№ 16688
гр. София, 11.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:...........
при участието на секретаря ........
като разгледа докладваното от ........... Гражданско дело № 20241110136570 по
описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 439 от
ГПК.
Ищцата Е. Г. Г. твърди, че не дължи на ответника ....... сумата от 549,88 лв., от които 309,45
лв. главница по договор за кредит, 31,73 лв. договорна лихва за периода 30.09.2009 г. –
26.02.2010 г. и 208,70 лв. лихва за забава за периода 01.10.2009 г. – 30.09.2015 г., за които е
издаден изпълнителен лист от 25.01.2016 г. по гр. д. № 61457/2015 г. на СРС, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № ..... по описа на ЧСИ ........ Основният аргумент на
ищцата е, че правото на принудително събиране на тези суми е погасено по давност.
Ищцата, Е. Г. Г., основава исковата си молба на следните твърдения: Срещу нея е издаден
изпълнителен лист за процесните суми, който е влязъл в сила, като давността за
принудително изпълнение е започнала да тече от датата на издаването му. От датата на
образуване на изпълнителното дело през 2016 г. до предявяване на иска са изминали повече
от пет години, като взискателят (ответникът) не е предприемал действия, които да прекъснат
или спрат давността съгласно практиката на ВКС (Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК). Ищцата претендира присъждане на направените по делото разноски, включително
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Ответникът, ......., в депозирания отговор на исковата молба и в последващо становище:
Признава изцяло предявения иск. Потвърждава, че процесните вземания действително са
погасени по давност. Прави възражение по чл. 78, ал. 2 от ГПК, като моли разноските по
делото да бъдат възложени в тежест на ищцата. Основният му довод е, че с поведението си
1
не е дал повод за завеждане на делото. Твърди, че ищцата за първи път се позовава на
изтеклата погасителна давност с исковата молба. Ако го е била уведомила извънсъдебно,
ответното дружество е щяло незабавно да отпише вземането, с което съдебният процес би
бил избегнат. В подкрепа на тезата си се позовава на съдебна практика на ВКС и СГС,
според която самото държане на изпълнителен лист, без да се предприемат активни действия
по принудително събиране, не представлява „повод за завеждане на дело“ по смисъла на
закона.
С оглед на направеното от ответника признание на иска, на основание чл. 237, ал. 1 от
ГПК съдът следва да постанови решение в съответствие с това признание, без да е
необходимо да събира допълнителни доказателства по съществото на спора. Безспорно
е установено между страните, че материалното правоотношение е погасено по давност,
поради което ответникът не разполага с изпълнителна сила, а от ищеца не може да бъде
събрано същото по принудителен ред процесните суми, тъй като вземането е погасено по
давност. Съдът не следва да въвежда спор, там където няма, но видно и темпорално
погледнато от издаване на ИЛ до образуване на ИД са изминали действително период повече
пет години.
Единственият спорен въпрос, който съдът следва да разреши, е относно отговорността за
разноските по делото.
Отговорността за съдебни разноски съставлява гражданско правоотношение, уредено от
процесуалния закон, и има обективен (безвиновен) характер. Тази отговорност е обусловена
от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо тя е функция
от изхода на спора. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК въвежда изключение от този принцип,
само ако са налице две предпоставки – ако с поведението си ответникът не е дал повод за
завеждане на делото и същият е признал иска.
В настоящият случай безспорно е налице втората от предвидените в разпоредбата на чл. 78,
ал. 2 ГПК предпоставки, а именно признание от страна на ответника на предявения от ищеца
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Спорна в настоящото
производство е първата кумулативно предвидена предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК, а
именно дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото.
От доказателствата по делото се установява, а и не се спори от страните, че ответникът има
срещу ищцата валидно издаден изпълнителен лист, материализиращ процесните вземания.
Въз основа на така издадения изпълнителен лист е било образувано процесното изп. дело
Вземането предмет на изпълнителния лист е било цедирано.
В случая към датата на предявяване на иска ответникът е разполагал с изпълнителен титул.
Съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. В този случай длъжникът може да
се защити само чрез иск срещу взискателя по чл. 439 ГПК като сезирането на съда с
отрицателния установителен иск е условие за упражняване на субективните права на ищеца.
След изтичането на давността вземането продължава да съществува, но не може да се събере
със средствата на държавната принуда. Ако длъжникът плати след срока това плащане не е
без основание /чл. 118 ЗЗД/.
2
В случая ответникът не отчита обстоятелството, че правната сфера на ищеца – длъжник е
накърнена, налице е повод за образуване на производство за оспорване на вземането, след
като в полза на кредитора съществува изпълнителен титул. Предвид това признанието на
иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, в този
смисъл - Определение № 50413/05.10.2022 г. по ч. т. д. № 2100/2022 г. на І т.
о. ТК на ВКС; Определение № 60360/08.11.2021 г. по ч. гр. д. № 4112/2021 г. на І. г. о. ГК на
ВКС.
В този смисъл е и постановеното Определение № 1220 от 05.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. №
1809/2023 г., съобразно което когато сезирането на съда е условие за упражняване на
субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за да се освободи
ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2
ГПК. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато
титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради
което не може да се направи извън исковия процес. Или отнесено към настоящия случай,
наличието на изпълнителен титул в полза на ответника, винаги поражда право за длъжника
да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече вземането след изтичане на срока на
погасителната давност, за съдебното предявяване на което причина е поведението на
кредитора.
Твърдението на ответника, че няма да предприема в бъдеще действия по принудително
събиране на вземанията е декларативно и възможността взискателят със същия
изпълнителен лист да образува ново изпълнително производство съществува, докато
съществува и редовно издадения изпълнителен титул. В изпълнителното производство
защитата може да се търси само по реда на чл. 439 ГПК и прекратяване на същото поради
перемция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не защитава длъжника от ново принудително
изпълнение.
На следващо място следва да се изтъкне, че с подаването на молба за конституирането на
цесионера ответник в настоящото производство - като взискател в изпълнителното
производство въз основа на договора за цесия, последният е дал повод за завеждането на
отрицателния установителен иск за признаване, че сумите, предмет на изпълнителното
производство, са недължими като погасени по давност. Това действие на ответника следва
да се третира като самостоятелно основание за това, че ответното дружество е станало повод
за завеждане на делото, в този смисъл Определение № 50413 от 05.10.2022 г., постановено
по ч. т. д. № 2100/2022 г. на ВКС.
По поддържаното и в настоящото производство възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, настоящият състав намира следното: като счита
определено възнаграждение в размер на 350 лв. с ДДС за правилно, освен по изложените
съображения в акта, още и поради това че съдът следва да вземе предвид и подробно
мотивите в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е
дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
3
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, то
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда ще
доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока тежест,
която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван
материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС
съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че определено с решението по
настоящото дело адвокатско възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност
на делото, проявената процесуална активност на адвоката както и на защитавания
материален интерес.
С оглед на изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна
такса по сметката на Софийски районен съд.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ......., с ЕИК ......., със седалище и адрес
на управление: ....., че Е. Г. Г., с ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ сумата в общ размер на
549,88 лв. (петстотин четиридесет и девет лева и осемдесет и осем стотинки),
4
представляваща 309,45 лв. главница, 31,73 лв. договорна лихва за периода 30.09.2009 г. -
26.02.2010 г. и 208,70 лв. лихва за забава за периода 01.10.2009 г. - 30.09.2015 г., присъдени с
изпълнителен лист от 25.01.2016 г. по гр. д. № 61457/2015 г. на СРС, поради погасяване на
вземането по ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА ......., с ЕИК ......., да заплати на Е. Г. Г., с ЕГН **********, сумата в размер на
350лв. - възнагражде ние за предосатвена безплатна правна помощ и съдействие.
ОСЪЖДА ......., с ЕИК ......., да заплати по бюджетната сметка на Софийски районен съд
сумата от 100,00 лв. (сто лева), представляваща дължимата държавна такса по настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред СГС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
получавне на съобщението.
Препис за страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5