Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,09.02. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и седми януари през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М.А-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Кристина
Първанова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1818
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 1687 от 04.01.2019 г., постановено по
гр.д.№ 9109 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО, 67-ми състав, се: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че Н.В. Р. ДЪЛЖИ на
„Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 141,30 лева, представляваща цена за
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.06.2012г. до
м.09.2013г., ведно със законната лихва, считано от 24.07.2015г. до изплащане на
вземането, лихва за забава за плащането на дължимата главница за доставена
топлинна енергия в размер 21,19 лева за периода от 31.07.2012г. до 10.07.2015г.
и сумата 1,02 лева, дължима сума за доставена услуга дялово разпределение за
периода от м.06.2012г. до м.09.2013г., ведно със законната лихва, считано от
24.07.2015г. до изплащане на вземането, които вземания касаят топлоснабден имот- ап.№ 15, находящ
се в гр.София, ж.к.“**********, с абонатен №**** и за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 43940/2015г. по описа на СРС,
67 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за
задължение за доставена топлинна енергия за сумата над 141,30 лева до пълния
предявен размер 396,92 лева, иска за обезщетение за забавено плащане на
главницата за топлинна енергия за разликата над 21,19 лева до 90,14 лева, иска
за доставена услуга дялово разпределение над сумата 1,02 лева до 2,04 лева,
както и иска за обезщетение в размер 0,50 лева за забавено плащане на дължимата
сума за дялово разпределение, касаещо периода от
31.07.2012г. до 10.07.2015г.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС, срещу
решение № 1687/04.01.2019 г., постановено от СРС, 67 състав по гр. д. №
9109/2017 г.
Решението се обжалва в частта, в
която са отхвърлени претенциите на ищеца, както и в частта за разноските.
Въззивникът твърди, че СРС неправилно
е приел, че ответницата не дължи топлинна енергия /ТЕ/ за периода м.05.2013 г.
до м.09.2013 г. като се позовал на сключеното споразумение. Това споразумение
имало частно-правен характер. Следвало ответницата да търси отговорност от
лицето, встъпило в дълг, а не от дружеството-ищец. ЗЕ бил специален и сочел кой
носи отговорност за заплащане на задълженията. Потребителите били длъжни да
заплащат и стойността на отоплението за общи части, както било прието в решение
№ 5 от 22.04.2010 г. по к.д.№ 15/2009 г. на КРБ. Счита, че закона не задължава
ищеца да установява кой е държател на топлоснабдения
имот, респ. кое лице е потребител. Отношенията били възникнали въз основа на
договор и ответницата била обвързана с ОУ, утвърдени от ДКЕВР независимо дали
тя е приела същите. Счита, че от събраните по делото доказателства се
установило пълно и главно, че ответницата е потребител на ТЕ.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
Ответницата по въззивната жалба- Н.В.Р., ответник и пред СРС, е депозирала
отговор по въззивната жалба, в който
излага становище за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното
решение в обжалваната му част. Сочи, че със сключеното на 25.09.2013 г.
споразумение, продавачите и купувачите
били уредили кой дължи задълженията за ТЕ, вкл. изравнителната сметка за
отоплителен сезон 2012 – 2013 г., а именно: до 01.05.2013 г. – от продавачите,
а след 01.05.2013 г. – от купувачите. На 21.10.2013 г. новият собственик Ф.О.О.подала заявление-декларация за откриване на партида на
нейно име. С отговора по исковата молба ответницата била признала дължимостта на сумите за посочения в споразумението период.
От заключението на СТЕ се установил размера на задълженията за реално потребена ТЕ за периода м.06.2012 г.- м.04.2013 г.
Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 15.01. 2019 г., а въззивната жалба е подадена на 29.01. 2019
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва СРС
частично е отхвърли иска по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
В частта, в която претенциите са уважени, решението като необжалвано е
влязло в сила.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 20.08.2015 г. по
ч.гр.д.№ 43940 по описа за 2015 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК, длъжниците по която са Н.В.Р. и Ф.О.О.,
О. е била уведомена на 28.09.2015 г.
По отношение на Н.В.Р.
заповедният съд с разпореждане от 09.12.2015 г. е приел, че заповедта е връчена
при условията на чл.47 ГПК чрез уведомление поради което е влязла в сила и е
разпоредил да се издаде изпълнителен лист.
На 07.10.2015 г. е било подадено
възражение по чл.414 ГПК от Ф.О.О..
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 10.12.2015 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 07. 01.2016 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК. Ответник по същата е Ф.О.О..
На 18.02.2016 г. Н.В.Р. е подала
възражение по чл.423 ГПК във връзка с чл.411, ал.2,т.4 ГПК. Посочено е, че от
2014 г. пребивава в Р Кипър като е ангажирала писмени доказателства. Посочено е
още, че се е разпоредила с имота още през 2013 г. като го е продала на Ф.О.О.. Поискано е от съда да обезсили заповедта за изпълнение
и издадения въз основа на нея изпълнителен лист на основание чл.423, ал.3 вр. с чл.411, ал.4 ГПК.
С определение от 18.12.2016 г.
СГС, ТО по гр.д.№ 9527 по описа за 2016 г. е прието, че от представените с
възражението по чл.423 ГПК писмени доказателства не се установявало, че
молителката има трайно местопребиваване в чужбина; не бил представени
доказателства за доходи, които да позволяват на Р. трайно да се установи в
чужбина. Доколкото, обаче, се установило, че Р. не пребивава на адреса на
апартамента, с който се е разпоредила, СГС е приел, че е налице хипотезата на
чл.423, ал.1,т.2 ГПК- че длъжникът не е получил лично заповедта и в деня на
връчването не е имал своето местопребиваване на територията на Р България.
Затова и заповедта за изпълнение не била надлежно връчена на ответника в
производството по чл.410 ГПК. Като краен резултат СГС е приел възражението като
го е квалифицирал като такова по чл.414 ГПК, а искането за обезсилване на
заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист е
отхвърлил като неоснователно.
С определение от 19.05.2017 г.
СГС е отхвърлил искането по чл.250 ГПК за допълване на определението от
18.12.2016 г. относно искането за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния
лист, издаден въз основа на нея. Приложима била хипотезата на чл.423, ал.3,
изр.2, а не изр.3 от ГПК. След като било прието възражението по силата на
закона било спряно изпълнението на заповедта по чл.410 ГПК. Това действие
следвало да се приложи служебно от съдебния изпълнител до приключване на делото
с краен съдебен акт. Това било достатъчно жалбоподателката
да защити правата си, каквато възможност имала и при предявен от заявителя
установителен иск.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 25.01.2017 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 14. 02.2017 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК. Ответник по същата е Н.В.Р..
Именно въз основа на исковата
молба, подадена на 14.02.2017 г. срещу Н.В.Р., СРС е постановил обжалваното в
настоящето производство, решение.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че от представените по делото писмени
доказателства се установява, че ответницата Р. е била собственик на процесния
ап. № 15, находящ се в гр.София, ж.к.“**********, аб.№
119237, до 14.10.2013 г., на която заедно с М. Р.Р.
продала същия на А.П.М.и Ф.О.О.. От представения по
делото споразумителен протокол от 25.09.2013 г. , сключен по реда на чл.61,
ал.5 от ОУ на ищцовото дружество и предхождащ
покупко-продажбата, се установило, че между Н.В.Р. и М. Р.Р.
като продавачи и купувачите А.П.М.и Ф.О.О.е
постигнато споразумение задълженията за ТЕ до 01.05.2013 г. да са дължими от
продавачите, а тези след 01.05.2013 г.- от купувача М.. При това положение
налице било встъпване в дълг и възражението на ответницата, че не дължи
стойността на ТЕ за периода м.05.2013 г. до м.09.2013 г. За периода м.06.2012
г. до м.04.2013 г. ответницата признала вземането. Стойността на ТЕ за целия
период м.06.2012 г.- м.09.2013 г. възлизала на 776, 37 лв. Задължението на
ответницата Р. възлизало на ½ или 388,19 лв. След приспадане на
стойността на ТЕ за периода м.05.2013 г.- м.09.2013 г. – 105,60 лв. се
получавал резултат от 282,59 лв. или ½ - 141,30 лв. Именно за последния
размер СРС е уважил претенцията на ищеца. Видно от мотивите дължимата сума
представлява стойност на ТЕ, отдадена от сградна инсталация и БГВ. Същевременно
СРС е констатирал, че при съобразяване на заключението на СТЕ, представените по
делото документи за отчет, както и броя на ответниците, нямало как да се получи
претендираната от ищеца сума. Ако се извършело сумиране въз основа на
предявения от ищеца размер, то щяло да се получи вземане в размер по-голям от
реално установения и дължим за периода. По отношение на лихвата е приложено
правилото на чл.162 ГПК като СРС е присъдил сумата в размер на 21,19 лв. или
½ от сумата в размер на 42,37 лв. Относно услугата дялово разпределение
е присъдена сумата в размер на 1,02 лв. също ½ от дължимата сума в
размер на 2,04 лв. Лихва за забава относно тази претенция не е присъдена, тъй
като нямало покана до длъжника.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Решението е правилно:
Правилно първоинстанционният съд
е определил сключеното между продавачите и купувачите споразумение като
встъпване в дълг. Последното е допустимо от законодателството поради което
настоящата инстанция приема, че споразумението не е в противоречие със ЗЕ, в
който смисъл е довода на въззивника. Следва да се отбележи и, че такъв довод от
ищеца /въззивник/ не е бил правен пред СРС.
Самият споразумителен протокол от
25.09.2013 г. е бил известен на ищцовото дружество.
Видно от приложенията към исковата молба, този протокол е представен с исковата
молба, виж л.22 от исковото производство. Ищецът претендира от ответницата
вземания за периода от м.06.2012 г. до м.09.2013 г., а съгласно споразумителния
протокол, продавачката /ответницата/ дължи сумите за ТЕ за периода до
01.05.2013 г. След 01.05.2013 г. задълженията са за купувача- А.П.М., който е
трето за делото лице и не е страна по спора.
Действително, потребителите са длъжни
да заплащат и стойността на отоплението за общи части, както е прието в решение
№ 5 от 22.04.2010 г. по к.д.№ 15/2009 г. на КРБ. В случая СРС е присъдил в
полза на ищеца дължимата от ответницата част от стойността на ТЕ, отдадена от
сградна инсталация поради което въззивната инстанция не намира да е допуснато
соченото от въззивника нарушение.
Останалите доводи на въззивника
са несъответни на спорните по делото обстоятелство, респ. на възприетото от СРС
и изложено като мотиви в обжалваното решение.
Относно изпадането в забава за
заплащане на стойността на услугата дялово разпределение въззивника не сочи
конкретни доводи.
Само за пълнота на изложението ще
споменем, че в ОУ на ищцовото дружество не е
предвиден срок за плащане на тази стойност.
В тази хипотеза платецът
/ответниците/ изпадат в забава след покана, арг. от
чл.84, ал.2 ГПК.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди в обжалваната му част.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата претендира разноски и такива са
сторени в размер на 300 лв. за адв.възнаграждение.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е неоснователно. Адв. възнаграждение е в минималния размер от 300
лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1687 от 04.01.2019 г., постановено по гр.д.№
9109 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО, 67-ми състав в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯ
иска по чл.422 ГПК за задължение за доставена
топлинна енергия за сумата над 141,30 лева до пълния предявен размер 396,92
лева, иска за обезщетение за забавено плащане на главницата за топлинна енергия
за разликата над 21,19 лева до 90,14 лева, иска за доставена услуга дялово
разпределение над сумата 1,02 лева до 2,04 лева, както и иска за обезщетение в
размер 0,50 лева за забавено плащане на дължимата сума за дялово разпределение,
касаещо периода от 31.07.2012г. до 10.07.2015г. и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
Н.В.Р., ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** – адв.В.Т.-В.,
сумата в размер на 300 лв., представляваща
адв. възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: