство на осн.
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за осъщественото представителство
на въззиваемата страна от адвокат Б., действащ по пълномощие от
Адвокатско дружество „Г.“ и предвид сключения с Адвокатското дружество
договор за правна защита и съдействие. Възнаграждението следва да се
изчисли върху цената на отхвърлените искове, предмет на въззивното
производство от 3109, 77 лева.Ето защо, на основание чл.38, ал.2 от Закона
за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“ възнаграждение в размер на 537, 22 лева с
включен ДДС, определено съгласно чл. 7, ал. 2 и § 2а от Наредба №1 от
09.07.2004 г., предвид представения във въззивната инстанция Акт за
регистрация по ЗДДС от 19.05.2021 г.
Така мотивиран, Пловдивски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260107 от 08.03.2021 г. по гр.д.№ 1870 по
описа за 2019 на РС - Асеновград, I гр.с., в частта, с която се отхвърлят
предявените от „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление, гр. София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и
Д.Н.Н., искове за признаването за установено, че Н. ИВ. Г., ЕГН **********
от гр. Асеновград, ул.“***, дължи на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
сумата над 18 190,84 лева до пълния размер от 19 153,12 лева - главница,
сумата от 1920,41 лева - договорна лихва за периода от 05.12.2017г. до
29.11.2018г., сумата от 107,08 лева - санкционираща лихва за периода от
09.11.2018г. до 29.11.2018г. и сумата от 120 лева - заемни такси, дължими по
договор за кредит от 28.04.2017г., за които суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение №32 от 15.01.2019г. по ч.гр.д.№2801/2018г. по описа на
АРС, както и в частта, с която осъжда „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК *********
да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********,
представлявано от С.А.Г., сумата от 170,67 лева - представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на Н. ИВ. Г., ЕГН
********** по гр.д.№1870/2019г. по описа на АРС.
10
Решението на районният съд в останалата необжалвана част е влязло в
сила.
ОТМЕНЯ Определение № 260687 от 13.05.2021 г. постановено по гр.д.
№ 1870 по описа за 2019 на РС - Асеновград, I гр.с.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление, гр. София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и
Д.Н.Н., да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ********* с
адрес гр. Пловдив, ул.“Братя Пулиеви“ №1, представлявано от С.А.Г., сумата
от 537, 22 лева (петстотин тридесет и седем лева и двадесет и две стотинки),
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и
съдействие на ответника Н. ИВ. Г. във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните - при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11