Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА
КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА
в.гр.д. № 7758 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 2266 от 06.01.2020 г., постановено по гр. д. № 39983/2018 г. по описа
на СРС, ІII ГО, 138 състав е
признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗЗ във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че Л.С.М., ГГН **********,***, дължи н. „А.З.К.Н.П.З.“ ООД, EИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 1367,91 лв. – главница по
договор за паричен заем № 2627810 от 26.08.2016 г., сключен с „И.А.М.“ АД,
вземането по който е прехвърлено на заявителя по силата на Приложение № 1 от
01.11.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
30.01.2017 г., ведно със законна лихва от 04.01.2018 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 113,24 лв. - лихва за забава в плащането на
главницата за периода от 07.03.2017 г. до 29.12.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 859/2018 г.
по описа на СРС, 138 с-в, като са ОТХВЪРЛЕНИ предявените искове за установяване
съществуване на вземания за главница за разликата над сумата от 1367,91 лв. до
пълния предявен размер от 1469,80 лв. и за лихва за забава за разликата над
сумата от 113,24 лв. до пълния предявен размер от 139,08 лв., както и
предявените искове чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК във вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД за установяване
съществуване на вземания за договорна лихва в размер на 139,51 лв. за периода
от 05.09.2016 г. до 06.03.2017 г. и за сумата от 941,40 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, като ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 140.41 лв. – разноски в исковото
производство и сумата от 57.16 лв. - разноски в заповедното производство, а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК 134.80 лв.
- разноски по делото.
Решението
е постановено при участието н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, като трето лице -
помагач на страната на ищеца.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от Л.С.М. /ответник в
първоинстанционното производство/, чрез пълномощника му адв. Е.Г., в която същото
се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, в частта в която съдът е уважил
предявените искове, както и в частта, с които е осъден да заплати разноски по
делото. В жалбата се излагат съображения, че съдът не е обсъдил в цялост доказателствата
по делото и не е съобразил всички обстоятелства и факти при постановяване на решението
си, с което е уважил предявените искове. Поддържа се, че на 19.03.2018 г. ответникът
е получил на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.01.2018г., по силата на
която е осъден да изплати на ищеца сумата от 2997.39 лв. по договор за паричен
заем, но се твърди, че към този момент, същият не е имал никакви
взаимоотношения с този кредитор, тъй като не е бил уведомен за прехвърляне на
неговия дълг с договора за цесия на 30.01.2017г. Сочи се, че искането за
издаване на посочената заповед за изпълнение не съдържа доказателство за уведомяване
на длъжника по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, поради което счита, че съдът незаконосъобразно
е издал своята заповедта за изпълнение от 11.01.2018г., поради което същата
няма правно действие по отношение на него. В тази връзка се излагат
съображения, че при прехвърляне на вземането по горния договор, цедентът е бил
длъжен на основание чл.99, ал. 3 ЗЗД, да съобщи за прехвърлянето, което ще има
действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Твърди се, че в случая съобщението,
отправено от ищеца като цесионер с пълномощно е връчено с подаване на исковата
молба, а не със заявлението по чл. 410 ГПК, поради което заявлението е
нередовно, което опорочава Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.01.2018
г. и издаването на изпълнителен лист за претендираните суми. Сочи се, че в този
случай исковете се предявяват като осъдителни, поради което предявените
установителни искове са недопустими, след като не дават търсените резултати -
осъдителен диспозитив.
Предвид
изложеното, моли съда да отмени обжалваното решение, в частта, в която частично
са уважени исковете и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна „А.з.к.н.п.з.“ ООД /ищец в първоинстанционното производство/ не е депозирала
писмен отговор по въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор по въззивната жалба от
третото лице – помагач по делото „А.з.с.н.в.“ ЕАД, в който същата се оспорва
като неоснователна, поради което моли съда да я остави без уважение, а решението
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В депозирана молба на 17.09.2021
г. поддържа депозирания отговор на въззивна жалба по изложените съображения,
прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
За
да уважи предявените искове по чл. 422 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че
по делото се установява наличието на валидно облигационно отношение по договор
за паричен заем № 2627810 от 26.08.2016 г., с който ответникът Л.С.М. – в
качеството на заемополучател е получил от заемодателя „И.А.М.” АД заемната сума
от 1700 лева, като същият се е задължил да върне заема на 27 седмични
погасителни вноски, всяка от които в размер от 69.97 лева, при общ размер на
плащанията от 1889,19 лв., като уговореният между страните фиксиран годишен
лихвен процент е в размер на 40,00 %, а ГПР е 47,31 %.
Прието
е от СРС, че доколкото падежите по всички погасителни вноски са настъпили, в
тежест на ответника е възникнало задължението да върне дължимата главница в
размер на 1700 лева и договорната лихва в размер на 189,19 лв., уговорена от
страните, като възнаграждение за заемодателя за периода на действие на
договора.
В
производството е доказано, чрез събраните писмени доказателства, че на
30.01.2017 г. между дружеството-заемодател и „А.з.к.н.п.з.” ООД е сключен
договор за цесия.
В
производството е доказано, че на 30.01.2017 г. между заемодателя „И.А.М.“ АД и ищеца
„А.з.к.н.п.з.” ООД е сключен договор за цесия с Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.11.2017
г.
По
делото се установява и реално прехвърляне на вземанията на ищеца по договора за
паричен заем срещу ответника. От представеното Приложение № 1 към договора за
цесия е видно, че в полза на ищеца е прехвърлено вземането срещу ответника по
процесния договор за заем № 2627810 от 26.08.2016 г.
По
делото е представено и пълномощно, по силата на което прехвърлителят по
договора за цесия „И.А.М.“ АД, чрез законния си представител е упълномощил
купувача по договора за цесия „А.з.к.н.п.з.“ ООД, да уведоми от името на
предишния кредитор длъжниците по всички вземания, които дружеството е цедирало
съгласно рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г.,
включени в което и да е приложение № 1, неразделна част от договора за цесия,
като СРС е приел, че по силата на посоченото пълномощно, ищецът е бил надлежно
упълномощен да уведоми всички длъжници за прехвърлените вземания - т. 4.5. от
договора за цесия.
В
настоящия случай се установява и прехвърляне на спорното право в хода на
производството – представен е договор за цесия от 03.05.2019 г., сключен между
ищеца „А.з.к.н.п.з.” ООД и подпомагащата страна „Агенция за събиране на
вземанията”ЕАД. Предвид липсата на съгласие на двете страни, производството е
продължило между първоначалните страни, а носителят на вземането по договора за
цесия от 03.05.2019 г. се явява обвързан от съдебното решение на основание
чл.226, ал. 3 ГПК, а наред с това е конституирано като трето лице помагач.
Първоинстанционният
съд е приел, че ответникът е бил надлежно уведомен за цесията с получаване на
уведомлението като приложение към исковата молба, с което е спазена
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Спорът
пред въззивната инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания е концентриран върху това дали цесията е породила действие по
отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и
за него ефект.
Настоящият
съд намира, че доводите на ответника, релевирани във въззивната жалба за липса
на уведомяване на длъжника /ответник/ по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за
извършената цесия са неоснователни.
Връчването
на съобщението за сключения договор за цесия от цедента на длъжника, съгласно
изискването на чл. 99, ал. 3 пр.1 ЗЗД има за цел длъжникът да бъде известен за
кредитора, на който следва да изпълни надлежно, за да бъде предотвратено
изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. Ето защо и с цел
гарантиране на сигурността на длъжника да изпълни именно на овластения кредитор
по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД изисква
уведомяването за сключения договор за цесия да бъде извършено от предишния
кредитор - цедент. В разпоредбите, обаче липсва изрична забрана съобщаването на
длъжника да бъде извършено от надлежно упълномощено от цедента трето лице,
което в случая е цесионерът.
Непротиворечива
е съдебната практика, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл.
290 ГПК /решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. II т. о., ВКС Решение
№ 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156
от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др./ е прието, че ако
към исковата молба по иск на цесионера срещу длъжника е приложено уведомление
на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до
длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване
за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да
бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. Подобно становище е
застъпено и в решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ВКС и решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, в
които се приема, че цесията следва да се счита за надлежно съобщена на длъжника
и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение на
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане, в който случай прехвърлянето на вземането поражда действие
и по отношение на длъжника. Когато уведомлението за настъпилото прехвърляне на
вземания е направено от което и да е трето лице, изрично упълномощено от
цедента, което може и да е цесионера, то постига целта си за уведомяване на
длъжника за сключения договор за цесия, както и на кого следва да изпълни
надлежно задължението си. Връчването на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД няма
характер на лично и незаместимо действие, поради което и няма правна пречка то
да бъде извършено от пълномощник на цедента.
В
процесния случай по делото е представено изрично пълномощно за учредена
представителна власт от цедента в полза на ищеца за съобщаване на цесията на длъжниците.
Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника
за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални
изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията,
съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от
цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която
цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този
начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при
разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно
правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по аргумент за по-силното
основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионера от
цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден начин за нотифициране на
цесията, поради което въззивният съд намира, че ищецът се легитимира като
действащ от името на цедента да уведоми длъжника за извършените цесии.
В
този случай, уведомяването за цесията е настъпило в хода на исковия процес.
Дори да се приеме, че представените по делото уведомления за цесията от
предишните кредитори по договора не са връчени надлежно на ответника преди
образуване на исковия процес, то, доколкото уведомлението е представено като
приложение към исковата молба, връчването му на ответника в хода на процеса
следва да бъде зачетено като правнорелевантно обстоятелство. Следователно с
връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие
спрямо длъжника. Съобщаването на цесията е настъпило с връчване на въпросното
уведомление като приложение към исковата молба, като връчването е извършено на
ответника чрез пълномощника му адв. Е.Г.. Следователно, уведомлението като
редовно връчено се счита за достигнало до знанието на ответника с връчения му
препис от исковата молба, която обективира волеизявление за нотификация на
цесионера, поради което ответникът се счита за редовно уведомен за
прехвърлянето на вземането и същият е обвързан от неговите последици. Поради
изложеното, съдът намира за неоснователни наведените във въззивната жалба
доводи за недопустимост на предявените установителни искове.
Предвид
установеното съществуване на главното вземане в претендирания размер, за който
страните не спорят, настоящият състав намира, че установено се явява и вземането на
лихва за забава върху дължимата главница. Във връзка с наведените от ответника доводи за неравноправност, въз
основа на което и нищожност на клаузите за лихва в потребителския договор,
въззивният съд намира следното:
За
да е налице нищожност на клаузите за лихва, годишния процент на разходите и
неустойката, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на
чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните
предпоставки - клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципът
за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или
последната да е сключена в ущърб на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с
Директива 93/13, система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика както от гледна
точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като
това го принуждава да приема предварително установените от продавача или
доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от
14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени,
когато те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой
потребители на кредитни услуги. В този случай, те са предварително изготвени от
търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им - арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са
индивидуално уговорени клаузите. В настоящия случай, ищецът не е провел пълно и
главно доказване за индивидуална уговореност на посочените клаузи. В ЗЗП е
предвидено изискването към търговците, при формулиране на отделните уговорки в
договора да е използван ясен и разбираем език - от формална и граматическа
страна, като въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят
следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от
сключване на договора.
В
настоящия случай, видно от клаузата на чл. 6 от договора за паричен заем, процесната договорна лихва е с фиксиран
размер за целия период на действие на договора /40,00%/, което означава, че
структурата и не разкрива други съставни компоненти. Ето защо, следва да се
заключи, че клаузата е формулирана ясно и разбираемо, така че същата дава
възможност на заемателя без да използва специални знания да предвиди размера и
за целия период на ползване на заемната сума, т.е. икономическите последици от
него. Следователно, в случая не е налице основание да се счита, че чрез
уговаряне на клауза за договорна лихва се достига до значително неравновесие
между двете страни по договорното правоотношение.
Въззивният
съд намира, че в случая не е налице и нищожност на клаузата, определяща
годишния размер на разходите. Законово е предвиден максимален лимит на годишния
процент на разходите, представляващ забрана за надвишаване петкратния размер на
законната мораторна лихва /чл. 19, ал. 4 ЗПК/. В процесния договор за заем е
посочено, че годишния процент на разходите е в размер на 47,31 %, което е в
допустимите граници, предвид че размера на законната лихва е в размер на 10
пункта над основният лихвен процент на Българската народна банка за периода
/чл. 1, ал. 1 т. 1 ПМС № 72 от 08.04.1994 г./ - 10,02 %.
Въззивният
съд намира, че правилно първоинстанционният съд е определил и размера на
дължимата главница и договорна лихва, като е съобразил размера на извършените
плащания по договора за заем от ответника в общ размер на 521,26 лв. /съобразно
направеното признание от ищеца по чл. 175 ГПК/, поради което и законосъобразно
и правилно е приел, че са погасени задълженията за договорна лихва за периода
от 05.09.2016 г. до 06.03.2017 г. и за главница за разликата над сумата от
1367,91 лв. Законосъобразно е била присъдена от СРС и законна лихва върху непогасения
остатък от главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК,
както и лихва за забава за периода от 07.03.2017 г. до 29.12.2017 г., чийто
размер правилно е бил определен от съда по реда на чл. 162 ГПК на 113.24 лв.
Във
връзка с изложеното, въззивният съд намира, че правилно първоинстанционният съд
е приел, че исковете за установяване съществуване на вземания за главница и
лихва за забава са основателни и следва да бъдат уважени до приетите от СРС
размери, а до пълните им предявени размери да бъдат отхвърлени.
При
липсата на други конкретни оплаквания в жалбата срещу формираните в решението
фактически и доказателствени изводи и след съобразяване на чл. 269, изр.2 ГПК,
съдът при условията на ограничен въззив не дължи служебна проверка за
правилност на решението в останалата част и приема същото за правилно в тази част.
Крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал.1, изр.1, следва да се потвърди в частта, с
която са уважени исковете, а в останалата част, с която са отхвърлени исковете,
като необжалвано е влязло в сила.
По
разноските:
При
този изход, разноски за въззивното производство се следват само на въззиваемата
страна, но предвид обстоятелството, че от страна на същата не е заявена
претенция за разноски, такива не следва да се присъждат в настоящото
производство.
Неоснователно
е и искането за присъждане на разноски н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, като в тази връзка
следва да се отбележи, че дружеството като трето лице помагач на страната на
ищеца, поначало няма право на разноски, независимо от изхода на делото, с оглед
изричната разпоредба на чл. 78, ал. 10 от ГПК.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2266 от
06.01.2020 г., постановено по гр. д. № 39983/2018 г. по описа на СРС, ІII ГО, 138 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗЗ във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.С.М.,
ЕГН **********,*** дължи н. „А.З.К.Н.П.З.“ ООД, EИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** сумата от 1367,91 лв. – главница по договор за паричен заем
№ 2627810 от 26.08.2016 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземането по който е
прехвърлено на заявителя по силата на Приложение № 1 от 01.11.2017 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г., ведно със
законна лихва от 04.01.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от
113,24 лв. - лихва за забава в плащането на главницата за периода от 07.03.2017
г. до 29.12.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 859/2018 г. по описа на СРС, 138 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участие на
подпомагаща страна на страната на ищеца „А.З.С.Н.В.” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.