РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и първи юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 10733/2017 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
Решение № І-45-12852 от 11.08.2016 г., постановено по гр.д. № 36360/2013 г., по
описа на СРС, 45 с-в, е признато за установено по отношение на по ответника К.К.Б.,
че дължи на „П.Л.Б.” АД, по предявени искове с правно основание чл. 415 от ГПК,
вр. с чл. 342 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, суми, дължими по договор за
финансов лизинг № А 1105/2008 от 29.01.2008 г. и анекс № 1 от 20.05.2009 г., както
следва: 6580,54 евро - главница, представляваща лизингови вноски за периода
01.01.2010 г. до 31.01.2011 г.; 694,87 евро - договорна лихва за периода
01.01.2010 г. до 31.01.2011 г. ; 297,91 евро - лихва за забава за
периода 01.09.2010 г. до 31.01.2011 г., за които суми е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 24.06.2013 г. по гр.д.
№ 35430/2011 г. по описа на СРС, 45 състав. Със същото решение К.К.Б. е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 399,25 лв. и сумата
от 560 лв., представляваща направени
разноски в заповедното производство, както и сумата от 599,25 лв.,
представляваща сторени от ищеца разноски в исковото производство.
С
решението производството е било прекратено по отношение на ответника И.В.М., поради
което ищецът „П.Л.Б.” АД е осъден да му заплати сторените в производството
разноски от 500 лв.
Първоинстанционното
решение в прекратителната му част, имаща характера на определение, е било отменено
с определение №2678/02.02.2018 г. на СГС, VI-15
състав и делото е върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените
действия по предявените от „П.Л.Б.” АД срещу И.В.М. установителни искове. С
оглед дадените от СГС в отменителното определение задължителни указания е
постановено Решение №474472 от 21.08.2018 г., по гр.д. № 36360/2013 г., по
описа на СРС, 45 състав, с което са отхвърлени предявените искови претенции от
„Л.Ф.“ (с предишно наименование „П.Л.Б.” АД) срещу И.В.М., с правно основание
чл. 415 от ГПК във връзка с чл. 342 от ТЗ във връзка с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД,
за признаване на установено в отношенията между страните, че И.В.М. дължи на „Л.Ф.“
ЕАД, сумите, по договор за финансов лизинг № А 1105/2008 от 29.01.2008 г. и
анекс № 1 от 20.05.2009 г., както следва: 6580,54 евро - главница, представляваща лизингови вноски
за периода 01.01.2010 г. до 31.01.2011 г.; 694,87 евро - договорна лихва за
периода 01.01.2010 г. до 31.01.2011 г.; 297,91 евро - лихва за забава за
периода 01.09.2010 г. до 31.01.2011 г., и за които суми е издадена Заповед за
изпълнение от 24.06.2013 г., по ч.гр.д. № 35430/2011 г. по описа на СРС, 45-ти
състав. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на И.В.М. сумата от 500
лв., представляваща направени по делото разноски. Така постановеното Решение
№474472 от 21.08.2018 г. е влязло в законна сила, тъй като с влязло в сила разпореждане
от 11.02.2019 г., СРС е върнал въззивната жалба.
Срещу
Решение № І-45-12852 от 11.08.2016 г. е подадена въззивна жалба от К.К.Б., в
частта, с която е признато, че дължи посочените в решението суми по договор за финансов лизинг № А 1105/2008 от 29.01.2008 г. и
анекс № 1 от 20.05.2009 г. с оплаквания за неговата неправилност, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че по делото не бил установен
точния размер на дължимите лизингови вноски, а вещото лице в противоречие с
представените писмени доказателства, в допълнителното си заключение, е посочил,
че дължимата главница е в размер на 12 870,41 лв., което заключение е
изцяло възприето от съда, без да бъде обосновано на какво се дължи тази разлика
в размера на дължимите лизингови вноски. В заключението на вещото лице били
включени разходи за нотариална такса от 22.02.2009 г. и за прехвърляне на МПС,
каквито не следва да бъдат включени. Поддържа, че от заключението не ставало
ясно кога е изплатена първата вноски по застрахователната полица, нито втората
вноска. В представената хронология на начислените и извършени плащания била
отразена трета вноска „Каско“ и не ставало известно кога е платена втората
вноска. Не било ясно и за какво са плащани суми, отразени в хронология като “Delay interests
of contract” и какво представляват същите. Сочи
още, че не било обосновано от съда с платените суми по договора за финансов
лизинг какви задължения са погасявани, приемайки, че вещото лице е установило
размера на дължимите лизингови вноски.
Изтъква,
че е необоснован изводът на СРС за неоснователност на релевираното от
въззивника възражение за прихващане. Въпреки че е поискано от третото лице ЗАД
„А.” АД да представи намиращи се в него доказателства по комбинирана застрахователна
полица № **********, по преписката били представени избирателно част от документите,
но не и има ли извършено плащане на втората вноска, какъв е размерът на
извършеното плащане по настъпилото застрахователно събитие, от кой е изплатено
и в какъв размер. В този смисъл ответникът счита, че е налице съществено
процесуално нарушение, тъй като е била ограничена възможността му да установи
размера на изплатената от него сума от 3244 лв. за ремонта на предоставения на
лизинг лек автомобил, което е по изключителна вина на ищеца поради непревеждане
на втората вноска по застрахователния договор.
Поддържа,
че от заключението на вещото лице се установявало че, лизинговият автомобил е
бил продаден за сумата от 13 299,64 лв., а лизингополучателят е изплатил
сума в размер на 47 078,34 лв. С оглед на това и предвид че цената на договора
за финансов лизинг е в размер на 28 121,05 евро, е налице неоснователно
обогатяване от страна ищеца. Излага съображения, че след като лизингополучателят
следвало да изплати лизинговите вноски за периода от 01.10.2010 г. до
28.02.2011 г., в размер на 6580,54 евро, не е известно какви са дължимите
месечни лизингови вноски, начислените лихви и такси. Моли обжалваното решение
да бъде отменено, а предявените срещу него искове – изцяло отхвърлени.
Претендира разноски.
Въззиваемият
– ищец „Л.Ф.“ ЕАД (с предходно наименование „П.Л.Б.” АД) не е подал отговор на
въззивната жалба, като в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител оспорва
същата като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По конкретно наведените оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:
По
делото страните не спорят, че са били обвързани от валидно сключен Договор за
финансов лизинг № А 1105/2008 от 29.01.2008 г., по силата на който „П.Л.Б.” АД
(с актуално наименование „Л.Ф.“ ЕАД) е предоставило на К.К.Б. за ползване лек автомобил
марка BMW, модел Х5 3.0, шаси: WBAFA71000LN15929. Не спорят и по отношение на обстоятелството,
че лекият автомобил е бил върнат на лизингодателя на 25.02.2011 г.
С
анекс № 1 от 20.05.2009 г. към договора за лизинг, страните са увеличили лизинговия
период, като е изменена и дължимата от ответника Б. лихва, поради което е
подписан нов погасителен план. Същият ясно посочва размерът на месечно
дължимите вноски, всяка от 536,93 евро и падежът им, поради което неоснователи
са оплакванията във въззивната жалба, че не било ясно по делото какъв е
размерът на месечните погасителни вноски. Преустановяването на облигационната
връзка при договор за лизинг, който е с периодично изпълнение, не освобождава
обаче лизингополучателя от заплащането на падежиралите до този момент вноски,
тъй като те представляват възнаграждението за ползването на вещта (в този
смисъл е и разрешението дадено в Решение № 253 ОТ 08.01.2015 г. по т. д. №
3881/2013 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС).
По
аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК въззивникът е следвало да установи фактът на
погасяване на падежиралите до прекратяването на договор за лизинг вноски (м.
март 2011 г.), тъй като въз основа на него обосновава възражението си за
неоснователност на ищцовата претенция. За доказване на изпълнението си по
договора за лизинг, лизингополучателят е могъл да се снабди с разписка от
кредитора (чл. 77, ал. 1 ЗЗД) или да представи банков документ, в случай че
плащането е осъществено безкасово по банкова сметка ***. При безспорно настъпил
падеж на процесните лизингови вноски, ответникът не е ангажирал никакви
доказателства, установяващи твърденията му, че е погасил дълга, поради което
оплакванията в жалбата в тази насока са неоснователни.
Ирелевантни
са оплакванията, че в хронология на начислените суми, представена към
първоначално изготвената ССЕ, била включена нотариална
такса от 22.02.2009 г. за прехвърляне на МПС, каквато не следвало да се дължи,
тъй като тази сума не е предмет на делото и не е заявена с исковата молба. За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че доколкото не се изискват
специални знания, съдът служебно изчисли съгласно погасителния план, че сборът
на падежиралите от 24 до 37 включително вноска
е в общ размер на 6763,21 евро, която сума е по-голяма от претендираните от
ищеца вноски по главницата за същия период. Сборът на претендираните 14 броя падежирали
вноски по погасителния план, всяка от 536,93 евро, е в размер на 7517,02 евро
(14х536,93), което съпоставено с претендирания от ищеца и присъден от съда сбор
на главницата (6580,54 евро) и договорните лихви (694,87 евро), в размер на 7275,41
евро, се явява по-нисък. Ето защо, при липса на каквито и да било ангажирани доказателства
от страна на ответника за погасяване чрез плащане на ищцовите претенции, дори и
да се приеме тезата му, че ССЕ не е коректно изготвена, съгласно гореизложеното,
присъденият размер на главница и договорна лихва не надвишава този по
погасителния план към Анекс №1.
По
отношение на оплакването на въззивника, че не било ясно за какво са плащани
суми, отразени в хронология като „Delay interests of contrаct” и какво представляват същите, съдът намира същото за
неоснователно. Видно от задача 1, лист 4 от заключението на първоначалната ССЕ
с това означение е осчетоводявана лихвата за забава, каквато ответникът дължи с
оглед неплащането на падежиралите лизингови вноски.
В
съответствие със събраните по делото доказателства, обоснова районният съд не е
уважил направеното от въззивника възражение за прихващане със сумата от 3244,00
лв., представляваща платени от ответника разходи по щета № 10009030135015/2009
г. При установено от допълнителната ССЕ неплащане на втората вноска по
застраховка „Каско“, което неизпълнение от страна лизингополучателя е станало
причина за прекратяване на застрахователния договор преди датата на настъпване
на соченото от ответника застрахователно събитие, то и по изложените по горе аргументи,
в доказателствена тежест на К.Б. е било да установи твърдението си, че в
действителност застрахователната премия за е заплатена своевременно, каквито
доказателства ответникът не е представил. Ето защо и от отказа на застрахователя
да заплати на лизингополучателя застрахователно обезщетение по настъпила щета
на лизинговата вещ, не може да бъде изведено противоправно и виновно поведение
на ищеца, което да е нанесло вреди на ответника, в размер на 3244,00 лв.,
предмет на възражението за прихващане.
Застъпената
във въззивната жалба теза за неоснователно обогатяване от страна на „Л.Ф.“ ЕАД
с претендираните лизингови вноски, тъй като лизинговият автомобил е бил
продаден за сумата от 13 299,64 лв. противоречи на правната природа на договора
за лизинг, при който до изплащане на всички лизингови вноски вещта остава собственост
на лизингополучателя и в този смисъл при продажбата ѝ на трето лице,
цената не би могла да послужи за погасяването на настъпили в срока на ползване
на вещта и неиздължени от лизингополучателя лизингови вноски, тъй като същият
се е разпоредил със свое имущество.
С
оглед неоснователността на въззивната жалба и с оглед съвпадане на крайните
правни изводи на настоящия състав с тези на СРС, въззивната жалба се явява неоснователна,
а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Право
на разноски пред СГС има въззиваемият ищец на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл.
273 ГПК, но такива не следва да му бъдат присъждани с оглед изявлението на
процесуалния му представител, че не претендира разноски.
Съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване
решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и
до 20 000 лв. - за търговски дела. В тази връзка следва да се отбележи, че обхватът
на понятието "търговско дело" е по-широк от това на "търговска
сделка", но също и от "търговски спор", дефиниран в чл. 365, т.
1 - 5 ГПК, тъй като търговско е всяко дело, което има за предмет спорове с
участието на търговци, свързани изцяло или отчасти с регулирани от обективното
търговско право отношения. Предвид изводите на въззивната инстанция, че
претенцията на ищеца е във връзка с договор за лизинг - абсолютна търговска
сделка по смисъла на чл. 1, т. 15 ТЗ, съдът намира, че се касае за търговско
дело /В този смисъл е и Определение № 139 от 8.05.2015 г. на ВКС по т. д. №
2665/2014 г., I т. о., ТК/, поради което с оглед цената на иска настоящото
решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № І-45-12852 от 11.08.2016 г., постановено
по гр.д. № 36360/2013 г., по описа на СРС, 45 с-в, в частта с която е
признато за установено по отношение на ответника К.К.Б., че дължи на „П.Л.Б.”
АД, по предявени искове с правно основание чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 342 от ТЗ,
вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, суми, дължими по договор за финансов лизинг № А
1105/2008 от 29.01.2008 г. и анекс № 1 от 20.05.2009 г., както следва: 6580,54
евро - главница, представляваща лизингови вноски за периода 01.01.2010 г. до
31.01.2011 г.; 694,87 евро - договорна лихва за периода 01.01.2010 г. до
31.01.2011 г. ; 297,91 евро - лихва за забава за периода 01.09.2010 г. до 31.01.2011
г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК от 24.06.2013 г. по гр.д. № 35430/2011 г. по описа на СРС, 45
състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: