Решение по адм. дело №229/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.156 от ДОПК и чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ.

Образувано е по жалба на Е. Т. И. от гр. Русе, с която оспорва Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК № АУЗ-2117-1/17.12.2024 г., издаден от инспектор в Дирекция “МДТ“ при Община Русе, с който са установени задължения за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса за битови отпадъци /ТБО/ за периода 2018 г. - 2024 г. включително, и лихви върху тях, за недвижим имот, представляващ земеделска земя с площ 4243.00 кв.м., находящ се в местност „Пухлево дере“ в гр. Русе, потвърден мълчаливо от горестоящия административен орган - директор на Дирекция „МДТ“ при Община Русе. Претендира се отмяна на акта по съображения, че е издаден в противоречие на материалния закон. Оспорващата претендира и направените разноски по делото, за които е представила списък /л.189 от делото/.

Ответникът по делото – Директор Дирекция „МДТ“ при Община Русе счита жалбата за неоснователна.

Съдът след като съобрази становищата на страните, събраните по делото доказателства и след служебна проверка за законосъобразност на обжалвания акт, приема за установено следното:

Жалбоподателката Е. Т. И. е наследник /дъщеря/ на Т. И. П., починал на 14.02.2001 год. Наследодателят е бил собственик на имот, представляващ земеделска земя – нива с площ 4.243 дка, находящ се в местност „Пухлево дере“ в гр. Русе по силата на договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот от 21.07.1998 г. /л.9 от преписката/. Видно от съглашението предметът на делбата е имот, възстановен с решение на поземления орган по реда на ЗСПЗЗ. След смъртта на собственика, имотът е преминал в наследство на В. П. /съпруга/, Р. В. /дъщеря/ и оспорващата Е. И. /дъщеря/, съгласно удостоверение за наследници изх.№1-3018 от 03.06.2016 г. на Община Русе /л.12 от преписката/. След смъртта на съпругата В. П. на 29.05.2016 г. /удостоверение за наследници на Община Русе от 03.06.2016 г. на л.11 от преписката/, имотът е станал собственост по наследство в равни части на двете дъщери. Така по наследство, оспорващата Е. И. се легитимира като собственик на ½ ид.ч. от процесния имот. Другият наследник Р. В. е подала Декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с ДНИ на 28.11.2016 г. и е декларирала имота /л.4-л.8 от преписката/.

С Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК № АУЗ-2117-1/17.12.2025 г, издаден от инспектор в Дирекция “МДТ“ при Община Русе, на жалбоподателката, съобразно притежаваната от нея идеална част, са установени задължения за ДНИ и ТБО и лихви върху тях за имот, представляващ земеделска земя с площ 4243.00 кв.м. , находящ се в местност „Пухлево дере“ в гр. Русе за данъчен период 2018 г. - 2024 г., включително;

АУЗ е оспорен пред горестоящия административен орган – директор на Дирекция „МДТ“ при Община Русе с жалба, входирана в деловодството на органа на на 17.01.2025 г. /л.23 и л.24 от делото/. По повод изискани данни от съда, с писмо вх.№2067 от 02.05.2018 г. по описа на съда /л.58 от делото/ от горестоящия орган е удостоверено, че липсва произнасяне от негова страна по подадената жалба по административен ред.

За посочения имот находящ се в местността „Пухлево дере“ в гр. Русе, съответно на притежаваната от оспорващата ½ ид.ч., са определени размери на задълженията за ДНИ и ТБО и лихви върху тях по години за периода 2018 г. - 2014 г., както следва:

таблица

Година	ДНИ		ТБО
	главница	лихва	главница	лихва
2018	67.15	46.87	22,16	15.47
2019	67.15	40.07	22,16	13.22
2020	67.15	33.24	22,16	10.97
2021	67.15	26.43	22,16	8.72
2022	67.15	19.64	22,16	6.48
2023	67.15	12.00	22,16	3.96
2024	100.72	4.12	22,16	0.91
ОБЩО:	503.62	182.37	155.12	59.73

В съдебно заседание административният орган посочва, че имотът попада в урбанизираните територии на Община Русе и на основание чл.10,ал.1 от ЗМДТ подлежи на облагане с ДНИ. Във връзка с определяне на размера на ТБО е установил, че имотът попада извън границите, в които Община Русе е организирала сметосъбиране и извозване на битови отпадъци, съгласно заповедите на кмета на Общината. По тази причина е начислена такса само за компонента – обществена хигиена, като в утвърдените от ОбС-Русе промили за ТБО за граждани за жилищни имоти в гр.Русе за периода 2018 г. – 2024 г. таксата за обществена хигиена е 0,66 промила.

От представеното писмо на Дирекция “Инвестиционно проектиране, устройство и кадастър“ при Община Русе /л.135 от делото/ се установява, че имотът в местността „Пухлево дере“ в гр.Русе, че нямало данни за провеждане процедура по промяна предназначението на имота. Същият попадал в строителните граници на гр.Русе и попадал в зона „За защитно озеленяване“, съгласно устройствения план на Община Русе. Съгласно регулационния план на квартал Източна промишлена зона, процесния ПИ, заедно с други околни имоти бил част от УПИ „За вторични суровини“, като част от площта му била разположена в съседен УПИ „ДСО монтажи“, кв. 1034 на кв. ИПЗ, одобрени със Заповед №449/20.09.1976 г. на зам. председателя на ГНС- Русе.

Не е спорно по делото, че за ПИ с идентификатор 63427.8.112 няма одобрен ПУП и не е известно да е провеждана процедура по чл.17 и сл. от ЗОЗЗ за промяна на предназначението му, видно и от посоченото писмо.

По делото са приети 5 бр. договори за отдаване под наем на земеделска земя и 2 бр. анекси към тях в периода 2018-2025 г. за отдаване под наем на процесния имот като земеделска земя /л.25- л.36 от преписката/.

С оглед на анализираните доказателства, съдът намира, че относно статута на имота в местността „Пухлево дере“ в гр.Русе безспорно е установено, че макар той да попада в обхвата на ОГП на гр.Русе, няма отредено конкретно предназначение с действащ за него ПУП. По начина на трайно ползване е земеделска земя – нива и не е застроен.

По делото от ответника са представени множество писмени доказателства – решения на ОбС-Русе за определяне размера на ТБО за периода 2018 г.-2024 г, договори, установяващи предоставяне на услугата по поддържане на териториите на гр.Русе, заповедите на кмета на Община Русе за определяне на границите на териториите, в които общината предоставя услугите по чл.62 от ЗМДТ и др. за установяване на фактическите основания за издаване на оспорения частично акт.

При така установените факти, съдът прави следните изводи от правна страна относно допустимостта и основателността на оспорването:

По силата на препращащите норми на чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК.

Служител на общинската администрация, който е определен със заповед на кмета на общината да изпълнява функциите на орган по приходите, съгласно чл. 4, ал. 3 ЗМДТ, приложим и за местните такси по силата на чл. 9б ЗМДТ, е компетентният орган за издаване на АУЗ. Съобразно тези разпоредби, оспореният акт, с който за жалбоподателката са установени задължения за плащане на ДНИ и ТБО и лихви върху тях за периода 2018 г. - 2024 г. за имота в местността „Пухлево дере“ в гр.Русе, е издаден от компетентен орган –инспектор в Дирекция „МДТ“ при Община Русе – Л. С. Т., оправомощен с права на орган по приходите със Заповед № РД- 01-3040 от 28.09.2022, изменена със Заповеди: №РД-01-56/09.01.2023 г. и № РД-01-3319/09.10.2023 г. г. на Кмета на Община Русе, съгласно чл.4,ал.3 и ал.4 от ЗМДТ /л.18-л.20 от преписката/. При оспорване на акта по административен ред, не е постановено решение от горестоящия административен орган.

Съгласно разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ДОПК решаващият орган разглежда жалбата по същество и се произнася с мотивирано решение в 60-дневен срок от изтичане на срока по чл. 146 от кодекса, съответно от отстраняване на нередовностите по чл. 145 или от одобряване на споразумението по чл. 154. В разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ДОПК е предвидено че ревизионният акт в частта, която не е отменена с решението по чл. 155 ДОПК, може да се обжалва чрез решаващия орган пред административния съд по местонахождението му в 14-дневен срок от получаването на решението. В нормата на чл. 156, ал. 4 ДОПК е регламентирано че непроизнасянето на решаващия орган в срока по чл. 155, ал. 1 ДОПК се смята за потвърждение на ревизионния акт в обжалваната част, като в тези случаи жалбата до съда против ревизионния акт може да се подаде в 30-дневен срок от изтичането на срока за произнасяне /чл. 156, ал. 5 ДОПК/.

Производството по чл. 152 и сл. във вр. с чл. 144 във вр. с чл. 107, ал. 4 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, за обжалването по административен ред на АУЗ е образувано на 17.01.2025 г. с постъпилата в община Русе, Дирекция “МДТ” жалба против АУЗ №АУЗ-2117-1/17.12.2024 г., издаден от орган по приходите в дирекция „Местни данъци и такси“ при общината. От тази дата е започнал да тече 7 дневния срок по чл.146 ДОПК, който е изтекъл на 24.01.2025 г.

След изтичането на този срок е започнал да тече и 60 дневния срок по чл. 155, ал. 1 ДОПК за директора Дирекция ”Местни данъци и такси" в община Русе да разгледа и да се произнесе с мотивирано решение по подадената жалба срещу АУЗ. Срокът за произнасяне на решаващия орган е изтекъл на 28 март 2025 г. В посочения срок горестоящият административен орган не се е произнесъл по жалбата.

По силата на законовата фикция, установена с нормата на чл. 156, ал. 4 ДОПК, непроизнасянето на решаващия орган в срока по чл. 155, ал. 1 ДОПК следва да се смята за потвърждение на обжалвания АУЗ. В хипотезата на потвърждаване на акта, при прилагането на законовата фикция по чл. 156, ал. 4 ДОПК, законът предвижда специален, по-дълъг срок за неговото обжалване по съдебен ред - 30-дневен от изтичането на срока за произнасяне на решаващия орган /чл. 156, ал. 5 ДОПК/. В случая жалбата до съда срещу АУЗ, е подадена в този срок, тъй като е постъпила на 04.04.2025 г. Жалбата е допустима за разглеждане - подадена е в срок и срещу подлежащ на оспорване ИАА – АУЗ с който са установени задължения за плащане на ДНИ и ТБО и лихви върху тях за периода 2018 г. - 2024 г., вкл. за недвижим имот в местността „Пухлево дере“ в гр.Русе.

По същество жалбата е основателна.

Спорен по делото е въпросът, дали процесният недвижим имот, с оглед естеството и предназначението си, представлява облагаем обект по смисъла на общото правило на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ или е изключен от данъчно облагане предвид нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ.

Разпоредбата на чл. 10, ал 1 от ЗМДТ (Доп. - ДВ, бр. 61 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г.) постановява, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. В редакцията си (Доп. - ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) същата е изменена, като е посочено, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната поземлени имоти, сгради и самостоятелни обекти в сгради в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Разпоредбата на чл. 10., ал.1 в редакцията и (Изм. - ДВ, бр. 96 от 2019 г., в сила от 1.01.2020 г.) установява, че, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон.

В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ в различните и редакции, законодателят е обособил две групи поземлени имоти, подлежащи на облагане с ДНИ. Първата група са поземлените имоти, които попадат в строителните граници на населените места и селищните образования. Втората група са поземлените имоти, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образования. Трайно се приема обаче в съдебната практика, че за целите на данъчното облагане по чл.10, ал.1 от ЗМДТ, законодателят е приел за релевантно предназначението на недвижимия имот. Имотите с предназначение по чл. 8, т. 1 ЗУТ могат да бъдат в урбанизирана територия, т. е. в населени места и селищни образования, но могат, с оглед на чл. 8, т. 1 ЗУТ, да бъдат и отделни поземлени имоти извън тях, т.е. и за двете групи поземлени имоти е налице изискването да имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ и да е налице промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон.

По аргумент от разпоредбата на облагане с данък подлежат имотите, които имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, независимо къде се намират - в строителните граници на населеното място или в границите на неговото землище. От доказателствата по делото се установява, че процесният имот не попада в територия, обхваната от действащ подробен устройствен план. Той представлява земеделска земя с начин на трайно ползване – нива. Общият устройствен план на гр.Русе определя характера на територията, на която се намира процесният имот - урбанизирана, но той не установява, а и не би могъл с оглед на чл. 106 от ЗУТ да установи, конкретното предназначение на този имот. Освен липсата на предназначение, определено с действащ за поземления имот ПУП по чл.8, ал.1 от ЗУТ, не е налице и другото кумулативно допълнително изискване, въведено с изменението на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, а именно - извършена промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Имотът отговаря на изискванията на чл. 2 от ЗСПЗЗ. Посочената разпоредба регламентира, че земеделски земи са тези, които са предназначени за земеделско производство и отговарят на посочените в т. 1 - т. 4 от нормата условия. По делото не е спорно, че процесният имот не попада в територия, обхваната от действащ подробен устройствен план, че не е включен в горския фонд, че не е застроен със сгради, нито представлява двор или складово помещение към такива, както и, че не е зает от открити мини и кариери, от енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения за общо ползване, нито представлява прилежащи части към такива съоръжения. Липсват твърдения, а и данни, за инициирана и проведена процедура за промяна на предназначението на земята по реда специалния закон - по чл. 17, ал. 1 от ЗОЗЗ. От горното се следва, че процесният недвижим имот не попада в обхвата на общия принцип за облагане, въведен в чл. 10, ал.1 ЗМДТ, а спрямо същия следва да се приложи нормата на чл. 10, ал.3, която изключва облагането с ДНИ, тъй като се касае до земеделски имот, който не е застроен и не представлява прилежаща площ към застроени терени.

В случая не е било спорно по делото и е установено от събраните в хода на административното производство доказателства, че процесният имот е възстановен по ЗСПЗЗ в урбанизирана територия с начин на трайно ползване „нива“, за имота няма одобрен ПУП и не е провеждана процедура за промяна на предназначението му.

Предвид посоченото, обстоятелството, че имотът попада в територия, определена с общия устройствен план на гр.Русе и е в строителните граници на гр. Русе, не е достатъчно, за да се приеме, че той вече не представлява земеделска земя. Както се посочи по-горе, наред с изискването в чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ поземленият имот да е в строителните граници на населеното място, за да е обект на данъчно облагане, същият трябва да има конкретно предназначение измежду посочените в чл. 8, т. 1 от ЗУТ, което да е определено според подробен устройствен план. Последното изискване в настоящия случай не е изпълнено. Общият устройствен план определя характера на територията, на която се намира процесният имот - урбанизирана, но той не установява, а и не би могъл с оглед на чл. 106 от ЗУТ, да установи конкретното предназначение на този имот.

След като имотът в местността “Пухлево дере” на гр.Русе е извън хипотезата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ и чл. 8, т. 1 от ЗУТ, жалбоподателката не е данъчнозадължен правен субект. Предвид на това, в нарушение на материалния закон е определено задължение за ДНИ, в общ размер на 503.62 лв. и лихви в общ размер на 182.37 лв. за периода 2018 г.-2024 г.

След като недвижимият имот, предмет на оспорения акт, не е имот, за който се дължи данък, то той не е и имот, за който се дължи такса за битови отпадъци. Изводът се следва от разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, според която таксата се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ за имотите на територията на общината. Лицата, според последната норма, са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. След като ТБО се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ, а оспорващата, досежно процесния имот, не е сред тези лица, то тя не е субект на задължението по чл. 64 ЗМДТ. Материалнонезаконосъобразен е и актът в частта на определените ТБО в общ размер на 155.12 лв. и лихви – 59.73 лв. за имота в местността “Пухлево дере” на гр.Русе.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че е неоснователно възражението на оспорващата за изтекла давност на определените с АУЗ задължения за ДНИ и ТБО за 2018 г. и за 2019 г. за процесния имот. Публичните задължения – ДНИ и ТБО, се погасяват с изтичане 5- годишен давностен срок, който съгласно нормата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК започва да тече от началото на годината, следваща годината, за която данъкът или таксата са станали дължими. Видно от чл. 172, ал. 2 и ал. 3 ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. В случая, предвидената в закона 5-годишна давност не е изтекла към датата на издаване на обжалвания акт / 17.12.2024 г. / по отношение на задължения – за ДНИ и ТБО за 2018 г. и за 2019 г, за които срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече от 01.01.2020 г., респективно 2021 г., и не е изтекъл към 17.12.2024 г. Задълженията за ДНИ и ТБО за 2018 г. е следвало да се платят през 2019 г., поради което срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 01.01.2020 г. и следвало да изтече на 31.12.2024 г., но актът е издаден преди тази дата на 17.12.2024 г., с което давността е прекъсната на основание чл.172, ал.2 от ДОПК. Аналогично това се отнася и за задълженията на 2019 г.

Неоснователно е и възражението за нищожност на АУЗ предвид влязлото в сила Решение №23/17.05.2018 г. по адм. д. № 176/2018 г. по описа на Административен съд- Русе, оставено в сила с Решение № 14568/27.11.2018 г. по адм. д. №8236/2018 г. на ВАС, І отд., с което е отменен по жалба на Р. Т. В. от гр. Русе, Акт за установяване на общински публични вземания № СУД002079/25.10.2017 г., издаден от старши инспектор в отдел „КСМДТ“ в Дирекция“МДТ“ при Община Русе, в частта му, в която са установени задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за период 2011 г. - 2016 г. включително, и лихви върху тях, за имот, представляващ земеделска земя с площ 4 243.00 кв.м., находящ се в местност „Пухлево дере“ в гр. Русе, както следва: ДНИ в общ размер на 235,02 лв. и лихви – 85,56 лв. и ТБО в общ размер - 130,94 лв. и лихви - 48,11лв., потвърден мълчаливо в тази част от Директор на Дирекция “МДТ” при Община Русе при условията на чл. 156, ал. 4 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 1 от АПК решението има сила за страните по делото. Силата на пресъдено нещо се формира само по предмета, по който съдът се е произнесъл (Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, мотиви към т. 18). Отводът за прeсъдено нещо предпоставя тъждество на предмета и за да е налице, е необходимо изцяло пълно припокриване между правото, разрешено вече със сила на прeсъдено нещо по първото дело и правото - предмет на разглеждане на второто дело, с оглед белезите, които го индивидуализират – правопораждащ факт, съдържание, основание, субекти и времето, за което се претендира. В конкретния не е лице идентичност на посочените обстоятелства в двата оспорени акт, поради което възражението, че новият административен акт е издаден в нарушение на чл. 177, ал. 2 от АПК е неоснователно.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1, изр. първо от ДОПК, претенцията на оспорваща за присъждане на направените по делото разноски е основателна. Същата следва да се уважи за сумата от 370 лв., от които за държавна такса-10 лв. и 360 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 160 от ДОПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на Е. Т. И. от гр. Русе, Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК № АУЗ-2117-1/17.12.2024 г., издаден от инспектор в Дирекция “МДТ“ при Община Русе, с който са установени задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за период 2018 г. - 2024 г. включително, и лихви върху тях, за имот, представляващ земеделска земя с площ 4 243.00 кв.м., находящ се в местност „Пухлево дере“ в гр. Русе, както следва: ДНИ в общ размер на 503.62 лв. и лихви - 182.37 лв. и ТБО в общ размер - 155.12 лв. и лихви – 59.73 лв., потвърден мълчаливо от Директор на Дирекция “МДТ” при Община Русе при условията на чл. 156, ал. 4 от ДОПК.

ОСЪЖДА Община Русе да заплати на Е. Т. И. с [ЕГН], от гр. Русе, [улица], вх.2, ет.7, ап.21, сумата от 370 /триста и седемдесет/ лева, представляваща разноски по делото.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.