Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………………/ ……10.2020 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юли през 2020
година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 15997 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 308, вр.чл.307, ал.3 от ГПК.
С решение на ВКС № 214/21.11.2019 г. по гр.д.№ 1162/2019 г. на ВКС, ІІІ
г.о., е отменено влязлото в сила въззивно решение по в.гр.д.№ 14991/2017 г. на СГС, и делото е върнато на
въззивния съд за ново разглеждане от друг състав от фазата съдебно дирене, като
се съобразят и новите писмени доказателства, установяващи нови обстоятелства от
значение за спора, които са били представени пред ВКС в производството по
отмяна. доказателства.
Предмет на въззивна проверка е решение
№ 81 от 22.08.2017 г.,
постановено по гр.д. № 34574/2014 г. на СРС, 69
състав, с
което са отхвърлени предявените от Х.Г.П. срещу В.С.У. „Л.К.“ гр. София, искове
с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 222, ал. 3 КТ за
заплащане на сумата от 513,56 лв., представляваща допълнително трудово
възнаграждениеза придобит трудов стаж и професионален опит за периода от месец 09.2012г. до месец
ноември 2012г., сумата от 2 230,16 лв.,представляваща допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит
за периода от месец 04.2013г. до 07.03.2014г., сумата от 1 225,44
лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудово
правоотношение поради придобиване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст от работника/служителя, ведно със законната
лихва от предявяване на исковете - 25.06.2014г.до окончателното плащане, както
и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 85,67 лв.,
представляваща лихва за забава,начислена върху главницата от 513,56 лв. за
периода 30.09.2012г. до25.06.2014г., сумата от 165,01 лв. - лихва за забава, начислена
върху главницата от 2 230,16 лв. за периода 30.04.2013г. до
25.06.2014г. и за сумата от 29,67 лв. - лихва за забава, начислена върху
главницата от1 225,44 лв. за периода от 31.03.2014г. до 25.06.2014г. С решението
е осъден ищеца на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК да заплати на ответника 900 лв. разноски по делото.
Решението е обжалвано от ищеца Х.Г.П. с
оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
Твърди, че уговореното с допълнението към трудов договор от 12.02.2002 г.
допълнително възраграждение за стаж от 1,2% не е било променяно впоследствие
нито с трудовия договор № 112/20.12.2002 г., нито с последващите
доп.споразумения от 2003 г. и от 2004 г.
Излага оплаквания, че първоинстанционният съд не се е съобразил с &
1 от ЗР на НСОРЗ, нито обстоятелството, че ответникът е нарушил грубо
разпоредбите на чл.118 и ЧЛ.119 КТ, като е променял едностранно клаузата на
трудовия договор и допълнителните споразумения за размера на допълнителното
възнаграждение за прослужено време. Моли съда да уважи жалбата, отмени
обжалваното решение и уважи исковете изцяло, претендира и разноските.
Въззиваемата страна – ответник В.С.У./ВСУ/
„Л.К.“ оспорва жалбата с писмен отговор с възраженията, че с договора от
20.12.2002 г. страните са уговорили ново трудово възнаграждеуние, а
допълнителното такова за прослужено време е уговорено спроед действащото
законодателство, т.е. то се дължи в
минимлания размер по НСОРЗ от 0,6 %. Моли решението да се потвръди, пре, не се претендират
разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, вр. чл.307, ал.3 и
чл.308 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции за
заплащане на парични суми по трудово правоотношение.
Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните
във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила
при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд, въз
основа на преценка на събраните по делото доказателства, е отхвърлил исковете,
като е приел, че в случая уговорено между страните заплащане на допълнително
трудово възнаграждение на работника/служителя за продължителна работа в размер
на 1,2 % от основното месечно трудово възнаграждение, считано от 01.11.2001г.,
направено с допълнително споразумение № 42/12.02.2002г. в т.З от същото, е било
променено, доколкото с последващия го трудов договор № 112/20.12.2002г., трудовото
правооотношение е било преуредено и същевременно са били отмени всички
предхождащи го споразумения между страните, а текста на т. 5 от този трудов
договор от 20.12.2002 г. сочещ, че изплащане на допълнително трудово възнаграждение
за продължителна работа е съгласно действащото в страната законодателство, е
тълкуван като препращане към приложимата за исковия период НСОРЗ и определения
с нея минимален процент за прослужено време от 06,%, при липсата на
доказателства да е бил уговорен между страните по трудовия договор друг,
по-висок процент от този. Доколкото не е било спорно между страните, че
работодателят е изплащал на ищеца по 0,6% за всяка година прослужено време за
исковия период, е приел, че искът по
чл.128, т.2 от КТ-за изплащане на разликата над 0,6% доп. възнаграждение до
1,2%, и по чл.222, ал.3 от КТ- за изплащане наразликата в дължимото обезщетение
над платеното при 0,65 доп.възннаграждение до дължимото при 1,2% доп.
възнаграждение за прослужено време, се явяват неоснователни. Съответно е
отхъврли и акцесорните искове за лихва
за забава.
Въззивният съд, при новото
разглеждане на делото, като направи собствена преценка на събраните по делото
доказателства, вкл. и новите такива, събрани при новото въззивно разглеждане в
производството по реда на чл.308 от ГПК, предвид доводите и възраженията на
страните, намира следното :
По иска по чл.128, т.2 от КТ
Не се спори по делото, че страните
по делото са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
изпълнявал за исковия период длъжността „Ръководител катедра „Технология и
механизация на строителството”, а
съгласно допълнително споразумение №36/28.02.2003г. длъжността „зам. Ректор по научно-изследователска дейност
и международно сътрудничество“, а с допълнително споразумение № 57/08.10.2004г.
- „доцент“, както и че със Заповед № 142/05.03.2014г. трудовият договор е
прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, считано от 07.03.2014г. Не се
оспорва и размерът на брутното трудово възнаграждение за процесния период,
както и обстоятелството, че ответникът е заплатил на ищеца е допълнително
трудово възнаграждение за исковия период в размер на 0,6 % за прослужено време.
Безспорен между страните и е фактът, че през процесния период ищецът е полагал
труд при ответника.
Спорен и пред въззивния съд е
въпроса дали между страните по делото като страни по трудово правоотношение, е
било уговорено заплащане на ищеца на допълнително трудово възнаграждение за
прослужено време в процент повече от минималния по нормативната уредба от 0,6 %
за исковия период, респ. какво е значението на трудов договор № 112/20.12.2002
г. за трудовото правоотнощение и дали с него е било постигнато съгласие
уговорения преди това с доп.споразумение от 12.02.2002 г. доп.месечно
възнаграждение за прослужено време от 1,2%
да се намали до устаяновения с нормативен акт, т.е. до минималния размер
от 0,6 % съгласно наредбата, също и за прилогжението на пар.1 от ЗР на НСОРЗ.
Въззивният съд приема, че с допълнително
споразумение № 42/12.02.2002г. страните по трудово правната връзка са уговорили
размер на доп. месечно възнаграждение за прослужено време в размер на 1,2%.
Така уговореното съответства и е допустимо съгласно приложимата към онзи момент
разпоредба на чл.З, ал.3 от Наредба за допълнителните и други трудови
възнаграждения от 1993 г. / отм. с новата НСОРЗ от 2007 г./, доколкото няма
спор, че към 2002 г. ищецът е имал повеч(е от 3 год трудов стаж. С последващото
сопазумение, макар и озаглавено «трудов договор» с № 112/20.12.2002 г., не е
бил сключен нов трудов договор, а само е направена промяна относно размера на
основното трудово възнаграждение, като е увеличено, т.е този договор има
характер на изменение на клауза от съществуващ такъв по отношение на трудовото
възнаграждение с неговото увеличаване. Извод в тази насока следва и от
направеното вписване в трудовата книжка на ищеца, на стр.17, ред последен- по
чл.118, ал.3 от КТ, считано от 01.01.2003 г. , т.е с това вписване, което има
характер на официален удостоверителен документ съгласно чл.347 от КТ, работодателят
признава, че е увеличил едностранно размера на трудовото възнаграждение, за
което не е било необходимо съгласие на работника по чл.118, ал.3 от КТ, което е
още един аргумент в подкрепа на извода, че договорът от 20.12.2002 г. не е нов
трудов договор. Не може да се счита, че с т.4 от същия този договор от
20.12.2002 г. страните са уговорили нещо различно от вече уговореното относно
доп. месечно възнаграждение за прослужено време с предходното доп.
споразумение № 42/12.02.2002 г., т.е. не
може да се счита, че са се съгласили от 1,2% то да се намали на 0,6 % на месец.
Бланкетното посочване в т.4 от този договор от 20.12.2002 г., че доп.
месечно възнаграждение за продължителна
работа е съгласно действащото законодателство не означава съгласие да бъде
намалено вече изрично уговореното такова от 1,2% , на минималното такова от
0,6% съгласно Наредбата от 1993 г. , защото такова изрично
волеизявление-съгласие за намаляване , не е дадено от служителя. Не може да се
счита, че препращането към «действащото законодателство в страната» е съгласие
занамаляване на вече уговореното доп. възнаграждение от 1,2% на семец, защото
именно съгласно действащото законодателство в страната към 20.12.2002 г. допуска този процент да се
уговаря между страните и индивидуално в процент над минималния такъв от 0,6 %
на месец. Така към влизане в сила на НСОРЗ на 01.07.2007 г., уговореният размер
на доп. месечно трудово възнаграждение на ищеца за продължитална работа е било
1,2%. Съгласно пар.1 от ДР на НСОРЗ от 2007 г., за работници и служители, които
към момента на влизане в сила на наредбата се намират в трудово правоотношение
със същия работодател, както и в случаите на промяна на работодателя по чл. 123
и 123а от Кодекса на труда, размерът на допълнителното трудово възнаграждение
за трудов стаж и професионален опит, определен по реда на наредбата, не може да
бъде по-малък от размера на допълнителното трудово възнаграждение за
продължителна работа, определено в процент и получавано в размер по реда на
отменената Наредба за допълнителните и други трудови възнаграждения, приета с
Постановление № 133 на Министерския съвет от 1993 г. Следователно не е било
налице нормативно основание така уговореният процент от 1,2 на месец доп.
трудово възнаграждение за продължителна работа, да се намали под 1,2% . Не се
твърди от нито една от страните, че след 20.12.2002 г. и до м.септември 2012 г.
на ищеца е било изплащано доп. трудово възнаграждение за прослужено време по
нисък от 1,2% . Новите доказателства, приети при новото въззивноразглеждане на
спора съгласно чл.306-308 от ГПК, а именно протокол за извършена проверка от ИА
«Главна инспекция по труда» из№ ИТ-П-12047/13.03.2014 г. и заповед №
113/25.11.2014 г. на ректора на ВСУ «Л.Каравелов» установяват, че с взетото решение
на Академичния съвет на ВСУ «Л.Каравелов» по протокол № 50/06.12.2012 г.,
считано от 01.04.2013 г., едностранно е променено трудовото правотоношение на
работници и служители чрез намаляване на доп. месечно трудово възнаграждение за
прослужено време от 1,2% на 0,6% в периода м. април 2013 г-м.август 2014 г., като
е дадено предписание да се изплатят на
работниците и служителите съгласно приложения към справката списък, разликите в
доп. трудово възнагарждение за този периода, както и неплатените разлики за
доп. месечно трудово възнаграждение над 0,6% до 1,2% и за предходен период
м.септември-ноември 2012 г., със рок за зипълнение 28.11.2014 г. Със заповед № 113/25.11.2014 г. на ректора на
ВСУ «Л.Каравелов» е разпоредено да се изплатят разликите на всички
работници/служители, в чиито индивидуални трудови договори или със заповед е
уговорен процент за тези месеци от 1,2%, вкл. и на тези, напуснали в периода
1.8.2012 г.-29.11.2014 г., с изключение на Х.Г.П. /ищеца по делото/. Доколкото въззивният съд прие според
изложеното по-горе, че и след 20.12.2002 г. размерът на уговореното доп.
месечно трудово възнаграждение на ищеца да продължителна работа е 1,2%, липсват
доказателства след 20.12.2002 г. страните по делото да са уговаряли този
процент да се намали и до прекратяване на трудова правната връзка на 07.03.2014
г., установеното, че в нарушение на закона работодателят не е изплащал на
работници и служители разликата над 0,6% до 1,2% на месец в посочените в
предписанието на ИА»ГИТ» месеци, то работодателят дължи на ищеца разликата за доп.трудово
възнаграждение на месец над 06,% до 1,2% за продължителна работа според
трудовия стаж на ищеца за периода м.септември-ноември 2012 г. и м.април
2013-07.03.2014 г. Размерът на тази разлика се установява от прието по делото
заключение на ССчЕ, която съдът кредитира и не е оспорена от страните, и тя
възлиза на общо 2762,96 лв. но съобразно диспозитивното начало, предивид че
исковата претенция е за по- малък размер от общо 2473,72 лв. , като разликата
идва от установеният от експертизата дължим в повече размер за периода м.април
2013-07.03.2014 г. , то искът по чл.128, т.2 от КТ следва да се уважи за този
по-малък размер- съответно за 516,55 лв.
за месеците септември-ноември 2012 г. и 2230,16 лв. за м.април 2013-07.03.2014
г. , като се отхвърли за разликата до претендирания размер от 516,56 лв. за
първия период.
По иска по чл. 86 ЗЗД във връзка с чл. 128 КТ
Върху така определените и дължими
разлики в доп.труд. възнаграждение ответникът като работодател дължи и лихвата
за забава, доколкото за плащането е определен срок в КТ- чл.270, ал.2 от КТ и
покана не се дължи, като лихвата за исковия период 30.09.2012-25.06.2014 г.
върху дължимата разлика за м.септември-ноември 2012 г. е в размер на 85,55 лв.
според заключението на ССчЕ, а за периода м.април 2013-07.03.2014 г.е в размер
166,70 лв., при което за първия период съдът я определя на 85,55 лв. който
размер е под претендирания от ищеца и за разликата до предявения 85,67 лв.
подлежи на отхвърляне, а за втория период я определя на 165,50 лв. по реда на
чл.162 от ГПК вместо установеният от ССчЕ размер на лихвата за този период
166,70 лв./ съответно намаляването на съотношението между претендиран размер и
сочен от ССчЕ размер на тозци период 99,28%/ но като съобрази, че за този
период искът е предявен за 165,01лв. , то
следва да се уважи изцяло за 165,01 лв.
По иска по чл.222, ал.3
от КТ
По вече изложените съображения
относно иска по чл.128, т.2 от КТ, базата, върху която следва да се определи
размера на това обезщетение, трябва да е трудовото възнаграждение на ищеца с
вкл. размер на доп. такова за прослужено време от 1,2% месечно, вместо 0,6%
месечно. Приетата ССчЕ установява, че тази разлика в случая е 1225,44 лв. и
искът за тази сума следва да се уважи изцяло.
По иска по чл. 86 ЗЗД във
връзка с чл. 222 КТ
Тъй като разпоредбата на чл. 228,
ал. 3 КТ- нова - ДВ, бр. 102 от 2017 г., се явява неприложима за минал момент-за
исковия период на забава 31.03.2014 г.-25.06.2014 г. , то за настъпване
изискуемостта на вземанието за разликата в неплатеното обезщетение по чл.222 от КТ е необходимо дължникът-работодател да бъде поставен в забава чрез покана,
каквото е изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД . Не се твърди, нито са
представени доказателства ищецът да е поискал от/отправил покана към ответника да му плати дължимата разлика
преди да подаден исковата молба в съда за това. Ето защо защитното
правоизключващо възражение на товетника в този смисъл- за липсата на покана,
напраено с отговорана сиковата молба, се явяв асонователно и искът за лихва за
забава върху разликата в дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ е неоснователен
и подлежащ на отхвърляне.
При този изход на спора следва да
се определят и разноските между страните .
За
първоинстанционното производство: На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
дължи на ищеца 99,28% от направените разноски от 450лв. за адв.възнаграждение,
или сумата 446,80 лв.
На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника 0,71 % от направените разноски
от 900лв. за адв.възнаграждение, или сумата 6,39 лв. Възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение е неоснователно, предивд приложимата редакция на
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и
сложността на спора и множеството искови претенции..
На основание чл.78,
ал.6 от ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС 99,28 % от дължимите
държавна такса 209,75 лв. и 180 лв. за възнаграждение на вещото лице, или
сумата 386,94 лв.
За въззивното
производство:
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, ответникът дължи на ищеца 99,28% от направените разноски общо 1325
лв. / 600лв. за адв.възнаграждение за първото въззивно разглеждане, 300лв. за
адв.възнаграждение за производството пред ВКС по чл.303 от ГПК, 25 лв. за
държ.такса по чл.303 от ГПК и още 400 лв. за адв.възнаграждение за новото въззивно
разглеждане, при липсата на възражение по чл.78, ал.5 от ГПК/ , или сумата 1315,46
лв.
На основание чл.78,
ал.6 от ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СГС 99,28 % от дължимите
държавна такса по въззивното обжалване 104,88 лв., или сумата 104,12 лв
Искане за разноски
от въззивника няма.
Воден от горните мотиви, СГС
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 81 от
22.08.2017 г., постановено по гр.д. № 34574/2014 г. на СРС, 69 състав, В
ЧАСТИТЕ в които са отхвърлени предявените от Х.Г.П. срещу В.С.У. „Л.К.“ гр.
София, искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 222, ал. 3 КТ за
заплащане на сумата от 513,55 лв., представляваща допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от месец
09.2012г. до месец ноември 2012г., сумата от 2 230,16 лв., представляваща
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит за периода от месец 04.2013г. до 07.03.2014г., сумата от 1 225,44 лв.,
представляваща обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от
работника/служителя, ведно със законната лихва върху тези суми от предявяване
на исковете - 25.06.2014г. до окончателното плащане, както и исковете по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 85,55 лв., представляваща лихва за
забава, начислена върху главницата от 513,55 лв. за периода 30.09.2012г.
до25.06.2014г., сумата от 165,01 лв. - лихва за забава, начислена върху
главницата от 2230,16 лв. за периода 30.04.2013г. до 25.06.2014г., и е осъден ищеца
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника разноски по делото над
6,39 лв. до 900 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.С.У. „Л.К.“ гр. София, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. *******, ДА ЗАПЛАТИ НА Х.Г.П.,ЕГН **********,***,
по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ , чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл. 222,
ал. 3 КТ, следните суми : сумата от 513,55 лв., представляваща допълнително
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода
от месец 09.2012г. до месец ноември 2012г., сумата от 2 230,16 лв., представляваща
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит за периода от месец 04.2013г. до 07.03.2014г., сумата от 1 225,44 лв.,
представляваща обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от
работника/служителя, ведно със законната лихва върху тези суми от предявяване
на исковете - 25.06.2014г. до окончателното плащане, сумата от 85,55 лв.,
представляваща лихва за забава, начислена върху главницата от 513,55 лв. за
периода 30.09.2012г. до25.06.2014г., сумата от 165,01 лв. - лихва за забава,
начислена върху главницата от 2230,16 лв. за периода 30.04.2013г. до
25.06.2014г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81 от
22.08.2017 г., постановено по гр.д. № 34574/2014 г. на СРС, 69 състав, В
ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА В.С.У. „Л.К.“ гр. София, ДА ЗАПЛАТИ НА Х.Г.П. на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 446,80
лв. за разноски за първата инстанция, и сумата 1315,46 лв. разноски за
въззивната инстанция и за производството по чл.303 от ГПК.
ОСЪЖДА В.С.У. „Л.К.“ гр. София, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл.78,
ал.6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт сумата 386,94 лв. –вносима
по сметка на Софийски районен съд за
държавна такса и разноски, и сумата 104,12
лв. по сметка на Софийски градки съд за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 и т.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.