Р
Е Ш Е Н И Е
№ 30
гр.
Велико Търново, 3.02.2020 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести
състав, в открито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при участието на
секретаря С.М., като разгледа докладваното от председателя адм. дело №656 по
описа на Административния съд за 2019 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 268, ал.1 от ДОПК.
Жалбоподателят Р.А.Ф.
***, чрез ***А. от САК е оспорил като незаконосъобразно решение №226/15.10.2019
г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, с което е потвърдено като
законосъобразно разпореждане с изх.№С190004-137-0008538/24.09.2019 г. на
публичен изпълнител при ТД на НАП – В.Търново. Основното оплакване на
жалбоподателя е за изтичането на погасителната давност на публичните вземания
за фондовете ДОО, ДЗПО – УПФ и за здравно осигуряване, декларирани от него за
данъчните 2009 и 2010 години. В това отношение релевира, че давността не е
прекъсната, тъй като не е налице процесуалното условие, поставено от
разпоредбата на чл.172, ал.2 от ДОПК. Поради това, според него към момента, в
който е сезирал приходната администрация с молба за прилагане на института на
погасителната давност, тези му вземания са били погасени. Изтъква, че
образуването на изпълнителното дело не е действие по принудително изпълнение,
тъй като същото не представлява изпълнително основание. Съответно нее такова действие и изпращането на съобщението
за доброволно изпълнение по чл.221, ал.1 от ДОПК. Затова отказът да се погасят
по давност посочените по горе публични вземания е незаконосъобразен, като това
води и до незаконосъобразност на решението на ответника, с което действието на
публичния изпълнител е потвърдено. Аналогични аргументи в това отношение
жалбоподателят навежда в представената от процесуалния му представител писмена
защита по делото.
Ответникът,
директорът на ТД на НАП – Велико Търново, чрез процесуални си представител
отрича основателността на жалбата. Поддържа, че публичните вземания не са
погасени по давност поради предприети действия по принудително изпълнение на
публичния дълг на жалбоподателя, представляващи отправено съобщение за доброволно
изпълнение по чл.221, ал.1 от ДОПК. Тази страна претендира разноски.
Жалбата
е допустима, като подадена в срок и от легитимирана страна, засегната от
правния ефект на оспореното решение.
По
същество е неоснователна.
Съдът,
след като прецени приложените към административната преписка доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, както и становищата на страните, приема за
установено следното:
По
делото не е спорно, че жалбоподателят, с молба №С190022-000-0451455/02.09.2019
г. е уведомил старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново, че
вписаните в писмо на този публичен изпълнител публични задължения са погасени
по давност /л.20 от делото/. Видно от възражение /без дата/, находящо се на
лист.21 и сл. от делото, жалбоподателя е подал възражение, с което на основание
чл.171 от ДОПК е поискал задълженията по ИД №**********/2015 г., които са за
ДОО за 2009 г. в размер от 680, 34 лв., за здравно осигуряване за 2009 от 367,
74 лв., за ДЗПО – УПФ за 2009 г. от 261, 67 лв., за ДОО за 2010 г. от 1116, 26
лв., за здравно осигуряване за 2010 г. от 734, 84 лв., за ДЗПО – УПФ за 2010 г.
от 507, 39 лв., за данък по чл.43 от ЗОДФЛ /отм./ за 2004 г. от 0,21 лв., за
данък по чл.43 от ЗОДФЛ /отм./ за 2005 г. от 0,02 лв., за данък по чл.43 от
ЗОДФЛ /отм./ за 2003 г. от 1404, 76 лв., за данък по чл.43 от ЗОДФЛ /отм./
за 2001 г. от 1588,47 лв., за същия
данък в размер от 49, 60 лв., за данък по чл.43 от ЗОДФЛ /отм./ за 2002 г. от
1412, 02 лв., за същия данък в размер от 45, 80 лв., за данък по чл.43 от ЗОДФЛ
/отм./ за 2000 г. от 1094, 65 лв., за същия данък в размер от 33, 51 лв., за
здравно осигуряване по декларация от 2007 г. за 3,74 лв., за ДЗПО - УПФ по декларация от 2007 г. от 43, 81
лв.,за ДЗПО – УПФ по декларация от 2008 г. от 22,08 лв., за ДОО за 2005 г. от
3244 лв., за здравно осигуряване за 2005 г. от 744 лв., за суми по наказателно
постановление от 2000 г. от 10 лв., за суми от наказателно постановление от 20
лв., за ДЗПО – УПФ за 2005 г. от 372 лв., да се погасят по давност и тези
публични задължения да бъдат отписани от ДОС на лицето. Впрочем във връзка с
възражението публичният изпълнител с писмо е указал на жалбоподателя, че следва
да отстрани нередовностите му, като укаже кои задължения именно следва да се
погасят по давност.
По
делото е приложена справка /л.16-17/ от която се установява какви са публичните
задължения на лицето, какво е изпълнителното основание за изискуемостта им и
какви задължения като видове и периоди представляват тези задължения.
Въз
основа на посочените искания на жалбоподателя, е издадено разпореждането на
публичния изпълнител /л.14 от делото/, с което е отказано да се прекрати
изпълнителното производство заради изтекла давност досежно публичните вземания,
установени чрез декларации от 29.04.2011 г.
и от 28.04.2010 г., представляващи вземания за ДОО за 2010 г. в размер
от 554, 40 лв. и лихва върху тази сума от 567, 87 лв., вземания за ДЗПО – УПФ
за 2010 г. в размер от 252 лв. и лихва върху тази сума от 258, 12 лв., вземания
за здравно осигуряване за 2010 г. в размер от 403, 20 лв.и лихва върху тази
сума от 345 лв., вземания за ДОО за 2009 г. в размер от 306,80 лв. и лихва
върху тази сума от 376, 86 лв., вземания за ДЗПО – УПФ за 2009 г. в размер от
118 лв. и лихва върху тази сума от 144, 95 лв., вземания за здравно осигуряване
за 2009 г. в размер от 188, 80 лв. и лихва върху тази сума 180,99 лв. Видно от
мотивите на разпореждането, публичният
изпълнител сее позовал на текста на
чл.171, ал.1 от ДОПК, според който общият петгодишен давностен срок за
погасяването на вземанията започва да тече от 1 януари на годината, следваща
годината през която е следвало съответният дълг да се плати. Посочено е, че
тази давност е прекъсната, тъй като е изпратено на длъжника съобщение за
доброволно изпълнение №003785/2015/000001/7.12.2015 г., съответно получено на
15.12.2015 г. , като от следващата дата е започнала да тече нова давност, която
към момента на издаването на разпореждането не е изтекла.
Впрочем
посоченото съобщение е приложено по делото /л. 26/, като видно от него е, че то
е издадено от съответния публичен изпълнител. Приложена е и обратната разписка,
от която се установява, че действително това съобщение е надлежно връчено на бащата на задълженото
лице като негов пълномощник със задължение за предаването му.
Събраните
от съда служебно доказателства установяват единствено факта на частичното
прекратяване на изпълнителното производство досежно погасени с абсолютна
давност вземания /подробно описани в двете представени разпореждания за
частично прекратяване на производството по принудително изпълнение по
посоченото по-горе изпълнително дело/, както и факта на налагането на
обезпечителни мерки чрез постановление, издадено след потвърдителното решение
на ответника.
Разпореждането,
с което е отказано погасяването по давност на подробно описаните по-горе
публични вземания е обжалвано пред директора на ТД на НАП – Велико Търново,
като с оспореното пред настоящата инстанция е оставено без уважение. Ответникът
е аргументирал в решението си, че разпореждането е валиден акт, който е и
процесуално законосъобразен. НА практика е приел, че давността за вземанията,
които са оспорени пред него, е прекъсната с факта на предприемането на действия
по принудително изпълнение, каквото действие се явява съобщението за доброволно
изпълнение по чл.221, ал.1 от ДОПК, получено от длъжника, което е прекъснало
давността, като към момента на издаването/получаването му, петгодишният
давностен срок за погасяването на описаните по –горе вземания не е изтекъл.
Изводът на ответника е правилен и
съответства на процесуалния закон.
Съгласно
разпоредбата на чл.266, ал.1 от ДОПК действията на публичния изпълнител могат
да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на
компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е
извършил. Жалбата се подава в 7-дневен срок от извършването на действието, ако
лицето е присъствало или е било уведомено за извършването му, а в останалите
случаи - от деня на съобщението. За третите лица срокът тече от узнаване на
действието. Разпоредбата на чл.267, ал.1 от ДОПК сочи, че решаващият орган
разглежда жалбата въз основа на данните по преписката и представените от
страните доказателства. Ал. 2 пък дава параметрите на обхвата на контрола на
решаващия орган и очертава правомощията му в тази връзка. От своя страна
чл.268, ал.1 от ДОПК гласи, че в случаите по чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 длъжникът или
взискателят може да обжалва решението пред административния съд по
местонахождението на компетентната териториална дирекция в 7-дневен срок от
съобщението. Преписката се изпраща на административния съд в тридневен срок от
постъпването на жалбата.
С
оглед на систематическото, граматическото и логическото тълкуване на тези
разпоредби се налага извода, че предмет на съдебна проверка е
законосъобразността на разпореждането на публичния изпълнител и потвърждаващото
го решение на ответника.
Съдът
намира, че както разпореждането на публичния изпълнител, така и решението на
ответника са валидни административни актове, издадени от компетентни органи в
рамките на законовото им овластяване.
Съдът
констатира, че не са допуснати никакви нарушения на
административно-производствените правила, тъй като е спазена както формата на
решението на ответника (арг. от чл.267, ал.1 и ал.2 о ДОПК) така и формата на
разпореждането на публичният изпълнител (чл. 226 от ДОПК), като не са налице
нарушения на процедурата, които са способни да доведат до неистинност на
фактите, съобразени от административните органи при издаването на актовете им.
В
случая по отношение на института на погасителната давност за публични вземания
се прилагат процесуалните закони, уреждащи материята на възникване,
установяване и събиране на тези вземания.
На
практика понастоящем не се спори съществуването на посочените в решението на
ответника, респ. в разпореждането на публичния изпълнител вземания, нито се
спори, че длъжник по изпълнителното дело е именно жалбоподателя. Всъщност няма
и спор, че с оглед падежите на тези вземания, за тези от тях, които е следвало
да се заплатят след подаването на декларация през 2010 г. /вземания за ДОО,
ДЗПО – УПФ и ЗО за данъчната 2009 г./, давностният срок е започнал да тече
според правилото на чл.171, ал.1 на ДОПК от 1.1.2011 г., като изтича на
31.12.2015 г. Не е спорно обаче и
обстоятелството, че на 15.12.2015 г. на жалбоподателя е връчено съобщение за
доброволно изпълнение, с което той е поканен да заплати доброволно изрично
посочени в това съобщение публични вземания, които представляват както
описаните в разпореждането вземания за ДОО, ДЗПО – УПФ и ЗО задължения за 2009
и 2010 г., така и данъчни задължения за данъчната 2003 г. в размер от 653 лв. и
лихви върху тази сума.
Съгласно
разпоредбата на чл.221, ал.1 от ДОПК когато задължението не е изплатено в срок,
публичният изпълнител пристъпва към изпълнение, като е длъжен да изпрати на
длъжника съобщение, с което му дава 7-дневен срок за доброволно изпълнение. Съответно, според разпоредбата на чл.172,
ал.2 от с.к. давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на
публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение.
Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната.
Настоящата
инстанция намира, че с факта на издаването на съобщението за доброволно изпълнение
по чл.221, ал.1 от ДОПК давността по чл.171 от ДОПК е била прекъсната. Действията
по принудително изпълнение, които има предвид разпоредбата на чл.172, ал.2 от ДОПК, са посочените в нормите на чл.221, ал.1-5, чл.228, чл.230, чл.231,
чл.232, чл.233, чл.235 от ДОПК. Всъщност достатъчно е да се посочи в това
отношение, че нормата на чл.221 систематично се намира в Глава двадесет и пета,
именувана „ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ“, Раздел IV, именуван „Действия“ от ДОПК,
за да се обоснове извода, че законодателната цел е изпращането на съобщението
за доброволно изпълнение да бъде третирано като действие на публичния
изпълнител по принудителното събиране на дълга. Всъщност съобщението за
доброволно изпълнение не е само изявление за доброволно изпълнение на вече изискуем
дълг, а задължително процесуално действие, липсата на което препятства
прилагането на изпълнителните способи за събиране, което действие се развива не
извън, а в рамките на производството по принудително изпълнение и то след
образуването на изпълнителното производство от публичния изпълнител.
Дотук
изложеното аргументира извода, че давността по чл.171, ал.1 от ДОПК към момента
на издаването на разпореждането на публичния изпълнител не е изтекла по
отношение на нито едно от описаните в него задължения на жалбоподателя.
Посоченото
обосновава законосъобразност на оспореното решение и неоснователност на
жалбата.
Предвид
този изход на спора, основателна е претенцията на ответника за разноски, която
следва да се уважи.
Водим
от горното и на основание чл.268, ал.2 от ДОПК, Великотърновският
административен съд, шести състав
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.А.Ф. ***, ЕГН **********,
против решение №226/15.10.2019 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, с
което е изх.№С190004-137-0008538/24.09.2019 г. на публичен изпълнител при ТД на
НАП – В.Търново.
ОСЪЖДА
Р.А.Ф. ***, ЕГН **********, да заплати на Националната агенция за приходите
разноски от 500 лв.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: