№ 855
гр. Стара Загора, 18.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Женя Иванова
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело №
20225530101459 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК
за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит,
респ. при условията на евентуалност само разпоредбата на пар. 7 от същия
договор, както и е предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане
на платена сума, включваща възнаградителни лихви, неустойки и такси по
договора, като платена без основание.
Ищецът П. К. П. твърди, че в качеството му на кредитополучател
сключил договор за потребителски микрокредит от разстояние на 29.01.2020
г. и „София Комерс Кредит Груп“ АД, в качеството си на кредитодател.
Договорът бил сключен при условията на закона за електронни документи и
електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор,
последният предоставил заемни средства в размер на BGN 1500 лева на г - н
П.. Съгласно параграф 1 от договора, годишния лихвен процент на заема бил
от 24%, а годишният процент на разходите бил 26.83%. Уговореният срок на
договора бил 18 месеца. Страните се съгласили кредитодателят да изплати
уговорената заемна сума на кредитополучателя, чрез системата за разплащане
на Изипей.
Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен
1
процент на разходите обаче бил различен от посочения в погасителния план
към договора и с вписания от кредитодателя годишен процент на разходите
от 26.83%. Това било така, защото съгласно договора се дължала „неустойка”
по смисъла на параграф 7 в случай, че ищецът не предоставил в тридневен
срок от подписване на съглашение поръчител или банкова гаранция.
Кредитодателят, залагайки като клауза пар. 7 в договора за
потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и
свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство,
използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност,
която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. Със
самата уговорка „София Комерс Кредит Груп“ АД целяла да заблуди
кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на
разходите, като това обстоятелство пораждало нищожност на разпоредбата на
пар. 7 от договора, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19
от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, липсата на задължителен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит водило до нищожност на
договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита
включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно пар. 6 и
следващите от договора за потребителски кредит, ищецът би следвало да
предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъдела
извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и
след като отговаряла на посочените от кредитора условия, да се сключил
договор за поръчителство, алтернативно не се предостави банкова гаранция
във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължала
неустойка в размер на BGN 2146.50 лева, която неустойка се дължала
пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния
план и представлявала неразделна част от договора.
Поставените в пар. 6 условия, които задължително трябвало да
изпълни ищецът, за да не се дължала неустойка били следните: 1/ Да се
предоставило поръчител, който да удостоверял, чрез служебна бележка от
работодател, че получавал нетен размер на трудовото възнаграждение в
размер на BGN 1800, алтернативно 2/ да се предоставили като поръчители
2
две физически лица, които чрез служебни бележки от работодател да
докажели, че имат трудово нетно възнаграждение над BGN 950 всеки.
Поръчителите следвало също така да работят на безсрочен трудов договор, да
не били кредитополучатели по друг договор за паричен заем, да нямали
неплатени осигуровки за последните 2 години, да нямали задължения към
други банкови и финансови институции. 3/ Алтернативно на гореизложените
възможности, кредитополучателят можел да представи като обезпечение
банкова гаранция, в еквивалентен размер на сумата по договора за заем.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход
по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР -
индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2
от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това считал,
че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване
на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се
потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната
дефинцията на нелоялната търговска практика, която се използвала в
настоящия случай, с цел свърхпечалба на кредитора. Такава практика от
страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречала на
изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било
възможно да промени съществено икономическото поведение на средния
потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава
търговска практика, при която се съдържала невярна информация и
следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително
чрез цялостното й представяне, заблуждавала или е в състояние да въведе в
заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била
фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат
вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на
търговската практика. Така в пар. 6 от договора бил уговорено заемът да бъде
обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по - горе. В случай
на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в
3
пар. 6 от договора, същият дължал „неустойка“ по пар. 7 от договора на
кредитора в размер на 2146.50, която се начислявала пропорционално към
всяка вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска с
„неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително.
Иначе казано, вноската по кредита ставала двойно по - голяма. Същото това
кумулиране на неустойката към погасителните вноски водило до скрито
оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.
Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от
ищеца да се посочи поръчител, отговарящ на тези условия вдигало лихвеният
процент на кредита на месец няколкократно, тъй като тази „неустойка“
представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от
факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора.
Предвид неизпълненото изискване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, и на основание
чл.22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява,
че дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по
кредита.
За пълна изчерпателност следвало да се посочи, че съгласно член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит,
кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва, да
се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26
от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар
било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността,
а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този
начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало
ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
4
която се приемала като необходима, за да се осигуряло на всички потребители
в Съюза, високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за
да се улесняло изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В продължение на изложеното, клауза, която
предвиждала, че се дължала неустойка при неосигуряване на поръчител,
което задължение ставало изискуемо до 3 работни дни от подписване на
договор за потребителски кредит била в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита
бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му нараствал, тоест опасността
от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако имало
съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която
практика би съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за
потребителския кредит.
В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 24% не
отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
„неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по -
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на
разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите
му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пар. 1 от
договора в действителния му размер, а това било в нарушение на
изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали
добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с
изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като считал, че това
обстоятелство водило до нищожност на договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на
заетата сума и когато била налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципа на
5
добросъвестността при участие в облигационните отношения.
Моли, в случай, че съдът прецени, че договорът не бил нищожен и в
условията на евентуалност да се постанови, че уговорената неустойка в пар. 7
от Договора противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С
така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане
неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън
присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело
№1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Последната била в по - голям размер от
целия предоставен заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не
обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служила за
обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по - малко го
санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора
към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза.
Единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба
на заемодателя.
Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на
чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за
защита на потребителите. Потребителят не бил могъл да влияе върху
съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от ищцовото
дружество и съответно не била индивидуално уговорена. Считал, че пар. 7 от
процесния договор за потребителски кредит, неустойката била
неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя,
не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя, поради обстоятелството, че задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, като считал, че всички мотиви в тази насока
били изложени в т. 1 от настоящата искова молба и били приложими и за
въпросната неустойка.
Трябвало да се изтъкне и че с така уговорената неустойка се целяло
заобикаляне законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на
законната лихва.
В случай, че се установи, че ищецът бил заплатил на ответника повече
6
от дължимото му, моли да се постанови решение, с което да се осъди „София
Комерс Кредит Груп“ АД, да възстанови недължимо платеното от
заемополучателя по договора за потребителски микрокредит от разстояния от
29.01.2020 г.
Искането до съда е да признае за установено, че договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 29.01.2020 г., сключен между
„София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК ********* и П. К. П., ЕГН
**********, бил изцяло недействителен.
В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият
договор бил недействителен, като вземе предвид изложеното и приложените
доказателства, моли да постанови съдебно решение, с което да признае за
установено, че разпоредбата на пар. 7 от договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 29.01.2020 г., съгласно която клауза от
договора се дължала неустойка в размер на BGN 2146.50 от
кредитополучателя, била нищожна.
Моли съда да осъди „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК
*********, да заплати на основание чл. 55 от ЗЗД, недължимо платените суми
от П. К. П., ЕГН ********** на „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК
*********. в размер на BGN 800 лева. Претендира направените по делото
разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, процесуалният
представител на ответното дружество е подал писмен отговор, в който
заявява, че оспорва изцяло твърденията за недействителност на процесния
договор за кредит, сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и П. К.
П., изложени в исковата молба. Твърди, че процесният договор за кредит
напълно отговаря на императивните изисквания, заложени в Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителя, Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги, поради което бил и
действителен.
Твърди още, че в настоящия случай се касаело за договор за
потребителски микрокредит от разстояние. П. П. бил кандидатствал онлайн,
като бил подал заявка в онлайн платформата на дружеството на адрес
www.creditgroup.cc, като за тази цел бил предоставил три имена, ЕГН, личен
7
мобилен телефон, имейл, сумата, която желаел да му бъде отпусната и период
на кредита.
В тези случаи, както било описано подробно и с представените и
приложените към настоящия отговор общи условия, след като се съгласил да
предостави на потребителя поискания кредит, „София Комерс Кредит Груп“
АД, изпращала имейл до същия, с който го уведомявала, че ще отпуснела
поискания от него кредит, съгласно желаните параметри. В същия имейл се
съдържало линк и прикачени екземпляр от договора за потребителски кредит
и общите условия към него, преддоговорна информация под формата на
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, представляващ приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от
Закона за потребителския кредит, преддоговорна информация по чл. 8 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и
декларация - съгласие за обработка на личните му данни, с които
потребителят да се запознаел преди да реши дали да се обвърже с конкретния
договор за кредит.
След като потребителят се запознаел с приложените документи и се
съгласил с параметрите на договора, натискал /използвал/ изпратения в
имейла линк, който го препращал към страница с форма за подписване на
сървъра на „София Комерс Кредит Груп“ АД. Линкът бил озаглавен „линк за
подписване на договора , а интернет адресът, на който препращал съдържал
уникален Token (уникална комбинация от 64 знака, генерирана за конкретния
клиент, с имейла, който бил предоставил и конкретната заявка), в която
следвало да въведе успоредно изпратен му с имейла, генериран специално за
него ПИН код. В настоящия случай на предоставения от кредитополучателя
телефон - 08893678327, бил изпратен ПИН с уникален номер 722434, който по
- късно бил въведен в системата от него за потвърждаване на подписването на
договора за кредит. След въвеждането на ПИН кода, потребителят
потвърждавал сключването на договора като кликвал последователно
„Съгласен съм“ и „Потвърждавам подписването на договора“, след което на
сървъра на кредитополучателя се удостоверявало, че от уеб форма с адрес,
съдържащ уникалния Token бил въведен уникалния ПИН, предоставен на
кредитополучателя. Едва тогава процесът на подписване получавал статут
„валиден“ и предстояло отпускане на сумата по кредита.
8
В процесния случай, „София Комерс Кредит Груп“ и П. П. били
изпълнили всички стъпки, описани по - горе. След като бил въвел
изпратеният му, чрез SMS код и впоследствие с натискането последователно
на бутоните „Съгласен съм“ и „Потвърждавам подписването на договора“,
потребителят бил потвърдил по недвусмислен начин подписването на
договора, както и обстоятелството, че бил запознат с всички предоставени му
документи.
Сочи, че с оглед на гореизложеното можело да се заключи по
безспорен начин, че с действията на кредитополучателя по въвеждането на
уникалния ПИН код и натискането на последователно в сървъра на бутоните
„Съгласен съм“ и „Потвърждавам подписването на договора“, била
възникнала валидна облигационна връзка между „София Комерс Кредит
Груп“ и П. П..
Неоснователни били и твърденията, че индивидуално договорената
между страните неустойка представлявала добавка към възнаградителната
договорна лихва. Видно от самия договор, кредитът бил предоставен при
фиксирана договорна лихва в размер на 24 % на година. Неустойката,
договорена между страните в §7 от процесния договор, нямала характера на
договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено задължение и
договорната лихва били плащания, които имали различен характер. Докато
договорната лихва представлявала „цената“, която потребителят заплащал за
използването на предоставената в заем сума и се изчислявала като процент от
същата сума, неустойката представлявала задължение за заплащане на
обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в
конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от
обезпеченията, изброени в §6 от процесния договор за кредит. По аргумент от
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, било възможно договарянето на такъв тип плащания и
същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР. Следователно, не
било могло да се приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, представлявала възнаградителна лихва, каквито
твърдения се излагали в исковата молба.
Именно поради разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК, били
неоснователни и твърденията, че в размера на ГПР било трябвало да бъде
начислена и сумата за неустойката в размер на 2146.50 лв., а оттам и
9
абсурдните твърдения, че невключването на сумата за неустойка към ГПР,
било основание за прогласяване на договора за недействителен.
Дори да се приеме, че уговорената клауза за неустойка била нищожна,
то по никакъв начин не влечала нищожност на целия договор, каквито
абсурдни твърдения се излагали в исковата молба. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД
„Нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те
били заместени по право от повелителни правила на закона или когато
можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части. “ Освен това, според правилото на чл.146, ал.5
ЗЗП, нищожността на клаузи в потребителските договори не водила до
нищожност на целия договор, ако той можел да се прилага и без тези клаузи.
Ето защо, в случай че клаузата за неустойка бъдела прогласена за
нищожна, единствената последица би била, че договорът ще се прилагал без
клаузата на §7 и от дължимата от потребителя сума щяло се приспадне
уговорената сума за неустойка в размер на 2146,50 лв.
С оглед на всичко гореизложено, счита предявените искове за изцяло
неоснователни.
Искането до съда е да постанови решение, с което да отхвърли като
неоснователни предявените от П. К. П. срещу „София Комерс Кредит Груп“
АД, установителни искове, с които било поискано сключеният договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 29.01.2020 г. да бъде прогласен
за нищожен. Претендира направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът П. К. П., чрез процесуалния си
представител, поддържа предявените искове, като прави искане за изменение
на размера на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, С протоколно определение
от 20.09.2022г. съдът е допуснал исканото изменение, като е намалил размера
на иска от 800лв. на 195 лв., представляващи недължимо платени
възнаградителна лихва в размер на 27,10 лева, неустойка в размер на 162,90
лева и такса за издаване на удостоверение в размер на 5 лева.
В съдебно заседание ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД,
редовно и своевременно призован, не изпраща представител.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
10
намира за установено следното:
Страните не спорят, че на 29.01.2020 г. между кредитора „София
Комерс Кредит Груп“ АД и потребителя П. К. П. е сключен договор за
потребителски микрокредит от разстояние. По силата на този договор,
ответникът предоставил в заем на ищеца сумата в размер на 1500 лева, за
срок от 18 месеца, при годишен лихвен процент 24% и при годишен процент
на разходите 26.83%, като обща сума за погасяване е посочена сумата от
1800.90 лв. Уговорено е още, дължимата сума да бъде върната на 18 равни
месечни вноски, всяка в размер на 100.05 лв.
Видно от параграф 6 от договора, ищецът се задължил в тридневен
срок от сключването му, да осигури на кредитора някое от следните
обезпечения: 6.1/ поръчителство на едно физическо лице или две физически
лице, които да отговарят на конкретно посочени в договора условия или 6.2/
банкова гаранция, в еквивалентен размер на сумата по договора за заем. В
параграф 7 е уговорено, че ако потребителят не предостави в срок някое от
посочените обезпечения, дължи на кредитора неустойка в размер на 2146.50
лева, платима на 18 равни части в размер на 119,25 лева всяка.
За изясняване на обстоятелствата по делото е назначена съдебно-
икономическа експертиза, съгласно заключението по която (неоспорено от
страните, което съдът кредитира като пълно, ясно и съответстващо на
писмените доказателства) се установява, че при изчисляването на годишния
процент на разходите участва само договорната лихва в размер 24% годишно
и 2,83% - размер на други разходи за обслужване на кредита, като
неустойката по параграф 7 не участва във формирането на ГПР по договора за
кредит. Ако бъде прибавена неустойката ГПР би бил 178,27%. Относно
погасената част от кредита в заключението се сочи, че съгласно
предоставените извлечения от счетоводната система на ответника, на
29.01.2020 г. е заплатена сумата от 1 690 лв., с която е заплатена главница в
размер 1 500 лв., лихва в размер 27.10 лв. и неустойка за неизпълнение по
договор в размер 162.90 лв. На 10.03.2020 г. е заплатена такса в размер 5 лв.
за издаване на удостоверение за погасен дълг за процесния кредит.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Ответникът представлява финансова институции по смисъла на чл. 3,
11
ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства (както е в конкретния случая). Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9,ал. 4 ЗПК. Процесният договор е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него
кредиторът (заемодателят) е предоставил на ответника заемна сума със
задължение за последния да я върне, съгласно уговорените параметри и
условия.
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит
са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените
изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
ЗПК.
В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на
процесния договор за заем поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от
ЗПК във връзка с чл. 19, ал.1 и ал. 2 ЗПК. По този начин според ищеца се
стигало и до „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1
и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Когато лихвеният процент е уговорен като постоянна величина за
целия срок на договора и не се допуска неговото променяне, достатъчно е да
бъде посочен размерът на същия. В настоящия случай това е сторено в § 1 от
договора – касае се за фиксиран лихвен процент - 24%, важим за целия
период на действие на договора, който е постоянна и непроменлива величина.
Следователно не е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
12
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл.
19, ал. 1 ЗПК. Неоснователен е довода на ищеца, че уговорената неустойка за
неосигурено обезпечение на кредита следва да се включи в размера на ГПР и
тъй като това не е сторено е нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В случая е налице предвидено обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, което по дефиниция не попада в общите разходи и от там не
може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР, затова неустойката не се
включва в размера на ГПР – аргумент чл. 19, ал.3 ЗПК. Отделен е въпроса
доколко разпоредбата, предвиждаща такава неустойка е действителна, но това
не е основание да се приеме, че характерът на това предвидено в полза на
кредитора вземане е скрита възнаградителна лихва, както твърди ищецът,
която следва да се включи в ГПР. Цитираната от ищеца съдебна практика за
неправилно определен ГПР и позоваването на чл. 68г ЗЗП касаят случаи, при
които са били уговорени възнаграждения за допълнителни услуги, които не са
били включени в ГПР, какъвто не е настоящия случай. От заключението на
СИЕ се установява, че годишният процент на разходите е 26,83 % и включва
24% - лихвен процент, посочен в договора и 2,83% размер на други разходи за
обслужване на кредита. Следователно не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т.10 ЗПК
Действително е налице противоречива съдебна практика относно
въпроса – дали за да е изпълнена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК
следва да е посочен годишния процент на разходите по кредита като цифрово
изражение и общата сума, дължима от потребителя, както е в случая или
следва да бъдат посочени всеки един отделен разход по чл. 19, ал.1 ЗПК и §
1, т.1 от ДР към ЗПК, който се включва. Настоящият съдебен състав счита, че
от тълкуването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК не следва извода, че
всеки един разход следва да бъде посочен, който се включва в ГПР. Вече
когато в хода на производството се установи, че неправилно е посочен този
процент и че в него не са били включени разходи, които е следвало да бъдат
включени, тогава в зависимост от конкретиката на случая следва да се
преценява дали е налице недействителност на договора - чл. 22 ЗПК или на
клаузата, с която е уговорен ГПР – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Предвид изложеното, главният иск с правно основание чл. 26 ЗЗД във
връзка с чл. 22 ЗПК за обявяване за недействителен на процесния договор за
13
кредит следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С отхвърлянето на главния иск се сбъдва вътрешно процесуалното
условие, обуславящо разглеждането на евентуалния иск на ищеца за
прогласяване недействителността на параграф 7 от Договора за
потребителски микрокредит от разстояние.
В параграф 7 от договора е уговорена неустойка при непредоставяне на
обезпечение на кредитора. Тази клауза е нищожна, тъй като с нея е
предвидено обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма
да бъде събрано. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и
санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно
обогатяване, какъвто е настоящия случай и съответно клаузата, с която е
уговорена, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал.1
ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д.
№1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г. о.; Р-88-2010 г., І т. о.; Р-702-2008 г. ІІ т.
о.). Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е уговорена
тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в
случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8,
параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става ясно, че
преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
14
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на СЕС
по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това, клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители
или банкова гаранция, което задължение става изискуемо след сключване на
договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствала на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона
за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че предявеният, при условията
на евентуалност, иск за обявяване за нищожна на клаузата на параграф 7 от
Договора за потребителски микрокредит от разстояние, е основателен, и като
такъв следва да бъде уважен.
Горното е основание за уважаване на иска по чл. чл. 55, ал. 1
предложение първо ЗЗД досежно заплатената от ищеца на ответника сума за
неустойка по параграф 7 от договора, която съгласно заключението на СИЕ е
в размер на 162, 90 лв., предвид обусловения му характер. Съгласно
Постановление № 1 от 28. V. 1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС
15
първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт
(както е в настоящия случай), а в случаите на унищожаемост - когато
предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е
също предаването да е станало без наличието на някакво правоотношение или
пък след погасяване на задължението.
Предвид гореизложеното предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за връщане на платена неустойка в размер на 162,90 лева се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен, като над тази сума до пълния
претендиран размер от 195 лева или за разликата 27,10 лева –
възнаградителна лихва и 5 лева за издаване на удостоверение за погасен дълг,
следва да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като сумите за
възнаградителна лихва и за заплащане на такса за извършване на услуга –
издаване на удостоверение, се дължат съобразно валидни клаузи от
сключения между страните договор.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал. 1 ГПК ответникът
„СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски за държавна такса и за
възнаграждение за вещо лице, съразмерно с уважената част на исковете, което
прави сумата в размер на 208,85 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА и Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът определя на
адв. М. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за оказана безплатна
адвокатска помощ, видно от представения договор за правна защита и
съдействие от 31.03.2022 г., като ответникът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
следва да бъде осъден да заплати в полза на адв. М. сумата в размер на 250,61
лева, съразмерно с уважената част на исковете.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
16
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. К. П., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: ............., против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община
- Район “Изгрев”, ул. “Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, иск за прогласяване
на недействителност, на основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл.22 ЗПК, на
договор за потребителски микрокредит от разстояние от 29.01.2020 г., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, за нищожна клаузата
на параграф 7 от договор за потребителски микрокредит от разстояние
от 29.01.2020 г., сключен между П. К. П., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: ............., и „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община
- Район “Изгрев”, ул. “Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община
- Район “Изгрев”, ул. “Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, да заплати на П. К.
П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ............., сумата в размер на 162,90
лв., представляваща заплатена без основание неустойка, като ОТХВЪРЛЯ
иска до пълния претендиран размер от 195 лева или за разликата 27,10
лева за възнаградителна лихва и 5 лева за издаване на удостоверение за
погасен дълг, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община
- Район “Изгрев”, ул. “Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, да заплати на П. К.
П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ............., сумата в размер на 208,85
лева, представляваща заплатени разноски по делото, съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община
17
- Район “Изгрев”, ул. “Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, да заплати на адвокат
М. В. М., вписан в АК - Стара Загора, с личен №**********, на основание
чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 250,61 лева,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
18