Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,………..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ. СЪДИЯ БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 12464 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Столична община срещу
решение № 166697/03.08.2020 г., постановено по гр. дело № 22070/2019 г. по
описа на СРС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Ю. Ж. К.
сумата в размер на 18000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди, вследствие на инцидент, претърпян на
23.01.2018 г., изразяващи се в преживени от нея болки и страдания, сумата в
размер на 772,41 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, съставляваща разходи за лекарства и лечение, сумата в размер
на 388,67 лева, представляваща разликата между евентуално
платеното трудово възнаграждение на ищеца за периода 23.01.2018
г. – 07.06.2018 г., изчислено върху месечна заплата за периода 23.01.2018 г. –
07.06.2018 г. съгласно фиш за работна заплата за м. 11.2017 г. (първият пълен
работен месец преди м.01.2018 г.) в размер на 815 лева и върху месечна заплата
за периода 01.03.2018 г. - 07.06.2018 г. съгласно фиш за месечна заплата за м. 07.2018
г. (първият пълен работен месец след м.06.2018 г.) в размер на 856 лева, и
обезщетението за временна неработоспособност, ведно със законната лихва върху
горепосочените главници, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 16.04.2019 г., до окончателното изплащане на сумите.
Жалбоподателят счита, че не е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по настоящите искове. От друга страна,
навежда доводи, че решението в
обжалваната му част е поставено в нарушение на материалния закон, както и че
същото е необосновано. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не се
установяват елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане –
противоправно поведение на ответника, изразяващо се в действие или бездействие
на служителите на Столична община по отношение на поддържането във връзка на
заледяванията и снегопочистването на булевардите и улиците, както и прилежащите
тротоари и подлези; причинна връзка между противоправното поведение и вредата,
нито възлагане на работа и причиняване на вредата при или по повод възложената
работа. По делото не е изяснен точният механизъм на настъпване на инцидента,
доколкото разпитаните свидетели не са очевидци на падането на ищеца. На
следващо място, оспорва размера на присъденото от районния съд обезщетение за претърпените
от ищеца неимуществени вреди, като счита, че същото е необосновано завишено и не
е съобразено със степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалата. Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната му
част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло претенцията на ищеца.
По делото е
депозиран отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна Ю.К., подаден чрез
процесуалния ѝ представител адв. Д.С., в който се поддържа, че жалбата е
неоснователна, в подкрепа на което становище са изложени подробни съображения.
Софийски градски съд,
след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена от активно легитимирана страна в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно
компетентен съд, поради е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до
изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна
правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни
норми. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на
чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон. Пред настоящата инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. Ето защо втората инстанция следва да разгледа доводите на
въззивника-ответник във връзка с правилността на обжалваното решение.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
постоянната съдебна практика отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, гаранционна
и възникна за възложителя на определена работа (вкл. и юридическо лице), ако
изпълнителите – физически лица, са извършили виновно противоправно деяние, в
резултат на което са настъпили имуществени и/или неимуществени вреди.
Релевантните
факти, обосноваващи основателността на иска, които при условията на пълно и
главно доказване следва да бъдат установени от ищеца са: извършено от
изпълнителя противоправно деяние (изразяващо се в действие или бездействие), настъпилите
вреди в претендираните вид и стойност (второто – ако са
имуществени),
причинно-следствена връзка между деянието и вредите, възлагане на определена
работа, при или по повод на която е настъпил вредоносният резултат. Когато се
твърди, че вредите са настъпили от бездействие, за да е противоправно деянието,
следва да се докаже, че ответникът има предписано нормативно задължение за
действие или такова, което произтича от техническите и други правила или от
характера на работата.
По отношение на субективната страна от
фактическия състав на деликта нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима
презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане, като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
липсата на вина на прекия извършител.
Въззивникът-ответник
Столична община в качеството си на юридическо лице (чл. 14 ЗМСМА) е правен
субект, на когото е възложено по силата на закона, в частност чл. 30, ал. 4 и
ал. 5 и чл. 31 от Закона за пътищата, задължението да осъществява чрез
съответните служби за контрол дейностите по ремонт, поддръжка в изправно
състояние на общинските пътища, подземните съоръжения, тротоарите,
велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното
озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии,
сигнализиране за препятствията по тях, както и отстраняване на препятствията и
неизправностите във възможно най-кратък срок, а съгласно чл. 48, ал. 1, т. 2,
б. „б“ от ППЗП организирането на дейностите по поддържане на тротоарите,
подземните съоръжения, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези,
осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на
селата и селищните образувания е на съответната община. Общината е длъжна да
управлява предоставената ѝ собственост в интерес на населението и с
грижата на добър стопанин – арг. от чл. 140 от Конституцията на Република
България и чл. 11, ал. 1 ЗОС. Дължимата грижа в полза на териториалната общност
включва както изграждане, ремонт и поддръжка на транспортната техническа
инфраструктура и съоръженията към нея (каквито съгласно чл. 64, ал. 1, т. 1 ЗУТ
са мостовете, тунелите, надлезите, подлезите,
прелезите и др.), така и полагане на грижи за чистотата им, в т.ч.
снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и возила.
Когато по силата на
чл. 8 от Закона за нормативните актове общинският съвет е възложил с наредба
задълженията си за поддържане на чистотата на територията на съответната община
на трети лица, каквито са специализираните предприятия, работещи по договор с
общината, то за причинени вреди от техни противоправни и виновни действия или
бездействия отговорността е на общината – обективна, безвиновна, гаранционно-обезпечителна
отговорност по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. В тази връзка, подобно на
първостепенния съд, настоящата инстанция счита, че Столична община е пасивно
легитимирана да отговаря за вреди, причинени на пешеходец вследствие на
придвижването му по непоситен от сняг и/или лед участък на подземно
съображение, каквото по смисъла на закона представляват подлезите (§ 1, т. 3 ДР
на Закона за пътищата).
Въззивният съд
намира за безспорно установено, че вечерта на 23.01.2018 г., вървейки по
подлеза пред Спортната палата, находящ се на кръстовището на ул. „Ген. Гурко“ и
бул. „Васил Левски“ в гр. София, в подножието на стълбите ищецът Ю.К. се подхлъзнала на заледен участък и паднала, в
резултат на което получила закрито счупване на раменната кост в горния ѝ
край (счупване на голямата върга и хирургическата шийка на лявата раменна кост).
Пострадалата посетила незабавно УМБАЛСМ „Н. Й. Пирогов“, където била приета за
лечение във Втора клиника по ортопедия и травматология във връзка с
констатираната травма.
Описаният механизъм на увреждане се установява от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателствени източници – писмени
доказателства и гласни доказателствени средства, както и от експертното
заключение по извършената съдебно-медицинска експертиза (СМЕ). Съдът основава
изводите си относно фактите и правото на показанията на свидетелката А.Д.–
приятелка на пострадалата К., при анализа и оценката на доказателствената
стойност на които взе предвид близките отношения между двете жени, но доколкото
показанията на първата се явяват последователни,
логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с останалия по делото
доказателствен материал, за втората инстанция не възниква съмнение, че са
депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. В посоченото гласно доказателствено
средство се съдържа информация относно времето и мястото на инцидента – в
тъмната част на денонощието, при зимни условия и обичайните за сезона минусови
температури, състоянието на подовата настилка в района на местопроизшествието –
мокър и хлъзгав терен. Действително свидетелката не е била очевидец на самото
подхлъзване и последвалото падане на пострадалата. От друга страна,
обстоятелствата от предмета на доказване могат да бъдат установявани чрез
обективно съществуващи доказателства – както преки, така и косвени. В случая по
делото са събрани достатъчно кореспондиращи помежду си доказателствени
източници, от които може да се направи обоснован извод за начина на получаване
на телесните увреждания. Разпитана в хода на първоинстанционното производство, свидетелката
А.Д.споделя, че непосредствено след като двете се разделили, пострадалата Ю.К.
се обадила по телефона и ѝ казала, че е паднала. Свидетелката тръгнала в
посока към процесния подлез, като при слизането си по стълбите заявява, че тя
самата се е подхлъзнала. Твърди, че подлезът бил мокър, а мястото, където
нейната приятелка била паднала – хлъзгаво. В подкрепа на описания от ищеца механизъм
на увреждане (при подхлъзване при движение по непочистен от сняг и/или лед
участък на подземното съоръжение) са интерпретирани от съда и данните на ЦМО на
НИМХ, според които през деня на 23.01.2018 г. е имало условия за размразяване,
а с настъпването на нощта - и за следващо заледяване на покрити с лед или сняг
участъци от земната повърхност.
От приетата в
първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, чието
заключение не е оспорено от страни и следва да се кредитира като пълно,
обективно и обосновано, изготвено по поставените от СРС задачи, с отговорите на
които спортният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен, се
установява, че в резултат на падането ищецът е получил счупване на голямата
върга и хирургическата шийка на лявата раменна кост, което е довело до трайно
нарушение на движението на крайника за срок не по-малък от 4 месеца при обичаен
ход на възстановяване. Така получената травма е наложила провеждането на
консервативно лечение – с наместване и поставяне на гипсова имобилизация за
около 30-40 дни. През този период пострадалата се нуждаела от чужда помощ при
ежедневното си обслужване. В експертизата е уточнено, че за възстановяването на
лицето било необходимо и лечение с рехабилитационни процедури в специализирано
болнично заведение. Вещото лице е констатирало остатъчни явления след травмата:
частични скъсвания на сухожилията на дългата глава на биценса и надбодилковия
мускул, липса на асиметрия в двете рамена и горните крайници, по слаб захват на
лявата лявата ръка, при повдигане на ръката нагоре лявата ръка изостава с около
10-20 градуса спрямо дясната; при преместване на ръката откъм гърба с пръстите
да достигне противоположната лопатка лявата ръка изостава спрямо дясната, болка
при натиск в областта на залавното място на дългата глава на двуглавия мускул и
отзад на лопатката на надбодилковия мускул.
Неоснователни
са оплакванията на въззивника, че по делото не е установена причинна връзка
между претърпените увреждания и противоправното бездействие на общината. От съвкупния
анализ на доказателствения материал безспорно се установява, че причина за
падането на въззиваемата страна Ю.К. е подхлъзването ѝ на непочистен от
сняг и/или лед участък от подлеза, в резултат на което е получила установените
от СМЕ травматични увреждания. В случая е налице противоправно и виновно бездействие
от страна на Столична община, която независимо дали чрез своите служители или
наети от нея трети лица, не е изпълнила вменените със закон задължения по чл.
30, ал. 4 ЗП и чл. 48, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ППЗП. Претърпените от
ищеца Ю.К. болки и страдания от падането, причинило и сериозни травматични увреждания,
се явява пряка и непосредствена последица от това противоправно бездействие,
поради което предявените срещу общината обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД се явяват доказани по основание.
По отношение на
размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди настоящият
съдебен състав взе предвид заключението на вещото лице по извършената СМЕ и
констатираните въз основа на нея обстоятелства: вида и характера на причинените
травми - счупване на голямата върга и хирургическата шийка на лявата
раменна кост, причинило трайно нарушение в движението на крайника за срок не
по-малък от 4 месеца; вида и продължителността на проведеното лечение:
консервативно – с поставяне на имобилизация за 30-40 дни; продължителността и
интензивността на свързаните с травматичното увреждане болки и страдания – непосредствено след травмата и
през първите месеци на проведеното консервативно лечение; продължителността на
оздравителния период – около 10 месеца, през който период било необходимо
провеждането на две рехабилитации в специализирано болнично заведение; наличието на остатъчни
явления след травмата: частични
скъсвания на сухожилията на дългата глава на биценса и надбодилковия мускул;
липса на асиметрия в двете рамена и горните крайници; по-слаб захват на лявата ръка;
при повдигане на ръката нагоре лявата ръка изостава с около 10-20 градуса
спрямо дясната; при преместване на ръката откъм гърба с пръстите да достигне
противоположната лопатка лявата ръка изостава спрямо дясната, появата на болка
при натиск в областта на залавното място на дългата глава на двуглавия мускул и
отзад на лопатката на надбодилковия мускул, както и при преумора и
претоварване, която болка според вещото лице е възможно да остане за цял живот.
Съдът съобрази и установените посредством събраните гласните доказателствени
средства (показанията на свидетелите А.Д.и Р.К.– съпруг на пострадалата)
неудобства на пострадалата в битов и психоемоционален аспект, възникнали от
необходимостта от чужда помощ при самообслужването ѝ през част от
лечебния процес („Не съм я виждала
следващите два-три месеца, защото тя беше при съпруга си на село, защото тя
нищо не можеше да прави сама…Чувстваше се зле, не можеше да си обуе панталона,
дето се вика…“, „Имаше доста силни болки, обезболяващи непрекъснато, специална
система на спане…Тя беше в затруднение да си извършва ежедневните битови потребности…“).
При
съобразяване на изложеното относно характера и тежестта на увреждането на
здравето на пострадалата, периода и естеството на лечението, продължителността
на причинените неудобства в битов и личен план, негативните емоционални
изживявания като обичайни неимуществени вреди от такъв вид увреждане, при
зачитане на факта, че повече от 2 години след инцидента са налице остатъчни
явления след травмата, наред с възрастта на пострадалата към датата на
настъпване на инцидента – 65 години, както и обществено-икономическите условия
в страната към същия момент, съдът намира, че претенцията на ищеца от 18000
лева адекватно и в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД
репарира претърпените от пострадалата неимуществени вреди.
По отношение на
релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат:
Приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран
чрез защитно възражение пред първата инстанция, като това следва да стане в
срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, респ. в допълнителния
отговор - по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК или в първото заседание по делото в
отговор на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото - чл. 145, ал. 1 ГПК, както и ответникът би могъл да поиска допълнителен срок по чл. 144 ГПК. Застъпеното
становище в практиката на ВКС, че приносът на пострадалия трябва да бъде
конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане
от такива от страна на увреденото лице, както и да бъде доказан, а не
хипотетичен и предполагаем, сочи, че обстоятелствата, които навежда страната и
на които основава възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също трябва да са
конкретни. Ето защо възражението може да бъде направено и след изтичане на
срока за отговор – до приключване на устните състезания пред първата инстанция,
ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата,
на които то се основава (Решение №
98/29.06.2006 г., постановено по т. дело № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I ТО). В случая възражението за съпричиняване е заявено от ответника едва в представената
пред първата инстанция писмена защита. Съгласно разясненията, дадени в т. 11 от
Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. дело № 1/2012 г. на ВКС, писмената
защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй
като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като
даването на възможност за по-точно обосноваване на разбирането ѝ по
приложението на закона не промяна характера на съдебните прения, нито ги прави писмени.
Ето защо съдът счита, че в случая приложение намира общото правило за преклузия
по чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, поради което възражението за
съпричиняване е несвоевременно направено и съответно се явява преклудирано. За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че фактическите твърдения за
наличието на принос от страна на пострадалата не почиват на конкретни
обстоятелства, които биха имали значение за възникване на вредите или за
улесняване на механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите
вреди, а представляват изцяло хипотетични разсъждения на жалбоподателя, че за
настъпването на вредоносния резултат може да е допринесъл и самият пострадал.
На следващо място, както вече бе посочено, въззивният съд
не дължи служебна проверка за правилност на решението (с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи
за защита на интереса на определени частноправни субекти), тъй
като е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. В случая липсват
конкретни оплаквания относно неправилността на обжалваното решение в частта
досежно обезщетението за имуществени вреди (1. представляващи разликата между
неполученото трудово възнаграждение и изплатеното обезщетение за временна
неработоспособност; 2. за направените разходи за лечение и лекарства). Предвид
бланкетния си характер въззивната
жалба, чийто полезен ефект по отношение на разрешаване на спора по същество,
съответно косвено преценка относно правилността на решението на СРС в
обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна.
С оглед изложените съображения и поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на първостепенния съд, като счита, че същото следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение поради нейната
неоснователност.
По
разноските:
С оглед изхода на
делото разноски за въззивното производство
на въззивника-ответник не се дължат, а
въззиваемата страна-ищец не претендира такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 166697/03.08.2020 г., постановено по
гр. дело № 22070/2019 г. по описа на СРС.
Препис от
решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.