№ 394
гр. София, 15.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. С.
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20251800500585 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от А. Х. М. срещу Решение № 86 от
29.04.2025г по гр. дело № 1372/2024г. на PC- С., с което е отхвърлена молбата
на жалбоподателя за налагане на мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1, 3 и 4 от ЗЗДН за
защита от домашно насилие срещу Т. Б. М., М. М. М. и Н. М. М. чрез издаване
на заповед за защита по реда на чл. 15 ал. 2 от ЗЗДН. Жалбоподателят оспорва
решаващия извод на първоинстанционния съд, че по делото не бил доказан акт
на домашно насилие под формата на психическо насилие от ответниците.
Счита, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно поради
допуснати противоречия с материалния закон, съществени нарушения на
процесуалните правила, както и необоснованост с оглед събраните по делото
доказателства. Твърди, че е подал в предвидения в закона срок молба до съда с
искане за защита. Анализира целите и функциите на ЗЗДН. Счита, че има
противоречие между приетата от съда дефиниция на психическо насилие по
смисъла на чл. 2 от ЗЗДН и диспозитива на решението. Намира за правилни
съображенията му, че актове на психическо насилие могат да бъдат вербално
насилие (крещене, обиждане, псуване, заплахи, унижение, предизвикване на
страх и изолация), но изразява несъгласие с извода му, че отправените от
ответниците крясъци, обиди, закани и заплахи, не представляват осъществен
акт на психическо насилие от ответниците срещу молителя на конкретната
дата - 27.10.2024г. Изтъква, че на тази дата около 19,00ч., ответниците Т. Б. М.,
М. М. М. и Н. М. М. отишли в дома му, предварително снабдени с дървени
колове, като влезли в двора и започнали да удрят по входната врата, при което
са счупили стъклото на входната врата и страничното стъкло на прозореца на
верандата към втория етаж. Заявява, че в този момент той не си е бил у дома, а
1
там е била само внучката му - З.Д., която много се изплашила. Счита, че
процесното деяние се доказва от присъединената по делото преписка по ДП №
337/2024г по описа на РУ- С., както и от събраните гласни доказателства, като
конкретно се позовава на обяснението, дадено от ответницата Т. Б. в това
досъдебно производство. Намира, че съдът е следвало да кредитира
представения и приет по делото като доказателство запис от камерите, който
безспорно установява извършителите на акта на насилие на посочената дата.
От факта, че същите не живеят на посочения адрес, а там живее самият той,
прави извод, че деянието им е не само акт на домашно насилие, но и сериозно
погазване на установеното в чл. 32 от КРБ право на неприкосновеност на
личния му живот. Позовава се на ангажираните свидетелски показания, от
които се установяват негативните емоции и страх, които обидите, заплахите и
заканите са предизвикали у него, тъй като същите са били отправени по
времето, когато той не си е бил у дома. Счита, че в случая се касае за
упражнено психическо насилие, което се изразява в обиди, закани и заплахи
срещу молителя и семейството му, и то - отправени в неговия дом, като е
довело до предизвикване на отрицателни емоции и насаждане на страх за
неговата и на семейството му безопасност. Прави извод че тези обстоятелства
съставляват домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН. Намира, че
обжалваното решение е неправилно и необосновано и следва да бъде
отменено като такова, а вместо него да бъде уважена молбата му за налагане
на ответниците на исканите мерки за защита по чл.5, ал.1, т.1 и 3 от ЗЗДН.
Обжалва решението и в частта за присъдените в полза на ответниците
разноски в размер на 2300лв., като в случай на отхвърляне на жалбата моли за
намаляване на този размер съобразно правната и фактическа сложност на
делото. Претендира разноски за две инстанции.
Извън срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, но в рамките на определения от
съда едноседмичен срок, е подаден общ писмен отговор от трите въззиваеми
срещу въззивната жалба, които изразяват становище за правилност на
обжалваното решение и за неоснователност на жалбата. Считат, че не е
доказано да са осъществени актове на домашно насилие над молителя А. М..
Изтъкват, че страните са във влошени отношения много отдавна, но това не
следва да се тълкува като акт на домашно насилие. Намират молбата за
неясна, както и че с нея се иска защита за евентуално отправени закани и
обиди към друго лице - З.Д., която е пълнолетна и е следвало самостоятелно
да потърси защита от съда. Подчертават, че в случая защита търси лицето А.
М., който в посоченото време и място дори не се е намирал там. Според
въззиваемите, не може да се кредитират свидетелските показания на самата
З.Д., които единствени сочат визираните в молбата действия срещу нея.
Споделят мотивите на обжалваното решение и молят съда да го потвърди.
Претендират разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се
явява лично и се представлява от адв. А., която поддържа въззивната жалба и
оспорва отговора. Моли съда да уважи въззивната жалба и да отмени
обжалваното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Сочи, че самите ответници признават, че са отишли в дома на доверителя й, за
да поискат обяснения от него (при това - снабдени с колове), а Т. Б. признава -
че е ударила с камък стъклото на вратата. Прави извод, че по този начин те
признават извършения от тях акт. Счита за уточнено, че в случая се касае за
психически акт на насилие - самото нападение в дома, където живее А. М..
Твърди, че и към настоящия момент той се притеснява за живота и здравето на
2
внучката си и се ослушва, когато почука някой извън дома му. Намира, че
съдът не е анализирал и не е кредитирал всички събрани по делото
доказателства, поради което е достигнал до неправилни изводи и е постановил
неправилно и необосновано решение. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по делото, като изтъква, че в първоинстанционното и във
въззивното производство ответниците са ползвали един адвокат и е подаден
един отговор на въззивната жалба. Позовава се на фактическата и правна
сложност на делото.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемите
не се явяват. Представляват се от адв. У., която оспорва въззивната жалба и
поддържа отговора. Моли съда да потвърди обжалваното решение, което
счита за правилно и законосъобразно. Изтъква, че молителят продължава да
твърди, че срещу него е извършен акт на домашно насилие, въпреки че същият
молител на описаната в молбата дата не е бил в жилището, в което са отишли
доверителките й. Счита за недоказано извършването на акт на домашно
насилие, визиран в закона - нито физически, нито психически. Моли съда да
отхвърли подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното
решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Оспорва
възражението за прекомерност, направено от насрещната страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред районния съд доказателства, е описана в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 6 и 7 от ЗЗДН, защита по този закон
може да се търси от пострадал от домашно насилие, извършено от лице, с
което пострадалият се намира в родство по съребрена линия до четвърта
степен включително, както и от лице, с което се намира или е бил в родство по
сватовство до трета степен включително.
Поради това и с оглед удостоверенията за съпруг/а и родствени връзки
(л. 43 – 45 от първоинстанционното дело) съдът намира, че молителят е
надлежно легитимиран да търси защита по ЗЗДН срещу ответниците в
настоящото съдебно производство.
Молбата за защита е подадена от лице по чл. 8, т. 1 от ЗЗДН и в срока по
чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, считан от момента на осъществяване на твърдения акт на
домашно насилие, поради което е процесуално допустима.
Основателността й предполага кумулативно установяване на извършени
действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на конкретните
ответници по отношение на пострадалото лице/лица, както и времето и
мястото на извършването им.
За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените
средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на
производството, както и поради обстоятелството, че проявите на домашно
насилие протичат обикновено в домашна обстановка, а възможностите за
доказването им са ограничени, законодателят разширява кръга на годните
доказателствени средства по тези дела (чл. 13, ал. 2 от ЗЗДН), като придава
3
такова качество и на документи, създадени в хода на административни
процедури, инициирани по повод твърдяното насилие, както и на едностранни
писмени изявления на молителя, обективирани в декларация (чл. 9, ал. 3 от
ЗЗДН), но в случая такава декларация не е подавана.
Поради това претендираният акт на насилие и последиците от него
следва да бъдат доказани със събраните по делото и допустими по ГПК и
ЗЗДН доказателства.
В случая жалбоподателят е релевирал акт на психическо насилие
(психически тормоз), изразяващ се в нанасяне на имуществени вреди на
притежаван от внучката му недвижим имот чрез удари с колове по входната
врата и по прозореца на верандата на втория етаж, както и отправяне на обиди
и закани към него и към семейството му („нещастник“ и „боклук“), от което
той се почувствал изключително притеснен и живее в постоянен страх, че
ответниците отново може да посегнат на семейството и на имуществото му,
както и да му навредят физически.
За да прецени, дали така релевираните обстоятелства съставляват акт на
домашно насилие, съдът взе предвид, че, съгласно чл. 2 от ЗЗДН, домашно
насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо
насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица,
които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка
или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка.
Доколкото дефинирането на едно понятие чрез самото него не носи
никаква информация за същността му, последната следва да бъде разкрита
чрез тълкуване.
По този въпрос настоящият съдебен състав споделя изложените
принципни съображения в Решение № 537 от 17.07.2019 г. на ОС - Сливен по
в. гр. д. № 346/2019 г., съгласно които насилието следва да се дефинира като
действие или поведение, предизвикващо физическо, икономическо,
психическо или емоционално страдание. По- конкретно, „психическото
насилие представлява въздействие върху психиката на жертвата, с което й
се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като
"непристойно поведение, осъществявано през определен период от време,
многократно или систематично и изразено чрез физически действия,
писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено,
които могат да накърнят физическата и психологическата цялост на друго
лице“, което води до извода, че психическото насилие се изразява в
причиняване на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес
посредством специфичния начин, по който едно лице се отнася спрямо друго
лице. Съответно, емоционалното насилие също е вид въздействие върху
психиката на жертвата, но такова, при което се увреждат емоциите й – чувства
и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър, като „…
емоционалното насилие е по-лека форма на психическото“.
Същевременно, съгласно трайната съдебна практика на настоящия съд
(Решение № 407 от 9.10.2013 г. на ОС - София по в. гр. д. № 496/2013 г.),
настоящия съдебен състав (Решение № 109 от 28.03.2019 г. на ОС - София по
в. гр. д. № 167/2019 г.), както и на други окръжни съдилища (Решение № 1978
от 20.11.2014 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3043/2014 г., Решение № 588 от
31.03.2015 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 442/2015 г., Решение № 779 от
30.05.2016 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 837/2016 г., Решение № 3465 от
4
30.07.2019 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 445/2019 г.) “не всяко
нарушение на лично или имуществено благо представлява домашно насилие“.
Поради това, дали описаната от молителя проява отговаря на признаците на
домашно насилие е въпрос по същество, който следва да бъде разрешаван
конкретно и индивидуално по всяко отделно дело.
Съдът намира, че в конкретния случай извършването на сочените от
молителя действия на ответниците (или поне на част от тях) се доказва от
показанията на св. Д., както и косвено – от материалите по ДП № 337/2024г. на
РУ- С. и от показанията на св. А. и св. С.. Не може да се приеме, обаче, че така
установените действия съставляват акт на насилие именно спрямо молителя
поради следните съображения:
Безспорно е, че А. М. не е присъствал на процесните събития, както и че
не се е намирал в сградата на ул. „И.“ № 13 в гр. С. към момента на
извършването им. Следователно, те не биха могли да му въздействат
поради невъзможността да бъдат непосредствено възприети от него.
Наистина, впоследствие внучката му З.Д. му е разказала за тях, но този
начин на запознаване post factum изключва пряката им причинна връзка с
релевираните последици върху психиката на молителя, доколкото в
случая липсват интензивността, акутността и непосредствеността,
характерни за всяко насилие, както и прякото отношение между
извършител и потърпевш, характерно за психическото такова.
Самият молител твърди, а и това се установява от доказателствата по
делото, че жилището, на което са били нанесени материални вреди, е
собственост на трето лице – св. З.Д., а не на молителя. Поради това тези
последици от действията на ответниците (доколкото извършването и
авторството им може да се считат за установени) не засягат
имуществената сфера на молителя М. и няма основание да се приемат за
проява на насилие именно срещу него.
От друга страна, молителят твърди, че е притеснен от действията на
ответниците, което има пряко отношение към съставомерните последици от
релевирания акт на домашно насилие. Притесненията му се доказват от
показанията на св. Д. и св. А.. При това, обаче, според св. А., молителят и
преди случката е приемал Валидол, „ … защото постоянно са в дрязги“, както
и че „ … и преди случката баща ми не беше спокоен, защото непрекъснато
има някакви разправии“ (л. 58-59 от първоинстанционното дело). Поради това
не може да се приеме, че притеснението на молителя е последица само от
процесните събития. Разглеждането им именно в такава светлина (както
декларативно се твърди в молбата за защита и във въззивната жалба), се
дължи по- скоро на трайно влошените му отношения с ответниците, които го
карат да възприема всяко тяхно действие като лично посегателство върху себе
си (въпреки че в случая пострадало лице по- скоро е била св. Д.), но не и на
обективните характеристики на съответното действие и на потенциала му да
5
предизвика съответните последици. Поради това съдът намира за недоказано,
че молителят е бил увреден по посочения от него начин именно от така
релевираните действия на ответниците.
Във връзка с това, съдебната практика (Решение № 3465 от 30.07.2019
г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 445/2019 ) е извела принципно
разрешение, което се споделя от настоящия съдебен състав, че
предназначението на ЗЗДН е да осигури бърза, своевременна и ефективна
защита на определена категория лица, които се намират в реален риск по
повод упражнено върху тях насилие, но „в никакъв случай механизмите,
разписани от този нормативен акт, не могат да се ползват за уреждане на
дългогодишни имуществени или лични спорове между молителя и ответника,
за чието разрешаване са налице други юридически способи“. Направен е
извод, че „не всяко агресивно поведение следва да се квалифицира като
насилие по смисъла на ЗЗДН, а само онова, с което целенасочено се нанасят
вреди на пострадалия, надхвърлящи тези, свързани с влошени отношения
между близки“. В същия смисъл е и Решение № 653 от 31.10.2019 г. на ОС -
Сливен по в. гр. д. № 518/2019 г., съгласно което „от дефиницията, дадена в
чл. 2 ЗЗДН и от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗДН, следва, че в случаите на
твърдяно физическо и емоционално насилие идеята на закона е не да се
изследва поведението на ответника общо и абстрактно, а конкретният
твърдян акт на домашно насилие, индивидуализиран по време, място и
проявна форма“. В сходен смисъл е и Решение № 779 от 30.05.2016 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 837/2016 г., където се приема, че усложнените
междуличностни отношения между родителите, включително пререкания
между родителите относно личните отношения с децата сами по себе си не
представляват домашно насилие, стига да не надхвърлят определени граници.
Още по- категорично е Решение № 537 от 17.07.2019 г. на ОС - Сливен по в.
гр. д. № 346/2019 г., съгласно което „дори да се приеме, че тонът на общуване
между бившите съпрузи е бил груб, нервен и укорителен, следва да се посочи,
че не всяко разногласие между настоящи и бивши съпрузи, дори когато е
осъществено с крайни и резки средства, автоматично следва да бъде
квалифицирано като домашно насилие, тъй като идеята, че такова
представлява абсолютно всеки един акт на невъзпитание, всяко излизане от
добрия тон или всяка проява на негативна емоционалност в общуването,
тангира с абсурд“.
Тези принципни съображения са приложими по аналогия и към
настоящия случай, като може да се обобщи, че при наличие на трайно
влошени отношения между страните до степен на общуване чрез обиди,
закани, псувни, заплахи и провокиране на физическа саморазправа (за каквито
има данни по делото и от двете страни), не може едно конкретно действие да
се разглежда изолирано и да се квалифицира като проява на насилие в общия
контекст на ескалирало и ескалиращо напрежение между тях.
На последно място, съдът намира за неоснователен довода от жалбата,
че действията на ответниците били предизвикали страх у молителя от
евентуално бъдещо агресивно тяхно поведение, тъй като разпоредбите на
ЗЗДН не дават основание за подобно тълкуване и не придават релевантност на
бъдещи несигурни събития. Наистина, съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, опитът за
домашно насилие се приравнява на домашно насилие, но това не означава, че
същото важи и за потенциалната опасност от предприемане на бъдещи
действия, респ. за субективните притеснения на молителя във връзка с това.
6
По така изложените съображения, съдът намира, че релевираните от
молителя действия на ответниците не съставляват акт на домашно насилие
срещу него. Тъй като този извод съвпада с направения от районния съд,
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Независимо от разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН, жалбоподателят е
внесъл държавна такса от 12,50 лв. при подаване на жалбата, поради което не е
необходимо да бъде осъждан за заплащането на такава с настоящото решение.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл,
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемите сторените от тях разноски
във въззивното производство. Такива се установяват в размери от по 1000 лв.
(адвокатски хонорар) за всяка от въззиваемите, но съдът намира за
основателно възражението за тяхната прекомерност, тъй като пред въззивния
съд делото е било разгледано в едно открито съдебно заседание, без събиране
на доказателства и без процесуални усложнения, които да налагат интензивно
участие на адвоката. Също така, осъществяваната от процесуалния
представител защита е идентична по вид и обем и за трите въззиваеми, без да
има различия в техните защитни тези, нито специфични особености,
характерни само за някоя от тях. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 22
от НВАР, както и решението по дело С-438/2024г. на СЕС, претендираното
адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размер от 400 лв. за
всяка въззиваема, т.е. общо 1200 лв.
Въззивната жалба е насочена и срещу разноските, присъдени в
първоинстанционното производство. Следва да се има предвид, обаче, че тази
част от решението не подлежи на въззивно обжалване, тъй като процесуалният
закон предвижда друг, специален ред за защита, а именно – изменение или
допълване на съдебния акт от постановилия го съд по реда на чл. 248 от ГПК.
В този смисъл е както правната теория, така и съдебната практика, според
които сега действащият ГПК не съдържа разпоредба, аналогична на
разпоредбата на чл. 70 от ГПК (отм.), която е предвиждала самостоятелно
обжалване с частна жалба на решението в частта за разноските. Поради това
въззивният съд няма правомощия да разгледа жалбата в тази й част по
същество, тъй като самостоятелно обжалване на решението в частта за
разноските е недопустимо, а същевременно по нея няма постановен
първонистнационен съдебен акт, който да е предмет на въззивно обжалване.
Поради това, след връщане на делото на РС- С., този съд следва да се
произнесе по молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта
за разноските. Едва постановеният по този ред акт на първоинстанционния
съд може да се обжалва – по реда, предвиден за самото първоинстанционно
съдебно решение (арг. от чл. 248, ал. 3 от ГПК).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 86 от 29.04.2025г по гр. дело №
1372/2024г. на PC- С..
ОСЪЖДА А. Х. М. с ЕГН ********** да заплати на Т. Б. М. с ЕГН
********** сумата 400 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА А. Х. М. с ЕГН ********** да заплати на М. М. М. с ЕГН
7
********** сумата 400 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА А. Х. М. с ЕГН ********** да заплати на Н. М. М. с ЕГН
********** сумата 400 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8