№ 141
гр. Бургас, 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седми юли
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско
дело № 20222000500204 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивната жалба подадена от Д. Д. Д.
и А.С. К., двамата действащ чрез процесуалния им пълномощник - адв. И.Т.,
от Н. Г. СТ. и Ж.Р. Т., действащи чрез процесуален пълномощника - адв. Г.С.,
както и от ХР. В. ХР., действащ чрез процесуалните му пълномощници - адв.
И.Т. и адв. Г.С., с която се обжалва решение № 260031 от 22 ри март 2022 г.,
постановено по т. д. № 669/2019 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което
са отхвърлените предявените от въззивниците искове против „БАНКА ДСК“
ЕАД (банката), да се приеме за установено, че вземанията на банката спрямо
въззивниците, за което е образувано изпълнително дело № 20138010400035
по описа на ЧСИ рег. №801 на КЧСИ, с район на действие Бургаския окръжен
съд, прекратено в хода на настоящото производство, като е образувано
впоследствие изпълнително дело №20208010400500 по описа на същия ЧСИ,
в размер общо на 235 511.96 лева като равностойност на 134106.21 щатски
долара, от които главница в размер на 159 765.21 лева като равностойност на
90 974.18 щатски долара, изтекли лихви върху главницата към дата 28.01.2015
г., както и законната лихва върху главницата за периода от 29.01.2015 г. до
12.12.2019 г. в размер на 75 746.75 лева като равностойност на 43 132.03
щатски долара, не съществуват поради погасяването им по давност. Със
същото решение въззивниците са осъдени за заплатят на банката деловодни
разноски в размер на 8 900 лв.
Решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, като са
въведени следните възражения:
1
Поддържа се възражение, че съдът неправилно е приложил нормата на
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, приемайки, че от въззивниците е налице признание на
вземанията в рамките на производството по гр. д. № 14180/2015 г. по описа на
СГС. Изложен иса доводи за необоснованост на този извод, тъй като не бил
отчетен характера на задълженията, които въззивниците имат към банката; не
е съобразено наличието на други задължения към същата банка. Подчертава
се възражението на въззивниците в подадената от тях допълнителна искова
молба, че цитираното производство, образувано по иск на основание чл. 439
ГПК се отнася за вземания по друго изпълнително дело - № 545/2015 г. на
ЧСИ Г. Д.. Подчертава се, че предмет на производството по т. д. №
14180/2015 г. на СГС са вземания за присъдени деловодни разноски по
арбитражни дела, като последните имат за предмет вземания на банката
спрямо въззивниците като поръчители за банкови кредити, които са различни
от процесните вземания, за които е образувано изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ
Т.Д.. Били представени доказателства в тази насока. Настоява се, че
признанието има за предмет вземанията по изп. д. № 545/2015 г. на ЧСИ Г. Д.,
поради което не прекъсва давността за процесните вземания и неправилно е
интерпретирано описанието на отношенията във връзка с отговорна на
исковата молба.
Поддържа се довод, че признанието не било отправено до кредитора
или негов представител, като същото следва да се отнася за самото вземане, а
не до наличието на фактите, от които произхожда.
Твърди се, че при всички случаи признанието е ирелевантно, т. к.
разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД се прилага само за вземания, които не са
установени с влязло в сила решение. Като се излага анализ на хипотезите,
регламентирани в чл. 116 ЗЗД, във въззивната жалба се поддържа довод, че
при установяване на вземанията с влязло в сила решение давността може да
бъде прекъсната само с предприемането на действия за принудително
изпълнение. В този случай длъжникът е обвързан от влязлото в сила решение
и следващата от него невъзможност длъжникът да повдига спор във връзка с
правоотношението, по което е постановено. Предвид последното
прекъсването на давността е обусловено от предприемането на действия на
принудително изпълнение от кредитора в срока по ч. 433, т. 8 ГПК.
Поддържа се възражение, че давността не е била прекъсната с
предявения иск по чл. 135 ЗЗД спрямо А. К., т. к. такъв иск не се приравнява
на иск относно вземането и липсва основание за разширително прилагане на
изчерпателно изброените основания в разпоредбите на ч. 115 и чл. 116 ЗЗ.
Цитира се съдебна практика в тази насока.
Като правилен се коментира изводът на съда в обжалваното решение,
че по отношение на въззивницата Ж.Т. давността не е била прекъсната с
наложения след изтичането на срока по чл. 433, т. 8 ГПК запор.
Оспорва се прекъсването на давността и с подадената на 2-ри
септември 2015 г. молба от въззивниците по изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д.,
2
с която съдебният изпълнител е бил уведомен за извършено извънсъдебно
прихващане от страна на банката, по повод на което е поискано издаването на
справка за дълга, с твърдение, че е намален неговия размер. Оспорва се
изобщо характера на извънсъдебното прихващане като изпълнително
действие.
Пространно са развити доводи относно липсата на възможност за
прекъсване на давността по отношение на солидарно отговорните длъжници,
чрез предприемането на действия само за някои от тях. Изложени са
аргументи относно самостоятелния характер на правоотношението между
отделния длъжник и кредитора, както и за установяване в закона на
институтите на спирането и прекъсването на давността в интерес на
длъжника. Цитира се съдебна практика.
В обобщение се поддържа възражението, че давността за процесните
вземания не е била прекъсвана.
Поддържа се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение
по чл. 235, ал. 5 ГПК, като съдът не е съобразил бездействието на
въззиваемата банка - да поиска извършването на изпълнителни действия след
образуването на исковото производство - на 12-ти декември 2019 г. до 15-ти
декември 2020 г., когато се твърди, че е прекратено производството по изп. д.
№ 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д. и в последствие е образувано изп. д. № 500/2020 г.
по описа на същия ЧСИ.
Развити са съображения, изведени от подробно цитирана във
въззивната жалба съдебна практика по чл. 290 ГПК, според която, давността
се прекъсва с предявяването на иск от кредитора за вземането, но не и в
случаите на предявен (от длъжника) отрицателен иск относно същото
вземане, като противното би означавало да се прекъсва давността в полза на
кредитора с предприемането на действия за защита от страна на длъжника. В
този смисъл се оспорва факта на прекъсването на давността с предявяването
на исковата молба в настоящото производство. Давността е започнала да тече
за всеки от ищците (въззивници), считано от посочените в исковата молба
дати, като дори да не е изтекла до предявяването на исковата молба - 12-ти
декември 2019 г., то към 15-ти декември 2020 г. давността е изтекла и съдът е
следвало да зачете този период на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, което се
отнася и за разноските по изпълнителния лист.
Оспорва се като необосновано решението на първоинстанционния съд
по релевираното от въззивниците възражение за антидатиране на новото изп.
д. № 500/2020 г. на ЧСИ Т.Д.. Направено е позоваване на 5 бр. справки,
издадени от ЧСИ Д. Н., от които било видно, че към датата на издаването им
в информационната и единна онлайн система на КЧСИ не е отразено
образуването на новото изпълнително дело, ако е имало такова. Следователно
или ЧСИ (Т.Д.) е допуснал нарушение за своевременно въвеждане на данните
или към този момент действително липсва такова дело. Съдът не дал
убедителен отговор относно дискредитирането на така представените
3
справки.
На следващо място се поддържа възражение за неправилно тълкуване
на действието във времето на ППВС № 3/1980 г. и прилагането му във връзка
с ТР № 2/2015 г. на ВКС. Цитирана е съдебна практика, според която
действието на ППВС № 3/1980 г. следва да се счита мълчаливо отменено.
Изложени са доводи за това, че задължителната тълкувателна практика не
представлява източник на позитивното право и следва да бъде съобразявана
само във връзка с конкретен правен спор и доколкото се отнася за
приложението на тълкуваните правни норми. Поддържа се, че липсва
основание за прилагане на тълкуваната правна норма от органите на
съдебната власт според смисъла на изрично отменения или обявения за
загубил сила тълкувателен акт.
Направено е препращане към всички аргументи за основателност на
отхвърлените с обжалваното решение искове, така както са изложени в
исковата молба.
Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго от
въззивната инстанция - за уважаване на предявените от въззивниците искове
против въззиваемата банка. Претендират се сторените пред двете инстанции
деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор от въззиваемата
„БАНКА ДСК“ ЕАД, чрез пълномощника - адв. М. Д., в който се поддържа
становище за нейната неоснователност.
Във връзка с възражението за признание на процесните вземания,
поради различие в предмета на делата се поддържа твърдение, че вземането
по гр. д. № 14180/2015 г. на СГС е за разноски по посочените арбитражни
дела и за сумата 292.11 лв. представляваща разноски за изпълнителен лист по
г. д. № 422/2015 г. на СГС, с взискател В.М., които са му били прехвърлени с
договор за цесия от 11-ти август 2015 г. Възражението на банката е било за
погасяване на вземанията преди датата на договора за цесия чрез извършено
извънсъдебно прихващане, с изявление на банката за вземането по изп. лист
от 28-ми януари 2013 г., издаден по ч. гр. д. № 472/2013 г. на БРС- предмет на
изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д.. В производството пред СГС спорът е бил
свързан с датата, на която се счита извършено прихващането, но не е имало
спор относно съществуването на процесното вземане. Изявленията на
въззивниците в представената молба от 2-ри септември 2015 г., с която са
поискали извършване на справка за размера на дълга се коментират като
несъмнено признание за остатъка от вземането, за което ЧСИ изискал
становище от взискателя.
На 17ти януари 2016 г. ищците, изготвили отговор по гр. д. №
14180/2015 г. на СГС, с който потвърдили пред правоприемника си -
цесионера, съществуването на задълженията към банката. С така извършеното
признание се поддържа, че е бил прекъснат срока на погасителна давност за
4
процесните вземания на банката - предмет на изп.д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д..
Поддържа се, че цитираната поредност от действия на въззивниците се
отнася за вземанията по изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д., които съществували
според заявеното в отговора на исковата молба. Оспорва се твърдението, че
признанието в последния не е било отправено до кредитора.
Относно възражението, че нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД не намира
приложение за вземания, установени с влязло в сила решение, се поддържа
възражение, че не намира опра в съдебната практика и закона, като
единственото разграничение спрямо останалите вземания е относно срока на
погасителна давност, който всякога е 5 г. Като несъстоятелни се коментират
доводите, че давността за вземания, установени с влязло в сила решение може
да се прекъсна само с предприемането на действия за принудително
изпълнение. Направено е позоваване на съдебна практика.
Възражението, че чрез предявения иск по чл. 135 ЗЗД не се прекъсва
давността се оспорва като неотносимо.
В противовес на възражението, че съдът е следвало на основание чл.
235, ал. 3 ГПК да зачете периода от 12-ти декември 2019 г. до 15-ти декември
2020 г. са изложени съображения, че този период не е въведен от
въззивниците като нововъзникнал факт, като е недопустимо същият да се
въвежда с въззивната жалба. Изложени са аргументи и във връзка с
приложението на чл. 115 „ж“ ЗЗД - за спиране на давностния срок докато трае
съдебният процес относно вземането.
Настоява се, че ако срокът на погасителна давност не е бил прекъснат с
предявения иск по чл. 439 във вр. с чл. 124 ГПК, то с подадения пред СГС на
7-ми януари 2016 г. съдържа признание на вземането, потвърдено на 22-ри
февруари 2016 г., с което давността била прекъсната.
Относно липсата на отразяване в информационната база данни в
Централния регистър на длъжниците, в отговора на въззивната жалба се
подчертава, че същият не е нормативно регламентиран и има единствено
информативна, помощна функция. Посочва се, че датата на образуване на изп.
д. № 500/2020 г. на ЧСИ Т.Д. се установява от издаденото от него на 17-ти
май 2021 г. удостоверение, приложено по делото, което представлява
официален документ.
Относно приложението на ППВС № 3/1980 г. се поддържа, че
съображенията на съда в обжалваното решение са правилни и са съобразени с
преобладаващата практика, че същото е било задължително за страните в
изпълнителния процес и до датата на неговата отмяна, страните са
съобразявали поведението си с него. Поддържа се довод за недопустимост на
преуреждането на отношения и погасяването на права със задна дата чрез
последващ тълкувателен акт, който следва да бъде съобразяван само
занапред.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се
5
разноски.
В с. з. въззивниците лично и чрез пълномощниците си поддържат
възраженията във въззивната жалба. Пълномощниците претендират
възнаграждения по чл. 38 ЗАдв.
За въззиваемата „БАНКА ДСК“ ЕАД се явява представител по
пълномощие – адв. М. Д., която оспорва въззивната жалба като поддържа
възраженията в подадения срещу нея отговор. Претендира разноски съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК.
Бургаски апелативен съд със свое определение № 239 от 6-ти юни 2022
г. намери, че въззивните жалби са допустими, като по основателността им
намира следното:
В съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд
извърши служебно проверка за валидност и допустимост на обжалваното
решение, при което не се констатират пороци, които да налагат обезсилването
му като недопустимо или обявяването му за нищожно. По правилността на
решението и в рамките на поставените от страните въпроси: за прекъсването
на давността в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД; възможността да се прекъсне
давността срещу всички солидарни длъжници с предприемане действия на
принудително изпълнение само срещу един или няколко от тях; по въпроса за
прекъсването на давността чрез предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД; относно
начина, по който следва да бъде съобразена към процесния казус
задължителната съдебна практика – ППВ № 3/1980 г. и Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик
съдията Б.Б., както и по въпроса, дали срокът на погасителна давност тече в
хода на делото по предявения иск по чл. 439 ГПК и при отрицателен отговор -
следва ли съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът да съобрази този срок при
решаване на спора, Бургаски апелативен съд намира следното:
Производството е образувано по предявените от Д. Д. Д., А.С. К.,
двамата действащ чрез пълномощника си - адв. И.Т., от Н. Г. СТ. и Ж.Р. Т.,
действащи чрез процесуален пълномощника - адв. Г.С. и от Х.В. С., действащ
чрез процесуалните си пълномощници - адв. И.Т. и адв. Г.С., против „БАНКА
ДСК“ ЕАД, отрицателни установителни искове – да се приеме за установено,
че вземането на банката спрямо тях като солидарно задължени лица, в размер
общо на 235511.96 лева като равностойност на 134 106.21 щатски долара, от
които главница в размер на 159 765.21 лева като равностойност на 90 974.18
щатски долара, изтекли лихви върху главницата към 28 януари 2015 година,
както и законната лихва върху главницата за периода от 29 януари 2015
година до 12-ти декември 2019 година в размер на 75 746.75 лева като
равностойност на 43 132.03 щатски долара, за което вземане е било
образувано изпълнително дело № 20138010400035 по описа на ЧСИ рег.
№801 на КЧСИ, с район на действие Бургаския окръжен съд, прекратено в
хода на настоящото производство, като е образувано впоследствие
изпълнително дело №20208010400500 по описа на същия ЧСИ, не съществува
6
поради погасяването му по давност.
Правопогасяващият факти за задълженията спрямо всеки от
въззивниците - ищци, на които се основават предявените права в исковата
молба с позоваване на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Б.Б. е
изтеклата най- късно към момента на подаването й – 12-ти декември 2019 г., 5
– годишна погасителна давност. Освен това в продължение на повече от две
години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия,
поради което изпълнителното производство по изпълнително дело
№20208010400500 по описа на същия ЧСИ било прекратено в хипотезата на
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
В рамките на образуваното пред частен съдебен изпълнител Т.Д., с peг.
№ 801 на КЧСИ изпълнително дело № 20138010400035/2013 година, по
изпълнителен лист от 28 януари 2013 г. въз основа на заповед за изпълнение
№ 322/24.01.2013 година по чл. 417 ГПК, издадени по частно гр. д. №
472/2013 с взискател ответника „Банка ДСК“ ЕАД за вземанията в размер на
сумата от 350 000 щатски долара – главница, сумата от 11 622.77 щатски
долара – възнаградителна лихва за периода 25 август 2012 година – 21 януари
2013 година, за сумата от 6 029.20 щатски долара – наказателна лихва за
периода 25 август 2012 година – 21 януари 2013 година, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 22 януари 2013 година до окончателното
й изплащане, както и разноски в общ размер на 22 038.67 лева последните
изпълнителни действия спрямо всеки от солидарните длъжници се изразявали
в следното:
Спрямо Д. Д. Д. е било изпратено до „Уникредит Булбанк“ АД запорно
съобщение с изх. № 651/12 февруари 2013 година за вземания на Д. Д. Д., по
който начин на 12 февруари 2018 година била изтекла 5-годишната
погасителна давност спрямо него;
Спрямо А.С. К. с обявление с изх. № 1686/27.06.2014 година била
насрочена публична продан в периода 01 юли 2014 година – 1-ви август 2014
година на имот с идентификатор № ****, собственост на същия и съпругата
му М.К., като след успешното й провеждане последното плащане на цената
било извършено на 7-ми август 2014 година, по който начин спрямо него 5-
годишната погасителна давност за цялото задължение била изтекла на 07
август 2019 година.
Спрямо Н. Г. СТ. последното изпълнително действие било извършено
на 21 октомври 2014 г., когато след успешно проведена публична продан на
притежаван от него в съсобственост с други лица имот с идентификатор №
**** било извършено плащане на продажната цена, по който начин давността
спрямо нето била изтекла на 21 октомври 2019 година.
Спрямо Ж.Р. Т. последното изпълнително действие било извършеното
плащане на продажната цена на 29 април 2014 г. въз основа на проведената
7
публична продан в периода 20 март 2014 година – 22 април 2014 година, след
обявлението с изх. № 872/19.03.2014 година, според което погасителна
давност за цялото задължение на Ж.Р. Т. по изпълнителното дело била
изтекла на 29.04.2019 година.
Спрямо ХР. В. ХР., последното валидно предприето изпълнително
действие, което прекъсва давността било извършеното на 29 април 2014 г.
чрез последно плащане на продажната цена, въз основа на проведената
публична продан в периода 20 март 2014 година – 22 април 2014 година на
СОС с идентификатор №****, собственост на същия, съобразно което 5-
годишната погасителна давност за цялото задължение на това лице била
изтекла на 29.04.2019 година.
С молба вх. № 3647/12.11.2019 година, подадена от Н. Г. СТ., било
поискано удостоверяването размера на дълга, но съдебният изпълнител не
издал справка, а съгласно протокол за разпределение с изх. № 204/28.01.2015
година, при отчитане, че същото било лихвоносно, което актуалният размер
на вземането на „БАНКА ДСК“ ЕАД бил в размер на 250 072.95 лева, изтекли
лихви върху главницата към дата 28 януари 2015 година в размер на 1 807.89
лева и законната лихва върху главницата за периода 29 януари 2015 година –
12 декември 2019 година бил в размер на 123 626.56 лева и такси по чл. 79 от
ЗЧСИ в размер на 8 084.58 лева, според което общият размер на задължението
на ищците по изпълнителното дело възлизал на сума в размер на 383 591.98
лева.
В хода на съдебното производство пред първоинстанционният съд,
делото е било прекратено поради недопустимост на предявения иск за
дължимите в изпълнителното производство разноски от 8 084.58 лв., а с оглед
данните от заключението по назначената СИЕ размерът на вземанията –
предмет на предявения отрицателен установителен иск, след допуснато
изменение на основание чл. 214, ал. 1 пр. 3 ГПК е намален до общо на
235 511.96 лева като равностойност на 134 106.21 щатски долара, от които
главница в размер на 159 765.21 лева като равностойност на 90 974.18 щатски
долара, изтекли лихви върху главницата към дата 28 януари 2015 г., както и
законната лихва върху главницата за периода от 29 януари 2015 г. до 12
декември 2019 г. в размер на 75 746.75 лева като равностойност на 43 132.03
щатски долара.
В своевременно подадения отговор на исковата молба „БАНКА ДСК“
ЕАД е оспорила предявените искове с възражение за съществуването на
вземанията като непогасени. В тази връзка са въведени като погасяващи
правата на въззивниците ищци твърдения за прекъсване на давностния срок
спрямо всеки от тях. На първо място като факт, прекъсващ давността и имащ
значението на признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е посочено изявление от
въззивниците – ищци, в подписан от тях отговор на искова молба 7-ми януари
2016 година, подаден по гр. д. № 14180/2015 г. по описа на СГС, образувано
по повод предявен от банката иск по чл. 439 ГПК за оспорване вземане по
8
изп. д. № 545/2015 г. по описа на ЧСИ Г€ Д., с взискател – трето лице –
цесионер, което е придобило вземанията на въззивниците – ищци за разноски
по МАД № 15/2013 г. и МАД16/2013 г. срещу „БАНКА ДСК“ ЕАД по договор
за цесия от 11 август 2015 г. Вземането е било оспорено поради извършено
прихващане по изявление с нотариална покана акт № 145, том II, peг. № 9229
от 17.06.2015 година на нотариус В.Д. на банката, с вземанията, произтичащи
от издадения по ч. гр. д. № 472/2013 г. на БРС изпълнителен лист, за които е
образувано и. д. № 20138010400035/2013 година по описа на ЧСИ Т.Д..
Като факт прекъсващ давността и имащ значението на признание от
въззиваемата „БАНКА ДСК“ ЕАД е посочена и подадената на 02.09.2015
година молба до ЧСИ Т. Д. по изпълнително дело № 35/2013 година,
съдържаща искане за издаване на справка дали сумата по нотариалната
покана е приспадната от остатъка от дълга им и какъв е размера на
задължението им по изпълнителното дело.
На следващо място в отговора на исковата молба е поддържано и
възражение, че съгласно ППВС №3/18.11.1980 година, отменено с т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 година по тълк. дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС,
срокът на погасителна давност съгласно не е текъл и последното не би могло
да бъде прилагано към изпълнителни производства, образувани преди 26 юни
2015 г.
На 18 август 2017 година било поискано извършването на
изпълнителни действия спрямо Ж.Р. Т. - запор върху вземанията по сметки,
който бил наложен на 25 август 2017 година, с което действие по отношение
на нея давността била прекъсната.
Поддържано е възражение за прекъсване на давността и с предявения
спрямо А.С. К. иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване относителната
недействителност спрямо банката на сключената от него разпоредителна
сделка-дарение, с нотариален акт № 301/14.03.2012 година, акт № 168, том I
на Служба по вписванията - град Ц.. Прекъсването на давността с така
предявения иск е основано на довод, че с този иск се цели осигуряване на
имущество за удовлетворяване вземанията на кредитора.
Възраженията са били оспорени с ДИМ от въззивниците - ищци като
по отношение на изявлението в ОИМ от 7-ми януари 2016 година по гр. д. №
14180/2015 година по описа на СГС те били признали задължението си.
Предмет на това производство било установяване нямало нищо общо с
вземането, предмет на изпълнително дело № 20138010400035/2013 година на
ЧСИ Т.Д. и на настоящия процес. Изявлението не съдържало изрично
признание на дълга, а представлявали описание на правоотношенията на
ищците с правоприемника им, в който смисъл били и изявленията в молбата
от 22 януари 2016 година представляваща изявление до съдебния изпълнител,
а не отправено до взискателя изявление-
Възраженията за прекъсване на давността с наложения на 25 август
9
2017 година запор върху вземанията по банкови сметки на Ж.Р. Т. бил
поискан и наложен след настъпила спрямо тази ищца перемпция по
изпълнителното дело, настъпила ех lege на 29 април 2016 година и всички
предприети изпълнителни действия след тази дата по отношение на нея
следвало да се считат за обезсилени по право, съобразно което погасителната
давност била изтекла на 29 април 2019 година. Освен това прекъсването на
давността спрямо един от длъжниците не произвеждало ефект спрямо
останалите солидарни длъжници.
Относно възражението за прекъсване на давността спрямо А.С. К. чрез
предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД, са изложени доводи, че съгласно чл. 116,
б. „б” ЗЗД само предявения за вземането иск прекъсва давността.
В отговора по ДИМ „БАНКА ДСК“ ЕАД е изтъкнала, че твърденията,
на които е основан предявения по гр. д. № 14080/2015 година по описа на
СГС иск за вземането по изпълнително дело № 545/2015 година по описа на
ЧСИ Г. Д. са основани на прихващане с част от вземането по изпълнително
дело № 35/2013 година по описа на ЧСИ Т.Д., като с изявлението си в ОИМ
изрично се признавало, че вземането, с което е извършено прихващане
нахвърля вземането им спрямо банката. Освен това, в производството по гр.
д. № 14080/2015 година по описа на СГС, подадения отговор на ИМ бил
предназначен да стигне именно до ищеца по същото дело.
Налице били редица конклудентни действия, с които въззивниците -
ищци манифестирали признавали съществуването на конкретния дълг, -
молбата им до съдебния изпълнител от 02 септември 2015 година за издаване
на справка за размера на дълга им по изпълнително дело № 35/2013 година,
към която били представили и нотариалната покана на банката, съдържаща
изявлението за прихващане, както и изявленията им към техния
правоприемник Владилен Миланов.
Изложени са доводи в подкрепа на останалите възражения в ОИМ.
Пред настоящата инстанция страните не са искали събирането на нови
доказателства.
Бургаски апелативен съд намира, че в решението на
първоинстанционния окръжен съд е извършен задълбочен и цялостен анализ
на събраните по делото доказателства при установяване на относимите факти
и обстоятелства, поради което и на основание чл. 272 ГПК във връзка с това
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
С оглед поставените от страните пред настоящата инстанция въпроси,
спорът между тях е относно правните последици на установените по делото
фактически обстоятелства: възможността да бъде прекъсната давността за
процесните вземания на „БАНКА ДСК“ ЕАД в хипотезата на чл. 116, б. „а“
ЗЗД – поради признание на дълга, с изявлението в ОИМ по гр. д. №
14180/2015 г. на СГС, както и с отправената на 2-ри септември 2015 г. молба
до ЧСИ Т.Д. за установяване размера на дълга по изп. д. № 35/2013 г.;
10
относно възможността за прекъсване на давността спрямо всеки от
солидарните длъжници чрез предприетите действия за прекъсване на
давността само спрямо някои от тях и в този аспект - относно валидността и
последиците на извършеното спрямо Ж.Р. Т. действие на принудително
изпълнение – запор на банкови сметки, наложен на 25 август 2015 г.; относно
съобразяването при решаване на настоящия спор на Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Б.Б.
и обявяването с т. 10 от същото за изгубило сила ППВС № 3/1980 г.; по спора
относно спиране срока на погасителна давност и за прекъсване на давността в
хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД чрез предявения и уважен спрямо А.С. К.
иск по чл. 135 ЗЗД, както и чрез предявения в настоящото производство иск
по чл. 439 ГПК и не на последно място - относно задължението на съда по чл.
235, ал. 3 ГПК да съобрази във връзка с предявения иск и изтеклия в хода на
настоящото дело срок на погасителна давност.
Липсва спор между страните относно извършването спрямо всеки от
въззивниците - ищци на действия на принудително изпълнение, както следва:
спрямо Д. Д. Д. – на 12 февруари 2013 г.; спрямо А.С. К. – на 7-ми август 2014
година; спрямо Н. Г. СТ. – на 21 октомври 2014 г.; спрямо Ж.Р. Т. – на 22
април 2014 година и спрямо ХР. В. ХР. – на 29 април 2014 г. чрез
осъществената публична продан в и. д. № 20138010400035/2013 година по
описа на ЧСИ Т.Д. на техни имоти. Това изпълнително производство е било
прекратено с постановление на съдебния изпълнител от 17 декември 2020 г.,
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На една и съща дата – 15-ти декември
2020 г. „БАНКА ДСК“ ЕАД като взискател е подала молба по и. д. №
20138010400035/2013 за връщане на изпълнителният лист и на същата дата,
въз основа на същия изпълнителен лист - издаден на 28 януари 2013 година в
заповедното производство по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 472/2013 г. на БРС, е
подадена молба за образуване на ново изпълнително дело. Такова съгласно
издаденото от ЧСИ Т.Д. удостоверение е било образувано под №
20208010200500 на 15-ти декември 2020 г. като възраженията във въззивната
жалба за антидатиране са неоснователни. Така издаденото удостоверение има
значението на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, като
неговата достоверност не се разколебава от пропуска на ЧСИ за въвеждане и
отразяване на данните за образуването му в регистъра на длъжниците към
Камарата на частните съдебни изпълнители. Изрично в представените 5 бр.
справки (л. 244 – л. 248 вкл.) е посочено, че същите имат само
информационен характер на извършено вписване в посочения регистър като
същото няма правопораждащ, правоусатновяващ или правопрекратяващо
действие, а и в представените справки въззивниците са посочени като
длъжници по и. д. № 20138010400035/2013 година по описа на ЧСИ Т.Д.,
което по собственото им твърдение към същия момент е било прекратено.
На първия от спорните въпроси – относно възможността за прекъсване
на давността за процесното вземане в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, с
оглед съдържащото се в отговора на исковата молба по гр. д. № 14180/2015 г.
11
по описа на СГС признание на дълга, следва да се отговори положително, във
връзка с което възражението във въззивната жалба, че изявлението няма
характер на признание за вземането, нито че е възможно прекъсването на
давността в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за установено със сила на
пресъдено нещо вземане, е неоснователно.
С изявлението в отговора на исковата молба, по повод спора – към кой
момент оспореното с предявения от банка срещу въззивниците иск по чл. 439
ГПК за вземане по изпълнително дело № 545/2015 година по описа на ЧСИ Г.
Д. следва да се счита погасено чрез прихващане, въззивниците са заявили
дословно, че „…на свой ред се свързахме с ЧСИ Т. Д., който ни уведоми, е
въпреки извършените погасявания с общ размер на 320 хил. щатски долара,
ние все още дължим на ищеца („БАНКА ДСК“ ЕАД) сума с приблизителен
размер 140 хил. щатски долара. След нашето потвърждение пред
правоприемника ни, че имаме задължение…, чийто размер надхвърля този на
изпълняемото право по и. д. № 20157810400545 на 28-ми август
правоприемникът отправи искане до ЧСИ Г. Д. да прекрати изпълнителното
дело.“
Неоснователно въззивниците поддържат, че отговорът на исковата
молба не е отправен до „БАНКА ДСК“ ЕАД. С оглед принципа на
равнопоставеност на страните в процеса – чл. 9 ГПК, препис от отговора се
връчва на ищеца, във връзка с което е и изискването за неговата редовност
съгласно чл. 132, т. 2 ГПК – да се представи препис според броя на ищците, с
което се осигурява равна възможност за участие на страните процеса и
реализиране защитата на ищеца в пълен обем.
Несъстоятелно е възражението, че с оглед семантиката на изявлението,
последното съдържа признание само за извършено пред трети лица
признание, но същевременно – такова признание се изключва спрямо
кредитора. Признанието пред кредитора за извършено признание на
вземането пред трети лица в същността си е признание за вземането и пред
самия кредитор, като законът, формалната логика и добрите нрави не
допускат извършването му като привидно.
Недоказано и поради това невярно е и възражението на въззивниците,
че към същият момент са имали други задължения към „БАНКА ДСК“ ЕАД,
за които е образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ Т.Д..
Съществуването на непогасени към момента на изявлението вземания на
„БАНКА ДСК“ ЕАД спрямо въззивниците не се подкрепя от
доказателствата. По делото е представен и е неоспорен, препис от
нотариална покана, акт № 145, том. II, рег. № 9229 на нотариус В. Д., от който
е видно, че вземането, с което „БАНКА ДСК“ ЕАД е извършила прихващане е
това, по издадения на 28 януари 2-13 г. по ч. гр. д. № 474/2013 г.
изпълнителен лист, като в отговора на исковата молба въззивниците се
позовали на така извършеното прихващане. Не се представят и доказателства
за други образувани пред ЧСИ Т.Д. изпълнителни дела за вземания на
12
„БАНКА ДСК“ ЕАД спрямо въззивниците, от което следва, че визираното в
отговора вземане, за което са поискали справка от този ЧСИ и е извършено
прихващането, е процесното по настоящото дело вземане.
Неоснователно е и не се споделя от съда доводът, че след установяване
със сила на пресъдено нещо на конкретно вземане, давността по отношение на
същото може да се прекъсне само с предприемането на действия на
принудително изпълнение съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и е невъзможно
прекъсването на давността чрез признание. Признанието за вземане,
установено със сила на пресъдено нещо или поради стабилизиране на
издадена на основание чл. 410 или чл. 417 ГПК заповед за изпълнение по
същността си е признание на отрицателния факт за липсата на факти по
смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК, които да отричат правото на кредитора на
принудително изпълнение. Изключването на приложното поле на нормата на
чл. 116, б. „а“ ЗЗД към такива вземания е недопустимо поради императивния
характер на основанията по чл. 116 ЗЗД, която не може да бъде тълкувана
нито разширително, нито стесняващо. Обратното противоречи пряко и на
възприетото в мотивите към т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015
г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Б.Б., в които се
посочва, че ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично
признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. "а"
ЗЗД.
Следователно, възражението на банката като взискател за прекъсване
на давността по отношение за процесното вземане спрямо въззивниците, чрез
подадения от тях на 7-ми януари 2016 г. е основателно, поради което е
неоснователно твърдението, че към 12 ти декември 2019 г. вземанията са
били погасени по давност.
По делото не са навеждани от страните доводи и не са събирани
доказателства за извършването или неизвършването на действия на
принудително изпълнение след подаване на исковата молба по изпълнително
дело №20208010400500 по описа ЧСИ Т.Д.. Предмет на делото е предявеното
от въззивниците право, основано на твърдението за изтекла погасителна
давност, поради липсата на поискани и предприети действия на принудително
изпълнение в рамките на и. д. № 20138010400035/2013 година по описа на
ЧСИ Т.Д.. Извън това не може да се прави извод за изтичането или
прекъсването на срок на погасителна в давност в течение на настоящото
производство и във връзка с друго изпълнително производство – това по
изпълнително дело № 20208010400500 по описа на същия ЧСИ, макар
образуването му да е предпоставка за допустимост на отрицателния
установителен иск по чл. 439 ГПК. Съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се
прилага служебно и за съда липсва основание да съобрази в решаващите си
изводи факти, които не са били релевирани от страните в рамките на
предвидените за това процесуални срокове по чл. 131 или чл. 367 – чл. 373
ГПК, нито за новонастъпили в хода на делото релевантни факти, ако не са
13
били своевременно наведени в съответните срокове по чл. 147, т. 2 ГПК или
чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК от страните, които се ползват от тях.
Видно е от исковата молба, от допълнителната искова молба и от
протоколираните в проведените пред първоинстанционния съд съдебни
заседания - на 17 февруари 2021 г., на 7- ми април 2021 г.; на 26-ти май 2021
г., на 7-ми юли 2021 г. и на 15-ти декември 2021 г. изявления на страните, че
предявеният от въззивниците отрицателен установителен иск се основава на
възражение за погасяване на вземането срещу тях по давност към датата на
подаване на исковата молба – 12 декември 2019 г. Липсват доводи и
твърдения и съответно претенцията по настоящото дело не е основана на
възражение за погасяване по давност на вземането на „БАНКА ДСК“ ЕАД
след тази дата и в рамките на изпълнително дело №20208010400500 по описа
на ЧСИ Т.Д., която да е текла след подаването на исковата молба. Такова
изявление - за бездействие на взискателя след 26 август 2020 г., изключвайки
периода до тази дата, считано от 13 март 2020 г. съгласно ЗМДВИП е
въведено за първи път в представената от адв. И.Т. писмена защита и е
поддържано по повод възражението за процесуално нарушение по чл. 235, ал.
3 ГПК във въззивната жалба. Това твърдение въззивниците са имали
възможност да въведат като новонастъпил факт съгласно чл. 147, т. 2 ГПК в
проведеното на 15-ти декември 2021 г. с. з. към която дата, при липсата на
други действия и факти, прекъсващи давността считано от 28-ми януари 2016
г., когато най-късно в проведеното на с. з. по гр. д. № 14180/2015 г. на СГС е
могло да достигне до „БАНКА ДСК“ ЕАД, 5 – годишният срок на
погасителна давност би изтекъл, и давноста е била прекъсната в хипотезата на
чл. 116, б „а“ ЗЗД - чрез признание в депозирания по гр. д. № 14180/2015 г.
ОИМ. В тежест на ищците, съгласно Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, докладвано от съдиите
Л.И. и С.П. е да посочат фактите, с които обосновава правния си интерес като
установят наличието на свое защитимо право, засегнато от спора, доказвайки
фактите, от които то произтича. Такова значение има евентуално настъпилият
отрицателният факт, свързан с липсата поискани и предприети действия на
принудително изпълнение по изпълнително дело №20208010400500, но
въпреки наличието на възможност за това, такова твърдение не е въведен
своевременно от въззивниците – ищци, а възможността за въвеждането му
пред въззивнана инстанция е преклудирана.
Относно възраженията изобщо и конкретно тези за придобивна и
погасителна давност във въззивното производство следва да бъде съобразено
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК, докладвано от съдиите К.В. и Е.В., съгласно което „…по силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред
въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е
допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното,
би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за
дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране
14
в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и
възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.
Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на
срока за отговор на исковата молба се отнася и за възраженията за
придобивна и погасителна давност, които с оглед разпоредбата на чл. 116, б.
„б“ ЗЗД не би могло да се въвеждат като новонастъпили след подаване на
исковата молба.
По въпроса относно възможността за прекъсване на давността за
спорното вземане с възраженията на ответника (кредитор) по предявения иск
на основание чл. 439 ГПК, който твърди прекъсване или спиране на давността
и съответно – съществуване на вземането, е постановеното на основание чл.
290 ГПК Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г.
о., ГК, докладчик съдията М.Г.. В мотивите на решението се посочва, че „…
след предявяването на отрицателния иск от длъжника или от лицето, дало
реално обезпечение за чужд дълг (ипотекарен длъжник, залогодател),
кредиторът нито може да предяви положителен установителен иск, че
вземането му не е погасено по давност и съществува правото на
принудително изпълнение (няма правен интерес и искът е недопустим), нито
може да изисква извършване на изпълнителни действия (с ефект да прекъснат
давността – чл. 116 б. "в" ЗЗД), доколкото в общия случай изпълнението се
спира, докато спорът е висящ. В гражданското право общото правило е, че
давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия
кредитор, когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни
правото си. Ако не е задължен и няма правна възможност да действа, давност
не тече. Поради това, … предявяването на отрицателния установителен иск
от длъжника, че вземането е погасено по давност, при поддържано от
ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие
прекъсващо давността, защото след предявяването му кредиторът не може да
противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито (в
общия случай) да предприема действия за принудително изпълнение.
Прекъсването е под условие – ако с влязло в сила решение отрицателният
установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл. 116, б. "б" вр. с чл. 117, ал. 2
ЗЗД). Този извод следва от установеното в правната теория и в съдебната
практика, че един и същ правен спор може да даде повод за положителен или
отрицателен установителен иск, в зависимост от това коя страна е
инициирала съдебното му разрешаване – страната, която твърди
съществуването на спорното право, или тази, която го отрича. Делата по
двата иска са тъждествени - въз основа на едното може да се прави отвод за
висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска се получава
една и съща защита и санкция в зависимост от това - твърдението на коя
страна отговаря на действителното правно положение. Да се уважи
отрицателният установителен иск е равнозначно на това да се отхвърли
положителният установителен иск, и обратно (вж. - проф. Ж. С., "Бълг. ГПП",
9-то изд., стр. 187 и сл.). Разпределението на доказателствената тежест е едно
15
и също и не зависи от ролята на ищец или ответник, която страната има по
делото, а от нейното отношение към спорното право - дали тя твърди, че то
съществува, или го отрича, т. е. каква правна последица страната претендира
като настъпила. Съответно, когато се отхвърля отрицателен установителен
иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е
успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези –
правопораждащ факт и съдържание.“
Липсата на твърдение относно отрицателния факта изключва
възможността на насрещната страна за защита, чрез посочване и доказване на
правопогасяващите или правоизключващи правата на длъжника факти и
твърдения, съответно – за доказването им. Само поради характеристиката на
такъв факт като отрицателен страната, която се ползва от него не се
освобождава от задължението да го въведе своевременно и надлежно като
основание и предмет на доказване в исковия процес. В тежест на кредитора
ответник съответно е да установи съществуването на правото си, като посочи
и докаже фактите, които изключват или унищожават предявеното от
длъжника – ищец основание на оспореното му право. Ако се приеме, че в
настоящия конкретен случай чрез предявения отрицателен установителен иск
по чл. 439 ГПК давността не се прекъсва в хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, т.
к. за кредитора е останала открита възможността да извърши действия,
прекъсващи давността в хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, то тогава
възможността за въвеждането на твърдение за изтекла в течение на делото
погасителна давност, както се посочи по-горе, се преклудира съгласно чл.
147, т. 2 ГПК с приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция
– в случая в с. з. проведено на 15 декември 2021 г. Пред настоящата въззивна
инстанция фактът на погасяване на вземанията с изтичането на давностен
срок би могъл да се въведе като новонастъпил в хипотезата на чл. 266, ал. 3
ГПК, само за периода след приключване на съдебното дирене пред
първоинстанционния съд (след 15-ти декември 2021 г.), но такъв факт не е
релевиран. Съобразяването му поради това би представлявало нарушение на
установеното в процеса диспозитивно и концентрационно начало, поради
което възражението за допуснато процесуално нарушение по чл. 235, ал. 3
ГПК е неоснователно и за въззивната инстанция съгласно т. Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК,
докладвано от съдиите К.В. и Е.В. също не съществува задължение да го
съобрази.
В обобщение на гореизложено, предявените от въззивниците
отрицателни установителни искове в оспорване вземането на банката по
издадения на 28 януари 2013 г. изпълнителен лист, въз основа на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 472/2013 г. на БРС като
погасени по давност към датата на подаване на исковата молба – 12 декември
2019 г., считано от последните валидни действия на принудително
изпълнение извършени спрямо въззивниците по и. д. № 20138010400035/2013
година по описа на ЧСИ Т.Д., са неоснователни поради основателност на
16
възражението на банката за прекъсване на давността в хипотезата на чл. 116,
б. „а“ ЗЗД, поради признание за съществуване на вземането в подаден от
длъжниците отговор на искова молба по гр. д. № 14180/2015 г. на СГС.
Предвид този извод на съда, обсъждането на останалите възражения е
безпредметно, като само за пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 125,
ал. 1 ЗЗД прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен
длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници. Липсва
необходимост за съобразяване в случая на доводите относно приложението на
ППВС № 3/1980 г. след приемането на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Б.Б..
Що се отнася до възможността за прекъсване на погасителната давност в
хипотезата на иск по чл. 116, б. „б“ ЗЗД, чрез предявяване на иск по чл. 135
ЗЗД, следва да се посочи, че такъв иск макар да се основава на твърдение за
вземането, не представлява иск относно вземането, поради което
прекъсването на давността по повод на такъв иск е възможно само в
хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД – ако във връзка с предявения иск
длъжникът със свои изявления признае съществуването на вземането на
кредитора.
С оглед изводите на въззивната инстанция по основателността на
предявените искове по чл. 439 ГПК, обжалваното решение № 260031 от 22 ри
март 2022 г., постановено по т. д. № 669/2019 г. по описа на Окръжен съд –
Бургас следва да се потвърди, като от насрещните претенции за съдебни
разноски е основателна тази на въззиваемата банка, съгласно представен
списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателствата за заплащането им.
Мотивиран от горното Бургаски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260031 от 22 ри март 2022 г.,
постановено по т. д. № 669/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас изцяло.
ОСЪЖДА Д. Д. Д., ЕГН ********** и А.С. К., ЕГН ********** -
двамата чрез процесуалния им пълномощник - адв. И.Т.; Н. Г. СТ., ЕГН
********** и Ж. Р. Т., ЕГН ********** - двамата чрез процесуален
пълномощника адв. Г.С. и Х.В. С., ЕГН **********, действащ чрез
процесуалните му пълномощници - адв. И.Т. и адв. Г.С., всички със съдебен
адрес град Бургас, **** да заплатят на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище град София и адрес на управление район „Оборище“, ул.
„Московска“ №19 сторените в настоящото производство деловодни разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 8 400 лв. (осем хиляди и
четиристотин лева) с вкл. ДДС.
17
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18