Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. П., 07.02.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
П.ски
районен съд, V гр. състав в
публично заседание проведено на 07.01.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ВИДОЛОВА
и при секратря Галя Николова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 7969 по описа на съда за 2019 г. въз основа на закона и данните
по делото, за да се произнесе взе предвид следното:
Искове
с правно основание чл. 225 ал.3 от КТ и чл. 224 ал. 1 от КТ.
Производството по настоящето гр.д. № 7969 по описа на съда за 2019 г. е образувано след обезсилване на решението по гр.д.2259/2019г. на ***с решение № 555/03.12.2019г. по ***на ***, и връщането му за ново разглеждане от друг състав от фазата на устните състезания.
Пред
***е депозирана искова молба от ищцата М.Б., с която са предявени два обективно
съединени иска срещу ***гр.П. с правно основание чл.225 ал.3 КТ - за
сумата 3 111лв., претендирана като
обезщетение за недопускане до работа за периода 01.02.2018г.до 09.05.2018г., и
по чл.224 ал.1 КТ - за сумата 540 лв., обезщетение за неизползван отпуск за
същия период в размер на 13 дни.
Ищцата твърди, че с решение по ***е
отменено уволнението ѝ, извършено от ответника, и е била възстановена на
заеманата преди уволнението длъжност – ***, като решението е влязло в сила на
22.12.2017 г. Сочи, че на 25.01.2018 г. е получила съобщението по чл.345 от КТ
и се е явила на работа в 14 – дневен срок. Твърди, че на 31.01.2018 г. се е
опитала да подаде писмено заявление за започване на работа, но работодателят е
забранил да се приеме заявлението ѝ, за което тя е сезирала *** – гр.П. с
писмена молба от същата дата. Сочи, че на 01.02.2018 г., когато е отишла с
двама свидетели, е успяла да подаде писменото си заявление, с което е уведомила
работодателя, че желае да започне работа считано от същата дата. Заявява, че
целия ден е била в ***, но не е била допусната до работа. Заявено и било, че ***отказва
да контактува с нея, забранил е да приемат документи от нея и не е осъществил
никаква среща. Заявява, че за периода 01.02.-09.05.2018 г. многократно е
правила опити да връчи на ***заявление на осн. чл.327, ал.1, т.12 от КТ за
пенсиониране поради придобиване право на пенсия за ОСВ, но той отказал да ги
получи. Твърди, че на 09.05.2018 г. успяла да подаде това заявление и едва на
тази дата била издадена заповедта за възстановяване на заеманата от нея преди
уволнението длъжност, както и заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение поради придобиване на право на пенсия. Твърди, че за целия
период от 01.02.2018 г. до 09.05.2018 г. ако е била заела длъжността, на която
е възстановена е щяла да получи сума в размер на 3 111 лв. -831.25лв. месечно.
Счита, че тази сума следва да ѝ бъде заплатена от ответника като обезщетение
поради недопускането ѝ до работа на основание чл.225, ал.3 от КТ. Сочи
също така, че времето, през което неправомерно не е била допускана до работа се
зачита за трудов и осигурителен стаж, и
че за този период ѝ се полага обезщетение за неползван платен годишен
отпуск за 13 дни в размер на 540 лв. Освен посочените в исковата молба суми,
претендира законна лихва върху тях от подаване на исковата молба до окончателното
им изплащане, и разноски по делото.
Ответникът ***– гр.П.
оспорва двете претенции по основание и размер. Оспорва всички твърдения на
ищцата. Счита, че недопускане до работа би имало ако се докаже виновно и
непозволено действие от страна на длъжностните лица, които представляват
работодателя при изпълнение на задължението му за допускане на работника.
Заявява, че такова действие не се твърди и не е било налице в конкретния
случай. Не оспорва наличие на производство, по което негова заповед за
уволнение е била отменена, но заявява, че се е възползвал от възможността да
поиска отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1 от ГПК за отмяна на това влязло в
сила съдебно решение с молба от 01.02.2018 г. Сочи също, че във връзка с тази
молба за отмяна е подадена и молба за спиране на изпълнението на съдебното
решение от 02.02.2018 г. Счита, че ищцата клевети *** с твърдението си, че на
31.01.2018 г. и е било забранено да подаде заявлението си, и че за това
директорът разбрал едва при проверка от *** през февруари 2018 г. Не оспорва
твърдението, че на 01.02.2018 г. ищцата се явила при него и е депозирала
заявление, с което го е уведомила, че желае да започне работа на длъжност ***.
Сочи, че не е бил уведомен от съда за влизане в сила на решението за отмяна на
уволнението на ищцата, и че веднага след като се информирал за това, подал
молба за отмяна по реда на чл.303 от ГПК. Твърди, че когато била извършена
проверката от *** все още нямало произнасяне на *** по молбите за отмяна и
спиране изпълненията на предходното решение. Твърди че на 12.02.2018 г. на
електронната поща на *** е било получено електронно писмо със заявление от
ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от
01.02.2018 г. Счита, че това заявление противоречало на първото депозирано
такова от 01.02.2018 г., с което ищцата искала възстановяване на работа. Бил
информиран, че до произнасяне на *** по депозирана молба за отмяна на решение
не може да предприеме никакви действия. Счел, че ищцата е променила
първоначалното си намерение да се върне на работа, а искала да бъде
пенсионирана. Отправил запитване до *** как да процедира в конкретния случай и
получил подробни разяснения на 21.02.2018 г. Твърди, че от 12.02.2018 г. до
09.05.2018 г. ищцата не се е явявала лично при работодателя, за да потвърди
намеренията си по второто заявление, получено на електронната поща. Оспорва
твърдението за многократни опити на ищцата да подаде заявление за пенсиониране
и твърди, че ищцата е направила две различни коренно противоречиви и взаимно
изключващи се заявления за възстановяване на работа и за пенсиониране. Твърди,
че едва на 09.05.2018 г., тя потвърдила желанието си за пенсиониране и едва
тогава той я възстановил на работа и издал заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение поради придобиване на право на пенсия. Оспорва, че не я е допускал до работа. Сочи, че в *** е
въведен пропускателен режим, в който няма изключение, който не представлява
противоправно недопускане от страна на работодателя до работата, на която
ищцата е възстановена. По втория иск счита, че обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ не се дължи, тъй като в случая работникът реално не е престирал труд, поради
което не е възникнало правото на платен годишен отпуск, респективно обезщетение
за неизползвания такъв. Оспорва броя на дните платен отпуск, който ищцата
претендира и размера от 540 лв. за тези дни. Моли съда да отхвърли исковете.
Претендира разноски.
Съдът, като разгледа
доводите на страните и представените по делото доказателства, намира за
установено следното: От приложеното *** безспорно се установява, че е налице влязло в сила съдебно
решение, с което предявените от М.Б. *** искове с правно основание чл.344 ал.1
т.1,2 и 3 от КТ са уважени, признато е за незаконно уволнението на ищцата със
заповед ***тя е възстановена на длъжност *** в ***и *** е осъдено да ѝ
заплати обезщетение за времето, през което е останала без работа. Първоначално
с решение на ***предявените искове по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ са отхвърлени като неоснователни, с
решение на *** по ***решението на ***в горепосочената му част е отменено и
вместо него *** се е произнесъл по същество, като е уважил исковете по чл.344
ал.1,т. 1, 2 и 3 от КТ, а с определение на *** ***постановено по ***не е
допуснато касационно обжалване на въззивното решение, и същото е влязло в сила
на 22.12.2017г.
След влизане в сила
на решението по ***, съдът е изпратил съобщение /лист 273 от самото дело/, с
което е информирал М.И.Б., че има право да се яви на работа за заемане на
длъжността в срок от 2 седмици от получаване на съобщението. От отбелязването
на гърба на съобщението е видно, че то е получено от ищцата на 25.01.2018 г.
Видно от приложеното на лист 37 от ***, заявление от М.И.Б. до ответника ***с ***ищцата
е посочила влизането в сила на решението по ***получаване на съобщение по
чл.345 от КТ на 25.01.2018 г., и е уведомила работодателя, че желае да започне
работа на заеманата от нея преди уволнението длъжност ***, считано от
01.02.2018г. Посочила е, че работодателят следва да предприеме необходимите
действия за възстановяването ѝ на посочената длъжност, за издаване на
необходими документи, валидиращи трудовото ѝ правоотношение и за внасяне
на всички дължими осигуровки за периода 24.06.2016г. до момента на
възстановяването ѝ на работа. Посочила е, че следва трудовото ѝ
възнаграждение да бъде актуализирано и да и бъдат изплатени по банкова сметка ***.
Приложила е копие от съобщението по чл.345 от КТ и трудовата си книжка в оригинал.
Получаването на това заявление от работодателя на 01.02.2018г. не е спорно
между страните, тъй като твърденията - и в исковата молба и отговора относно
това обстоятелство съвпадат. От приложенията към ***на ***е видно, че на 01.02.2018
г. работодателят е подал молба за отмяна на влязлото в сила съдебно решение, по
което е образувано ***на ***. С определение ***молбата за отмяна е била
оставена без разглеждане. Също така на 02.02.2018 г. работодателят е подал
молба за спиране на изпълнението на влязлото в сила решение като е посочил, че
изпълнението би довело до неоправдани промени и размествания в утвърдени
графици в ***, което ще се отрази негативно на предварително планираната за
учебната година работа и пряко на учебния процес и възпитателната работа с
учениците. По тази молба е образувано ***на ***, като с определение ****** е
указал на ищеца да учреди обезпечение пред съд в размер на 4 084.66 лв. и да
представи документ за това, а молбата за спиране на изпълнението на влязлото в
сила решение по исковете по чл.344 ал.1, т.1 и 2 от КТ е отхвърлена като
неоснователна. Съдът намира, че обстоятелството дали ищцата е правила опити да
бъде допусната до работа на 31.01.2018г. са ирелевантни за настоящия спор,
доколкото претенцията ѝ касае период, следващ тази дата. Видно е обаче,
че тя е отправила жалба до *** на 31.01.2018г. и ответникът е изпратил писмо до
******“ П. с ***във връзка с проверка по тази жалба. В това писмо ответникът е
посочил, че води съдебни дела с жалбоподателката, че казусът е пределно ясен,
но не е бил ясен на конкретен състав но ОС-П. по чисто субективни причини.
Критикува се и работата на ***. Сочи се, че на 01.02.2018г. ищцата се появила
при него с желание да депозира заявление за явяване на работа от същата дата,
че е получила съобщение за това, но той умишлено не е получил такова съобщение
след което е депозирал молба за отмяна на влязлото в сила решение и очаква
решение на ***. Посочил е, че е учудващо неимоверното желание на лицето да
започне работа. Ответникът е представил и писмо от ***от 20.02.2018 г., от което
е видно, че са дадени разяснения относно условията за пенсиониране на жена с
идентификационни данни като тези на ищцата. Посочено е, че времето от
уволнението до възстановяването на работа следва да бъде зачетено за учителски
осигурителен стаж съгласно чл.9, ал.4 от КСО, посочено е, че при подадените
данни лицето ще има право на пенсия по чл.69в, ал.1 от КСО, като изрично е
посочено, че липсва законова възможност за предварително произнасяне „по
принцип“, което да обвързва административния орган как да се произнесе при
подаване на заявление за пенсиониране. Ответникът е приложил като намиращ се
при него документ уведомления, получени от него на електронната му поща от
12.02.2018 г. От тях е видно, че ищцата твърди, че на 01.02.2018 г. и е
отказано приемане на заявление за пенсиониране, отказвана е изпращана до този
момент пратка от „Спиди“ със същото заявление. Посочено е, че отказите са
злоупотреба с право и служебно положение, и че ако в срок до 3 работни дни не бъдат изготвени и връчени документи
за възстановяването и за пенсионирането
ѝ, ще бъдат уведомени надлежните институции. Заявено е, че поради
недопускане на ищцата до ***, държи тя да бъде писмено уведомена на имейл или
по пощата за датата и часа, когато следва да се яви в ***, за да получи
документите си или те да бъдат изпратени на посочения от нея съдебен адрес.
Приложено е и заявлението, с което ищцата е поискала да бъде пенсионирана.
Видно от проведеното съдебно заседание на 21.06.2019 г. по ***, в съдебно
заседание ищцата е представила неразпечатани 2 пратки до ответника - от ***подадена
на 01.02.2018 г., и от ******, подадена на 12.02.2018 г., които са били
отказани за получаване. Същите са били разпечатани в съдебно заседание и в тях
са се намирали същите заявления от 01.02.2018г. за прекратяване без
предизвестие на трудовия договор на ищцата поради придобиване на право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съгласно приложените на лист 38-40
писмени доказателства, на 09.05.2018г. работодателят е издал следните заповеди:
***- за възстановяване на ищцата на работа на длъжност ***, считано от
09.05.2018г., за определяне на основно трудово възнаграждение в размер на 792
лв. и допълнително такова по един
процент за всяка година придобит трудов стаж към датата на възстановяване общо
33 години, 4 месеца и 1 ден; ***за нанасяне на поправка в трудовата книжка и
вписване отмяната на уволнението на ищцата, за внасяне на социални осигуровки и
за изплащане на сумите по съдебното решение; и ***, с която на основание
чл.327, ал.1, т.12 от КТ във вр. с чл.69в, ал.1 от КСО и заявление от
09.05.2018 г., трудовия договор на ищцата е прекратен, считано от 09.05.2018 г.
Съобразно приетото по
***на ***заключение на съдебно-икономическа експертиза по поставени от ищцата
въпроси, изчисленото обезщетение по чл.225, ал.3 е в размер на 2 743.12 лв.,
като е взета база основно месечно трудово възнаграждение 625лв. без посочване
за кой месец, клас прослужено време 30% - 206.25 лв., или общо брутно трудово
възнаграждение 831.25 лв. месечно. Заключението е посочило, че за исковия
период от 3 месеца и 9 дни на ищцата се полага платен годишен отпуск в размер
на 13 работни дни, които изчислени на база месечно възнаграждение от 831.25 лв.
се изчислява в размер на 502.58 лв.
Спорни по делото са и въпросите – налице ли са
предпоставките за изплащане на обезщетение на ищцата на осн. чл. 225 ал. 3 от КТ - недопускане до работата, на която тя е възстановена за периода
01.02.2018г.до 09.05.2018г., дължи ли се на ищцата обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за периода, в който не е била допускана до работа, и кой
е размерът на БТВ на ищцата, който следва да служи за база на изчисляване на
обезщетенията.
При установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
По
предявения иск по чл. 225 ал.3 от КТ:
Съгласно нормата на чл. 225, ал. 3 от КТ, работодателят дължи обезщетение, когато незаконно уволненият служител бъде
възстановен на работа, и ако след явяването му за да заеме длъжността си,
работодателят не го допусне да я изпълнява. Съгласно задължителното съдебна практика,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК - *** на *** по ***служителят,
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, следва да заяви изрично
желанието си да заеме длъжността - да изяви желанието си чрез явяването си в
предприятието с готовност да поеме трудовите си функции или чрез подаване на
писмена молба да бъде допуснат на работа с молба да му бъде съобщена датата, на
която следва да се яви на работа. Еднократно отправеното изявление на работника
обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на
работа работник до работното му място, до изпълнение на съответните за
длъжността трудови функции. Разбирането, че изявеното от работника желание да
бъде възстановен на заеманата длъжност следва да е подкрепено с физическото му
присъствие на работното място през целия работен ден и през целия процесен
период при спазване на работното време е неправилно. Добросъвестното
упражняване на трудовите права и задължения не налага работник, който не е
започнал изпълнението на трудовите си функции да бъде на разположение на
работодателя. Тъкмо обратното - добросъвестността налага работодателят, до
когото е достигнало волеизявлението на работника за намерение да заеме длъжността,
на която е възстановен да го допусне незабавно до изпълнението и или да стори
това в разумен срок, съобразно спецификата на работата. Предвид изложеното,
когато са установени фактите за изразено изрично желание на служителя да
започне изпълнение на трудовите си задължения, обективирано с явяването му на
работа или подаване на молба за това и отказът на работодателя да го
допусне до работата му, то искът е основателен за периода от явяването му до
фактическото му допускане до работа. Недопускането
може да бъде изразено не само във физическо препятствуване да се изпълнява
съответната работа, но и в бездействие, което пречи на служителя да
започне реалното изпълнение на работата си; в непредоставяне на възможност за
изпълнение на работата. В т.см. са и ******, и *** ***, и двете на ***В случая установената фактическа обстановка – получаването
на съобщението по чл. 345 ал. 1 от КТ от работника за възстановяване на работа
на 25.01.2018г., доказаното приемане на заявление на ищцата, изразяваща желание
за започване на работа, което е прието от работодателя с ***/в
законоустановения двуседмичен срок/, и реалното възстановяване на ищцата работа
със ***са достатъчни да обусловят извод за дължимост на претендираното
обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ. Желанието на ищцата да започне работа е
напълно осъзнато от работодателя – освен получаването на писмено изявление за
това на 01.02.2018г., също така той е направил недвусмислено изявление за това
пред трето лице – ****** гр. П. в писмото си от 16.02.2018г., като изрично е
записал: „Учудващо е неимоверното желание на лицето да започне работа.“. Желанието
на ищцата да започне работа също така е и поводът за подаване от страна на
работодателя на молба за отмяна на влязло в сила решение, а на базата на нея -
и на молба за спиране на изпълнението му, както следва от съдържанието на
последната. Всички твърдения на ответника, че не е бил наясно с точното желание
на ищцата – дали желае да започне работа или желае да бъде пенсионирана, са лишени
от логика, доколкото за да се предприеме каквото и да било действие – започване
на реално изпълнение на трудови задължения или предприемане на действия за
уволнение/прекратяване на трудови правоотношения, е необходимо първо работникът
да бъде възстановен на заеманата преди предходното уволнение длъжност. Още
повече, че заявлението на ищцата за възстановяване на работа е единственото
официално прието от работодателя нейно изявление, което работодателят е входирал
по съответния при него ред. Нито обстоятелството, че той е подал молба за
отмяна на влязлото в сила решение за отмяна на уволнението, нито молбата му за
спиране изпълнението на същото това решение, са били причина той да не допуска
ищцата да заеме работата, на която е възстановена, доколкото чл. 309 от ГПК
сочи, че подаването на молба за отмяна не спира изпълнението на решението, и че
изпълнението му се спира ако то бъде отменено, като същото се отнася и за
изричната молба за спиране – изпълнението ще се спре, само ако молбата бъде
уважена, но не и при подаването ѝ. Поради изложеното, съдът приема, че по
делото е доказано както желанието на ищцата да започне работа, с което
ответникът е бил надлежно запознат, така и възпрепятстването от негова страна
на фактическото допускане до работа за исковия период. Поради горното,
обезщетение за периода от подаване на молба за възстановяване на работа до
фактическото такова, се дължи от ответника на ищцата.
Съгласно
***на ***, касаещо начина на изчисляване
на обезщетение по именно чл. 225 ал.3 от КТ, то се определя на базата на последното
брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като
същото не може да бъде по-малко от размера на установената за страната
минимална работна заплата за периода на недопускането на работа. В случая, видно
от приетото по ***, разрешение, последното БТВ, получено от ищцата е било за м.
януари 2013г., като неговият размер – основна заплата и клас прослужено време
31% - е 818.75лв. Съдът не кредитира
заключението на изготвената по настоящето дело СИЕ за размера на базата на
която следва да се изчисляват претендираните обезщетения, доколкото вещото
лице, нито в заключението си, нито в съдебно заседание е отговорило на въпроса
кой месец е взело като база за изчисляване на последното брутно трудово
възнаграждение и неясно защо е прибавило клас прослужено време 30%.
Същевременно съдът счита, че следва да се базира в приетото за установено от
съда по предходното производство последно получено тр.възнаграждение, доколкото
никоя от страните не твърди, че за периода от влизане в сила на предходното решение
до възстановяване на работа ищцата е имала друг отработен месец. При тази база,
без прибавяне на друг размер на класа, т.к. този елемент е част от последното
брутно трудово възнаграждение и не следва да се преизчислява друг такъв -
изтекъл междувременно, съдът изчислява, че обезщетението за 3 месеца и 9 дни е
в размер на 2 660.95лв. /при приемане че възнаграждението за 1 р.д. за м. май
2018г. е в размер на 40.94лв., а работните дни до 09.05.2018г. са 5/, и в този
размер претенцията за обезщетение на осн. чл. 225 ал. 3 от КТ следва да бъде
уважена, а за разликата до претендираните 3 111лв. следва да се отхвърли.
По
предявения иск по чл. 224 ал. 1 от КТ:
Спорен по делото е
въпросът дали за периода 01.02.2018г. – 09.05.2018г. - период, който се зачита за
трудов стаж без работникът или служителят да е работил, на осн. чл. 352 ал. 1
т. 6 от КТ, се полага платен годишен отпуск на работника. Въпреки възражението
на ответника и установената практика на *** до момента, че когато работникът не
е престирал реално труд, за това време за него не възниква право да ползва
платен годишен отпуск, следователно – не му се дължи обезщетение, съдът намира,
че в случая тази практика не намира приложение. Практиката на *** е
постановявана при друга законова хипотеза – тази на чл. 354 ал. 1 т. 1 от КТ –
в случаите, когато времето се признава за трудов стаж, без да е съществувало
трудово правоотношение, а претенцията в случая е на друго основание – за
времето, през което работникът или служителят, при наличие на искане за възстановяване,
не е работил поради неправилно недопускане на
работа – чл. 352 ал. 1 т. 6 от КТ/време по трудово правоотношение, което се
признава за трудов стаж, без работникът или служителят да е работил/. Следва се
има предвид и че практиката на *** по чл. 354 от КТ, ако този текст може да се
приеме за приложим, противоречи на чл. 7, §1 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои
аспекти на организацията на работното време и чл. 31, §2 от Хартата на основните
права на Европейския съюз, като по този казус следва да бъде зачетено и заключение
на генералния адвокат Д.Х.по преюдициално запитване от България. Посочените
текстове трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално
законодателство или национална съдебна или друга практика, съгласно които този
работник няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на
уволнението до датата на възстановяването на работа. Същите две разпоредби на
правото на ЕС не допускат и практика, според която „при прекратяване на
трудовото правоотношение правото на изплащане на обезщетение за полагаем, но
неизползван платен отпуск не се признава, когато преди прекратяването на
трудовото правоотношение работникът не е могъл да ползва отпуска поради уволнение,
прието за незаконно от национален съд, който е разпоредил възстановяване на
трудовото правоотношение с обратна сила, що се отнася до периода между
противоправното действие на работодателя и последващото възстановяване на
работа“. Поради изложеното, се налага извод, че претенцията на ищцата за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, се явява основателна.
Съобразно заключението на СИЕ по делото, което съдът кредитира в тази му част, на
ищцата се полагат 13 работни дни отпуск за периода 01.02.2018г. – 09.05.2018г.
Съобразно приетата от настоящия състав горепосочена база за изчисляване на
обезщетение по реда на чл. 228 ал 1 от КТ, съдът изчислява, че дължимото
обезщетение за 13 работни дни възлиза на 532.22лв. и в този размер претенцията
се явява основателна и следва да бъде уважена, а за разликата до претендираните
540.00лв. – да се отхвърли.
При този изход на
спора, следва да бъдат разгледани претенциите на двете страни за разноски: Ищцата
претендира възнаграждения за адвокатски хонорар, както следва: 900лв. по ***на ***;
900лв. по ***на *** и 200лв. – по настоящето дело. Поради наличието на
своевременно направено възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК от страна на
ответника, съдът следва да обсъди същото, като взема предвид, че
възнаграждението по ***на ***и по настоящето ***следва да бъдат преценени като
сбор от 1100лв., т.к. са възнаграждения за разглеждане на делото за една
инстанция/съобр. граматическото тълкуване на заглавието на *** - Възнаграждения
по граждански и административни дела за една инстанция/. Съобразно чл. 7
ал. 1 т. 1 предл. последно, във вр. с чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредбата, съдът
намира, че възнаграждението на ищцата за всяка инстанция следва да бъде
намалено до размер на 485.57лв., т.е. – за двете инстанции, разгледали делото
до този момент общо в размер на 971.14лв.
В списъка си за
разноски ответникът е претендирал само сумата от 600лв., за която е представил
доказателство по настоящето дело. При своевременно направеното възражение за
прекомерност от ищцата, съдът намира, че тази сума следва да бъде редуцирана
също до 485.57лв.
При изхода на делото,
съобразно уважената част от исковете, съдът намира, че на ищцата се дължат
разноски в размер на 849.36лв. Съобразно отхвърлената част на исковете, на
ответника се дължат разноски в размер на 60.89лв. Поради горното, по
компенсация, ответникът следва да заплати на ищцата разноски по делото в размер
на 788.47лв.
Ответникът следва да
бъде осъден да заплати на осн. чл. 78 ал. 6 от ГПК – в полза на ***– разноските
по делото в размер на държавна такса от 127.73лв. и 87.46лв. – разноски за СИЕ,
както и 5.00лв. – такса, в случай на издаване на изп.лест.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на осн. чл. 225 ал. 3 от КТ, ***,
представлявано от директора Д.Я.М., ДА ЗАПЛАТИ на М.И.Б., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, чрез адв. А.Д., сумата в размер на 2 660.95лв., представляваща обезщетение за недопускане до
работа след възстановяване на длъжността ***, поради незаконно уволнение от същата
длъжност, за периода 01.02.2018г.до 09.05.2018г., като претенцията за разликата
до пълния претендиран размер от 3 111.00лв., ОТХВЪРЛЯ като недоказана.
ОСЪЖДА ***, представлявано от директора Д.Я.М., ДА
ЗАПЛАТИ на М.И.Б., ЕГН **********, съдебен адрес ***, чрез адв. А.Д.,
обезщетение на осн. чл. 224 ал. 1 от КТ, в размер на 532.22 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 13 дни за периода
01.02.2018г.до 09.05.2018г., като претенцията за разликата до пълния
претендиран размер от 540.00лв., ОТХВЪРЛЯ като недоказана.
ОСЪЖДА ***,
представлявано от директора Д.Я.М., ДА ЗАПЛАТИ на М.И.Б., ЕГН **********, чрез
адв. А.Д., по компенсация направените по делото разноски в размер на 788.47лв.
ОСЪЖДА ***,
представлявано от директора Д.Я.М., да заплати по сметка на Районен съд гр. П.,
разноски по делото в размер на 215.19лв., както и 5.00 лв. - такса в случай на
издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на
обжалване пред *** в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: