Р Е Ш
Е Н И Е
№……………../16.04.2020 г. , гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесет
и първи февруари през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина Тодорова
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5183
по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 51235 от 26.02.2019 г., постановено по гр.д. № 42291/2018 г. на СРС, 163 състав,
е признато за установено,
че ответник С.М.К., дължи на ищеца „М.Ф.М.” АД,, следните суми - 332,15 лв., дължима главница по договор за
малък паричен заем № CASH - 10039286/8.10.2012г. и договор
за цесия от 14.10.2015Г., ведно със законна лихва
от 20.6.2017 г. до изплащане на вземането,
неустойка за забава в размер на 136,18 лв. за
периода от 17.5.2013 г. до 19.6.2017 г., за които суми е издадена
заповед за зипълнение по ЧГД № 40035/2017г. на СРС, на основание
чл.415 ГПК във вр. чл.430 и
следващи ТЗ, чл.86 ЗЗД, вр.
с чл.79 ЗЗД и чл.99 ЗЗД, като е отхвърлен
като неоснователен иска за договорна
лихва в размер на 117,85 лв. за
периода от 19.10.2012 г. до 2.8.2013 г., като е осъден ответника да заплати на ищеца 219,32 лева разноски в исковото и заповедното производство, съразмерно с
уважената част от исковете и след прихващане с дължими разноски на ответника,
на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК.
Решението
е обжалвано само от ответника С.М.К., в частите, в които искът е уважен, като
нищожно- защото съдът не обсъдил всички негови възражения, и неправилно поради
нарушение на материалния закон-чл.111 от ЗЗД както е приел, че вземането не
е погасено по давност с изтичане на 3
години, и че ответникът не бил уведомен за цесията, за което по делото нямало
доказателство, а разписката била оспорена от ответника. Възразява още, че СРС
не е обсъдил и възражението му за прекомерност на лихвите и неустойката, както
и не е задължил съда ищеца да представи по делото всички плащания по договора
за кредит.
Въззиваемата страна – ищец „М.ф.м.” АД чрез пълномощник юр.С.,
оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения
в жалбата пороци. Възразява, че ответникът е принал
размера на задължението пред СРС, поради което ищецът оттеглил първоначалното
си искане за назначаване на съдебно - счетоводна експертиза, и като не е
доказал ответника да е заплатил дължимите суми, решението е правилно. Моли
жалбата да не се уважава, претендира разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК, а в обжалваните части и допустимо.
В мотивите на обжалвания съдебен акт са
изложени правни изводи, формирани въз основа на изложените от страните доводи.
Така изложените мотиви на атакуваното решение са ясни и последователни, както и
са съответни на постановения диспозитив.
Недостатъците на мотивите поради тяхната непълнота, въззивният
съд, в съответствие със съдебната практика, намира, че би могло да води до
необоснованост поради допуснати процесуални нарушения, но не и до неговата
недопустимост или нищожност. В случая с обжалваното решение първоинстанционният
съд е и изложил мотгиви за липсата на надвишаване
размера на претендираната от ищеца законна лихва за
забава върху главницата/ сочена и като неустойка/. По отношение приетата за
нищожна клауза за договорна лихва, решението в тази част не е обжалвано, тъй като това искане е
отхвърлено.
При
произнасянето си по правилността на решението в останалите обжалвани части,
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет
на въззивна проверка за правилност следователно по
настоящето дело, е решението в частите, в които исковете са били уважени спрямо
ответника и само относно въведения във въззивното
производство спор относно съобщаването за цесията, прекомерност на искането за
законна лихва за забава/неустойка/, за процесуално нарушение поради несъбиране
на доказателства за плащания, и за неправилно приложение на чл.111 от ЗЗД.
При преценка
правилността на първоинстанционното съдебно решение
в обжалваните части, въззивният
съд намира следното:
Ищецът твръди, че е придобил вземане спрямо ответника по Договор за цесия
от 14.10.2015г., като ответникът е получил сума за
паричен заем по договор за
малък паричн заем № CASH - 10039286/9.10.2012г. между него и цедентта
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД. Поради непогасяване на заема ответника
изпаднал в забава и дължи всички суми,
които не е заплатил по договора, при което и е изпаднал в забава, Ищецът е предявил вземанията си чрез съда
като е подал заявление по чл.410 ГПК пред еъда, по
което е било образувано ЧГД№ 40035/2017г. на
СРС и е издадена заповед за зипълнение, но
поради възражение на дължника предявявя
настоящия иск по чл.422 от ГПК за сумите по заповедта.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по
чл.131 от ГПК, не е оспорил исковете,
не е направил доказателствени искания. Във възражението по чл.414 ТПК подадено по ЧГД №
40035/2017г. на СРС е възразил, че вземането по
кредита е погасено по давност, че не е уведомен
да е прехвърлен дълга му към
ищеца, че не дължи нищо на
ищеца, защото не е сключвал договор
е него.
Първоинстнационният съд
е уважил предявените искове за установяване дължимост
на вземане за главница 332,15 лв., и лихва за забава върху нея/неустойка за
забава/ в размер на 136,18 лв. за периода от 17.5.2013 г. до 19.6.2017 г.,
която сума е в по-малък размер от законната лихва за забава по чл.86 от ЗЗД, са
основателни и доказани, при липсата на спор относно сключването на договора за заем
и получаване то ответника на сумата по този договор. Ответникът не е оспорил и
размера на търсените от ищеца суми, видно от становището на пълномощника му в
откритото съдебно заседание пред СРС. Искът за главницата и за лихвата за
забава/неустойка за забава/ са приети за основателни и доказани, предвид и
приетото за неоснователно възражение на ответника за погасяване на вземането по
давност и за неуведомяване за цесията. Изложените в мотивите на първоинстанционното решение фактически констатации и правни
изводи въззивният съд споделя, и на основание чл.272
от ГПК препраща към тях, без да е нужно да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
По силата на договор за цесия от 14.10.2015 г. кредитодателят
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД е прехвърлила вземанията си към
длъжника С.М.К. по процесния договор. Дори и да няма
убедителни доказателства за уведомяване за цесията на длъжника преди
предявяване на исковата молба, то самото
уведомление за тази цесия, изходящо от цедента и от цесионера, е част от приложенията към исковата молба, и с
връчването на преписа то исковата молба с приложенията към нея, на ответника на
04.09.2018 г., ответникът-длъжник следва да се смята за уведомен с връчването
на уведомлението заедно с исковата молба. Съгласно константната съдебна
практика цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Това е
така, тъй като получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
е факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на
спорното право. Затова той следва да бъде съобразен от съда при решаването на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК - Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Решение № 114 от
07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и Решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., T. К., ІІ T. О. на ВКС. Ето защо и това
възражение по жалбата се явява неоснователно. Дължмият
размер на главницата не е спорен по делото, въпреки оплакването с въззивната жалба относно действията по събиране на
доказателствата, въззивникът не е направил искане съдът да събере нови
доказателства, при което съдът е длъжен да приеме, според приетото за безспорно
пред СРС в заседанието на 8.02.2019 г. относно размера на неплатения дълг.
Неоснователно
е и възражението по жалбата за неправилно приложение на чл.111 от ЗЗД.
Вземанията за заплащане на главницата по договора за кредит, се погасяват с
общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Разсрочването на задължението на
кредитополучателя да върне заетата парична сума на части, не прави задължението
такова за периодични плащания, а е упражняване от страна на кредитора на
правото му да приеме изпълнение на части (арг. от чл.
240, ал. 1 и 4 от ЗЗД във вр. с чл. 66 от ЗЗД).
Разсрочването на главницата не превръща договора в такъв за периодични платежи,
а представлява частични плащания по него./ Р № 261/12.07.2011г. по гр.д. №
795/10г., IV г.о. на ВКС, Р № 28/05.04.2012г.
по гр.д. № 523/11г., III г.о. на ВКС/.
Изискуемостта на последната месечна вноска е настъпила на 02.08.2013 г., поради
което петгодишния давностен срок изтича на 02.08.2018
г. Заявлението е подадено на 20.06.2017 ., с което давността е прекъсната, поради което и вземането за
главница не е погасено по давност.
Но
погасена по давност е лихвата от 17.05.2013 г. до 20.06.2014 г. / 3-години
преди подаване на заявлението/, тъй като вземанията за лихва за забава се
погасяват с 3 годишна давност като периодични вземания, в която смисъл
оплакването по въззивната жалба е частично
основателно- в частта за давностния срок спрямо
вземането за лихва за забава/наречена и неустойка за забава/. Или върху
дължимия размер от главницата 332,15 лв. лихвата за забава, определена от въззивния съд с лихвен калкулатор по реда на чл.162 от ГПК за
периода 2.06.2014 г. 19.06.2017 г. е в размер на 101,25 лв. Ето защо само за
този размер и период искът за лихви е основателен и подлежи на отхвърляне за
разликата до 136,18лв. и период
17.05.2013-19.06.2014 г. като погасен по давност.
Поради частично не съвпадане на крайния извод
на двете инстанции, решението в обжалваните части следва да се томени частично- относно погасения по давност размер и
период на лихвата за забава/неустойка/ и да се потвърди в останалата обжалвана
част.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 51235 от 26.02.2019 г., постановено по гр.д. № 42291/2018 г. на СРС, 163 състав,
В ЧАСТТА, с която е признато
за установено, че С.М.К., дължи
на „М.Ф.М.” АД , неустойка за забава в размер над 101,25 лв.
до 136,18 лв.
и за периода от 17.5.2013 г. до 19.6.2014 г., за която
сума-разлика е
издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 40035/2017г. на СРС, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „М.Ф.М.” АД , ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, срещу С.М.К., ЕГН **********, със
адрес ***, иск по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответник С.М.К., дължи на ищеца „М.Ф.М.” АД
законна лихва за забава/ неустойка за забава/ в размер над 101,25 лв. до 136,18 лв. и за периода от 17.5.2013 г. до 19.6.2014 г., за която сума - разлика е издадена заповед за зипълнение по ЧГД №
40035/2017г. на СРС, поради погасяване
по давност за тази разлика.
ПОТВЪРЖДАВА № 51235 от
26.02.2019 г., постановено по гр.д. № 42291/2018 г. на СРС, 163 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.