Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.08.2017г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТИНА РУБИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЙОАННА СТАНЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 16066 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на Р.С.Д. срещу решение от
13.10.2016г. по гр.д. № 58703/2014г. на СРС, 35 с-в, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателката срещу С.О.и
Д., представлявана от МРРБ, искове с
правно основание чл.124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото й на
собственост върху недвижим имот – дворно място с площ от 450 кв.м., находящо се
в гр. София, ул. ********, заедно построената в него жилищна сграда с площ от
30 кв.м. и уважен предявен от С.О.срещу жалбоподателката насрещен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост върху същия
имот. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивницата – ищца обжалва решението изцяло, с доводи
за неправилност и необоснованост, поради нарушение на материалния и процесуалния
закон. Твърди, че процесният имот никога не е бил със статут на държавна или
общинска собственост, а частна собственост. Поддържа, че по делото не са
представени преписките към приетите АДС № 1656/01.11.1966г. и АОС №
243/21.02.1997г., поради което не било доказано на какво основание имотът е
актуван като държавна, впоследствие като частна общинска собственост. Сочи, че
нейния праводател М.М.Н.е вписан като собственик на имота в разписния лист към
кадастралния план от преди 1957г. Поради вписването в разписния лист, имотът не
бил без установен собственик, поради което и с оглед осъществяваната от ищцата
повече от 24 години фактичеса власт върху имота, е налице спрямо нея оргинерно
придобиване. С оглед безспорно установения частен характер на собствеността, се
поддържа в жалбата, че не важи забраната за придобиването му по давност, както
и спирането на давността по силата на § 1 от ЗР на ЗЗДС от 1996г. Моли съда да
отмени решението и да уважи предявения от нея иск и да отхвърли насрещния иск.
Претендира разноски.
Въззиваемият – ответник С.О.оспорва жалбата и моли
съда да потвърди решението. Поддържа, че не е налице фактическият състав на чл.
79, ал. 1 ЗС, по подробно изложени в писмен отговор и бележки съображения. Моли
съда да потвърди решението
Софийски
градски съд, след преценка по реда на чл. 235 ГПК на твърденията и доводите на
страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При преценка на първоинстанционното решение, съгласно
разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира решението за
валидно и допустимо.
По същество жалбата е неоснователна като краен
резултат.
По първоначално предявения
установителен иск за собственост от Р.С.Д. срещу СО и Д., чрез М.НА Р.Р.и благоустройството:
Предявени са положителни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС досежно правото на
собственост върху дворно място с къща, индивидуализирано в исковата молба като
имот с идентификатор 68134.2822.1650 по кадастралната карта на гр. София. Съгласно
уточнителна молба от 07.03.2016г. правният интерес от предявяване на исковете
срещу двамата ответници е обоснован със съставянето на АДС от 1966г. и АОС от
1997г., при липса на
Активната материалноправна легитимация по предявения
иск се определя от въведеното от ищцата основание за пораждане правото й на собственост. В случая ищцата се позовава на
придобивна давност, считано от 27.07.1992г., когато е сключила предварителен писмен
договор за покупко-продажба с Е.З.С., по силата на който е „закупила“ дворно
място, находящо се в гр. София, ул. „****************, с площ от 450 кв.м.,
заедно с построената в него жилищна сграда със застроена площ от 30 кв.м.,
състояща се от две стаи и кухня, при съседи: юг – ул. Й.П., изток – К.Б.Д.,
запад –Т.М., север – В.Л., С.С., П.К.и В.М.М.. Исковата молба е предявена на
29.10.2014г.
По делото е
приет АДС № 1656/1966г. относно терен от около 11 550 кв.м. , актуван като
държавна собственост като стар общински имот, предаден със заповед №
1083/16.09.1966г. Въз основа на цитирания АДС е съставен акт за частна общинска
собственост № 243/21.02.1997г. на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС.
Съгласно заключението на приетата СТЕ, както и
представената по делото комбинирана скица, изд. от ГИС София, процесният имот пл. № 1650 е част от целия
терен, актуван първоначално като държавна, впоследствие като общинска
собственост съгласно горецитираните АДС и АОС, като по действащия рег. план на
м. „Модерно предградие“, одобрен през 1997г., процесният имот подада в УПИ
VІІІ, отреден за имоти пл. №№ 1649, 1650.
При така изложеното предявеният положителен установителен
иск за собственост на соченото придобивно оригинерно основание е изцяло
неоснователен и недоказан.
Поддържаната в жалбата теза за липса на идентичност на
процесния имот с терена, актуван като държавна/общинска собственост, е вътрешно
противоречива, тъй като правният спор е обоснован именно с тази идентичност.
Отделно от това, идентичността е безспорно установена по делото от
констатациите на вещото лице, ведно с приетата скица, изд. от ГИС, видно от
които процесният имот пл. № 1650 безспорно попада в терена, предмет на
процесните АДС и АОС.
По възраженията в жалбата досежно липса на валидно
основание за съставяне на разглежданите АДС и АОС:
Съгласно константната задължителна практика на ВКС,
при съставен акт за държавна или общинска собственост същият удостоверява
правото на собственост на Д., съответно общината, докато не бъде оспорен и
оспорването доказано. Съгласно задължителни указания, дадени в решение №
61/26.05.2014г. по гр.д. № 7685/2013г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по реда на
чл. 290 ГПК, актът за държавна/общинска собственост е официален свидетелстващ документ
и се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила досежно отразените в него факти, като има удостоверително
действие досежно обективираните в него
вещни права до доказване на противното, като Д./Общината не носи тежестта да
доказва основанието, на което е съставен акт за държавна, респ. общинска
собственост. При конкуренция на права съдът е длъжен да изследва конкуриращото
придобивно основание, удостоверено със съответен документ, като при оспорване
важат общите правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса и в
случай на доказване на конкуриращо придобивно основание, съдът е длъжен да
отрече доказателствената сила на АДС/АОС.
В случая ищцата не притежава титул за собственост, тъй
като представеният от нея предварителен писмен договор не удостоверява
придобиване на вещни права, поради липса на законовата нотариална форма. Ищцата
противопоставя само оригинерно придобиване на имота, поради което всички нейни
оспорвания досежно основанието за съставяне на АДС, респ. АОС, не могат да
рефлектират върху крайния извод на спора. Независимо от изложеното, констатациите
в актовете за държавна и за общинска собственост, не са опровергани по делото.
АДС № 1656/01.11.1966г. е съставен при действието на
чл. 6 ЗС, в първоначалната
му редакция /ДВ, бр. 92/1951г./, съгласно която Д. става
собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на
имотите, които нямат друг собственик. АОС
№ 243/21.02.1997г. е съставен на основание чл. 2, ал.2, т. 5 ЗОС
в действащата към този момент редакция, съгласно която общински имоти са недвижимите
имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. По
делото не се твърди и доказва имотът да е бил с установен собственик както към
1966г., така и към 1997г., поради което
ищцата, в съответствие с общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, не е и не може
да опровергае доказателствената сила на съставените АДС и АОС, само поради
завладяването на имота. Поради това са неоснователни поддържаните в жалбата
доводи за липса на доказателства за съставянето на АДС, респ. АОС. В тежест на
ищцата е да установи, че имотът е бил с установен собственик към релевантния
минал момент, което нито се твърди, нито се доказва по делото.
По отношение на въведеното от ищцата придобивно
основание, следва да се отбележи, че осъществяваната от ищцата фактическа власт
върху имота след 1992г., на която се позовава в исковата молба и уточнението
към нея, не може да се свърже с последиците на оригинерно придобиване по
смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. В тази връзка следва да се отбележи, че в исковата
молба и уточнението към нея не се твърди и въвежда като придобивен способ
давност преди 1992г. , а само за периода, считано след сключване на писмения
договор от ищцата. Поради това и представената практика на ВКС от пълномощника
на ищцата е неотносима, тъй като касае казус с друга фактическа обстановка.
С оглед установеното по делото и неопровергано
обстоятелство, че имотът е актуван като държавна собственост през 1966г., а
през 1997г. – като частна общинска собственост, безспорно е била налице
законовата забрана за придобиване на имота по давност по чл. 86 ЗС във всичките
му редакции до 1996г. За вещите - частна държавна или общинска собственост,
които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС, ДВ., бр.
33/96г., принципно е възможно оригинерно придобиване, като давностният срок
започва да тече от 01.06.96г., но давността е спряна с приемането на § 1 от ПЗР
към ЗИДЗС през 1996г. и с всички последващи изменения този срок е продължаван.
Съгласно последното изм. на § 1, ДВ, бр. 107/2014г., давността за придобиване
на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2017г. Ето защо за периода след 1996г. до предявяване
на исковата молба през 2014г., е налице мораториум за придобиване по давност на
държавни и общински имоти и само на това
основание искът е неоснователен.
С оглед всичко изложено, изцяло неотносими към спора са
доводите в жалбата досежно вписването в разписния лист към кадастралните
планове на процесния имот. Въведеният в исковата молба придобивен способ е
единствено придобивна давност, считано от сключването на предварителния договор
от 1992г. от ищцата. Независимо от изложеното, вписването в разписния лист към
кадастрален план няма правопораждащо вещни права действие и е без значение за
изхода на спора. Поради това доводите в жалбата за наличие на „праводатели“ на
ищцата, освен че са преклудирани,
са и неоснователни.
Отделно от това, от заключението на вещото лице се
установява, че след 1997г. процесният имот пл. № 1650 попада в УПИ – 1649,
1650, съгласно рег. план от 1997г., поради което за периода до 01.01.2001г.
/изм. ЗТСУ, ДВ, бр. 34/2000г./ важи
забраната по чл. 59 ЗТСУ /отм/ за придобиване по давност на реална част от
парцел.
Поради това изводите на СРС в тази връзка за
неоснователност на исковете срещу СО и Д., са правилни и законосъобразни.
Други релевантни оспорвания не са релевирани в жалбата.
По насрещния иск, предявен от С.О.срещу ищцата:
С оглед установеното по –горе, следва, че
представеният по делото АОС № 243/21.02.1997г., чиято доказателствена сила не е
опровергана, легитимира ищеца СО като собственик на имота. Исковата молба по
насрещния иск е вписана в хода на въззивното производство, но това е без
значение за крайния извод относно възникване на претендираните вещни права.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора, на въззиваемия СО следва да
се присъдят претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лв. за настоящата инстанция.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 13.10.2016г. по гр.д. № 58703/2014г. на СРС, 35 с-в, с което са отхвърлени
предявените от Р.С.Д. *** Д., представлявана от М.НА Р.Р.и благоустройството, положителни
установителни искове с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК и уважен предявения
от С.О.срещу Р.С.Д. насрещен положителен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК досежно недвижим имот – дворно място с площ от 450 кв.м.,
находящо се в гр. София, ул. ********, представляващ имот с идентификатор
68134.2822.1650 по кадастралната карта на гр. София, с графична площ от 362
кв.м., а по действащия регулационен план на гр. София, м. „Модерно предградие“,
одобрен през 1997г. – част от УПИ VІІІ – 1649, 1650., заедно с построената в
него жилищна сграда с площ от 30 кв.м.
ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал.
8 ГПК, сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщенията,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 13.10.2016г. по гр.д. № 58703/2014г. на СРС, 35 с-в, с което са отхвърлени
предявените от Р.С.Д. *** Д., представлявана от М.НА Р.Р.и благоустройството,
положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК и уважен
предявения от С.О.срещу Р.С.Д. насрещен положителен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК досежно недвижим имот – дворно място с площ от 450
кв.м., находящо се в гр. София, ул. ********, представляващ имот с
идентификатор 68134.2822.1650 по кадастралната карта на гр. София, с графична
площ от 362 кв.м., а по действащия регулационен план на гр. София, м. „Модерно
предградие“, одобрен през 1997г. – част от УПИ VІІІ – 1649, 1650., заедно с
построената в него жилищна сграда с площ от 30 кв.м. ОСЪЖДА Р.С.Д., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.