РЕШЕНИЕ
гр.
София, .......02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „А” състав в публично заседание на единадесети
март през двехиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от съдия Йовчева
гр. д. № 11154/2018г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по жалба на ответника
Агенция по заетостта срещу решение от 14.05.2018г., постановено по гр. д. №
9104/2017 г. по описа на СРС, 87 състав, с което е уважен предявения от
Фондация “А.“ срещу жалбопоподателя иск с правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1
ЗД за заплащане на сумата 16 544. 96 лв., представляваща действително направени
разходи за възнаграждения и осигурителни вноски на лицата от целевата група по Договор
с регистрационен номер ESF -1109- 01 – 01003 по оперативна програма „Развитие
на човешките ресурси“ по схема за предоставяме на безвъзмездна финансова помощ BG051PO001-1.1.09 „Квалификационни услуги и
насърчаване на заетостта“, ведно със законната лихва от 25.11.2015
г. (датата на завеждане на исковата молба) до окончателното изплащане и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник обжалва решението изцяло като
неправилно и необосновано, поради неправилно приложение на материалния закон и
нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа, че решението не е
мотивирано и СРС формално е решил спора, без да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото
доказателства. Излага съображения, че
минималната работна заплата е обвързана само с 8 - часов работен ден, поради
което изводите в обжалвания акт, че не следва лицата да бъдат назначавани на 8 -
часов работен ден, са неправилни. Твърди, че е налице смесване на понятията минимален
осигурителен доход и минимална работна заплата. Сочи, че съгласно заложеното в
Насоки за кандидатстване по схемата: „Разходи за възнаграждения на лицата от
целевата група за стажуване при работодател за срок от три месеца“, тези
разходи са в размер на минималната работна заплата, която към момента на
подаване на проектното предложение е в размер на 270 лв. Твърди, че считано от
01.05.2012г., минималната работна заплата е в размер на 290 лв., като
бенефициентът не е поискал промяна в бюджета. Поддържа, че в писмо на МТСП от
11.11.2013г. е дадено тълкуване, че ако работодателят назначи лица на по-малко
от 8 часов работен ден, следва да определи по - ниска от минималната работна
заплата, пропорционално на отработенето време. Предвид изложеното твърди, че е
налице неизпълнение на договора от страна на
въззиваемия – ищец. Моли съда да отмени решението и да отхвърли иска, с
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал .1 от ГПК е
подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемия- ищец, в
която се твърди, че въззивната жалба е неоснователна, необоснова и недоказана.
Навежда доводи, че решението е мотивирано и правилно по същество, тъй
като е изправна страна по договора и е изпълнил задължението си по него, поради
което поисканите за верифициране разходи по т.1.3 от проектното предложение са
допустими, преки и следва да бъдат заплатени от ищеца. Излага подробни
съображения, че към датата на сключване на съответните трудови договори –
01.10.2013г., минималната работна заплата е в размер на 310 лв. и 1. 85 лв. за
час при нормална продължителност на работното
време от 8 часа, при 5 дневна работна седмица. Сочи, че при приложение
на това правило е формирано основното месечно трудово възнаграждение на наетите
по програмата лица за 4 - часов работен ден, така, че да не се надвишава договорената
сума на минималната работна заплата и при съобразявяне на минималния
осигурителен праг за длъжността „Актьор стажант“ от 542 лв., по арг. и от
императивната разпоредба на чл. 6, ал. 3 КСО. Поддържа, че Насоките за
кандидатстване не са част от договорното съдържание и не обвързват страните, но
отделно от това, претендираните за верифициране разходи са допустими както
съгласно Насоките, така и на основание
чл. 7, ал. 4 от договора. Моли съда да потвърди решението като правилно и
законосъобразно.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По същество решението е правилно.
Неоснователни са оплакванията за липса на мотиви на решението на СРС. В
обжалвания съдебен акт са изложени съображения, макар и лаконични, по всички
правопораждащи фактическия състав на иска предпоставки. Изложената в мотивите
на обжалвания акт воля на съда е ясна и са изложени съображения за
основателност на иска на предявеното
договорно основание. Ето защо релевираните в жалбата доводи за липса на мотиви
се необосновани.
СРС е сезиран с иск с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
С оглед процесуалното поведение на
страните и наведените във въззивната жалба
доводи, настоящата инстанция счита, че между страните е безспорно, че между тях
е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор
с регистрационен номер ESF -1109- 01 – 01003/13.11.2012г. по
оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ по схема за предоставяне
на безвъзмездна финансова помощ BG051PO001-1.1.09 „Квалификационни услуги и
насърчаване на заетостта“, със срок за
изпълнение на проекта
12 месеца, при максимална обща сума на проекта 67 087. 03 лева /чл.
3.1./
По делото е безспорно установено, че по подадено искане
за окончателно плащане вх. № 39/0024 от 28.04.2014г. от ищеца, в качеството му
на бенефициент по договора, процесната сума е отказана за плащане от ответника,
в качеството му на договарящ орган, по бюджетно перо 1.3. – Разходи за
възнаграждения на лицата от целевата група за стажуване при работодател за срок
от три месеца- приложение № А 1.3, с мотиви, че наетите като стажанти от ищеца лица
са назначени и стажували на 4 - часов работен ден, при задължително осигуряване
на заетост на 8 - часов работен ден според ответната агенция.
По делото също не е спорно и установено, че процесната
сума от 16 544. 66 лв. представлява действително направени разходи от ищцовата
агенция за възнаграждения и осигурителни вноски на назначени по трудови
договори 18 броя лица за м. октомври 2013г. и 17 броя лица за м. ноември и м. декември
2013г. за срок от три месеца, при 4 - часов работен ден, при уговорено месечно
възнаграждение по трудовите договори в размер на 271 лв.
Съгласно приложение ІІІ - Бюджет на
проекта, т.1.3, заложеният общ бюджет за разходи за лицата от целевата група за
стажуване при работодател за срок от 3 месеца, е в размер на сумата 19 018. 80
лв., на база минимална работна заплата /МРЗ/ от 270 лв. за 20 лица за три
месеца. Към датата на подаване на проектното предложение, МРЗ е в размер на 270
лв., съгласно ПМС № 180/30.06.2011г., а към датата на сключване на трудовите
договори – 01.10.2013г., е в сила ПМС 250/11.10.2012г., съгласно което МРЗ е в
размер на 310 лв. Поради това, при минимален осигурителен доход за длъжността
актьор - стажант от 542 лв. за пълен работен ден от 8 часа, трудовите договори
с наетите лица са сключени за 4 - часов работен ден с възнаграждение в размер
на сумата 271 лв.
При
така изложеното, съдът намира жалбата за изцяло неоснователна. В договора за
предоставяне на безвъзмездна финансова помощ няма изрично изискване за наемане
на лицата на 8 - часов работен ден. Поддържаните в хода на целия процес
съображения в тази връзка на въззивника – ответник не могат да бъдат споделени.
Настоящият въззивен състав споделя мотивите на първоинстаницонния съд, че в договора
и в Насоките за кандидатстване по схема BG051PO001-1.1.09 „Квалификационни услуги и
насърчаване на заетостта“, няма изискване за
наемане на лицата на 8 -часов работен ден, респ. това да е основание за отказ
за плащане на съответните разходи. Тълкуването, дадено в писмо изх. №
110-7-0045/5 от 11.11.2013г. на МТСП, в което се сочи, че назначаването на
лицата на 6- часов работен ден, дава възможност на работодателя да определи
по-ниска от МРЗ, пропорционално на отработеното време, не налага различен
извод, каквото е основното оплакване в жалбата. При тълкуване волята на
страните по реда на чл. 20 ЗЗД не може да се приеме, че сключването на
договорите при 4 - часов работен ден, с оглед промяната на МРЗ към този момент,
представлява неизпълнение на договора от страна на бенефициента. Отчитането на
промяната на размера на МРЗ и невъзможността в рамките на определения общ
бюджет да бъдат изплатени възнаграждения на наетите лица налага извод, че
бенефициентът е изпълнил договора именно със сключените трудови договори в
рамките на общо определения бюджет.
Отделно са правилни доводите на въззивамия – ищец, че
тълкуването, дадено в Насоките за кандидатстване и от МТСП, не обвързва
страните и съда. В представения договор и приложенията към него се сочи, че
разходите за възнаграждение се изплащат за всеки реално отработен ден, до
размера на минималната работна заплата за месеца. В тази връзка доводите на
ищеца, че лицата са наети на 4 часов работен ден, с оглед спазване на
минималния осигурителен праг и липса на възможност за превишаване на общия
бюджет, не налага извод, че ищецът е неизправна страна по договора.
При
така изложеното, неоснователни са доводите в жалбата и за смесване на понятията
на понятията минимална работна заплата и минимален осигурителен праг. Изводите,
че ищецът е изправна страна по договора, се налагат при тълкуване волята на
страните както с оглед целта на финансирането и проекта – сформиране на целева
група, която да получи професионално обучение в част от професията „Актьор за
драматичен театър“ и стаж на успешно завършилите лица, така и с оглед реално
извършените претендирани разходи за
възнаграждения и осигуровки, в рамките на определения бюджет.
При липсата на други доводи за
неправилност на обжалваното решение, настоящият състав счита, че жалбата е неоснователна и обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход на делото,
с право на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разполага само
въззивникът -ищец, но последният не претендира такива за настоящата
инстанция. Поради изложеното, разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 14.05.2018г., постановено по гр. д. №
9104/2017 г. по описа на СРС, 87 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на
обжалване в 1 -месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС
при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.