Определение по дело №707/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 34/18.05.2015 г., постановено по гр.д. № 183/2015 г., К.районен съд е отхвърлил предявения от „ М.–И.М., Г. против О. К. иск по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 25 000 лв. с ДДС, представляващо част от стойността на Аванс по Договор № 7749-03/23.06.2011 г.,целият в размер на 965 941.20 лв. с ДДС, за което е издадена фактура № */27.06.2011 г. по обществена поръчка с предмет „Инженеринг-проектиране и СМР мост на р.Арда, гр.К.”, ведно със законната лихва от 22.12.2014 г. до окончателното му изплащане, за което вземане е издадена заповед № 220/ 22.12.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1424/2014 г. на Районен съд, гр.К..

Настоящото производство е образувано по повод, предявена от недоволния от решението ищец в първоинстанционното производство, въззивна жалба. В жалбата се твърди, че така обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие със закона и необосновано, и при постановяването му съдът допуснал нарушение на процесуалните правила. Изтъкват се съображения, че устан¯веното от фактическа страна в първоинстанционното производство водело до извод, че ответникът дължи на ищцовото дружество процесната сума. Назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза установявала, че целевото финансиране на процесния договор било осигурено към момента на сключването му в размер на уговорения аванс. За да постанови своя съдебен акт първоинстанционният съд приел, че процесната фактура била издадена неправилно от ищеца в качеството му на изпълнител по договора, в нарушение на разпоредбата на чл.113, ал.4 от ЗДДС, тъй като липсвало получаване на авансово плащане, както и липса на каквато и да било насрещна престация от страна на изпълнителя, като издаването на фактурата не представлявало настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл.25 от ЗДДС. Този извод сам по себе си не сочел на липса на основателност на исковата претенция, а на евентуално нарушение на данъчното и счетоводно законодателство. Исковата претенция била основателна и без издадена фактура, само при наличие на договор. Това дали била издадена фактура или не, било от значение за евентуална отговорност на ищеца по ДОПК, но не касаело основателността на исковата претенция. Изтъкват се съображения и относно това, че първоинстанционният съд правилно приел, че процесният договор бил действащ, не бил развален, както и че за ищеца бил налице правен интерес да търси уговорения в договора аванс. Твърди се обаче, че решаващият съд неправилно свързал авансовото плащане с наличие на насрещна престация, защото то затова било авансово по своя характер, за да бъде извършено преди престиране на изпълнение по договора. В този смисъл, изводът на съда за липса на изискуемост на вземането бил неоснователен. Изтъкват се съображения и за допуснати от решаващия съд нарушения на процесуални правила. За да отхвърли иска, съдът приел, че процесната фактура била неправилно издадена, но на основание, различно от твърдяното от ответника, а именно че процесната фактура била неправилно издадена, тъй като била издадена по невлязъл в сила договор. Жалбодателят моли настоящата инстанция да постанови решение, с което отмени първоинстанционното решение, вместо което уважи изцяло предявената искова претенция. Претендира присъждане на разноски и за двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата О. К., с който предявената въззивна жалба се оспорва. Изтъкват се съображения, че правилно в първоинстанционния акт била възприета фактическата обстановка, и че в този смисъл правилно решаващият съд приел, че предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК бил неоснователен поради това, че претендираното вземане макар и дължимо по договора за обществена поръчка за строителство, било неизискуемо. Излагат се съображения, че когато страните обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което било поставено в зависимост от поведението на длъжника, били налице предпоставките на чл.69, ал.2 от ЗЗД. Твърди се в този аспект, че липсата на изпълнение в рамките на разумния срок /чл.63, ал.1 от ЗЗД/ било основание за упражняване на потестативното право на кредитора да иска от съда да даде на длъжника достатъчен срок за изпълнение и до упражняването на това право, задължението не било изискуемо. Цитира се постановена по чл.290 от ГПК съдебна практика- Решение N 15/22.04.2014г. по т.д. N46/2013 г. на ВКС, II т.о.

В съдебно заседание, жалбодателят „ М.–И.М., Г., чрез процесуалния си представител поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Изтъкват се допълнителни съображения, че липсата на съответни счетоводни записвания при ответника, установени от назначената по делото СЧЕ, не били факти, неосъществяването на които да има значение за действителността и правното действие на процесния договор, както и на изискуемостта на поетите с него задължения. Цитира се постановена по чл.290 от ГПК съдебна практика- решение № 174/29.04.2011г. по гр.д. N640/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО. Досежно направения във възивната жалба довод,че по процесната фактура ответникът в първоинстанционното производство бил извършил частично плащане, което по същество следвало да се приеме за извънсъдебно признание на задължението към ищеца, се цитира постановена по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика- определение № 389/ 15.06.2011 г. по т.д. № 1002/ 2010 г. на ВКС,ТК, ІІ ТО и определение № 146/12.03.2013 г. по т.д. № 937/ 2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата О. К., чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба по изложените в отговора съображения.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

В основата на първоинстанционното производство стои предявената от ищеца „М.–И.М., Г. искова претенция, с която същият цели да бъде установено по отношение на ответника О. К., че съществува вземането му в размер на 25 000 лв. с ДДС, представляващо част от стойността на Аванс по Договор № 7749-03/23.06.2011 г., целият в размер на 965 941.20 лв. с ДДС, за което е издадена фактура № */ 27.06.2011 г. по обществена поръчка с предмет „Инженеринг-проектиране и СМР мост на р.Арда, гр.К.”, ведно със законната лихва от 22.12.2014 г. до окончателното му изплащане, за което вземане е издадена заповед № 220/ 22.12.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1424/2014 г. на Районен съд, гр.К..

Така предявеният пред първоинстанционния съд допустим иск, е установителен по своя характер, и е с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. Положителните процесуални предпоставки за неговото завеждане в производството са налице: депозирано от ищеца в настоящото производство до компетентния съд на 22.12.2014 г. заявление по чл.410 от ГПК; образувано ч.гр.д. № 1424/2014 г. по описа на К.районен съд; издадена заповед № 220/22.12.2014 г. за изпълнение на парично задължение за сумата в размер на 25 000 лв.,ведно със законна лихва върху нея, считано от 22.12.2014 г. до изплащането й, съставляваща частично предявен аванс по договор № 7749-03/23.06.2011 г. в пълен размер от 965 941.20 лв. с ДДС, фактуриран с фактура № */27.06.2011 г.,представляваща 30 % от общата договорена сума в размер на 2 683 172.04 лв. във връзка с обществена поръчка с предмет „Инженеринг-проектиране и СМР мост на р.Арда, гр.К.”; депозирано срещу издадената заповед възражение с правно основание чл.414 от ГПК и в законово установения едномесечен срок предявен настоящият установителен иск.

Не е спорно по делото, че между страните в производството „М.–И.М., Г., като изпълнител и О. К., като възложител, на 23.06.2011 г., на основание чл.41, ал.1 от Закона за обществени поръчки и въз основа на решение № 174/17.02.2011 г. на Кмета на О. К. за класиране на участниците и избор на изпълнител, е сключен процесния договор № 7749-03, с предмет изработване от изпълнителя на технически и работен проект и извършване на строителни и монтажни работи по задание на възложителя за изпълнение на обществена поръчка с предмет „ Инженеринг-проектиране и СМР мост на река Арда, гр.К.". Цената на договорените работи, съгласно чл.2.1 от Договора е в размер на 2 683 172.04 лв. без ДДС, като съгласно чл.2.3 от договора заплащането се извършва, както следва : авансово плащане в размер на 30 % от общата сума, а при-извършване на отделните работи по проектиране, авторски надзор, контрол и участие в комисии се извършва плащане, след пълното приключване на всеки етап, съгласно график за изпълнение и хонорар сметка, доказано със съставянето на Протокол за приемане, подписан от възложителя и изпълнителя. Съгласно чл.3.2, договорът влиза в сила след осигурено финансиране от страна на възложителя, превеждане на аванс по договора и избор на изпълнител за строителен надзор. Установено е, че в Разчета за капиталови разходи за 2011 г. в О. К. са били разчетени и осигурени средства в размер на 985 000 лв. за годишна задача „Възстановяване и укрепване на пешеходен мост над река Арда”, както и че тези средства, отпуснати на О. К. с Решение на Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към МС с посоченото целево предназначение, са били възстановени на Главна дирекция за пожарна безопасност и защита на населението към МВР с превод на 20.06.2014 г. в размер на 550 000 лв. с основание възстановени неусвоени средства по СБ-1/ 31.03.2008 г. и с превод на 24.06.2014 г. в размер на 444 482 лв. с основание възстановени неусвоени средства по СБ-5/ 31.03.2008 г. и окончателно по СБ -1/ 31.03.2008 г. Не е спорно в производството и че изпълнителят е издал на 27.06.2014 г. фактура № * за сума, съставляваща аванс по договор № 7749-03 в размер на 30 % или в размер на 804 951 лв., ДДС в размер на 160 990.20 лв., или на обща стойност 965 941.20 лв. По представената от изпълнителя-ищец фактура, възложителят -ответник О. К. е извършила плащане на сумата 25 000 лв. с посочено основание частичен превод по фактура № 1587 по договор № 7749-03/23.05.2011 г. Установено е, че процесната фактура не е осчетоводена в счетоводството на О. К., а само така платеният аванс от 25 000 лв. е бил осчетоводен при ответника по дебита на сметка 402 „Доставчици по аванси”, което прави непълни счетоводните записвания по повод сключения процесен договор и издадената в тази връзка процесна фактура. По реда на принудителното изпълнение, предприето по изп.д № *1018 по описа на ЧСИ с рег.№ 812 на КЧСИ, образувано по издадения по неоспорена Заповед № 514/25.11.2014 г. по ч.гр.д. № 1290/ 2014 г. на КРС, изпълнителен лист от 12.12.2014 г., О. К. е заплатила на „М. М., Г., сумата от 25 000 лв., съставляваща частично плащане по фактура № */27.06.2011 г. на аванс по процесния договор, ведно с присъдена законна лихва, считано от 25.11.2014 г., както и разноски.

За да постанови своя съдебен акт, с който е отхвърлена предявената искова претенция, решаващият съд е приел, че страните в производството след проведена процедура по специалния Закон за обществени поръчки, са сключили вид договор за изработка по смисъла на чл.258 от ЗЗД. Първоинстанционният съд е приел, че така сключеният между страните договор е действащ. Като е констатирал, че са били разчетени и налични капиталови разходи в бюджета на Общината за започване изпълнението на процесния договор, че същите не са били заплатени на имащия правото по договора да ги получи, а са върнати като неусвоени, съдът е приел, че ответникът е действал недобросъвестно в отклонение на задълженията си по чл.63 от ЗЗД, и с това е попречил на сбъдването на условието по чл.3.2 от договора. Приел е, че в този казус приложима е разпоредбата на чл.69, ал.2 от ЗЗД, защото страните обвързали изпълнението на задължението по процесния договор със сбъдване на отлагателно условие, за което не уговорили конкретен срок, и оставили изпълнението му в зависимост само от действията на длъжника-ответник. Решаващият съд приел, че процесният договор е действащ, но че задължението по него не е изискуемо. В този смисъл приел, че констатираната липса на изпълнение в разумен срок, било основание ищецът в производството да иска от съда не изпълнение, а да иска да бъде даден на длъжника-ответник достатъчен срок да изпълни.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. В аспекта на изложеното обжалваното в настоящото въззивно производство първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Жалбата, с която съдът е сезиран да се произнесе е допустима, а разгледана по същество е основателна. С оглед принципните постановки на приложимия в казуса ЗЗД, изискуемостта на едно задължение, когато то е уговорено без срок дава право на кредитора да иска изпълнението му веднага/ чл.69, ал.1/, а в случаите, когато това изпълнение е предоставено на волята или възможностите на длъжника, то кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок за неговото изпълнение / чл.69, ал.2/. Безспорна в този аспект константната съдебна практика приема,че нормата на чл.69, ал.2 от ЗЗД е относима и когато страните по едно облигационно задължение са обвързали изпълнението на задълженията си по него с настъпването на отлагателно условие и сбъдването на което условие е поставено в зависимост единствено и само от поведението на длъжника, при това,когато не е бил уговорен краен срок за изпълнение. Съдебната практика като отчита систематическото място на разпоредбата в Закона за задълженията и договорите / Глава „Изпълнение„ от раздел „Действия на задълженията”/, и обстоятелството, че тази норма е част от разпоредбите, относими към срока на изпълнение /определяне;последици;броене/ на поетото задължение, приема, че с тази норма на длъжника е предоставена преценката не дали изобщо да изпълни или не поетото от него задължение, а кога да изпълни. От нормативно предписаното правило, че всяка страна по договора следва да изпълнява задълженията си точно и добросъвестно, следва и задължението на длъжника да изпълни своето задължение в срок. Т.е. когато в клаузите на един договор отсъства уговорен краен срок за изпълнение, в който отлагателното условие, сбъдването на което е поставено в зависимост само от волята на длъжника, за кредитора определено възниква потестативното право да иска от съда да даде на длъжника достатъчен срок за изпълнение. В този аспект правилно решаващият съд е приел и настоящата инстанция споделя констатацията, че изпълнението на процесния договор е оставено изцяло на волята на длъжника - О. К. без точно определен, но в определяем срок и че в този случай кредиторът-ищец в първоинстанционното производство има интерес да търси изпълнение. Разбира се, в казуса кредиторът се нуждае от съдействието на съда при така констатираното отсъствие на добросъвестно изпълнение на задължението на длъжника. Но в настоящия казус това съдействие ищецът вече е поискал и е имал възможността на получи. В този смисъл не е спорно в производството, че ищецът възползвайки се от предоставената му нова законова възможност е инициирал заповедно производство със Заявление с вх.№ 8702/24.11.2014 г.,по което е било образувано ч.гр.д. № 1290/ 2014 г. по описа на КРС. Не е спорно, че въз основа на влязла в сила, като невъзразена по реда на чл.414 от ГПК, Заповед № 514/ 25.11.2014 г., издадена по ч.гр.д. № 1290/2014 г. по описа на Районен съд, гр.К. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и издаден на 12.12.2014 г. изпълнителен лист за сумата в размер на 25 000 лв., представляваща част от неизпълнени парични задължения за заплащане по фактура № */27.06.2011 г. на Аванс по договор 0 7749-03/ 23.06.2011 г. в размер на 965 941.20, представляващ 30% от договорена цена от 2 683 172.20 лв. на обществена поръчка с предмет „Инженеринг-проектиране и СМР мост река Арда, гр.К.”,ведно със законна лихва върху главницата от 25.11.2014 г., е издаден изпълнителен лист. Страните не спорят, че плащане на посочената сума е извършено от длъжника О. К. в образуваното изп.д.№ *1018 по описа на ЧСИ с рег.№ 812 на КЧСИ, приключило като напълно издължено. Нещо повече в производството е налице и доброволно плащане от страна на длъжника на сума в същия размер от 25 000 лв. От прочита на приложеното Извлечение от сметка № 53/16.03.2012 г. при „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК” , гр.София се установява, че на 15.03.2012 г. е извършен междубанков превод от контрагентът О. К. с посочено основание „ф.1587 ав. по договор 7749-03 от 23.06.2011 г. - част.плащане” . Така направеното плащане, според приетото по делото заключение по назначената СЧЕ е осчетоводено, и с извършеното счетоводно записване е отразен предоставен от О. К. на изпълнителя-ищец аванс за бъдещи доставки./л.59 от делото/.

Целта на института, предписан от разпоредбата на чл.69, ал.2 от ЗЗД е да даде на длъжника подходящ срок да изпълни поставеното в зависимост от собственото му поведение негово задължение. В този смисъл, настоящата инстанция намира, че тази правна цел в производството е постигната, защото ищецът поисквайки от съда да му бъде издадена заповед за изпълнение срещу длъжника, е поискал от съда съдействие срещу бездействието на длъжника. Заповедният съд, издавайки исканата заповед е санкционирал недобросъвестното бездействие на длъжника, и му е предоставил надлежните законови срокове да прецени – да изпълни или не. Нещо повече, в законово предписания срок по чл.414, ал.1 от ЗЗД, по своя воля длъжникът не се възползвал от възможността да възрази срещу постановено изпълнение, и на 12.12.2014 г., със санкцията на К.районен съд, обективирана в разпореждане № 547,пост. по ч.гр.д. № ********* г., е разпоредено издаването на изпълнителен лист срещу длъжника, като последният е бил осъден да изпълни задължението си. Всъщност длъжникът не само, че не е възразил, но сам признава в това производство, че го е изпълнил. Доколкото в настоящото производство се търси плащане на същото такова по основание и размер задължение, като частично предявено от едно общо по процесния договор задължение, следва да се приеме, че длъжникът е имал даден надлежен срок да изпълни поетото си по договора общо задължение. Да се приеме становището на първоинстанционният съд за даване на нов срок на длъжника, би означавало в разрез с целта на института, в казуса на длъжника да бъдат давани многократно срокове за изпълнение. А наличието на частично изпълнение на поетото от длъжника-ответник задължение, вкл. и чрез доброволно плащане, води настоящата инстанция до извода, че не само,че претендиранато вземане е такова по действащ между страните договор, но и че търсеното в производството задължение от 25 000 лв., съставляващо част от договорено авансово плащане на поето по договор за обществена поръчка задължение, съществува. Що се касае до задължението на възложителя, да бъде избран изпълнител за строителен надзор, следва да се посочи, че това задължение е уговорено да следва паричното задължение за плащане. Следва изрично да се посочи, и че неоснователни се явяват и възраженията на възложителя О. К., че в казуса липсвало изпълнение от страна на изпълнителя - едноличен търговец. А това е така, защото когато сам възложителят е в забава, по смисъла на чл.92, предл.ІІ-ро от ЗЗД изпълнителят се освобождава от последиците й, дори и да е имало такава.

Последното води до извод, че постановеният първоинстанционен съдебен акт следва да бъде отменен., вместо което бъде постановен нов, с който се признае за установено по отношение на ответника съществуването на задължението му спрямо ищеца в размера, описан в заповедта за изпълнение.

При този изход на делото, доколкото изрично са поискани и се обосновават с приетото в т.12 на ТР № 4/18.06.2014 г., пост. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се следват разноски на жалбодателя в размер на 5 220 лв .

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 34/18.05.2015 г., постановено по гр.д.№ 183/2015 г. по описа на К. районен съд, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на О. К., с ЕИК *, съществуването на вземане на „М. М., със седалище и адрес на управление Г.,ул."В. А. № *., с ЕИК *, в размер на 25 000 лв. с ДДС, представляващо част от стойността на Аванс по Договор № 7749-03/23.06.2011 г., целият в размер на 965 941.20 лв. с ДДС, за което е издадена фактура № */27.06.2011 г. по обществена поръчка с предмет „Инженеринг-проектиране и СМР мост на р.Арда, гр.К.”, ведно със законната лихва от 22.12.2014 г. до окончателното му изплащане, за което вземане е издадена заповед № 220/22.12.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1424/2014 г. на Районен съд, гр.К..

ОСЪЖДА О. К., с ЕИК *, да заплати на „М. М., със седалище и адрес на управление Г., ул."В. А. № *., ЕИК *, сумата в размер на 5 220 .лв, съставляваща разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.