Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 14.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на четиринадесети декември две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл.с-я БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 172/2018
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №187837 от 07.08.2017 г. на СРС, 127 с-в, постановено по гр. д. № 50481/2013
г., са отхвърлени предявените от ищците Д.Б.К. и Р.Я.М. и М.Я.М. (последните
двама конституирани като наследници на мястото на починалия ищец Р.Б.М.),
главни активно субективно съединени отрицателни установителни искове, предявени
срещу ответника „А.“ ООД за признаване за установено по отношение на ищците, че
ответникът не е собственик на поземлен имот с площ 0,943кв.м., съгласно РП на
гр. София-ГУМ, находящ се в м. Студентски град, в землището на кв. Драгалевци,
м. Лаката, представляващ имот №500 от кад. 645, при граници: имот №501 -
наследници на С.К.М., имот №505 - наследници на П.М.Д., имот №870 - наследници
на Д.Г.П.; бивш имот с №50000 по изготвения през 2003г. помощен план; включен в
парцел 1-3819 от кв. 1, м. Малинова долина по плана на гр. София; част от имот
с идентификатор №68134.1607.7083 по ККР на гр. София. Със същото решение са
отхвърлени и предявените между същите страни при условията на евентуалност активно
субективно съединени положителни установителни искове за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на гореописания
недвижим поземлен имот с площ 0,943кв.м.
Пак
със същото решение са оставени без разглеждане предявените от „А.“ ООД срещу Д.Б.К.,
Р.Я.М. и М.Я.М. пасивно субективно и евентуално съединени отрицателни и положителни
установителни насрещни искове, а именно главни отрицателни установителни искове
за признаване за установено по отношение на дружеството - ищец, че ответниците
не са собственици на гореописания поземлен имот с площ 0,943кв.м. и положителни
установителни искове за признаване за установено по отношение на ответниците,
че ищецът „А.“ ООД е собственик на същия поземлен имот с площ 0,943кв.м.
Съобразно
изхода на спора, Д.Б.К., Р.Я.М. и М.Я.М. са осъдени да платят на „А.“ ООД на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 428,88 лв. разноски по делото, а
ответното дружество „А.“ ООД е осъдено да им плати по прекратените производства
по насрещните искове на основание чл. 78, ал. 4 ГПК съдебни разноски в размер
на сумата от 2673,88 лв.
Срещу
решението на СРС, в частта с която са отхвърлени предявените от Д.Б.К. и Р.Я.М.
и М.Я.М. активно субективно съединени отрицателни и положителни установителни
искове за собственост е депозирана въззивна жалба от ищците с оплаквания за
неговата неправилност в тази му част, поради допуснати от съда нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушениея и необоснованост. Оспорват
извода на съда, че Решение № 8876/09.05.2005 г. на ОСЗГ „Овча Купел” не
легитимира ищците като собственици на процесния имот поради неустановена
идентичност на имота само въз основа на удостоверяването в помощния план. Сочат,
че според ТР № 1/1997 г. по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС земеделската
реституция и легитимацията на ищците не може да бъде оспорвана от ответника,
тъй като същият не е предявил иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а освен това в
нарушение на служебното начало по чл. 7 ГПК съдът е осъществил инцидентен
съдебен контрол върху Решение № 8876/09.05.2005 г. на ОСЗГ „Овча Купел”, въпреки
че подобно искане не е било отправено от ответника. Излагат съображения, че
съдът неправилно и незаконосъобразно е приел, че са били налице пречки за
реституирането на имота по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ поради наличието на изградени
сгради, попадащи в границите на имота. Сочат, че първоинстанционният съд не е бил
взел предвид, че съобразно приетата като писмено доказателство Заповед №
РД-64-49/18.04.2005 г. на Кмета на СО р-н „Студентски” по чл. 11, ал. 4
ППЗСПЗЗ, е определена незастроената част от имота - с площ от 943 кв.м. и в тази
връзка е издадено и Удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ на Техническата
служба на р-н “Студентски”, а освен това в задача №2 от допълнителната СТЕ е дадено
заключение, че строителни мероприятия са реализирани в кв. №25, докато процесният
имот се намира в кв. №22 и не се касае за същия. Счетат, че грешна била и констатацията
на съда, че ПИ с идентификатор № 68134.1607.7083 с площ от 9472 кв.м. обхваща
по-голямата част от УПИ 1-3819, тъй като съобразно приетото като доказателство влязло
в сила съдебно решение от 12.07.2013 г. на СГС III-Г с-в, по адм. д. №
2550/2005 г., е отменена одобрената кадастрална карта и регистър за процесния
имот, поради което в правния мир не съществува ПИ с такъв идентификатор.
Неправилен бил и изводът, че в непаричната вноска на „Т.” ЕООД, а именно в имот
с пл. № 3819, се включвал ПИ с идентификатор № 68134.1607.7083, както и че ПИ с
идентификатор № 68134.1607.7083 обхващал по-голямата част от УПИ 1-3819, тъй
като липсвало произнасяне на СТЕ за идентичност между УПИ 1-3819 /с площ 9472
кв.м/ и имот пл. № 3819 /площ от 30 064 кв.м./ и по този начин не можело да се
установи, че непаричната вноска се отнася за процесния имот. Не било установено
и каква част от имот пл. № 3819 /площ от 30 064 кв.м./ е внесена в капитала на
„А.” ООД, поради което и не е възможно да се установи дали и процесния имот е
част от непаричната вноска. Наред с това оспорват и изводите на СРС, че с
издаването на АДС № 01942/20.12.1999 г., въз основа на нищожна Заповед № РД-11-
39/20.04.1993 г. на Министъра на образованието, науката и културата и заприходяването
на терена от „А.С.” ЕАД, било установено владение върху терена. Поддържа, че АДС
№ 01942/20.12.1999 г. е нищожен административен акт: не е съставен по образеца
по чл. 68 ЗДС /одобрен от МРРБ/, защото като подписът на областният управител
следва да е за “утвърждаване”, а не за “одобряване” на АДС; в АДС не са вписани
предишни собственици на имота; в графа 3 от АДС /вид и описание на имота/ не са
посочени границите на вписаната площ от 35 000 кв.м., като това съществено се
разминава с писмо от 23.09.1998 г. на Министъра на промишлеността, с което не
се иска актуване на 35 дка. терен, поради което АДС № 01942/20.12.1999 г. е
съставено извън предоставените правомощия на актосъставителя и на Областния управител.
Сочи, че съгласно чл. 94, ал. 1 НДИ /отм./ предаването на държавни имоти на
държавни организации се осъществява от Председателя на Държавния комитет за планиране,
а не както е станало в конкретния случай от Министъра на МОНК и то без да е
налице решение, като задължителна форма на административния акт. Твърди, че съгласно
§ 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА /в сила от 17.09.1991 г./ по силата на закона процесният
имот /като обект на общинската инфраструктура/ е преминал в собственост на Столична
община, тъй като е бил предвиден за “ГУМ” /градоустройствено-улично мероприятие/,
което е станало три години преди издаването на нищожната Заповед № РД-11-
39/20.04.1993 г. на Министъра на образованието, науката и културата и Министъра
на МОНК не е могъл през 1993 г. да се разпорежда с имота, тъй като същият е
служил за търговско-битово, спортно и комунално обслужване на обекти на
общинската инфраструктура /ГУМ/ и по силата на $ 7, ал.1, т. 4 и т. 6 ПЗР на
ЗМСМА, имотът има общински характер, а не държавен, а Ремонтно-възстановително
предприятие към МОНК не е придобивало право на за ползване, стопанисване и
управление на терен с площ от 3,5 хектара /35000 дек./ и терен от 7000 кв.м.
съгласно посочените по-горе относими разпоредби на закона.
Предвид
изложеното поддържат, че последващите прехвърлителни сделки с нотариални
актове, са с нищожни нотариални действия и удостоверявания по чл. 470, във вр.
с чл. 472 ГПК /отм./ и чл. 574, във вр. с чл. 576 ГПК, а ответникът не може да
представи валиден легитимиращ документ за собственост за процесния имот, поради
нарушението на материалния закон, както и поради факта, че имотът му се е
намирал в кв. 25, а не във кв. 22.
Считат,
че „А.” ООД не може да се легитимира като собственик на процесния имот на
основание чл. 17а ЗППДОбП, тъй като вписването
в Търговския регистър било едва на 02.08.2012 г. и в негова полза не била
изтекла дори 5-годишната давност, а и ответникът в процеса не се е позовавал за
придобиване имота на кратката 5-годишна давност, а на 10-годишната давност,
която не е изтекла. Освен това „Т.” ЕООД не е могъл да направи валидна
непарична вноска в капитала на „А.” ООД, тъй като Констативен нотариален акт №
185/25.07.2007 г. е с нищожни нотариални действия и удостоверявания по чл. 472,
във вр. с чл. 470 ГПК /отм./, тъй като е издаден в нарушение на чл. 483 ГПК
/отм./, както и поради липса на правен интерес от издаването му, доколкото като
писмените доказателства за съставянето му са послужи 12 броя предходни нотариални
актове. По изложените съображения поддържат, че съдът не е съобразил, че е
невъзможно при направен апорт на процесния имот в „А.” ООД на 04.09.2008 г., да
се признава право на собственост върху процесния имот в полза на „А.” ЕООД,
както е станало с Нотариален акт № 90/26.03.2009 г., където е признато правото
на собственост върху процесния имот УПИ 1-3819, но на „А.” ЕООД, който бил друг
правен субект.
Предвид
изложеното, въззивниците молят решението в обжалваната част да бъде отменено, а
ищцовите претенции изцяло уважени, като им бъдат присъдени и сторените по
делото съдебни разноски.
Въззиваемият
ответник „А.“ ООД, чрез процесуалните си представители адв. Б. Б.и адв. Б. К.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва изцяло въззивната
жалба и моли първоинстанционното решение да бъде изцяло потвърдено. Счита за
правилни изводите в първоинстанционното решение за липсата на доказателства за
идентичност на между имотите, предмет на Решение № 8876/09.05.2005г. на ОСЗГ
„Овча купел“- гр. София и този, посочен в делбен протокол от 21.05.1955 г. По
подробно изложени доводи оспорва законосъобразността на реституционната
процедура поради липса на материална компетентност, нарушение на материалния и
процесуалния закон, а също и като постановено в нарушение на целта на закона,
опорочавайки го в такава голяма степен, водеща до неговата нищожност. Изтъкват,
че в случая не било съобразено при възстановяването наличието на ограниченията
по цитираната норма, и предвид комплексният характер на строителството - изградения
в имота Бетонов възел тип „Щетер 500“ с бетоново стопанство, складово стопанство,
автостопанство, портиерни, канцеларии и др., което се явявало законова пречка по
см. На чл. 10б ЗСПЗЗ за реституция, поради реализирано строително мероприятие,
препятстваща осъществяването на каквато и да е процедура по реституция спрямо
имота. Поддържа, че от представените писмени доказателства и заключението по
допълнителната СТЕ се установявало, че имота е загубил своя земеделски характер
и е извън приложното поле на ЗСПЗЗ, което също се явява законова пречка за
реституирането му. Счита за обосновани изводите на СРС за придобиването на
имота с кратката 5-годишна давност, като излага и че владението се упражнява в
период за повече от 10 години, чрез присъединеното владение на праводателите на
въззиваемия.
Решението
в частта, имаща характер на определение, с която са оставени без разглеждане
предявените от „А.“ ООД срещу Д.Б.К., Р.Я.М. и М.Я.М. пасивно субективно и
евентуално съединени отрицателни и положителни установителни насрещни искове, а
именно главни отрицателни установителни искове за признаване за установено по отношение
на дружеството - ищец, че ответниците не са собственици на гореописания
поземлен имот с площ 0,943кв.м. и положителни установителни искове за признаване
за установено по отношение на ответниците, че ищецът „А.“ ООД е собственик на
същия поземлен имот с площ 0,943кв.м., не
е обжалвано от „А.“ ООД и е влязло в сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
По
отношение допустимостта на решението в обжалваната му част, с която са
отхвърлени претенциите на ищците Д.Б.К. и Р.Я.М. и М.Я.М. по предявените отрицателни
установителни искове за собственост срещу ответника „А.“ ООД за признаване за
установено по отношение на ищците, че ответникът не е собственик на поземлен
имот с площ 0,943кв.м., съгласно РП на гр. София-ГУМ, находящ се в м.
Студентски град, в землището на кв. Драгалевци, м. Лаката, представляващ имот
№500 от кад. 645, бивш имот с №50000 по изготвения през 2003г. помощен план,
включен в парцел 1-3819 от кв. 1, м. Малинова долина по плана на гр. София и
част от имот с идентификатор №68134.1607.7083 по ККР на гр. София, съдът намира
следното:
Ищците
по делото излагат твърдения, че са собственици на процесния имот на основание
земеделска реституция и наследствено правоприемство – имотът им е бил
възстановен с решение № 8876/09.05.2005 г. на ОСЗГ „Овча Купел“, влязло в сила
на 28.06.2005 г., като със заповед №РД-64-49/18.04.2005 г. на Кмета на СО, р-н
„Студентски“, по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ била определена незастроена част от
имота с площ 0,943 кв.м., като в тази връзка им било издадено удостоверение по
чл.13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ на Техническа служба на р-н „Студентски“ и скица към
него №94-Р-30/04 от 18.4.2005г. на СО р-н „Студентски“,съгласно което бившият
имот №50000 е нанесен в помощния кадастрален план по чл.13а, ал.1 ППЗСПЗЗ на
гр. София, м. Лаката, кад. район 4152 и е записан в разписния лист на името на Б.К.М..
С молба от 31.1.2014 г. са уточнили, че процесният имот попада и изцяло е
включен в собствения на ответника парцел I-3819
от кв. 1, м. Малинова долина по плана на гр. София, който е бил част от със
стар имот с пл. № 3819.
От
изложените твърдения в исковата молба ищците извеждат правния си интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск за собственост срещу „А.“ ООД и
отричане правото на собственост на това дружество върху имота, с твърдението,
че по този начин защитават притежаваното от тях право на собственост, придобито
по реституция, което се оспорвало от ответника и възпрепятстват възможността на
ответника да извършва правни действия във връзка със същия. В същата искова
молба ответниците са предявили и положителен установителен иск за собственост
срещу дружеството-ответник за признаването им на собственици върху същия имот,
в случай че не бъде уважен отрицателния установителен иск. Правото си на собственост
извеждат също от акта на реституция, с който им е възстановен процесния имот.
Според
приетото в т. 1 на Тълкувателно решение №8/2012 г. по тълк.д. №8/2012 г., по на
ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно
право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност
да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този
иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът
– фактите, от които произтича правото му, като при липса на правен интерес
производството се прекратява. Извод за възможността двата иска да бъдат
предявени едновременно в тълкувателното решение не се съдържа
Съобразно
приетото в горецитираното тълкувателно решение, ищците принципно имат право да
изберат да търсят защита на накърненото от спора с ответника право (правото им
на собственост по реституция), както чрез предявяването на отрицателен
установителен иск срещу ответника, отричайки неговото право на собственост,
така и чрез положителен установителен иск, чрез уважаването на който със сила
на пресъдено нещо в отношенията между страните ще бъде установено, че ищците са
собственици на имота. Независимо че предметът на делото (спорното право) при
двата вида искове е различен – при отрицателния иск това е отричаното от ищеца
право на собственост на ответника, а при положителния установителен иск е
притежаваното от ищците право на собственост, предявяването им за съвместно
разглеждане в общ исков процес, независимо от предпочитания от ищеца вид на
съединяване е недопустимо. Това е така, тъй като за ищците липсва правен
интерес от търсената в един и същ исков процес и срещу същия ответник защита. Съдът
не е обвързан със сочения от ищците вид обективно съединяване на
предявените искове (в случая главен
отрицателен установителен иск и евентуален положителен установителен иск), а е
длъжен да се съобрази, както с правната квалификация на предявените искове,
така и с правните последици, които настъпват при тяхното разглеждане. Тъй като
предметът на положителния установителен иск за собственост включва в себе си и
предмета на отрицателния установителен иск по отношение на един и същ имот, и
доколкото с евентуалното ме уважаване едновременно ще се установи, че ищците са
собственици на твърдяното основание (реституция), отричайки правото на
собственост на ответника, то естеството на търсената съдебна защита води до
извод за недопустимост на отрицателния установителен иск. Нещо повече, предметът
на доказване за ищците и правата иска е един и същ – следва да докажат, че са
собственици по реституция, с притежаването на което право обосновават правния
си интерес да се намесят в чужда правна сфера, отричайки правата на ответника,
като същевременно ще установят възникването на правото в своя патримониум. В
случая у налице идентитет между отрицателен установителен иск и положителен
установителен иск за собственост до обема на защитаваното с тях субективно
материално право. При това положение и доколкото уважаването на положителния
установителен иск предпоставя по-голяма по обем защита на ищците, при която с
признаването им за собственици ще бъде установено, че ответникът не е
собственик, то за тях липсва правен интерес от отрицателният установителен иск
и обективно му съединяване с положителния установителен иск. Отсъствието на
правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване
правото на иск, поради което настоящият състав намира, че предявеният и
разгледан от първоинстанционния съд отрицателен установителен иск се явява
недопустим, а на разглеждане подлежи единствено предявения от ищците положителен
установителен иск. / в този смисъл са и правните съображения, съдържащи се в Определение
№ 134 от 22.03.2018 г., постановено по гр.д. 3476/2017 г. по описа на ВКС, Определение №135/01.08.2017 по дело
№2110/2017 на ВКС, ГК, II г.о. и др./ Ето защо обжалваното решение, в
частта, относно отрицателния установителен иск, се явява недопустимо, поради
което същото подлежи на обезсилване.
Съгласно разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като
относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци.
Съдът, като съобрази оплакванията в жалбата,
доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна, а по конкретно
наведените оплаквания намира следното:
С
решение № 8876/09.05.2005 г. на ОСЗГ “Овча Купел“, влязло в сила на 28.06.2005
г., е възстановена собствеността на наследниците на Б.К.М., като не се спори,
че това са ищците по настоящото дело Д.Б.К. и Р.Я.М. и М.Я.М. (последните двама
конституирани като наследници на мястото на починалия ищец Р.Б.М.). Със заповед
№РД-64-49/18.04.2005 г. на Кмета на СО р-н „Студентски“ по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ е
била определена незастроена част от имота с площ 0,943кв.м., като в тази връзка
е било издадено удостоверение по чл.13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ на Техническа служба
на р-н „Студентски“ и скица към него №94-Р-30/04 от 18.04.2005 г. на СО р-н „Студентски“,
съгласно които бившият имот №50000 е нанесен в помощния кадастрален план по чл.
13а, ал.1 ППЗСПЗЗ на гр. София, м. Лаката, кад. район 4152 и е записан в
разписния лист на името на Б.К.М..
От
своя страна, ответникът „А.“ ООД основава правото си на собственост на апортна вноска от „Т.“
ЕООД на имот №3819, от кв. 22 и 1, по плана на гр. София, м. „Студентски град“,
„Малинова долина“, в който попада и процесния заедно с построените в него
сгради, сред които и портиерна от 64 кв.м., като твърди, че първоначалният
праводател по верига прехвърлителни сделки „А.С.“ ЕАД е придобило имота по
силата на чл. 17а от ЗППДоБП (отм.), както и че са били налице пречки по ЗСПЗЗ
за възстановяването му, а при условията на евентуалност на възраженията, че е
собственик по силата на осъществено добросъвестно владение, както и присъединено
такова от праводателите му.
На
първо място следва да се отбележи че, съгласно заключението към основаната и
допълнителна СТЕ, приети пред СРС, които съдът кредитира като компетентно и
обективно изготвени, се установява, че ПИ с идентификатор 68134.1607.7083 с
площ 9472 кв. м. обхваща основно по-голямата част от УПИ I-3819. В него
попада по местоположение процесният бивш имот, отбелязан с №50000 по
помощния план, както и построената в него едноетажна сграда от 62 кв.м.
В задача №3 от първоначалната СТЕ е посочено, че процесния имот №50000 по
изготвения през 2003 г. Помощен план, попада по местоположение върху частта от
имот пл. №3819, за който е отреден УПИ I-3819 – „За обществено обслужване и хипермаркет“ в кв. 1.
Предвид
изложено, настоящият състав споделя извода на СРС, че процесният имот,
индивидуализиран като бивш имот с №50000 по изготвения през 2003 г. помощен
план, е идентичен, съгласно представените към експертизите скици, с част от
имот със стар пл. № 3819, който е внесен в капитала на „А.“ ООД, а оплакванията
на въззивниците в обратен смисъл намира за неоснователни.
По
отношение приложението на чл. 17а от ЗППДоБП (отм.), от който ответникът
извежда правото на собственост на първоначалния праводател „А.С.“ ЕАД, следва
да се отбележи, че за да бъде придобито правото на собственост въз основа на
посочена норма е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1.
наличие на право на собственост на държавата върху конкретно определено
имущество, 2. предоставяне на конкретното имущество за стопанисване и
управление на държавно предприятие, 3. преобразуване на държавното предприятие
и 4. в акта за преобразуването да не е предвидено друго по отношение на това
имущество.
Съгласно
представената Заповед №РД 11-39/20.04.1993 г., Министърът на образованието,
науката и културата е предоставил право на ползване, стопанисване и управление
на Специализирано ремонтно възстановително предприятие (СРВП) към МОНК на
подробно описаните в заповедта имоти: административна сграда с площ 448 кв.м.,
находяща се на адрес Студентски град, ул. *****, прилежащата земна площ и
терена, на който е изградена пристройката, собственост на СРВП към МОНК, както
и правото на преминаване; терен с площ 3,5 хектара, съгласно частичен
застроителен план на общ. Студенска, кв.25, при граници - на запад бул.
Симеоновско шосе, на север - с ненаименувана улица, на изток - с ул. Върбан
Генчев и на юг - с ж.к. Малинова долина, а именно: бетонов възел с бетоново
стопанство с площ 1,15 хектара, складово стопанство от три обособени складови
помещения, терен от 7000 кв.м. с монтирана метална конструкция за изграждане на
автостопанство.
По
делото е приета като писмено доказателство и заповед №РД-14-36/23.06.1993г., с
която Министърът на образованието, науката и културата е наредил преобразуване,
считано от 01.07.1993 г. на СРВП към МОНК в ЕАД с държавно имущество („А.С.“
ЕАД), което съгласно т. 6 от заповедта поема активите и пасивите на СРВП към МОНК
по баланса към 31.12.1992 г., както
и всички негови права и задължения.
Ищците
са оспорили автентичността на представената Заповед №РД 11-39/20.04.1993 г. на
Министъра на образованието, науката и културата, поради което пред СРС са
приети две заключения по съ-дебно-графологични експертизи, установяващи, че
подписът на представените пред СРС копия от екземпляра на заповед
№РД-14-36/23.06.1993 г. на л. 124-125 и л. 199-200 не е положен от проф. д-р М.Д.в качеството на
Министър на образованието, науката и културата. Следва обаче да се отбележи, че
този извод вещото лице обосновава при сравнителен анализ с подписа върху
екземпляра на заповед №РД-14-36/23.06.1993 г., служебно изискана от съда от
Министерство на образованието и науката, намираща се на л. 302-303 от делото на
СРС. Относно автентичността на подписа върху заповедта на л. 302 обаче страните
не са спорили, че е положен от проф. д-р М.Д.в качеството му на министър,
поради което следва да се приеме, че доколкото по делото е представена заповед,
подписана от министъра, неоснователни са твърденията на въззивниците, че
заповед №РД-14-36/23.06.1993 г. е неистински и в частност неавтентичен
документ. Независимо от това обаче, настоящият състав намира, че в последващата
заповед №РД-14-36/23.06.1993 г. за преобразуване /лист 304 по делото на СРС/
липсва воля на Министъра на образованието, науката и културата за включване на
този имот в капитала на „А.С.“ ЕАД, доколкото в т. 6 на самата заповед е
посочено, че дружеството поема всички активи и пасиви на СРВП по баланса към 31.12.1992 г., а към този момент
теренът от 3,5 хектара не е бил заприходен в баланса на предприятието, тъй като
същият е предоставен за управление и стопанисване впоследствие със заповедта едва
от 20.04.1993 г. Доколкото теренът не е станал част от активите на преобразуваното
дружество „А.С.“ ЕАД, същото не е придобило правото на собственост по арг. чл.
1 от ПМС № 201/25.10.1993 г.,
притежаващ тълкувателно значение, респ. чл. 17а ЗППДОбП (отм.). Ето защо и ответникът
„А.“ ООД, който извежда правото си на собственост от това на „А.С.“ ЕАД, също
не е могло, но без да знае това /по делото не е установено знание за това, а
съгласно чл. 70, ал. 2 ЗС добросъвестността се
предполага до доказване на противното/, да придобие собствеността на соченото придобивно
основание – апорт, тъй като, както неговия праводател „Т.” ЕООД, така
праводателите на последния, не са могли да станат собственици, доколкото и те
са черпели своите собственически права от това на „А.“ ООД. В този смисъл не е
била налице визираната от ответника пречка по §6, ал. 6 ПЗР от ЗППДоБП за
реституиране имота на ищците.
По
отношение на следващото оплакване във въззивната жалба, касаещо неправилен извод
на СРС по отношение идентичността на имота, следва да се отбележи, че в
практиката на ВКС (Решение № 111/21.06.2017 г., по
гр.дело № 3709/2016 г., Решение № 161
от 29.07.2014 г. по гр.д. № 6153/2013 г. на ВКС, І г.о.) е възприета
принципната позиция, че при спор за собственост, не може да се оспорват правата
на страната, основаващи се на земеделска реституция, щом оспорващият не заявява
права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент /т.е. този
на обобществяването му/, като в тази хипотеза би могъл да противопоставя на
противната страна само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията
на земеделската земя, които изключват правата на ответника. Ако подобни права
не се противопоставят, гражданският съд няма право да осъществява косвен
съдебен контрол за материалната законосъобразност на влезлите в сила решения на
общинските служби по земеделие по довод на оспорваща страна, когато тя не
заявява лични или на наследодателя си права върху възстановения имот преди
образуване на ТКЗС. Такъв контрол може да се осъществи само по възражение на
лице, претендиращо да има качеството на правоимащ за възстановяване на
собствеността по смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като спор за материално
право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който има за предмет установяване на собственически
права към момента на обобществяване на имота, може да се повдигне само между
такива лица. В същия смисъл са и задължителни указания, обективирани в ТР № 9/
07.11.2012 г. по т.д.№ 9/ 2012 г. на ОСГК, които съдът счита, че следва на общо
основание да намерят приложение и в настоящото производството. Ето защо и неотносими
се явяват доводите на ответника за липсата на идентичност между описаната нива
в м. „Прогоно“ с площ 2 дка по протокол за делба от 21.5.1955г., дял IV, т.5 и
дял X, притежавана от наследодателя на ищците
и имотът с пл. №500, посочен в решение № 8876/9.5.2005г. на ОСЗГ “Овча
Купел“, влязло в сила на 28.6.2005г. с площ 943дка, като изводът в този смисъл
за липса на идентичност, направен от СРС в обжалваното решение, се явява
неправилен.
Законосъобразни и
обосновани обаче са изводите на СРС, че за земеделски имоти, които се намират в
урбанизираните територии, скица на Поземленета комиясия не е необходима, щом е
издадена от Техническата служба на общината към удостоверението по чл.13, ал.5
ППЗСПЗЗ, тъй като в тези случаи индивидуализацията на имота е извършена
предварително, още при осъществяването на административната процедура при
издаването на удостоверението по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ.
Но тъй като ответникът не е участвал
в административното производство, в което е издадено процесното решение за
възстановяване правото на собственост върху спорния имот, противно на поддържаното в жалбата, съдът може
и е длъжен, предвид своевременно релевираното от ответника възражение, на основание
чл. 17, ал. 2 ГПК да извърши т. нар. косвен съдебен контрол по отношение
законосъобразността на този индивидуален административен акт, но само относно наличието на законоустановени пречки за
възстановяване на собствеността.
В
конкретния случай се установява, че е налице визираната в чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ пречка
за реституирането на имота, тъй като върху терена на ответника ПИ №3819, част
от който е и процесния имот №50000, са изградени сгради, включително и върху процесния
недвижим имот, а именно сграда, съставляваща портиерна от 64 кв.м., представляваща
част от комплексно реализирано мероприятие, което обхваща целия имот. В тази връзка следва да се отбележи, че от
представеното Удостоверение от 13.03.2006 г. /стр.263, СРС/, издадено от СО, р-н
„Студентски”, се удостоверява, че „на територията на р-н „Студентски”, в кв. 22,
м. „Студентски град” по РП-ГУМ, кв. 1, м. „Малинова долина” и к.л. №645 по
плана на гр. София е изграден Бетонов възел, съгласно разрешение за строеж
№174/26.10.1984 г. от Гл. архитект на София. Според отразеното в удостоверението
бетоновият възел обхваща поземлени имоти - пл. номера №947, №1328, №1851,
№1343, № 1304, №1233 и №1416, бивша собственост на „А.С.” АД – София. От
представената скица №94-Р-30/04/18.04.2005 г. /стр. 18, СРС/, издадена от СО, р-н
„Студентски”, в процесния бивш имот №50000 е нанесена масивна сграда, която според
заключението по задача №3 от приетата пред СРС допълнителна СТЕ, при извършен
оглед от вещото лице, представлява едноетажна постройка, изградена от метална конструкция,
с едноскатен покрив и оградни стени от „сандвич” панели. Съгласно експертизата,
от приложена по делото на стр. 233 скица на сграда №76938/19.12.2013 г. с
идентификатор 68134.1607.7083.1, по КККР р-н „Студентски”, описаната сграда е с
площ от 62 кв.м.
Според
кредитираните от съда показания на свидетеля П.П., който правно е обслужвал „А.С.“
АД, същата тази сграда представлява портиерна и е част от едно общо съоръжение
- бетонов възел, изграден в имота на ответника. Показанията на този свидетел се
подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства, а именно Удостоверение за търпимост от 13.09.2005 г. ,
издено от главния архитект на София /лист 168 по делото на СРС/, в което
изрично е посочено, че портиерната е изградена преди 07.04.1987 г. и е допустима
по действащите правила и нормативи по време на изграждането им.
Ето
защо при извършена съвкупната преценка на свидетелските показания, горепосоченото
удостоверение от СО, р-н „Студентски”, Удостоверение за търпимост от 13.09.2005
г., издадено от главния архитект на София и заключението на допълнителната СТЕ,
съдът намира за установено, че върху възстановения имот на ищците е проведено комплексно мероприятие по
смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ, представляващо изграден бетонов възел, като в имота
попада и сграда - портиерна, които обстоятелства се явяват пречка за възстановяването
собствеността на ищците. Обстоятелството, че находящата се в процесния имот
сграда – портиерна е съществувала към 1 март 1991 г. се установява от
представеното удостоверение за търпимост от 13.09.2005 г. от главния архитект
на София /лист 168 по делото на СРС/, в което изрично е посочено, че портиерната
е изградена преди 07.04.1987 г. и е допустима по действащите правила и нормативи
по време на изграждането им. Тъй като
решението на органите на поземлена собственост притежават конститутивно
действие, но при установяване на факта, че спорната земя не е подлежала на
реституиране по реда на ЗСПЗЗ, в патримониума на наследниците на наследници на Б.К.М.
не е възникнало субективното право на собственост върху процесната земя, като
за тях е възникнало правото по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ на обезщетение с равностойни
земи от държавния или от общинския поземлен фонд и/или с поименни
компенсационни бонове. Неоснователни са оплакванията на въззивниците, че е налице
разминаване между посоченото по задача №2 от допълнителната СТЕ, че
строителните мероприятия са реализирани в кв. №25, докато процесният имот се намира
в кв. №22, тъй като съгласно
удостоверение от 02.10.2006 г. на СО, р-н „Студентски“ (л. 169 СРС), квартал №22 и №25 са идентични.
В
заключение и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори и да се
приеме, че не са били налице отрицателните предпоставки за възстановяване по
чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ и Решение № 8876/09.05.2005 г. на ОСЗГ „Овча Купел” е
породило своето правно действие, легитимирайки ищците като собственици на
процесния имот, основателно е възражението на ответника за придобиването
собствеността върху процесния имот на оригинерно основание чрез осъществяване
на кратката 5-годишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС чрез добросъвестно
владение. С оглед оплакването в жалбата следва да се отбележи, че фактически е
невярно твърдението на въззивниците, че ответникът не се е позовавал на кратка
придобивна давност, а само на общата 10-годишна, доколкото изрично възражение
за изтекла в негова полза кратка придобивна давност с оглед на установено
добросъвестно владение се съдържа в отговора на исковата молба (л.104 от делото
на СРС).
Съгласно
чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно
основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е
собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В конкретния
случай са налице взираните в закона предпоставки, тъй като „А.“ ООД е придобило
имот №3819, от кв. 22 и 1, по плана на гр. София, м. „Студентски град“,
„Малинова долина“ чрез разпоредителна сделка - апортна вноска от праводател „Т.” ЕООД, който апорт
е вписан в Търговския регистър на
04.09.2008 г., видно от служебно извършената справка в ТР. Имайки предвид,
че не се касае до учредителен апорт, доколкото „А.“ ООД е ригистрирано на
16.06.2004 г., което се установява от служебно извършената от съда справка по
ф.д. № 6626/2004 г. по описа на СГС, то по аргумент от разпоредбата на чл. 75,
ал. 4 ТЗ, вр. чл. 140 ТЗ вещно-прехвърлителното действие на апорта има действие
от момента на вписването в ТР – 04.09.2008 г. От кредитираните от съда
показанията на свидетеля П.П. се установява, че упражняваното от „А.С.“ АД
владение е продължило от последващите приобретатели, включително и „Т.” ЕООД, а
след апорта и от „А.“ ООД, като кратката 5-годишна придобивна давност е изтекла
на 04.09.2013 г. В тази връзка следва да се отбележи, че са неоснователни оплакванията
на въззивниците за липсата на извършена валидна непарична вноска от страна на „Т.“
ЕООД в капитала на „А.“ ООД, поради нищожност на издадения в полза на „А.С.“ АД
констативен нотариален акт №12/7.6.2000 г., с който „А.С.“ АД е било признато
за собственик на дворно място от 35 000 кв.м. на бул. Симеоновско шосе №97 на
основание ЗППДОБП. Дори и соченият констативен акт да се приеме, че е нищожен,
последващите прехвърлителни сделки с този имот, последната от които е чрез извършения
апорт, биха били извършени от несобственик и не пораждат вещно-прехвърлително
действие, но не рефлектират върху факта на осъщественото от последващите привидни
приобретатели владение (по силата на представените нотариални актове). Промяната
на правноорганицационната форма на дружеството „А.” от ЕООД в ООД също е
ирелевантна за транслативния ефект на апорта, доколкото не се касае за различен
правен субект, поради което са и неоснователни оплакванията в тази насока.
Доколкото
не се твърди, а и не се установява „А.“ ООД да е знаело, че при апортирането
придобива правата си от несобственик, дружеството е установило добросъвестно
владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и за него следва да се приложи кратката
5-годишна давност, още повече, че съгласно чл. 70, ал. 2 ЗС добросъвестността
се предполага до доказване на противното. Опровергаването на тази законна
презумция изисква при условията на пълно доказване да се установи от ищците, че
владелецът е знаел, че прехвърлителят му не е собственик.
Такива
доказателства не са ангажирани по делото. Както бе изложено, имотът не е бил
включен в капитала на преобразуваното „А.С.“ ЕАД и същият е останал в
патримониума на държавата, поради което началният момент от който е могъл да
бъде придобит по давност, предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ (в тази
връзка е споделяното от настоящия състав разрешение дадено в Решение №99 от
10.05.2013 г., по гр.д.№681/2012 г. на ВКС.) е от момента на влизане в сила на
чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, а ако възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ е в
по-късен момент – от момента на възстановяването. Тъй като спорният бивш имот
№50000 е възстановен с влизане в сила на 28.06.2005 г. на Решение №
8876/09.05.2005 г. на ОСЗГ „Овча Купел”, от този момент е съществувала правна възможност
имотът да бъде придобит по давност, като по изложените по-горе съображения
настоящият състав приема, че това е станало от „А.“ ООД с изтичането на
5-годишната придобива давност на 04.09.2013 г., т.е. преди подаването на
исковата молба на 04.12.2013 г.
По
делото не се установява, че владението на праводателите на ответното дружество
е недобросъвестно. В тази връзка следва да се отбележи, че от представените към
исковата молба нотариални актове се установява, че „Т.” ЕООД, а и неговите
праводатели, извеждат твърденията за своето право на собственост от това, чрез
верига от възмездни сделки по
прехвърляне на права от „А.С.“ АД върху посочения имот и сгради в
№РД-14-36/23.06.1993 г. от 35 000 кв.м. Независимо че при преобразуването
на СРВП в еднолично търговско дружество с държавно участие - „А.С.“ ЕАД по
силата на заповед №РД-14-36/23.06.1993 г., теренът на бул. „*******от 35 000
кв.м. не е бил включен в активите на „А.С.“ ЕАД, то следва да се приеме, че
последното е упражнявало фактическа власт върху имота и то със съзнанието, че е
негов собственик. Извод в тази насока е представения по делото Акт за държавна
собственост №01942/20.12.1999 г., с
който е бил актуван като държавен терен с площ 35 000кв.м.в гр. София, бул.
„Симеоновско шосе“ №97, предоставен със заповед №РД-11-39/20.04.1993г. на
Министъра на образованието, науката и културата на СРВП към МОНК, в който е посочено,
че имотът е включен в капитала на „А.С.“ ЕАД. Въпреки че АДС няма
правопораждащо действие и не е годен да прехвърли собственост (аргумент от чл.
5, ал. 3 ЗДС), същият удостоверява възникването, изменението и погасяването на
правото си на собственост върху имоти на държавата (чл. 5, ал. 1 ЗДС). Ето защо
и отразеното в него е доказателство, че в отношенията между държавата и „А.С.“
ЕАД, последното е владеело имотът и държавата го е считала за собственик,
независимо че юридически собствеността не е могла да бъде прехвърлена чрез
посочената заповед за преобразуването му по изложените по-горе аргументи.
Следва да се отбележи, че съдът намира за неоснователни доводите на
въззивниците за нищожност на АДС поради неспазена форма, тъй като същият е съставен
съобразно изискванията на чл. 68 ЗДС. Допълнителен аргумент в подкрепа на този
извод е обстоятелството, че от приетата пред СРС ССчЕ, чието заключение не е
било оспорено, се установява, че описаният в АДС имот от 35 000 кв.м., от
който впоследствие е образуван и собствения на ответника ПИ №3819, в който
попада процесния възстановен на ищците бивш ПИ №50000, е бил включен в баланса
на „А.С.“ ЕАД, който го е отписал от активите си при последващите прехвърляния,
като и последващите приобретатели „С.И.“ ООД и „Т.“ ЕООД, също са включвали и
отписвали, при извършените прехвърляния, от баланса си придобитите имоти, които
към момента са предмет на апортната вноска в капитала на ответното дружество.
По
делото липсват доказателства владението на ответното дружество върху процесния
имот да е било прекъснато преди подаването на настоящата искова молба, която е
била предявена на 04.12.2013 г., т.е. след изтичането на 5-годишната давност,
поради което обосновани са решаващите изводи на СРС, че ответникът е придобил
спорния имот по давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС. Извод в обратен смисъл
не следва от показанията на ищцовия свидетел А.Д., които съдът не кредитира с
доверие, тъй като показанията на този свидетел противоречат на събраните по
делото и установени за безспорни факти. Така свидетелката заявява, че към 2005
г. в имота не е имало изградени постройки, което противоречи, както на показанията
на свидетеля П., така и на отразеното в скица №94-Р-30/04 от 18.04.2005 г. на
СО р-н „Студентски“, съгласно която в бившият имот №50000 към датата на
възстановяване собствеността на ищците е изградена постройка. Принципно свободният
достъп до имот не обосновава извод, че собственикът не упражнява владение върху
него.
По
изложените съображения предявеният от ищците положителен установителен иск се
явява неоснователен, поради което обжалваното решение в тази част следва да
бъде потвърдено като правилно.
Предвид
констатираната недопустимост на първоинстанционното решение по отношение на
предявените от Д.Б.К. и Р.Я.М. и М.Я.М. срещу „А.“ ООД активно субективно
съединени отрицателни установителни искове за собственост, в тази си част решението
следва да бъде обезсилено и производството прекратено.
Доколкото
въззиваемият, макар и да има право на разноски за настоящето производство, не е
представил доказателства за извършени разноски за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция, такива не следва да му бъдат присъждани.
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид предмета на делото – иск за
собственост, въззивното решение може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд..
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение №187837 от 07.08.2017 г. на СРС, 127 с-в,
постановено по гр. д. № 50481/2013 г., в
частта, с която са отхвърлени предявените от ищците Д.Б.К. с ЕГН **********, Р.Я.М. с ЕГН **********
и М.Я.М. с ЕГН ********** (последните двама конституирани като наследници на
мястото на починалия ищец Р.Б.М. с ЕГН **********), тримата със съдебен адрес ***
Освободител №8, главни отрицателни установителни искове, срещу ответника „А.“
ООД ***, за признаване за установено по отношение на ищците, че ответникът не е
собственик на поземлен имот с площ 0,943кв.м., съгласно РП на гр. София-ГУМ,
находящ се в м. Студентски град, в землището на кв. Драгалевци, м. Лаката,
представляващ имот №500 от кад. 645, при граници: имот №501 - наследници на С.К.М.,
имот №505 - наследници на П.М.Д., имот №870 - наследници на Д.Г.П.; бивш имот с
№50000 по изготвения през 2003г. помощен план; включен в парцел 1-3819 от кв.
1, м. Малинова долина по плана на гр. София и съставляващ част от имот с идентификатор
№68134.1607.7083 по ККР на гр. София и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №187837 от 07.08.2017 г.
на СРС, 127 с-в, постановено по гр. д. № 50481/2013 г. в частта, с която
са отхвърлени предявените от ищците Д.Б.К. с ЕГН **********, Р.Я.М.
с ЕГН ********** и М.Я.М. с ЕГН ********** (последните двама конституирани като
наследници на мястото на починалия ищец Р.Б.М. с ЕГН **********), тримата със
съдебен адрес *** Освободител №8, евентуални положителни установителни искове,
срещу ответника „А.“ ООД ***, за признаване за установено по отношение на
ответника, че ищците са собственици на поземлен имот с площ 0,943кв.м., съгласно
РП на гр. София-ГУМ, находящ се в м. Студентски град, в землището на кв.
Драгалевци, м. Лаката, представляващ имот №500 от кад. 645, при граници: имот
№501 - наследници на С.К.М., имот №505 - наследници на П.М.Д., имот №870 - наследници
на Д.Г.П.; бивш имот с №50000 по изготвения през 2003г. помощен план; включен в
парцел 1-3819 от кв. 1, м. Малинова долина по плана на гр. София и съставляващ
част от имот с идентификатор №68134.1607.7083 по ККР на гр. София.
РЕШЕНИЕТО в частта, имаща характер
на определение, с която са оставени без разглеждане предявените от „А.“ ООД
срещу Д.Б.К., Р.Я.М. и М.Я.М. пасивно субективно и евентуално съединени отрицателни
и положителни установителни насрещни е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО
може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: