Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 26.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 16177 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 475483 от 22.08.2018 г., постановено по гр. д. № 49227/2013 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 37 състав, е осъден А.И.К., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Л.к.С.л.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД сумата 897.44 евро (осемстотин деветдесет и седем евро и 44 цента) – незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 17.06.2008 г. за периода 01.12.2010 г. – 22.03.2011 г., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 500 евро (петстотин евро) – неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно разд. ХІ, т. 3 от договора, заедно със законната лихва върху посочените суми от 27.11.2013 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 245.35 евро (двеста четиридесет и пет евро и 35 цента) – лихва за забава върху дължимите лизингови вноски за периода 01.04.2011 г. – 26.11.2013 г., като е отхвърлен искът за заплащане на неустойка по разд. ХІ, т. 3 от договора за лизинг до пълния предявен размер от 3263 евро. Отхвърлени са исковете на „Л.к.С.л.“ ЕАД, срещу А.И.К. за заплащане на сумата 1 074.30 евро – неустойка за забавено плащане на лизингови вноски по разд. ІV, т. 6.1 от договора за лизинг от 17.06.2008 г. за периода 06.07.2010 г. – 22.03.2011 г., както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 293.72 евро – лихва за забава върху посочената неустойка за периода 01.04.2011 г. – 26.11.2013 г. С решението е осъден А.И.К. да заплати на „Л.к.С.л.“ ЕАД сумата 344.14 лв. (триста четиридесет и четири лева и 14 ст.) – разноски по делото. С решението също така е осъден ищецът „Л.к.С.л.“ ЕАД да заплати на А.И.К. сумата 801.33 лв. (осемстотин и един лева и 33 ст.) – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Л.к.С.л.“ ЕАД, чрез юрк. П.П., в частта, в която отхвърлен иска по чл. 92 от ЗЗД за неустойка в размер на 1074.30 евро за периода 06.07.2010 г. – 22.03.2011 г., в частта, в която отхвърлен иска за законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху неустойката в размер на 293.72 евро за периода 01.04.2011 г. – 26.11.2013 г., както и в частта, в която бил частично отхвърлен иска за неустойка на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД в размер на 2763 евро, като са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Във въззивната жалба са изложени твърдения, че съдът неправилно бил приел, че в случая следвало да се приложи ЗЗП, сделката била търговска и клаузите по сключения договор били индивидуално уговорени, като не били направени възражения от ответника в тази насока. Съдът неправилно бил отхвърлил изцяло иска за неустойка по чл. 92 от ЗЗД, като в хода на делото било доказано наличието на облигационна връзка между страните, като ответникът не бил представил доказателства за извършване плащане в срок, поради което се дължала определената в договора неустойка, като ответникът бил недобросъвестен, тъй като продължил да ползва веща. Посочва се, че страните не били ограничили размера на неустойката, с което са гарантирали нейната обезпечителна и обезщетителна функция. По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се посочва, че лихвата като законна санкция била дължима поради неизпълнението на задължението на ответника да заплати мораторната неустойка на падежа ѝ. По отношение на частично отхвърления иск по чл. 92 от ЗЗД се посочва, че договорът бил развален по вина на лизингополучателя и лизингодателят е имал право да развали договора. Неустойката по разд. ХІ, т. 3 не се дублирала с неустойката по раздел IV, т. 6.1., защото не дължала на различно основание, като страните са договорили, че същата се дължала независимо от останалите обезщетения и неустойки. Въззивникът не следвало да доказва нито претърпени вреди, нито размера на претърпените вреди, а се дължала поради разваляне на договора по вина на лизингополучателя. Претендира разноски.

Въззиваемата страна А.И.К., чрез адв. С.Ц. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва, че в ответникът не бил търговец и не бил договарял индивидуално условията на договора. Правилни били изводите на съда, че клауза за лихва в размер на 365 % била нищожна. Посочва се още, че твърденията за извършените разходи били въведени за пръв път във въззивната жалба, като ищецът не бил оспорил приетото заключение на вещото лице, като от неизпълнението не бил претърпял никакви вреди.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от А.И.К., чрез адв. С.Ц., в частта, в която ответникът е осъден да заплати сумата от 897.44 евро, представляваща лизингови вноски по договор за лизинг от 17.06.2008 г. за периода 01.12.2010 г. – 22.03.2011 г., в частта, в която уважен иска на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 245,35 евро лихва за забава върху дължимите лизингови вноски за периода 01.04.2011 г. – 26.11.2013 г., както и в частта, в която на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е осъден да заплати сумата от 500 евро неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно разд. ХІ, т. 3, като са изложени твърдения за неправилност на решението в обжалваната част, което било постановено в нарушение на материалния закон. По отношение на иска за лизингови вноски се посочва, че съдът не бил взел предвид, че автомобилът е бил върнат и договора е бил развален, като при връщане на автомобила не били претендирани никакви лизингови вноски. По отношение на иска по чл. 92 от ЗЗД се посочва, че клаузата била нищожна, доколкото се приравнявала на пълно неизпълнение. При развалянето на договора лизингодателят търпял вреди, но поради връщане на колата същият не търпял вреди, като дори се е бил облагодетелствал от нейната продажба то следвало размерът на неустойката да бъде намален до минималния размер. По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД същият бил акцесорен и с отмяна на решението по иска по чл. 345, ал. 1 ТЗ във вр. с .чл. 232, ал. 2 от ЗЗД същият следвало да бъде отхвърлен. Пред въззивния съд процесуалния представител на въззивника-ответник поддържа въззивната жалба и претендира разноски, за което представя списък в чл. 80 от ГПК.

Въззиваемата страна „Л.к.С.л.“ ЕАД, чрез юрк. П.П. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва, че до момента на развалянето договорът е действал между страните, поради което се дължали всички суми за лизингови вноски и неустойки. Правилно било и решението в частта, в която били уважени исковете по чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата подадена от „Л.к.С.л.“ ЕАД, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Жалбата подадена от А.И.К., с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са осъдителни искове от „Л.к.С.л.“ ЕАД срещу А.И.К. с правно основание на чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът му дължи суми във връзка с договор за лизинг от 17.06.2008 г.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 37 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение на правилността му намира следното:

По делото за безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени следните обстоятелства, че на 17.06.2008 г. между ищеца като лизингодател и ответника като лизингополучател е сключен процесния договор за лизинг на сочения от ищеца автомобил, който договор бил развален с писмо от 14.03.2011 г., като автомобилът е върнат на ищеца на 22.03.2011 г., както и че ответникът е заплащал лизинговите вноски по договора за периода от сключването му до 30.11.2010 г., като безспорно било наличието на сочените от ищеца клаузи за неустойка по договора.

Посочените обстоятелства се установяват от представени лизингов договор № 11534/17.06.2008 г., сключен между ищеца и ответника, по силата на който ищецът е придобил автомобил с марка „Пежо“, модел „207 Premium“, с номер на шаси VF3WC5FWC34386734, като на ответника е предадена лизинговата вещ. В раздел IV е предвидено, че лизинговата цена, която лизингополучателят се задължавал да плати била в размер на 16314.97 евро с включен 20 % ДДС. Първоначалната вноска е уговорена в размер на 2853.06 евро, а останалата сума следвало да бъде изплащана в периода от 05.07.2008 г. до 05.06.2013 г. на 60 равни месечни вноски, всяка от които е в размер на 224.36 евро и се дължи на първо число на всеки нов месец от срока на договора. В т. 6.1, раздел IV е предвидено, че в случай на забава от страна на лизингополучателя с повече от пет дни, то дължи обезщетителна неустойка в размер на 1 % върху дължимото плащане за всеки ден забава, считано от първия работен ден след петия, като ако договорът бъде развален и до датата на развалянето лизингополучателят не е платил на лизингодателя дължимите вноски и/или неустойки, то лизингополучателят дължи и законна лихва за забава на тези плащания, считано от датата на развалянето на договора. Съгласно т.1 от раздел XI от договора същият може да бъде развален едностранно от лизингодателя, без да дава срок, като една от предвидените предпоставки за разваляне в б. „ж“, а именно при условията на т. 1 от раздел IX на договора, съгласно която при неплащане на лизинговите вноски или друго дължимо плащане от страна на лизингополучателя, включително такова за ремонт, лизингодателят има право да развали едностранно договора, като лизингополучателят дължи неустойка по т. 6.1 от раздел IV от договора. В т. 3 от раздел XI, е предвидено, че при пълно неизпълнение на лизингополучателя и/или като обезщетение в следствие претърпени от лизингодателя вреди от разваляне на договора по вина на лизингополучателя, същият дължи на лизингодателя и обезщетителна неустойка за пълно неизпълнение в размер на 20 % от лизинговата цена в допълнение към другите неустойки и/или обезщетения. В цитираната клауза от договора е посочено и че неустойката се дължи винаги от лизингополучателя при разваляне на договора, дори и когато лизингодателя не е претендирал неплатена цена. Към лизинговия договор е представен и погасителен план, в който е посочен размерът на дължимите лизингови вноски и техния падеж, както и приемо-предавателен протокол от 20.06.2008 г., съгласно който автомобилът е бил предаден от ответника.

По делото е представено писмо с изх. № 774/14.03.2011 г., съгласно което ищецът е уведомил ответника за наличието на незаплатени суми по договор 11534, като е предоставен тридневен срок за погасяване на задълженията, като в случай на неплащане на основание т. 1 от раздел IX договорът следвало да се счита за едностранно развален, като видно от представеното известие за доставяне същото е било връчено лично на ответника на 28.03.2011 г.

Съгласно представени по делото приемо-предавателен протокол от 22.03.2011 г. по договор № 11534/17.06.2008 г., автомобил марка „Пежо“, модел „207 Premium“, с номер на шаси VF3WC5FWC34386734 е бил предаден от ответника на ищеца.

По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че незаплатените лизингови вноски за периода м.12.2010 г. до м.03.2011 г. възлизали на 897.44 евро. Съгласно заключението размерът на неустойката от 1% за всеки просрочен ден върху платените със закъснение лизингови вноски за периода м.07.2010 г. – м.11.2011 г. възлизал на 787.50 евро, а размерът на неустойката от 1% за всеки просрочен ден върху незаплатените лизингови вноски за периода м.12.2010 г. – м.03.2011 г. възлизал на 583.46 евро. Вещото лице е посочило, че размерът на законната лихва върху незаплатените лизингови вноски за периода от 01.04.2011 г. до 26.11.2013 г. възлизала на 250.77 евро, а размерът на законната лихва върху натрупаната неустойка в общ размер от 1325.96 евро за периода от 01.04.2011 г. до 26.11.2013 възлизала на 370.51 евро.

По делото е приета и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че окончателната остатъчна стойност на автомобилът била 10982.16 лв., като на 24.08.2012 г. била извършена продажба на върнатия автомобил за сумата от 8274.90 евро, като разликата от 5202.14 лв. между продажната цена от 8274.90 евро /16184.30 лв./ и сумата на остатъчна стойност 10982.16 лв. била печалба за лизингодателя прието е и втори допълнително заключение по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което размерът на законната лихва върху сумите на месечните вноски платени със забава за времето от 6-то число на месеца до датата на плащането възлизали на 43.93 евро.

По иска с правна квалификация чл.345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният иск по чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от ищеца следва да бъде установено при условие на пълно и главно доказване 1. наличието на валидно сключен договор за лизинг през исковия период обвързващ страните с уговорени лизингови вноски в претендирания от ищеца размер и 2. че лизингодателят е изпълнил своето задължение по договора да предаде лизинговата вещ на ответника-лизингополучател, като съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК в тежест на ответника е да установи, че е заплатил дължимите лизингови вноски за процесния период. 

Предвид изложените от въззивника доводи, настоящият състав намира, че между страните е безспорно, че през исковия период са били обвързани с валиден договор за лизинг на автомобил, като няма спор, че лизинговата вещ е била предадена на ответника в качеството му на лизингополучател. Тези факти се установяват и от представените по делото доказателства – договор за лизинг № 11534/17.06.2008 г., като от представения приемо-предавателен протокол от 20.06.2008 г., се установява, че ответникът е получил процесния автомобил на посочената дата. Съгласно приемо-предавателен протокол от 22.03.2011 г. се установява, че на посочената дата автомобил марка „Пежо“, модел „207 Premium“, с номер на шаси VF3WC5FWC34386734 е бил върнат от ответника на ищеца. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че незаплатените лизингови вноски за периода м.12.2010 г. до м.03.2011 г. възлизали на 897.44 евро, като от ответника не са представени доказателства, че същият е заплатил дължимите лизингови вноски за периода от м.12.2010 г. до м.03.2011 г. С оглед на гореизложеното, доколкото по делото е установено, че за периода 01.12.2010 г. до 22.03.2011 г. при действието на процесния договор за лизинг, ответникът е ползвал автомобила предмет на договора без да заплати дължимите лизингови вноски, то предявеният иск с правна квалификация чл. 354, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен за сумата до 897.44 евро, като в тази връзка оплакванията направени от въззивника-ответник за недължимост на посочената сума се явяват неоснователни.

По исковете с правна квалификация чл. 92 от ЗЗД:

Институтът на неустойката по аргумент от чл. 92, ал. 1 от ЗЗД има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тя има договорен характер, като от една страна обезпечава изпълнението на поетите с договора задължения, а от друга като форма на договорната отговорност, служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е да докаже наличието на договор за лизинг с уговорка за неустойка, в случай, че лизингополучателят не изпълнява задълженията си по договора, както и в какъв размер е възникнало вземането за неустойка в патримониума на лизингодателя. При доказване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е възложено да докаже, че е изпълнил задълженията си по договора.

Ищецът е претендирал присъждането на неустойка за забава върху всяка една от просрочените лизингови вноски от датата на падежа на конкретната вноска до 22.03.2011г., както и неустойка за разваляне на договора.

Съгласно т.6.1 от раздел IV от лизингов договор № 11534/17.06.2008 г., между страните е уговорено, че в случай на забава с повече от пет дни, лизингополучателят дължи неустойка в размер на 1 % върху дължимото плащане за всеки ден забава, считано от първия работен ден след петия, като ищецът претендира неустойка в размер на сумата от 1074 евро за периода от 06.07.2010 г. до 22.03.2011 г. С отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение за прекомерност на неустойката за забава. Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съгласно приетото в т. 3 от тълкувателното решение неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.

Горепосочената клауза на т.6.1. от раздел IV от договора е израз на признатата в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката обаче сам по себе си е ирелевантен за валидността на неустоечната клауза, ако тя не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения. Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената по този начин неустойка безспорно отговаря на присъщата й съгласно чл. 92, ал.1 ЗЗД обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира точното в качествено отношение изпълнение на възложените работи. Съпоставена обаче със стойността на очакваните вреди от евентуалното забавено изпълнение, неустойката излиза извън другите две обичайни нейни функции - обезщетителната и санкционната. Санкционирането на лизингополучателя с неустойка е предвидено единствено и само за обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение на паричното задължение за лизингови вноски по договора, поради което и стойността на очакваната вреда, за която лизингодателят би имал право на обезщетение в хипотезата на забавено изпълнение, се съизмерява с установения от закона размер на обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, евентуално пропускът от реализиране на доход под формата на възнаградителна лихва. При липса на уговорка за неустойка лизингодателят би могъл да претендира от лизингополучателя обезщетение за вредите по общите правила на чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на основния лихвен процент, увеличен с десет пункта, в конкретния претендиран период е възлизал от 10.17 % до 10.19%. Предвидената неустойка в 1 % за всеки ден на неизпълнението надхвърля многократно очакваната вреда от забавеното изпълнение. С оглед съотношението ѝ спрямо евентуалната вреда неустойката несъмнено дерогира уредената в чл. 92, ал.1 ЗЗД и целена от страните обезщетителна функция, а предвид размера ѝ, надхвърля и придадената ѝ от договарящите санкционна функция. Уговореният начин на формиране на неустойката, преценяван съобразно конкретните обстоятелства по делото и изброените в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.07.2010 г. на ОСТК на ВКС примерни критерии, предпоставя отнапред недопустимо обогатяване на лизингодателя за сметка на лизингополучателя, което мотивира у съда извода, че съдържащата се в раздел ІV, т.6.1 от процесния договор за лизинг клауза за неустойка противоречи на основния принцип за справедливост и добросъвестност в търговските правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Нищожността на клаузата за неустойка съставлява отрицателен юридически факт, който е препятствал възникването на вземането за неустойка, предвид на което и предявеният иск с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД като неоснователен следва да бъде отхвърлен. С оглед на гореизложеното изложените доводи във въззивната жалба на въззивника – ищец в тази връзка се явяват неоснователни.

По отношение на претендираната договорна неустойка поради разваляне на договора в размер на 20% от лизинговата цена по раздел XI от договора за лизинг, настоящият състав намира следното. В процесния договор за лизинг е включена и клауза задължаваща лизингополучателя за заплащане на неустойка при разваляне на договора по негова вина, като размерът и е определен като 20 % от лизинговата цена. За да бъде уважена исковата претенция за присъждането на неустойката за разваляне, следва да се установи, че процесния договор е бил развален и то поради виновното поведение на ответника.

Съгласно чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде подходящ срок на длъжника за изпълнение, с предупреждение, че  след изтичане на срока ще смята договор за развален. Същевременно нормата на чл. 87, л. 1 от ЗЗД е с диспозитивен характер, поради което е възможно, страните да договорят и условия, при които договорът да бъде развален и без да е необходимо предизвестие. В разглежданата хипотеза страните са договори друго в т. 1 от раздел XI, а именно че ищецът може да развали договора едностранно без да дава срок в конкретно изброени случаи, сред които е и незаплащането на лизинговите вноски. С оглед изложеното, по-горе настоящият състав намира, че за лизингодтеля са били налице условията по т. 1, б. „ж“ от раздел XI за разваляне на договора без предизвестие, като за целта е достатъчно единствено изявлението на изправната страна да е достигнало до ответника. По делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че договорът е бил развален с писмо от 14.03.2011 г., като автомобилът е върнат на ищеца на 22.03.2011 г., които обстоятелства се установяват и от самото представено писмо с изх. № 774/14.03.2011 г., както и от известието за доставянето му. Настоящият въззивен състав намира, че по делото е установено при условие на пълно и главно доказване, че договорът за лизинг, обвързващ страните по делото, е бил надлежно развален с едностранно изявление на лизингодателя, в съответствие с уговореното между страните, като именно виновното поведение на ответника – незаплащане на дължими лизингови вноски, е станало повод за това.

С разпоредбата на т. 3 от раздел XI на процесния договор за лизинг страните са уговорили, че при пълно неизпълнение от страна на лизингополучателя /ответника/ и/или като обезщетение вследствие претърпени от лизингодателя вреди от разваляне на договора по вина на лизингополучателя, лизингополучателят дължи на лизингодателя обезщетителна неустойка в размер на 20% от лизинговата цена по т.1, р. IV в допълнение към другите обезщетения и/или неустойки. С изречение последно от същата норма страните изрично са уговорили съдържанието на понятието „пълно неизпълнение на лизингополучателя“ по смисъла на договора за лизинг. Пълно неизпълнение страните са се съгласили, че е налице в случаите по т.1, р. XI от договора, при наличието на които хипотези лизингодателят може едностранно да развали договора за лизинг без да дава срок, между които и б. „ж“, на която ищецът се позовава. Същата препраща към условията на т.1, р. IX, пр.1 от договора за лизинг, а именно неплащане на лизингова вноска. По делото се установи, че ответникът е останал задължен за плащането на лизингови вноски по договора за лизинг, предвид на което настоящият съдебен състав приема, че е налице уговореният с нормата на т. 3 от раздел XI на процесния договор за лизинг вид неизпълнение от страна на лизингополучателя.

В разпоредбата на т. 3, раздел ХІ от договора страните отнапред са определили размера на обезщетението, което лизингополучателят дължи на лизингодателя за търпените от последния вреди от уговорения вид неизпълнение на лизингополучателя. Размерът на вредите във връзка с чл. 92 ЗЗД и изричната воля на страните по т. 3, раздел ХІ от договора е 20 % от лизинговата цена, като размерът на неустойката изчислен по реда на чл. 162 от ГПК възлиза на 3263 евро.

Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената по този начин неустойка отговаря на присъщата й съгласно чл. 92, ал.1 ЗЗД обезпечителна функция, тъй като е предназначена да стимулира точното в качествено отношение изпълнение на договора. Съпоставена със стойността на очакваните вреди от евентуалното едностранно разваляне на договора поради неизпълнение по някоя от 13-те хипотези на раздел XI т. 1, към момента на сключване на договора, неустойката в размер на 20% от лизинговата цена е съответна и на другите две обичайни нейни функции - обезщетителна и санкционна. Предвид изложеното, възражението за нейната прекомерност е неоснователно, като неправилно е приложена и разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД и същата не е следвало да бъде намалявана. Ето защо предявения иск в размер 3263 евро неустойка за разваляне на договора следва изцяло да бъде уважен. С оглед на гореизложеното въззивната жалба на въззивника-ищец в тази си част се явява основателна, а доводите във въззивната жалба на въззивника-отвеник следва да се оставят без уважение.

По исковете с правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:

Неоснователно се явява релевираното оплакване във въззивната жалба на въззивника-ответник по отношение на претенцията за лихви върху лизиговите вноски. След като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята насрещна парична престация е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата. Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза размерът на законната лихва върху незаплатените лизингови вноски за периода от 01.04.2011 г. до 26.11.2013 г. възлизала на сумата от 250.77 евро, доколкото страната претендира сумата от 245.35 евро, то претенцията следва да бъде уважена в пълен размер.

Неоснователни се явяват оплакванията във въззивната жалба на въззивника –ищец по отношение на сумата от сумата 293.72 евро, представляваща лихва за забава върху главницата от 1074.30 евро – неустойка за забавено плащане на лизингови вноски по раздел ІV, т. 6.1 от договора за лизинг от 17.06.2008 г. за периода 06.07.2010 г. – 22.03.2011 г, тъй като претенцията за главницата от 1074.30 евро се явява неоснователна, то предвид акцесорния характер на задължението за лихва, предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД също се явява неоснователен.

При така изложените съображения, първоинстанционното решение, следва да бъде отменено в частта, в която искът на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е бил отхвърлен за сумата над 500 евро до пълния предявен размер от 3263 евро, представляваща неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно раздел ХІ, т. 3 от договора, заедно със законната лихва върху посочените суми от 27.11.2013 г. до окончателното им изплащане. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата над 205.95 лв. до присъдения размер от 801.33 лв., представляваща сторените разноски по делото пред СРС.

С оглед на частичната основателност на въззивната жалба на въззивника –ищец на страната на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде присъдена сумата от 199.61 лв., представляваща направените разноски във въззивното производство. С оглед на неоснователността на въззивната жалба на въззивника-ответник на същия не следва да се присъждат разноски. С оглед частичната основателността на исковата молба на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде присъдена сумата от още 388.24 лв. представляваща направените разноски пред СРС.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 475483 от 22.08.2018 г., постановено по гр. д. № 49227/2013 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 37 състав в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД предявен от „Л.к.С.л.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** срещу А.И.К., ЕГН **********, адрес *** за сумата над 500 евро до пълния предявен размер от 3263 евро, представляваща неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно разд. ХІ, т. 3 от договора, заедно със законната лихва върху посочените суми от 27.11.2013 г. до окончателното им изплащане, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Л.к.С.л.“ ЕАД е осъден да заплати на А.И.К. сумата над 205.95 лв. до присъдения размер от 801.33  лв., представляваща разноски в производството пред СРС, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Л.к.С.л.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата над 500 евро до пълния предявен размер от 3263 евро, представляваща неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно раздел ХІ, т. 3 от договор за лизинг №11534 от 17.06.2008 г., заедно със законната лихва върху посочената суми от 27.11.2013 г. до окончателното ѝ изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 475483 от 22.08.2018 г., постановено по гр. д. № 49227/2013 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 37 състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Л.к.С.л.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от още 388.24 лв. представляваща направените разноски пред СРС.

ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН **********, адрес *** да заплати на „Л.к.С.л.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 199.61 лв., представляваща направените разноски пред СГС.

Решението, в частта, в която е уважен искът по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно раздел ХІ, т. 3 от договор за лизинг от 17.06.2008 г., може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

        ЧЛЕНОВЕ: 1.          

 

                              2.