Определение по дело №2921/2020 на Окръжен съд - Пловдив

  О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 260835

гр. Пловдив, 23.12.2020 г.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,  VII състав, в закрито заседание на двадесет и трети декември две хиляди и двадесета година в състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА

          ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

                     МИРЕЛА ЧИПОВА              

 

като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова  в. ч. гр. д. № 2921 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 274 и следващите, вр. чл. 413 ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „АЙ ТРЪСТ” ЕООД чрез пълномощника му юрисконсулт М., против разпореждане от 28.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 13980 по описа на Районен съд – Пловдив за 2020 г., обективирано в Заповед № 261198 от 28.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с което е отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление относно следните суми: 76,81 лв. – административни разноски, 398,48 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 755,22 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главница по договор за кредит, 66, 80 лв. – законна лихва за забава по договора за кредит, 53,01 лв. – законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство, както и за разноските над уважените размери от 48,07 лв. за държавна такса и над 32,01 лв. за юрисконсултско възнаграждение до пълните им претендирани размери.

В жалбата са изложени подробни оплаквания за неправилност на обжалваното разпореждане, като се отправя молба до въззивния съд за неговата отмяна и произнасяне по същество.

Препис от жалбата не е връчван на длъжника съобразно правилото на чл. 413, ал. 2 ГПК.

Пловдивският окръжен съд, след като взе предвид наведените от жалбоподателя доводи и се запозна с представените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима. Разгледана по същество, подадената частна жалба, се явява частично основателна. Съображенията за това са следните:

Производството пред първата инстанция е образувано по подадено от „АЙ ТРЪСТ” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Г.Н. П. с предмет следните вземания: 2403,61 лв. – главница, ведно  със законната лихва върху тази сума, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 27.10.2020 г. до окончателното погасяване, 76,81 лв. – административни разноски, 398,48 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 28.07.2019 г., 755,22 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за кредит от 28.07.2019 г., 66,80 лв. – законна лихва за забава по договор за кредит от 28.07.2019 г., 53,01 лв. – законна лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство от 28.07.2019 г. Със заявлението е претендирано и присъждането на разноски за заповедното производство.

Първоинстанционният съд е приел, че заповед за изпълнение не следва да се издава по отношение на вземанията за лихви – договорна и мораторна, по договора за кредит, претендирани на основание възникнало в полза на заявителя суброгационно право, тъй като същите са недължимо платени от последния. На следващо място, съдът е изложил съображения за нищожност поради противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК на клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащането на разходи за извънсъдебно събиране, въз основа на която в тежест на длъжника са начислени административни разноски. Съдът е приел, че не следва да се издава заповед за изпълнение и по отношение на вземането в размер от 398,48 лв., представляващо възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 28.07.2019 г., тъй като същото произтича от нищожна поради противоречие с добрите нрави клауза. Заявлението е отхвърлено и в частта досежно претендираното вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за заплащане на възнаграждение за предоставяне на поръчителство поради акцесорния му характер.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави или дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В настоящия случай претендираните със заявлението вземания се основават на договор за потребителски кредит, сключен между длъжника и „КРЕДИСИМО“ ЕАД, по който длъжникът – физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и на договор за предоставяне на поръчителство, сключен между длъжника и заявителя, въз основа на който последният се е задължил да отговаря солидарно с длъжника за всички задължения по договора за кредит и за всички последици от неизпълнението му. Ето защо първоинстанционният съд е процедирал правилно, като е извършил служебна проверка на клаузите на договора.

Според настоящия  състав  на съда по отношение  на  претендираните  вземания  за възнаградителна  лихва  и  законна  лихва за  забава не може да се направи извод за наличието на пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2  и  т. 3  ГПК  за издаване  на поисканата  заповед  за  изпълнение. Изискванията  към съдържанието  на договора  за потребителски  кредит са  уредени  в  разпоредбата  на  чл.11  ЗПК,  като по отношение  на  годишния процент  на  разходите  в  чл.11, ал.1, т.10 е предвидено  да  се посочи същия, както  и  общата  сума,  дължима  от потребителя,  като се  посочат  взетите  предвид  допускания,  използвани  при  изчисляване  на  годишния процент  на разходите  по определения  в Приложение  №1  начин.  Процесният  договор  за  кредит  отговаря на това  изискване,  тъй  като  в  него  е  посочен  ГПР и общата  сума, дължима от  потребителя,  а  в  Раздел  VII, т.11  от  Общите  условия, неразделна  част  от  договора,  са посочени  и взетите  предвид  допускания  при  изчисляването  му. Предвид  горното, в тази  му част обжалваното  разпореждане  следва  да  бъде отменено,  а  делото –  върнато  на първоинстанционния съд за издаване на  заповед  за изпълнение.    

Съгласно чл. 10а, ал. 2  ЗПК  кредиторът  не  може да изисква  заплащане  на такси  и комисиони  за действия,  свързани  с  усвояване  и  управление  на кредита, а действията по извънсъдебно събиране на задължението несъмнено са такива именно по управление на кредита. На следващо място, съгласно чл. 33, ал. 1  и  ал. 2 ЗПК, когато  потребителят  забави  дължимите от него плащания по кредита кредиторът има право само на обезщетение  за  забава,  което не може да надвишава размера на законната лихва, поради което при забава длъжникът не    дължи каквито и да са плащания на кредитора,  различни  от обезщетението  за забава в размер на законната лихва. По изложените съображения съдът намира, че в частта, с която заявителят претендира сторени административни разноски във връзка с уведомяване на длъжника и извършени опити за извънсъдебно събиране на задължението, искането е в противоречие със закона, поради което правилно е отхвърлено.

Правилно районният съд е отхвърлил заявлението в частта относно вземането за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. Съгласно чл. 19, ал. 1  ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,  а  съгласно  § 1, т. 1  от  ДР  на  ЗПК  „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от Приложение № 1 към договора за предоставяне на поръчителство процесното възнаграждение за предоставяне на поръчителство следва да се заплаща разсрочено заедно с всички останали задължения по договора за потребителски кредит – главници, лихви, на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит. Освен това, заемодателят по договора за кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението, съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, като същото се  изплаща с приоритет пред основното задължение по кредита при недостатъчност на внесената сума. Според съда, макар и това възнаграждение да се дължи на лице, различно от кредитодателя, същото е пряко свързано с  договора за кредит и съобразно  императивните разпоредби  на  чл. 19, ал. 1  ЗПК  и  § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване  на ГПР. В случая това не е сторено, като по този начин е направен опит за заобикаляне на императивната  разпоредба  на  чл. 19, ал. 4 ЗПК,  ограничаваща  максималния  размер на ГПР по кредита. Според настоящия съдебен състав това възнаграждение в действителност  съставлява  допълнително  възнаграждение за кредитора  за  предоставянето  на  сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие  с  принципите  на справедливостта в гражданските  и  търговските  отношения  и  с нормата на чл. 19, ал. 4  ЗПК,  тъй  като  кредиторът  „КРЕДИСИМО“  ЕАД  е  едноличен собственик  на капитала  на  поръчителя  „АЙ  ТРЪСТ“  ЕООД.  Предвид отхвърлянето на заявлението в частта досежно претендираното възнаграждение на поръчителя, правилно същото е отхвърлено и в частта досежно  акцесорното вземане за мораторна лихва.     

С оглед изхода на делото, претенцията за разноски на заявителя следва да се уважи частично. Така, по съразмерност на същия следва да се присъди сумата  от 9,13 лв. – разноски за въззивната инстанция, както и допълнително сумата от 27,40 лв. – разноски за първата инстанция.

Така мотивиран, съдът

 

ОПРЕДЕЛИ:    

ОТМЕНЯ разпореждане от 28.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 13980 по описа на Районен съд – Пловдив за 2020 г., обективирано в Заповед № 261198/28.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с което е отхвърлено заявлението на „АЙ ТРЪСТ” ЕООД, ЕИК: *********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Г. Н. П., ЕГН **********, за следните суми: 755,22 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за кредит от 28.07.2019 г., и 66,80 лв. – законна лихва за забава по договор за кредит от 28.07.2019 г., както и за разноските над уважените размери от 48,07 лв. за държавна такса и над 32,01 лв. за юрисконсултско възнаграждение до пълните им претендирани размери.

ВРЪЩА  делото  на първоинстанционния  съд  за  издаване  на заповед  за изпълнение  за посочените  суми,  както  и  за  направените  от  заявителя  разноски  пред първата  и въззивната  инстанция, съразмерно  на  уважената част  от претенциите, в размер на 27,40 лв. – за първата инстанция, и 9,13 лв. – за въззивната инстанция.      

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 28.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 13980 по описа на Районен съд – Пловдив за 2020 г., обективирано в Заповед № 261198/28.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с което е отхвърлено заявлението на „АЙ ТРЪСТ” ЕООД, ЕИК: *********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Г. Н. П., ЕГН **********, за следните суми: 76,81 лв. – административни разноски, 398,48 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, и 53,01 лв. – законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: