Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. София,……….2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II „Б” ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
откритото заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от
мл. съдия ИВА НЕШЕВА въз. гр.
д. № 13220 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „Т.С.“ ЕАД против решение № 178232 от 29.07.2019 г. по гр. д. № 16244 по
описа за 2019 година на Софийски районен съд /СРС/, ГО, 162 състав, с което е признато
за установено по исковете, предявени от „Т.С.” ЕАД срещу Т.Д.Ч. с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 149 ЗЕ, че Т.Д.Ч. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1138,58 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 07.2015
г. - м. 04.2017 г. за имот, находящ се в гр. София,
ул. „*********, апартамент, с абонатен номер 344930, както и сумата от 39,38
лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода м. 07.2015 г. - м.
04.2017г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
заявлението - 06.07.2018 г., до окончателното им изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.07.2018 г. по гр.д.
№ 44806/2018 г. по описа на СРС, 162 състав, като исковете с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ са отхвърлени, както следва: за разликата
над уважения размер от 1138,58 лв. до пълния предявен размер от 1786,48 лв.,
представляващ стойност на потребена топлинна енергия
за периода м. 05.2014 г. - м. 06.2015 г., и за разликата над уважения размер от
39,38 лв. до пълния предявен размер от 62,58 лв., представляващ такса за дялово
разпределение за периода м. 05.2014 г. - м. 06.2015 г. С решението са
отхвърлени и исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 86 ЗЗД за сумата от 314,21 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
16.09.2015 г. до 27.06.2018 г., както и за сумата от 14,79 лв., представляваща
лихва за забава начислена върху таксата за дялово разпределение за периода
16.09.2015 г. до 27.06.2018 г.
В жалбата се излагат доводи за
неправилност на обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени исковите
претенции. Излагат се доводи за неправилност на изводите на съда досежно погасяване на част от главниците по давност и
неоснователност на исковете по чл. 86 ЗЗД. Твърди се, че в случая е приложимо
правилото на чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството, одобрени с Решение
№ ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, поради
което длъжникът изпада в забава след изтичане на 30 дни след изтичане на
периода, за който се отнасят и предвид незаплащане на задълженията, Т.Ч. е
изпаднала в забава. Според жалбоподателя давност за погасяване на вземанията
започва да тече след изтичане на 30 дни от издаване на общата фактура за
периода. Моли се отмяна на решението на Софийския районен съд в обжалваните
части и уважаване на исковете в цялост. Претендират се разноски.
Уведомена за подадената въззивна жалба въззиваемата
страна Т.Д.Ч., чрез адв. К., е депозирала отговор на
същата, с който я оспорва. Според депозирания отговор претендираните
вземания се погасяват след изтичане на тригодишен срок, което правилно е било
съобразено от Софийския районен съд. Излага се и, че ищецът не е доказал, че Т.Ч.
е изпаднала в забава, доколкото не е представил доказателства за публикуване на
фактурите за начислена топлинна енергия. Моли за потвърждаване на решението на
СРС. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като взе предвид
подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд намира, че с подадената
жалба решението на районния съд се оспорва единствено в частта, с която са
отхвърлени предявените искове. В останалата му част, с която предявените искове
са уважени частично спрямо Т.Ч., решението на първоинстанционния
съд е влязло в законна сила като необжалвано.
Жалбата е подадена от легитимирана с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта
му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение
е валидно и допустимо в обжалваните части. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като
потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение съобразно доводите, изложени във въззивната
жалба. Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната
инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата
молба, а с релевираните във въззивната
жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата
обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният
съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно
материалния закон.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, Софийски градски съд, след преценка на събраните пред СРС
доказателства намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да
бъде потвърдено и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния
съд. Във връзка с доводите в жалбата на ищеца за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Предмет на
разглеждане в производство са установителни искове за
признаване за установено, че ответникът Т.Ч., в качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот дължи
на ищеца цена на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г., отразена в 3 общи фактури - от 31.07.2015 г., от 31.07.2016 г. и
от 31.07.2017 г. в размер на 1 786,48
лв., главница за услуга топлинно счетоводство за същия период в размер на 62,58
лева, и обезщетение за забава върху
главниците за периода от 16.09.2015 г. до 27.06.2018 г.
За да отхвърли
частично предявените установителни искове, СРС е
приел, че част от вземанията за главници за доставена топлинна енергия и
извършена услуга топлинно счетоводство за периода от м.05.2014 г. до м.06.2015
г. са погасени по давност.
Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния
съд и намира въведения в жалбата довод за неправилност на обжалваното решение
за неоснователен.
Ответникът своевременно се е позовал на изтекла погасителна
давност по отношение на претендираните от ищеца
вземания. Процесните вземания за доставена топлинна
енергия имат характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, ал. 1, б.
„в“ от ЗЗД и се погасяват с изтичането на три години от тяхната изискуемост. В
настоящия случай давността започва да тече от падежа на вземанията поради
следните съображения:
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЕ, заплащането на
топлоенергията се осъществява чрез прогнозни месечни вноски, за които се
съставят фактури и последващи изравнителни вноски. С
изравнителната сметка се отчита реално доставеното количество топлинна енергия
и съобразно фактурираните до този момент суми за съответния период се определя
сума за доплащане или сума за възстановяване на купувача. Така за всеки отчетен
период в крайна сметка топлоснабдителното дружество
става кредитор на вземане само за реално потребено
количество енергия.
За процесния период са приложими общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители от гр.
София, в сила от 12.03.2014 г., одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, а не както се твърди от въззивника- Общи
условия, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г., тъй като периодът на
претенциите на дружеството за главница за доставена топлинна енергия и такса
дялово разпределение е 05.2014 г. – 04.2017 г., а Общите условия от 2014 г. са
влезли в сила от март 2014 г., както е
посочила „Т.С.“ ЕАД в исковата молба.
Съгласно чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2008 г. клиентите заплащат
топлинна енергия по един от следните начини – 1/ на десет равни месечни вноски
и две изравнителни вноски; 2/ на месечни вноски определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска; 3/ по реална месечна
консумация. Съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни и дебитни известия за разликите между
прогнозното и действително потребено количество
топлинна енергия. Според чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008 г. купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а
според ал. 2 дължимата сума от изравнителните сметки се заплаща в 30-дневен
срок, след датата на издаване на съобщението за дължимата сума. От
посочените разпоредби става ясно, че вземанията стават изискуеми след изтичане
на 30-дневен срок от периода, за който се отнасят.
Според чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2014 г. начините, по които
клиентите заплащат дължимите от тях суми са идентични с посочените по-горе,
съгласно чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2008 г. В
общите условия от 2014 г. обаче е въведен различен момент, от който вземанията
на ищеца стават изискуеми. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2014 г.
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността
на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г., продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2 / т.е. за тези по общата фактура/, но не и върху прогнозно
начислените суми. При тази уредба на отношенията и с оглед момента на
настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, а
именно от датата на възникването им /арг. чл. 114,
ал. 2 от ЗЗД/ следва, че вземанията за м.05.2014 г.-06.2015 г. са станали
изискуеми от момента на възникването им. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено на 06.07.2018 г. и погасени по давност са всички вземания
за главница за потребена топлинна енергия, чиято
изискуемост е настъпила преди 06.07.2015 г., в това число вземанията за периода
от 01.05.2014 г. до м. 06.2015 г., както правилно е приел и първоинстанционният
съд. Видно от цитираните клаузи задължението на потребителите на топлинна
енергия да заплащат топлинна енергия не възниква с издаването, респ.
публикуването на обща фактура, очевидно и не става изискуемо към този момент.
Моментът на издаване на обобщената фактура от ищеца за
задълженията за целия отоплителен сезон не е от естество да промени моментът на
възникване на вземането и изискуемостта му, а само те са релевантни при
определяне началото на срока на погасителната давност. В случая вземанията са
възникнали в момента на осъществяването на доставката на енергията и за всяко от тях са издавани ежемесечните
фактури. Издаването на обобщена фактура по изравнителни сметки включващи и
начислени задължения за месеци през целия отоплителен сезон, без да се сочи
конкретно потребление за процесните месеци, не е от
естество да промени момента, от който започва да тече погасителната давност за процесните вземания. Вземането е за доставена топлинна
енергия в определен месец. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца
за това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена фактура за това
вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по
издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната
давност, което противоречи на целите на института на погасителната давност.
Моментът, от който започва да тече погасителната давност е определен от
законодателя в зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му. Изискуемостта
на вземането и изпадането в забава на плащането на същото са различни факти, от
тях произтичат и различни последици.
По отношение на претенцията за главница за услуга дялово
разпределение, доколкото не са налице специални правила, следва да се приеме,
че е приложимо общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД – погасителната давност
започва да тече от момента на възникване на задължението, поради което и за
периода от 01.05.2014 г. до м. 30.06.2015 г. е изтекла давността за погасяване
на вземането за цена за извършена услуга дялово разпределение.
По отношение на исковете за мораторна
лихва настоящият съдебен състав счита, че са правилни изводите на районния съд
за тяхната неоснователност, тъй като съобразно разпределената от съда доказателствена тежест, не са ангажирани доказателства, че не
са представени доказателства за изпадане в забава на длъжника, тъй като липсват
доказателства, че общите фактури са публикувани на интернет страницата на
продавача и не се установява, поради което искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва
за забава, изчислена върху цената за доставена топлинна енергия, е
неоснователен.
По отношение лихвата за забава на заплащане на цената за
услугата дялово разпределение е приложимо общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за
плащане на процесната главница от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
поради което акцесорната претенция и в тази част се
явява неоснователна.
С оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд, решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора – неоснователност на въззивната жалба, на въззивника
не се дължат разноски. Въззиваемата страна претендира
разноски за адвокат за оказана безплатна правна помощ. Видно от договор за правна
защита и съдействие от 02.10.2019 г. адвокат К. е оказала безплатна правна
защита, поради което и следва да се присъдят разноски на основание чл. 38, ал.
2 ЗА, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изм. - ДВ,
бр. 2 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 28 от 2014 г., отм. с Решение № 13062 от
03.10.2019 г. и Решение № 5419 от 08.05.2020 на ВАС - ДВ, бр. 45 от 2020 г., в
сила от 15.05.2020 г., в размер на 100
лева.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 178232 от 29.07.2019 г.
по гр. д. № 16244 по описа за 2019 година на Софийски районен съд /СРС/, ГО,
162 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 1138,58 лв. до пълния предявен
размер от 1786,48 лв., представляваща стойност на потребена
топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. - м. 06.2015 г., и за разликата над
уважения размер от 39,38 лв. до пълния предявен размер от 62,58 лв.,
представляваща такса за дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. - м.
06.2015 г., исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 86 ЗЗД за сумата от 314,21 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
16.09.2015 г. до 27.06.2018 г., както и за сумата от 14,79 лв., представляваща
лихва за забава начислена върху таксата за дялово разпределение за периода
16.09.2015 г. до 27.06.2018 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. Н.К. *** сумата от 100 лв. за осъщественото безплатно
процесуално представителство в полза на въззиваемата
страна Т.Д.Ч. в настоящото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице –
помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.