Р Е Ш Е Н И
Е № 399
гр. Пловдив, 5.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, XI гр. с-в, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА МАСЛИНКОВА
секретар: Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 18926 по описа на съда за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 и 99 от ЗЗД от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”,
ет. 2, офис 4 против Н.И.Д., ЕГН: **********,***, с искане за признаване на
установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 62146/ 2016 г.
на СРС, 120 с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.11.2016 г., суми, както следва: сумата от 2 577 лева, представляваща дължима главница по рамков договор за
издаване на допълнителна международна кредитна карта от *** г., сключен с
„Банка Пиреос България“ АД, вземанията по който са прехвърлени с договор за
продажба и прехвърляне на вземания от *** г. на „Агенция за събиране на
вземания” АД, възнаградителна лихва в размер на 123,04 лева за периода 19.01.2015 г. – 14.01.2016 г., наказателна
лихва в размер на 341,34 лева за
периода 20.01.2015 г. – 01.11.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 01.11.2016
г. до окончателното погасяване, както и направените в заповедното производство
разноски.
В исковата молба се твърди, че на
*** г. между ответника и „Банка Пиреос България“ АД бил сключен договор за
издаване и обслужване на кредитна карта, като с подписване на договора банката
издала на картодържателя допълнителна международна кредитна карта. С договора
на лицето бил предоставен кредитен лимит по картата в размер на 2 280 лева, за
срок от две години, срещу задължението за редовното й обслужване съгласно ОУ и
Тарифата на банката, с които ответникът декларирал, че е запознат. Използваната
част от главницата се олихвявала с ГЛП от 18 %, като кредиторът имал правото
едностранно да го променя. Посочва се как се изчислявали лихвения процент и
минималната месечна вноска. Според договора, при непогасяване на минималната
месечна вноска, върху нея се начислявала наказателна лихва в размер на
договорения лихвен процент + 10 % на годишна база. На картодържателя била
начислена лихва за ползване на кредита в размер на 123, 04 лева за периода
19.01.2015 г.- 14.01.2016 г. Били договорени и условията за спиране на
усвояването на кредитния лимит при неплащане на вноски по кредита. До момента
липсвало пълно погасяване на задълженията по картата. Вземането по договора
било прехвърлено от банката на ищеца с цесия от *** г., за което се издало
потвърждение и новият кредитор изпратил уведомление до длъжника, за което бил
овластен от цедента. До адреса на лицето се изпратило чрез к. и второ
уведомление. За събирането на дължимите суми било подадено заявление по чл. 410
от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 62146/ 2016 г. на СРС, 120
с-в, се издала заповед за изпълнение, но длъжникът възразил, което обуславяло
правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на
вземането по заповедта. Прави се искане и за разглеждане на делото в отсъствие
на ищеца. Претендират се и разноските в настоящия процес.
В законоустановения срок е
постъпил писмен отговор от пълномощника на ответника, в който искът се оспорва
като неоснователен и недоказан. Твърди се, че описаните в исковата молба
обстоятелства не отговаряли на действителната фактическа обстановка. Оспорва се
надлежното уведомяване на ответника за извършената цесия, като се твърди, че
писма до адреса му не били изпращани. Признава се обстоятелството, че между
банката и ответника бил сключен рамков договор за издаване на допълнителна
международна карта, но той бил с кредитен лимит от 1 900 лева, а не от 2 280
лева, както се посочвало в исковата молба. Ищецът не ангажирал доказателства за
размера на отпуснатия лимит. Оспорват се размерите на възнаградителната и
наказателната лихви, като се твърди, че не ставало ясно за какъв период се търсят
и как са формирани тези суми. Оспорват се като прекомерни и разноските по
заповедното производство. За лихвите се прави и възражение за изтекла
тригодишна давност, чийто начален момент бил настъпване на изискуемостта на
дълга.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира следното:
По делото е прието ч.гр.д. № 62146/ 2016 г. по описа на СРС, от което се
установява, че на 01.11.2016 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение против ответника за процесните суми. Заявлението е
уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите по заявлението. Против заповедта е постъпило в срок възражение по
чл. 414 ГПК от ответника – длъжник в заповедното производство, поради и което е
указано на ищеца – заявител да предяви иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок,
поради и което в срока са предявени исковете, въз основа на които е образувано
настоящото исково производство за установяване на дължимост на сумите за
главница, договорна лихва и наказателна
лихва.
С
оглед допустимостта на производството следва да се обсъдят представените и
приети по делото доказателства с оглед преценка на основателността на предявените
искове.
По
делото е приет Рамков договор за издаване на допълнителна международна карта от
***г., сключен между „Банка Пиреос България“ АД и ответникът Н.И.Д., който е
вписан в договора като титуляр на основната карта, по силата на който банката
предоставила на клиента кредит под формата на кредитен лимит, усвояван чрез
кредитна карта в размер на 1900 лева, с фиксиран лихвен процент 18%, ГПР в
размер на 26,78% и общо дължима сума от 2093,43 лева. Договорът е подписан и от
Р.М.И. в качеството му на упълномощено от титуляра лице за издаване на
допълнителна кредитна карта. Съобразно чл. 3 Договорът влизал в сила от момента
на получаване на картата от картодържателя, което същият удостоверявал с
подписа си. Видно от изричното отбелязване върху договора, картата е била
получена от длъжника на 16.03.2012 г. Съгласно посочената разпоредба Договорът
за кредитна карта бил валиден до прекратяването му по някой от предвидените в
Условията към договора начини. Съобразно т. I.3 от
приложените по делото Условия към рамков договор за издаване и ползване на
международни кредитни карти договорните отношения между картоиздателя и
картодържателя се сключват за срок от 24 месеца и изтичат 60 дни след изтичане
на срока на валидност на карата, но не преди пълното погасяване на всички
задължения, произтекли от използването на основната или допълнителната карта.
Банката имала право да възобнови договорните отношения и за следващите 24
месеца, в случай че картодържателят изрично не е поискал прекратяването им и е
изправна страна. Съобразно т. IX.
67, б „а“ от Условията към договора картоиздателят
има правото да прекрати договорните отношения и да обяви картата за
невалидна, ако картодържателят не е
изплатил минималните месечни вноски по две последователни месечни извлечения,
на която разпоредба се позовава и ищецът като основание за прекратяване на
договора. Съобразно чл. IX,
т. 68 от Условията към договора при прекратяване на договора от картоиздателя,
цялото задължение на картодържателя става незабавно дължимо. По силата на т. V, т. 42 лихвата се начислява от датата на транзакцията, а
датата на падежа съобразно т.43 била на 15-тия ден след последното месечно
извлечение.
По делото са приети договор за
прехвърляне на вземания от ***г., сключен между Банка Пиреос България АД и
Агенция за събиране на вземания АД и, видно от който вземанията по кредит № ***,
с размер на отпусната главница 2280 лева и остатък на дължимата сума към датата
на продажбата 2848,31 лева, са прехвърлени в полза на и Агенция за събиране на
вземания АД. Приложено е и потвърждение за сключена цесия относно вземанията
спрямо ответника.
Представено е уведомително писмо
за извършено прехвърляне на вземания (цесия) от Банка Приеос България АД чрез Агенция
за събиране на вземания АД, с което се съобщава, че Договор за прехвърляне на
вземания от ***г. вземанията произтичащи от Договор за кредитна карта № ***,
сключен с Банка Приеос България АД са прехвърлени в полза на Агенция за събиране
на вземания АД. Видно от представеното известие за доставяне, пратката, с която
съобщението е било изпратено до длъжника е била върната като непотърсена.
Впоследствие съобщението е изпратено повторно, като видно от представената
обратна разписка, същото е получено от Р.Д..
Прието е пълномощно, по силата на
което „Банка пиреос България“ АД упълномощило Агенция за събиране на вземания
да получава заповеди за изпълнение и изпълнителни листове, издадени за вземания
възникнали по договори за кредит, които дружеството е прехвърлило съгласно
Договор за прехвърляне на вземания от ***г. Представено е и пълномощно, с което
Банка Пиреос България“ АД упълномощило Агенция за събиране на вземания да
представлява дружеството по всички съдебни дела пред въззивна и касационна
инстанция, отнасящи се до вземанията на дружество, прехвърлени с процесния
договор за цесия.
По делото е изготвено и прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно което на ответника Н.И.Д. е предоставен кредитен лимит в размер
на 2 280,00 лв. по сключен между страните Рамков договор за издаване на
допълнителна международна кредитна карта от ***г. с Банка Пиреос България – АД.
Остатъкът от задължението на ответника по Рамковия договор за издаване на
допълнителна международна кредитна карта от ***г.към датата на подаване на
Заявлението в съда по чл. 410 от ГПК -01.11.2016г. по пера и стойност възлизало
на: главница в размер на 2 577 лв.,
договорна/възнаградителна лихва за периода от 19.01.2015г. до 14.01.2016г. в
размер на 123,04 лв., за наказателна лихва неизпълнение на договорно задължение
за периода от 20.01.2015г. до датата на заявлението в размер на 341,34 лв. В Приложение № 1 към заключението са
описани подробно извършените транзакции от основната карта № *** и
допълнителната № *** кредитни карти, като според представената справка с
допълнителната кредитна карта са извършвани плащания в търговски обекти и
годишни такси за картата.
Съдът кредитира изготвеното по делото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза като обективно, изчерпателно и
неоспорено от страните.
При така установената по
делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
За да се уважат предявените
искове дружеството – ищец следва да установи, че същият се явява легитимиран
носител на прехвърлено с цесия вземане по банков договор за издаване и
обслужване на кредитна карта, по силата на който на ответника е бил отпуснат
определен кредитен лимит за даден срок, но сумата не е върната в цялост, поради
което се дължат и съответните лихви.
По делото е прието за безспорно,
а и от събраните доказателства се установява, че между ответника и посоченото
трето лице- Банка Пиреос България АД бил сключен договор за издаване на
международна кредитна карта от *** г. Съдът
счита, че от приетите по делото доказателства се установява, че е налице
валидно прехвърляне на вземанията по договор за паричен заем, съгласно клаузите
на сключения договор за цесия между Банка Пиреос България АД- цедент и
цесионера Агенция за събиране на вземания АД. Съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД за да породи действие,
цесията трябва да бъде съобщена на длъжника. Изрично в ал. 3 на чл. 99 ЗЗД е
посочено, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника
от деня, когато съобщението бъде получено от длъжника. Съдът намира, че ответникът е надлежно
уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията, като възраженията в
противната насока са неоснователни. Дори да се приеме, че уведомлението не е
достигнало до него преди подаване на исковата молба, предмет на настоящото
производство, то с оглед факта, че същата е връчена на ответника, ведно с
приложенията, сред които е и уведомлението за извършената цесия, то следва да
се приеме надлежно уведомяване за прехвърляне на вземанията. Ответникът следва да се счита редовно уведомен
за сключването й, тъй като е узнал за цесията и в хода на процеса, с получаване
на приложените към исковата молба документи. Това е факт, настъпил в рамките на
производството, който е от значение за спорното право и на основание чл. 235,
ал.3 ГПК, следва да бъде съобразен при решаване на делото, в какъвто смисъл е и
трайната съдебна практика /Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на
I т.о. на ВКС, Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II
т. о., ТК и др./
Твърденият от ищеца и обективиран
в приложените към исковата молба писмени доказателства договор за издаване на
международна кредитна карта има характер на потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК, който се усвоява чрез предоставената на кредитополучателя кредитна карта.
За условие на неговата действителността на договора намират приложение
императивните изисквания уредени в ЗПК. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9,
договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване. Съгласно
изискването на чл. 11, ал. 1 ,т. 10 от ЗПК договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В чл. 1, ал. 3 от договора е
определен ГПР по кредита в размер на 26,78%, както и общата сума, дължима от
потребителя, която според договора възлиза на 2093,43 лева. В случая обаче липсва
яснота относно методиката на формиране на годишния процент на разходите по
кредита и общо дължимата от потребителя сума. Съобразно разпоредбите на ЗПК
годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Ето защо следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит
яснота досежно тези обстоятелства липсва. Разпоредбата на чл. 51а от условията
към договора, съобразно която ГПР изразява общите разходи като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, е лишена от конкретика и не би могла
да даде необходимата информация на потребителя, свързана с начина на формиране
на годишния лихвен процент. Съставните
елементи на ГПР остават неизвестни, при което се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Доказателство за това
е и обстоятелството, че на длъжника са били начислени суми, сборът на които
надхвърлят посочената в договора обща дължима сума в размер от 2093,43 лева.
Ето защо не би могло да се приеме, че е налице яснота относно начина на
формиране на общите задължения на потребителя, поради което е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са
изискуеми при самото сключване. С оглед изложеното съдът намира, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът за кредит е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната
страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на
същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид
последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други
разходи. В настоящият случай от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
се установява, че
дължимата главница възлиза на сумата от 2577 лева. В действителност, в договора
за издаване на кредитна карта първоначално е определен кредитен лимит от 1900
лева, но съгласно постигнатите договорености между страните в чл. 17, чл. 18,
чл. 19 и чл. 20 от условията към рамков договор за издаване и използване на
международни кредитни карти надвишаването на кредитния лимит е допустимо със
съгласието на кредитора, поради което кредитполучателят следва да възстанови ползвания
финансов ресурс в пълен размер. Ирелевантно е
обстоятелството, че част от паричните средства по кредита са усвоени чрез
издадената допълнителна кредитна карта № ***, която се твърди да е използвана
от трето лице – Р.М.И.. Видно от съдържанието на представения договор, третото
лице Р.М.И. е в правното положение на п. на ответника. По арг. от чл. 36 от ЗЗД
последиците от правните действия, които п. извършва възникват направо за
представлявания. П. не е самостоятелна страна в облигационното правоотношение,
а действа от името на представлявания. Отношенията между п. и упълномощите
могат да имат най-различен характер, като същите не са предмет на настоящото
производство и не следва да се обсъждат. Доколкото процесният договор за кредит
е бил сключен с ответника, той се явява материалноправно легитимиран да
отговаря за възстановяването на чистата стойност на кредита на осн. чл. 23 от ЗПК. По изложените съображения предявеният иск за главница в размер от 2577 лева се явява
доказан по основание и размер и като такъв следва да бъде уважен, а исковете за
присъджане на договорна лихва и наказателна лихва следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
С оглед изхода на спора всяка от
страните има право на разноски по съразмерност.
Съгласно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано,
че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и
за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта
й относно разноските отпада.
Ищецът е направил разноски в
размер на 120 лева за заплатен депозит
за вещо лице, 92,25 лева – заплатена ДТ за исковото производство и 60,83 лева –
платена такса по заповедното производство по ч.гр.д. № 62146/ 2016 г. по описа на СРС. В заповедното
и в исковото производство ищецът е бил представляван от ю., по отношение на
дължимото възнаграждение за процесуално представителство намира приложение
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, съгласно която размерът на възнаграждението
се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална
и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия,
включително по отношение присъждането на разноските, дължими на страната за
заповедното и исковото производство, без да е обвързан от констатацията на
заповедния съд в това отношение. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда
възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото – от
100 до 300 лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата съдът следва да определи
възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа.
Съдът, като взе предвид материалния интерес на делото, липсата на фактическа и
правна сложност на спора, както и обстоятелството, че работата на ю. се
изразява в попълване на кратко бланково заявление, съответно искова молба, по
множество еднотипни заповедни и искови производства, намира, че в полза на ищцовото
дружество, следва да се определи и присъди ю. в. в размер 50 лева за
заповедното производство и в размер 100 лева – за исковото производство, общо
150 лева. Така сторените от ищеца разноски са в размер на общо 423,08 лева, като съразмерно с уважената част от иска в тежест
на ответника следва да бъде възложена сумата от 359,61
лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ответникът е реализирал разноски
в размер на 40 лева - заплатен депозит за вещо лице, като с оглед частичното
отхвърляне на иска в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 6 лева. В случая ответникът е бил представляван от а. при условията
на чл.38, ал.1, т. 2 ЗА, в която разпоредба е предвидено право на а. да оказва
безплатно а. п. и съдействие на материално затруднени лица. В ал. 2 на същата
разпоредба е предвидено, че ако в съответното производство насрещната страна
бъде осъдена за разноски, а. оказал безплатно а. помощ има право на а. в. в
размер не по – нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на а. в..
В настоящия случай минималния размер на а. в. по цитираната наредба възлиза на
442,90 лева. С оглед частичното отхвърляне на исковата претенция в полза на п.
на ответника следва да бъде присъдена сумата от 66,44 лева.
По изложените мотиви съдът
Р Е
Ш И :
ПРИНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Н.И.Д., ЕГН: **********,*** дължи на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис
4, представлявано от и. д. Д.Б.Б. сумата от 2 577 лева /две хиляди петстотин седемдесет и седем лева/,
представляваща дължима главница по Договор за издаване обслужване на кредитна
карта от *** г., сключен с „Банка Пиреос България“ АД, вземанията по който са
прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания от *** г. на
„Агенция за събиране на вземания” АД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.11.2016 г. до
окончателното погасяване, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.11.2016 г по частно гр. дело №
62146/ 2016 г. на СРС, 120 с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за признаване
на установено дължимостта на възнаградителна лихва в размер на 123,04 лева за периода 19.01.2015 г. –
14.01.2016 г., наказателна лихва в размер на 341,34 лева за периода 20.01.2015 г. – 01.11.2016 г.
ОСЪЖДА „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4,
представлявано от и. д. Д.Б.Б. да заплати на
Н.И.Д.,
ЕГН: **********,*** сумата от 6 лв. /шест лева / – разноски по съразмерност за заплатен депозит.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от
и. д. Д.Б.Б. да заплати на А. д. ”К., Д.”, Булстат ***, със седалище и адрес на
управление: *** сумата от 66,44 лева /шестдесет и шест лева и
четиридесет и четири стотинки/- а. в. за процесуално представителство,
определенo на основание чл. 38, ал. 2
във вр. с чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата,
присъдено по съразмерност.
ОСЪЖДА Н.И.Д., ЕГН: **********,*** да заплати на Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис
4, представлявано от и. д. Д.Б.Б. сумата от 359,61 лева /триста петдесет и девет лева и шестдесет и една
стотинки/ -разноски по съразмерност.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС – Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Т. Маслинкова
Вярно с
оригинала.
С.А.