Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,26.07.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и девети юни
през
две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА СТОЕВА
при
секретаря Юлиана Шулева
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 16865 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.
С решение № 194521 от 16.08.2019 г. по гр.д.№ 68229 по
описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО, 57-ми състав се:ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК, че С.Л.Т. дължи на
„Т.С.“ ЕАД заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 05.01.2017г по ч.гр.д. №54390/2016г. на СРС , както следва:
-
на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 1904,70лв, представляващи стойността на незаплатена доставена и
използвана топлинна енергия за
топлоснабден обект – апартамент №51 в гр.София, ж.к. „*******, абонатен № 093695 за периода
01.08.2013г. – 30.04.2016г. , ведно със законната лихва върху главницата от
1904,70 лв., считано от 29.09.2016г. до окончателното й изплащане;
- основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата
от 75,45
лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода
01.10.2013г. – 20.06.2016г. върху главницата от 345,08 лв., представляваща цена
на потребена топлинна енергия за периода 01.08.2013г. – 31.01.2014 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 75,45 лв. до пълния предявен размер 229,30 лв. и за периода 30.09.2013г.
-01.10.2013г. и за върху главницата от 1559,62 лв.;
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422 от ГПК искове за признаване за установено спрямо ответницата, че дължи на ищеца заплащането
съобразно заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
05.01.2017г по ч.гр.д. №54390/2016г. на СРС , както следва:
- на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 55,75
лв. – главница за извършено дялово разпределение на топлинна енергия за
периода 01.06.2014г. – 31.05.2015г. ;
- на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата
от 9,30 лв. – обезщетение за
забавено изпълнение на главницата от 55,75 лв. и за периода 30.09.2013г.-
20.06.2016 г.
Постъпила е въззивна жалба от С.Л.Т.,
ответник пред СРС.
Във въззивната
жалба се сочи, че решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно; постановено
при допуснати нарушения на процесуалните правила, както и съдебната практика и на
европейското право. Решението било издадено от некомпетентен съд. Издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК била в противоречие с чл.411, ал.2,т.2 ГПК
като се препраща към разпоредбите за нищожност на договорите. Самата заповед не
индивидуализирала задълженията за които е издадена. Заповедта представлявала
официален документ с невярно съдържание по смисъла на чл.311 и чл.316 НК. Счита,
че ОУ не били нормативен акт, а част от писмен договор и затова било необходимо
изричното им приемане. Всеки, който притежавал имот в сграда ЕС ставал „клиент“
без да изразява воля. Позовава се на чл.149 ЗЕ. Твърди се, че не били спазени и
правилата за сключване на договорите от разстояние. Затова не била налице
правна връзка. В случая се касаело до непоръчана доставка. СРС не бил изяснил
елементите на договора за продажба. Нарушен бил принципа на чл.17 от КРБ за
неприкосновеност на частната собственост. Затова чл.153 ЗЕ не следвало да се
прилага. Нарушен бил и ЗЗП. СРС не се бил произнесъл служебно по
неравноправните клаузи в ОУ и по-конкретно не изследвал противоречието на чл.33
ОУ с чл.86 ЗЗД като се позовава на съдебна практика на ВАС, която твърди, че е
относима по случая. Сочи, че сградната инсталация не била отоплително тяло. СРС
не се бил съобразил с чл.1 от ЗУЕС. Формулата за сградната инсталация
противоречала на закона на Нютон-Рихман, който бил обективен закон и се
изучавал в 8 клас. Не се правело разлика между вещно и облигационно право.
Заключението на СТЕ било изготвено на база данни, които не били представени по
делото. Фактурите били неверен документ. Нарушен бил чл.25, ал.4 ЗДДС. Решението
било постановено без изясняване на фактите по делото и без обсъждане на
възраженията на ответника. СРС кредитирал заключението на вещото лице, но не по
дадените отговори. Сочи, че Наредба № 16 334 била издадена от Министерство
на енергетиката без компетентност за това. Относно услугата дялово
разпределение се сочи, че претенцията била на ФДР, а не на ищеца.
В хода по същество се излагат доводи, че вещите лица
по съдебните експертизи работили без по делото да са представени отчети и
изравнителни сметки. Сочи, че счетоводството на ищеца не било водено редовно,
тъй като били представени доказателства за плащане по банков път за което
съществувало изискване да се състави фактура. Освен това експертите били
отговорили на правни въпроси.
Иска се настоящата инстанция да приложи Общностното
право.
Претендират
се разноски и адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
От въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е постъпил отговор. Представени са
становища с които се сочи, че въззивната жалба е неоснователна. Претендират се
разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не взема становище по
въззивната жалба. Не претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена
на 20.09.2019 г. Въззивната жалба е подадена
на 01.10.2019 г. ; следователно е в срока
по чл.259, ал.1 ГПК.
Правен интерес е налице за обжалване
първоинстанционното решение в частта, в която са признати вземания в полза на
ищеца /пред СРС/ по отношение на ответницата /въззивник/, следователно въззивната жалба в тази й част е допустима.
В частта в
която претенциите са били отхвърлени не е налице правен интерес от обжалване и
въззивната жалба ще следва да бъде оставена без разглеждане. В тази му част
настоящето решение има характер на определение.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел следното:
Относно направените възражения за недопустимост на
производството съдът е счел, че исковата молба е редовна.
Релевираните от ответника с отговора по исковата молба доводи за недопустимост –
нищожност и незаконосъобразност на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК и
от там и на исковото производство, развило се по реда на чл.422 от ГПК, за неоснователни. Заповедта
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК била издадена въз основа
на редовно заявление . Предявеният иск бил с изложени фактически обстоятелства въз основа на които
ищецът претендира заплащането на определена сума – ясно бил посочен начина на
формиране на главницата и лихвата т.е. петитума бил ясен и в съответствие с
обстоятелствената част на исковата молба. Именно след подадено в срок
възражение по чл.414 от ГПК от ответниците и във връзка с дадените указания по
реда на чл.415 ал.1 от ГПК, заявителят предявил установителните искове по
чл.422 от ГПК в преклузивния срок. Т.е. изпълнени били всички условия за
допустимост на производството.
В допълнение СРС се е позовал на решение №
12/02.10.2012 г. по конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ, където било
прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на
европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури,
прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896 по описа за 2006 г. на Европейския
парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска
заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен
спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на
кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към
принудително събиране на вземането си. На следващо място СРС е посочил, че наведените
доводи за нищожност на заповед за изпълнение по смисъла на чл.26 от ЗЗД не
следвало да бъдат обсъждани, доколкото разпоредбата се отнасяла до гражданско-правните
сделки, а не до съдебни актове.
Относно иска с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД съдът е приел, че
спорно
между страните е наличието на облигационно правоотношение и неговото
съдържание. От представения по делото нотариален акт – л.16 ответникът считано
от 29.12.1998г. се легитимирал като собственик на процесния топлоснабден имот,
като именно в качеството си на собственик подала до ищеца заявление през 2004г.
за откриване партида на нейно име – л.16 от делото. В този смисъл ответникът
имал качеството на потребител на топлинна енергия за процесния период по
смисъла на на § 1, т. 42 от ЗЕ,отм.,
сега чл.153 ал.1 от ЗЕ, на описания в исковата молба и нотариалния акт недвижим
имот, като ирелевантно било обстоятелството, че не била давала съгласие за
предоставяне и съхранение от ищеца на личните им данни.
Това било така, тъй като с публикуване от топлопреносното предприятие на одобрените от
ДКЕВР общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизали в сила 30 дни
след първото им публикуване /в случая за процесния период това били Общите
условия от 2002г., публикувани във вестник „Новинар”, бр. от 23.05.2002г., от
2005г. - публикувани „Пари”, бр. от 23.12.2005г., 2008г. – в. „Дневник”, чл.69
от ОУ от 2014г. в сила от 12.03.2014г., ОУ от 2014г. в сила от 2016г. приложими
след 01.07.2016г. без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ /чл.106а
ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за
продажба се считал за сключен с конклудентни действия, като нямало
доказателства ответника да е направил предложения за промени в общите условия,
поради което и същите го обвързвали. Това било изрично предвидено от закона
изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попадало под
приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение било
възникнало между търговец и физическо лице и за тях следвало да се прилагат
нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2. Този договор не бил търговска
сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна
енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът бил физическо лице.
Ответникът се позовавал на няколко Директиви на ЕС,
като обосновавал нищожността на договора сключен при общи условия. По тези
възражения СРС е изложил следните мотиви:
На първо място
следвало да се има предвид, че съгласно чл. 249, ал.3 от Договора за
създаване на европейска общност, директивата нямала пряко действие, тя имала
обвързващо действие по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат
във всяка държава членка, до която е адресиран, но отделните страни сами избирали
формите и средствата, чрез които да постигнат този резултат. /имало изключения
от този принцип, но в случая не били налице такива/. За разлика от тях
регламентът имал пряко действие. Той трябвало да се прилага в своята цялост във
всички страни от Европейския съюз. Разпоредбите на Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 5 април 1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която също нямала
пряко действие, били въведени в националното право със Закона за защита на потребителите и по - точно
с чл. 143 и сл. от него. Тези норми, обаче, били приложими по отношение на
такива клаузи от съдържанието на сключен между потребител и търговец договор,
които били определени по общо съгласие на страните по него, а не и в случаите,
когато определени права или задължения на съдоговорителите били нормативно
установени, както било в процесната хипотеза, в която те били предвидени в ЗЕ и
в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването. Затова и съдът не е обсъдил
всички направени възражения, свързани с неравноправността на клаузите, въз
основа на които ответникът дължал цената на потребената топлинна енергия, тъй
като те били установени със законови и подзаконови разпоредби, а не с уговорки,
предвидени по общата воля на страните в съдържанието на сключената между тях
сделка. Дори и при приемане на противен извод от горния, било необходимо да се
отбележи, че не се касаело за клаузи, върху които потребителят не може да влияе
– чл.146, ал.2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл.3,т.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на
потребителските договори). Този извод бил верен, тъй като съгласно чл.150, ал.3 ЗЕ потребителите, които не били съгласни
с ОУ имали право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и
приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразявали в писмени
допълнителни споразумения. В случая несъмнено било, че Общите условия на
ищцовото дружество били влезли в сила, доколкото били публикувани, като по
делото не били релевирани нито твърдения, нито имало данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3
ЗЕ. Следователно между страните били възникнали действителни договорни
правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, като
съдържанието на този договор било уредено в представените общи условия,
утвърдени от КЕВР, които обвързвали ответника дори и без да ги е приел изрично –
чл.150, ал.2,изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърдяло и установявало изключението по
чл.150, ал.3 ЗЕ. Според клаузите на
тези Общи условия /идентични били
разпоредбите във всички редакции на Общите условия/ се установявало, че
страните са се уговорили потребителят да заплаща установената цена за
доставеното му количество топлоенергия след доставката на тази стока, като
месечно определената покупна цена следвало да се заплати по един от следните
начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една 12-та изравнителна сметка; 2) на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имотите и сградата и една
изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация – чл. 30, ал. 1 от ОУ от
2008г., чл.31 т.2 от ОУ от 2014г.. Следователно, независимо от уговорения начин
на заплащане на покупната цена потребителят-купувач бил длъжен да заплати
цената на доставената топлинна енергия. Задължение за ищеца като продавач на
топлинна енергия било да достави необходимото количество топлинна енергия до
абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук отоплението на
помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители се извършвало
чрез сградната инсталация, която се състояла от вътрешна отоплителна инсталация
и от инсталация за подаване на гореща вода. Сградната инсталация, според
чл.140, ал.3 от ЗЕ, като съвкупност от топлопроводи и съоръжения за
разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите
на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии (§ 1, т.4 от ДР на Наредба №2 за топлоснабдяването,
съответно §1, т.3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването) била обща
етажна собственост.
Ответникът
правел възражение за нищожност на договора, поради липса на качествени
параметри. Когато се дължала вещ, определена само по своя род, длъжникът трябвало
да даде вещ поне от средно качество (чл. 64 от ЗЗД). Ответникът следвало да
установи лошото изпълнение – различно от посоченото /чл. 64 от ЗЗД/, за които
факти носел доказателствената тежест, предвид обстоятелството, че черпи
благоприятни правни последици – чл.154 ал.1 от ГПК. Или липсата на договорени
параметри на качество и количество не се отразявало на действителността на
договора. Съгласно разпоредбата на чл.
139, ал. 1 от ЗЕ
разпределението на топлинната
енергия в сграда – етажна собственост, се извършвало
по система за
дялово разпределение,
регламентирана за процесния период в ЗЕ
/чл.139 – чл.148/, Наредба №2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.68 от 03.08-2004 год., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год. и Наредба №16-334
от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделяло на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142,
ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от Закона, топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери се определяла въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти. В случая етажните собственици на
сградата, в която се намирал процесния топлоснабден имот след взето решение на
проведено общо събрание, били възложили извършването на индивидуално измерване
на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода на третото лице-помагач - договор между етажните собственици и третото
лице помагач от 26.09.2002г. – л.18 от делото за възлагане извършване на
услугата дялово разпределение, за срок от 2 години, а ако не се прекрати се
продължава действието му с още 1 г., т.е. до 2005г. Именно упълномощените
представители на етажните собственици били сключили договор с третото лице
помагач за предоставяне на услугата
„топлинно счетоводство”, съответно споразумителен протокол между ищеца и
етажните собственици, че последните като потребители на ТЕ /топлинна енергия/
от ищеца като доставчик,
остойностяването на отчетената от топломера в абонатната станция ТЕ да се
извършва от „Т.С.“ ЕАД на база предоставени данни от третото лице помагач.
Посочено било в т.2, че евентуалните възражения по данни, определящи
фактурираните количества на ТЕ се отправят към фирмата за дялово разпределение,
а в т.3, че при прекратяване на споразумението, ТЕ се разпределя и остойностява
от „Т.С.“ ЕАД по възприетия ред. СРС е намерил
за неоснователно възражението на ответника, че общото събрание на етажните
собственици било взело решения извън правомощията му, поради което било нищожно,
както и договора сключен с третото лице помагач. Не били ангажирани
доказателства, че решенията взети на общо събрание са атакувани по съответния
ред и отменени – по реда на ПУРНЕС /отм/, като оспорване незаконосъобразността
им в настоящото производство СРС е приел за заобикаляне на закона и злоупотреба
с права. Освен, че било нормативно предвидено правомощието на ЕС да сключва
договор за извършване на услугата топлинно счетоводство, то несъмнено било действие
по управление на етажната собственост. Следователно налице било действително
възникнало и по което било налице изпълнение на насрещни престации правоотношение
между етажните съсобственици и третото лице помагач. По делото не бил представен
последващ договор между етажните съсобственици и третото лице помагач и за
останалата част от процесния период, нито за периода след 2003г. и действително
в действащите към 2009г., и към
настоящия момент нормативни актове - ЗЕ
и Наредбите за топлоснабдяване, не било предвидено автоматично продължаване
действието на договора за дялово разпределение между етажните съсобственици и
съответното регистрирано към настоящия момент по чл.139 а от ЗЕ лице. В този
случай обаче както по ЗЕ /отм./ и Наредба №2 за топлоснабдяването /отм/, така и
в сега действащия ЗЕ и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването бил
предвиден ред за отчитане на доставената и потребена от етажните съсобственици
топлинна енергия, защото поради тяхното поведение в разрез със задължението им
да сключат такъв договор след като срока на действие на предходния е изтекъл и
съответно същия е прекратил действието си, не можело да се счете, че същите
нямат задължението да заплащат потребената енергия /чл.58 от Наредба №2 – отм.
и чл.61 от Наредба № 16-334/07/ т.е. в този случай доставчикът на топлинна
енергия бил длъжен да отчита само потребените количества топлоенергия по реда
предвиден в чл.61 ал.3 от Наредба № 16-334/07г./съотв. чл.58 ал.5 вр. ал.3т.2
от Наредба №2-отм./ т.е. във всички случаи бил предвиден механизъм на
изчисляване на потребената топлинна. Ответникът излагал становище за
абсолютност на вещното правото на собственост, както и правото на ползване.
Независимо от вида на субективното право, следвало да се има предвид, че същото
могло да се упражнява само и единствено доколкото не засягало други
законоустановени права и в същото време абсолютността не била равнозначна на
липса на ограничения вкл. и условия, на които било подчинено и с което следвало
да бъде съобразявано от притежателите му. В тази връзка съдът е счел, че
неправилно е тълкуването, че неприкосновено право на собственост/ползване се
нарушава вменявайки им задължения по облигационни връзки, въз основа на които
се доставят нежелани услуги, т.е. непоискани доставки. Поради характера на
етажната собственост, където отделните обекти били собственост на различни
субекти и наличие на общи части, същата следвало да бъде управлявана, като
единствения възможен начин било това да стане по съгласие на мнозинството. И
при условие, че мнозинството било приело както отделните собственици да са
потребители на топлинна енергия /защото именно общото събрание в етажната
собственост можело да реши същата да не бъде топлоснабдена – чл.153 ал.2 от
ЗЕ/, така и да сключат договор за извършване на услугата топлинно счетоводство
с определено лице, то всеки от собствениците/ ползвателите на отделните обекти
/дори и несъгласен/ бил обвързан. Заключението по СТЕ установявало, че за
процесния период ищецът е изпълнил задължението си за доставя топлоенергия до
абонатната станция, като въз основа на показателите на топломера в същата и ежемесечните отчети посочил и количеството
доставена топлоенергия в абонатната станция. Оттук отоплението на помещенията,
респ. доставянето на БГВ до отделните потребители се извършвала чрез сградната
инсталация, която била обща етажна собственост. А щом е така, то следвало да се
приеме, че етажните собственици са длъжни да поддържат тези инсталации в
подходящо за експлоатация състояния. По делото били представени доказателства,
а и вещото лице по СТЕ констатирало, че има свидетелства за метрологични
проверки на елементите на топломера,
отчитащ доставената ТЕ в абонатната станция, както и на водомерите, ежегодно,
като периодично била извършвана и подмяната им с нови. Вещото лице по СТЕ изяснило,
че дружеството за дялово разпределение е извършвало дялово разпределение на
доставената до всеки абонат топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон,
като изчислявало точно дължимите суми според методиката съгласно Наредба №1 за
ползуване на топлинната енергия, Наредба № 2 за топлоснабдяването и Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, действащи през релевантния период.
Изяснявало, че справките на третото лице помагач съдържали данни за общия
разход на топлинна енергия от абонатната станция и разходите за процесния имот,
като тези изчисления били извършвани съобразно изискванията на действащите към
този момент нормативни актове / сумата за сградна инсталация била определена
пропорционално на отопляемия обем на процесния имот /към настоящият момент нямало
влезнало в сила решение по адм.д. №1318/2019г. или адм.д. №13721/2017г. на ВАС,
поради което и Наредбата била част от действащото право/, топлоенергия за отопление била отчетена, но
отчетените единици били случайни, тъй като жилището не се отоплявало от
радиатори, като единственото работещо отоплително тяло било щранг-лирата, която
нямала вентил и не можело да бъде спряно топлоотдаването от нея, като функцията
му била да поддържа определена температура в дадено помещение, като вещото лице
установило именно въз основа на горното реалния разход на топлоенергия;
правилно била отчетена и потребената топлинна енергия за подгряване на БГВ – на
база показанията на два узаконени водомера; сума за отопление на общите части
не била начислявана, както и сбили отчитани технологични разходи, които били за
сметка на ищеца; отчетите били редовно водени. Съгласно цитираните ОУ купувачът
, т.е потребителят имал право на възражения срещу изготвените фактури и
отразените в същите стойности на потребената топлинна енергия. По делото нямало данни, че ответникът като
потребител е възразил срещу отчетените от фирмата за дялово разпределение количества
потребена топлинна енергия, респ. че е възразила срещу отразените във фактурите
стойности. Направеното едва в настоящото производство общо възражение, че
неправилно е отчитането на топлинна енергия, без да е посочено конкретно за кой
месец, респ. за кой отоплителен сезон се прави възражението, предвид
заключението на вещото лице по СТЕ, че отчитането на количеството топлинна
енергия е станало при спазване на законовите изисквания, било неоснователно. Вярно било, че фактурите като частни свидетелстващи документи по
смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти,
притежавали само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател и при
условие, че не са подписани от ответника не притежавали доказателствена сила
спрямо него. Но заключението по СТЕ установявало, че правилно са начислени
сумите в представените фактури за процесния период съобразно доставената
топлинна енергия и нейното отчитане при разпределение в отделните обекти при
спазване на всички нормативни изисквания. Съдът е намерил за неоснователно
възражението за нарушение на нормата на чл.62 ал.1 от ЗЗП. Следвало да се има
предвид , че нормата на чл.62 от ЗЗП е материално правна – т.е. действа за в
бъдеще от момента на влизане в сила т.е. след 25.07.2014 г., след възникване на
облигационното правоотношение и след процесния период. Възражението за наличие
на „принудителна продажба“ на топлинна енергия било основателно и предвид обстоятелство,
че липсва направен отказ по надлежния ред за доставяне на услугите на ищеца в
етажната собственост и прекратяване на топлоподаването и съответно горещо
водоснабдяване /чл.153 ал.3 от ЗЕ/.
Неоснователно
било и възражението за нищожност на договора за продажба на топлинна енергия,
поради наличие на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП –
търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвиден от него
основание. На първо място не били посочени конкретните условия от договора,
които били изменени от търговеца на непредвидено основание, а ако се касаело за
ценообразуването, то в ОУ бил посочен механизма, като конкретната цена на
единица доставена топлоенергия се регулирала от КЕВР, а ОУ влизали в сила след
одобрението им от КЕВР. Същият правен извод СРС е счел, че следва да се отнесе
и към възражението на наличие на неравноправна клауза, която задължава
потребителя да изпълни своите задължения /в случая за заплащане на цена на
доставената топлоенергия/ без търговеца да изпълни своята. От всичко
гореизложено се установявало, че ищецът именно защото е изпълнил задълженията
си да достави определено количество топлоенергия в съответния топлоснабден
имот, претендира цената на вече потребената топлоенергия.
Неоснователни били и възраженията на ответника, че са
нарушени разпоредбите на директиви на Европейската общност, ЕСПЧОС или КРБ.
Нормите на чл.13 от Директива 2006/32 относно
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги - отменена и сегашния чл.9 от Директива 2012/27 относно енергийната
ефективност, на които процесуалният представител на ответника се позовавал,
предвиждали, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на
потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат
потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано
и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Видно било, че
условността на посочените норми не давала възможност да им се признае изначално
директен ефект, тъй като не били в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите
предоставяли възможност на държавата за
преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради това нормите на цитираните
директиви не намирали директно приложение.
Те оставяли националните власти да изберат формата и начина на
въвеждането им в действащото право. Те нямали пряко действие, когато са транспонирани в
българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която
дадена директива не била въведена в действие в националното право своевременно,
всеки правен субект можел да се позове пряко на нейните разпоредби пред
българския съд, който не следвало да прилага националните норми, които
противоречали на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не бил такъв,
на първо място поради условността на нормите и поради обстоятелството, че Директива 2006/32 ЕО е транспонирана в
българското законодателство чрез Закона
за енергийната ефективност – апр.3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на
този закон не се твърдяло и не се установявало. След изтичането на посочения в
чл. 18 от директивата срок вътрешното законодателство било съобразено с чл. 13
включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също била
реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисквала
осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за
заплащане на реално потребената енергия бил спазен, тъй като било предвидено
заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по
изравнителни сметки, а в случаите на неосигурен достъп потребителите можели да
поискат допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на
чл.70 ал.5 от наредбата в 3- месечен срок
от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС, лице.
Следователно макар и да нямало реално определена месечна сума, била налице
реална сума за отчетния период, който в случая бил годишен , съответно
отоплителен сезон /а в конкретният случай това била сумата за сградна
инсталация/. В този смисъл била и практиката на ВКС, постановена по ред на чл.290 ГПК /отм/ - Решение № 507/ 22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г.
по описа на ВКС, IV гр.о.
Множеството възражения направени от адв. С. относно
технически несъвършената инсталация, техническия начин на предоставяне на
услугата, не следвало да бъдат обсъждани – на първо място, поради
обстоятелствата, че възраженията били извън компетентността на съда –същите
били специални знания в областта на физиката, топлотехниката, хидроинженерната
наука и т.н. Именно за това била допусната СТЕ, която давала отговор на въпроса
дали според състоянието на системата, нормативната уредба и конкретните
показатели за потребена топлоенергия, дадени въз основа на нормативната уредба,
има реално доставена и потребена топлинна енергия в какъв размер.
От заключението по ССчЕ обаче се установявало, че няма
постъпили плащания относно ТЕ за целия процесен период.
Налице било различие между стойността на потребената
за процесния период по заключенията на СТЕ и по ССчЕ , като съдът е кредитирал
заключението по СТЕ, което било отчело както неправилното начисляване на
определени единици от страна на третото лице помагач и включило в стойността на
ТЕ единствено изчисленията за ТЕ отдадена от щранг-лирата, като дадената
стойност като цена била без предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви върху тях, нито била включена главница за извършено дялово
разпределение. Но с оглед диспозитивното начало, искът следвало да се уважи до предявения му размер от 1904,70
лв.
От заключението по ССчЕ се установявало, че в
претендираната главница от ищеца е включена и главница за дялово разпределение
от 55,75 лв., а в претендираната лихва – лихва върху тази главница за дялово
разпределение. СРС е приел за необходимо да посочи, че ищецът не е доказал
както основанието, така и размера на вземането за стойност на дяловото
разпределение, което било различно от дължимата главница за потребена топлинна
енергия. При условие, че дяловото разпределение било извършвано от третото лице
помагач, то тази сума като възнаграждение се дължала именно на него, като
ищецът не бил представил доказателства, че вместо третото лице помагач е
извършвал дялово разпределение за процесния период, нито че вземането му е
прехвърлено по съответния ред, поради което и в тази част иска следвало да се
отхвърли като неоснователен, както и акцесорния за лихва върху тази сума.
Относно иска с
правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД СРС е приел, че
при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата съобразно разпоредбите на чл. 84 ал. 1 ЗЗД.
Основателността на претендираната главница обуславяла и основателността на
акцесорното вземане за мораторната
лихва, дължима за времето на забавата. За
частта от процесния период за потребена
ТЕ - 01.08.2013г. – 31.01.2014г.
ответникът изпаднал в забава, тъй като съгласно клаузата на чл. 33 ал.1 от ОУ
от 2008г., купувачите на ТЕ дължали плащане на месечно дължимата сума в 30- дневен
срок от изтичане на периода, за който се отнасят. / за м.08.2013г. падежът бил настъпил
на 01.10.2013г., като за дата 30.09.2013г. съдът е приел, че ответникът не е бил в забава, тъй като бил последния
ден, в който той е могъл да заплати дължимата цена ТЕ, като първия ден на
забавната за главницата за м.08.2013г. била 01.10.2013г., за м.09.2013г. – на
01.11.2013г. и т. н., /.
Предвид тези си мотиви СРС е приел, че върху
главницата за периода 01.08.2013г. – 31.01.2014г. – 345,08 лв. и за периода на
претендираната забава – 30.09.2013г. – 20.06.2016г. по реда на чл.162 от ГПК лихвата
възлизала в размер на 75,45 лв. и до
който размер следвало да бъде уважен иска.
На 12.03.2014г. влизали в сила новите ОУ, като в
разпоредбите на чл.33 ал.1 и ал.2 от същите бил регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за заплащане на стойността на потребената ТЕ. Според
СРС разпоредбите на чл.33,ал. 1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. били нищожни, на
основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл. 143,ал.1 от З. и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца - търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. бил установен падеж за
плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30 дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33, ал.2 от ОУ бил установен падеж
за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дневен
срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. . Според СРС така обвързаното
настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя и достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за
достъп до интернет, го поставяло в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца, поради което клаузите противоречали на
императивната норма на чл. 143,ал.1 от Закона за защита на потребителите, освен
това при недобросъвестност от страна на ищеца -публикуване в интернет
страницата си със забавяне от няколко месеца – лихва нямало да тече, но и
следвало да се приеме, че и давността не е започвала да тече, при което можело
да се стигне до правния абсурд погасителната давност да се окаже не 3 г., а
повече, особено при издаване на фактури за изравнителни сметки и като последица
от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – клаузите били нищожни.
Предвид горното, вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2016г., които попадали в приложното
поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът е прил, че ответникът не е
изпаднал в забава, тъй като липсвал договорен падеж, както и не били представени
доказателства за отправена от ищеца,
съответно получена от ответника покана по смисъла на чл.84 ал.2 от ЗЗД.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
За издадената на 05.01.2017 г. по реда на чл.410 ГПК
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 54390 по описа за 2016 г., длъжникът С.Л.Т. е
била уведомена на 30.07.2017 г. Възражението по чл.414 ГПК е подадена на 11.08.2017
г., т.е. в предвидения срок. Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието
на заявителя на 28.08.2017 г. Исковата молба е предявена на 28.09.2017 г.
Съдът намира за неоснователен довода на въззивницата,
че заповедта е нищожна. Противно на соченото същата е издадена от компетентен
орган – съд и в рамките на законовите му правомощия.
Според
съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. №
1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от
ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.
В
решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е
прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав,
или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не
е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не
може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и решение
№ 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение
№ 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о.
Действително
процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно,
но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на
липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното
решение.
Доколкото заповедта по
чл.410 ГПК по своята правна същност представлява съдебен акт, то постулатите на
горецитираната съдебна практика следва да се прилагат и по отношение на
заповедта.
В конкретния случай предметът на делото /предявен е
бил иск по чл.422 ГПК/, представляващ проекция на проведено заповедно
производство по чл.410 ГПК като и двете производства са били обхванати от
подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил
компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.
С РЕШЕНИЕ
№ 12 ОТ 2 ОКТОМВРИ 2012 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2012 Г. , Обн. ДВ. бр.79 от 16 октомври 2012г. е прието, че „Уреденото с действащия ГПК заповедно
производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на
съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на
Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за
европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува
действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури
снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да
пристъпи към принудително събиране на вземането си.“
При това положение доводите на въззивника за нарушения
на КРБ и европейското законодателство се явяват неоснователни.
Доводите, които се излагат във връзка с допуснатите
нарушения на производството по чл.410 и следв. ГПК /т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№
4/2013 г. на ОСГТК/ касаят правилността на съдебния акт, не и неговата
валидност и допустимост.
Не са допуснати сочените от въззивника нарушения на
чл.411, ал.2 ГПК.
Относно
дължимостта на признатите с решението суми:
Ответницата
/въззивница пред настоящата инстанция/ е
собственик на процесния недвижим имот- ап.51, с аб.№ 093695 въз основа на
договор за дарение, изповядано с нот.акт № 61, дело 76/29.12.1998 г./л.17 по
делото пред СРС/. Не се оспорва, че сградата, където се намира процесния имот е
топлоснабдена.
Противно на соченото от процесуалния представител на
въззивницата, в случая не е налице „не поискана доставка“- по делото пред СРС
/на л.16/ е представено от ищеца изричното волеизявление на ответницата С.Л.Т.
за встъпване в облигационно отношение с ищцовото дружество за доставка на
топлинна енергия съгласно ОУ за продажба на топлинна енергия на ищцовото
дружество на потребители за битови нужди.
Следователно не е налице сключване на договор от
разстояние, а сключване на договор при ОУ с каквито ответницата изрично е
писмено е изразила съгласие. Затова ответницата е обвързана от тяхното
действие.
Страните не спорят относно влезлите в сила ОУ, както
и, че същите са одобрени от регулиращия орган /сега КЕВР/, както и са надлежно
публикувани.
При това положение всички доводи във въззивната жалба
за липса на правна връзка между страните по спора са явно неоснователни не
съответстват на събраните по делото писмени доказателства.
С оглед гореизложеното правилно СРС е приел, че между
ищеца и ответницата е възникнало облигационно отношение за доставка на топлинна
енергия, Ответницата има качеството на „битов клиент“ по смисъла на пар.1,т.42
от ДР на ЗЕ /сега чл.153, ал.1 ЗЕ/. Отношенията между страните по арг. от
чл.150, ал.ал.1 и 2 ЗЕ ще се уредят въз основа на ОУ на ищцовото дружество.
Правилно СРС е приложил материалния закон като е
съобразил периода на действие на ОУ на ищцовото дружество, както и относимата
за всеки един от периодите редакция на ЗЕ.
Въззивната инстанция напълно споделя мотивите на СРС
поради което по арг. от чл.272 ГПК същите ще се считат и за мотиви на
настоящето решение.
Следва да отбележим, че гражданите на страните членки
на Европейския съюз освен права имат и задължения. Правоотношението по
покупко-продажба на топлинна енергия е възмездно и по арг. от чл.153, ал.1 ЗЕ
основното задължение на потребителите е да заплащат стойността на доставената
им топлинна енергия.
Настоящият съдебен състав намира, че дължимостта на процесните суми е установена:
От заключението на допуснатата, изслушана и приета от
СРС съдебно-техническа експертиза се установява, че в процесния ап.№ 51 има 4
бр. топлоразпределители тип ЕТТР и два водомера за топла вода. Отчети на
измервателните устройства са извършени на 10.05.2014 г.,07.05.2015 г. и
23.05.2016 г. ТЕ за отопление на имота е изчислена по отчетите на уредите плюс
за изчислената ТЕ, отдадена от щранг лира в банята без уред. Вещото лице е
разяснило, че щранг-лирата е отоплително тяло, което се изчислява от проектанта
по част ОВ така, че да поддържа необходимата температура в дадено помещение
според предназначението му и Нормите за проектиране. Тя топлоотдава
непрекъснато, тъй като няма спирателен вентил. На щранг-лирата няма техническа
възможност да се монтира топлоразпределител. Вещото лице е констатирало, че
щранг-лирата е единственото отоплително тяло в процесното жилище. СРС се е
съобразил с тези констатации на вещото лице и е присъдил сума в размер на 1904,70
лв. Сумите за БГВ са определени съобразно отчетите на двата водомера. За
процесния период са изготвени три изравнителни сметки от третото лице помагач
след края на всеки отоплителен сезон и след извършен отчет на измервателните
уреди. Общият топломер е проверен за съответствие като свидетелствата за това
са представени по делото/л.108 и следв. пред СРС/. На л.105 по делото пред СРС
са представени и отчетните данни на топломера в АС.
Противно на соченото с въззивната жалба ищцовото
дружество е представило температурни графици, виж л.99 и следв. пред СРС.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета от
СРС съдебно-счетоводна експертиза, както и от самите съобщения към фактури, се
установява, че резултата от изравнителните сметки е 112,83 лв. за възстановяване
на потребителя /виж л.95/.
Видно от протокола, съставен за публичното съдебно
заседание, състояло се на 07.03.201 г. и отразяващ процесуалните действия на
съда и страните, ответницата не е оспорила заключенията на съдебните
експертизи. Правилно заключенията са кредитирани от СРС, кредитират се и от
настоящата инстанция като изготвени от компетентни лица-специалисти в
съответната област и съответстващи на събраните по делото писмени
доказателства.
Съдът не разполага със специфични познания в областта
на физиката, топлотехниката и др. инженерни науки каквито познания адв. С.
неколкократно е уведомявал съда, че притежава. Затова и на основание чл.195 ГПК
съдът назначава съдебни експертизи.
Противно на соченото във въззивната жалба, вещото
лице-счетоводител не е установило нередовно водено счетоводство от страна на
ищцовото дружество. От страна на ищеца са представени дебитни известия /л.124 и
следв./.
Правната регламентация на условията за издаване на дебитни и кредитни известия е уредена в чл. 115 ЗДДС, а
именно:
Ал. (1) При изменение на данъчната основа на доставка или
при развалянето на доставка, за която е издадена фактура, доставчикът е длъжен
да издаде известие към фактурата.
…
(3) При увеличение на данъчната основа се
издава дебитно известие, а при намаление на данъчната основа или при разваляне
на доставки - кредитно известие.
По
отношение на образуването на изравнителните сметки на потребителите на топлинна
енергия от сгради - етажна собственост, реална оценка на дължимата сума за
топлинна енергия на всеки потребител се прави от фирмата за дялово
разпределение /трето
лице помагач по делото/ в края на отоплителния сезон,
след отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на извършените отчети
фирмата за дялово разпределение изготвя изравнителни сметки за всички
потребители в сградата, като преразпредели потребената от сградата - етажна
собственост топлинна енергия през отчетния период при спазване изискванията на
Наредба № 16-334. Изравнителните сметки (общи и индивидуални) представляват
разлика между прогнозно начислените по фактури суми за отчетния период и
стойността на действително потребената топлинна енергия, виж в този смисъл Решение №
5283 от 14.04.2011 г. по адм.д.№ 10624 по описа за 2010 г. на ВАС на РБ, І-во
отд.
Доводите за допуснати нарушения на ЗДДС биха били
относими в производство по ДОПК във връзка с определяне на данъчни задължения,
респ. признаване или непризнаване на данъчен кредит, каквото настоящето
производство безспорно не е.
Ответницата не се спори, а и не се установява да е
регистрирана по ЗДДС, за да й бъде издавана данъчна фактура, съобразно
изискванията по ЗДДС.
Цитираните правила на отношения между търговци са
неприложими доколкото не се касае до потребление на ТЕ за стопански нужди, а за
т.нар. „битови клиенти“.
Представеният документ на л.55 с дата на съставяне
12.04.2016 г. за сумата в размер на 49,45 лв. е с основание за плащане „дарение
за подгряване на вода“, а като платец е посочено едно трето за спора лице – А.П.Ц..
От съдържанието на останалите два платежни документа на л.56 и л.57 не става
ясно какво е основанието за извършеното плащане. Ако приемем, че се касае до
плащане на задължения за ТЕ за процесния период, то видно от съобщението към
фактура № ********** от 31.07.2014 г./л.27/ от ищцовото дружество при
определяне на размера на задълженията на ответницата са зачетени плащания на
стойност 296,03 лв. за периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г., а по фактура №
********** от 31.07.2016 г. задължението е намалено със платени суми за периода
м.05.2015 г.- м.04.2016 г. в размер на 145,57 лв.
Относно
сумите за ТЕ, отдадена от сградна инсталация:
Съгласно чл. 153 ал. 6 от ЗЕ потребителите в сграда
етажна собственост, които спират топлоподаването към отоплителните тела /
радиаторите/ в имота си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. В
приетото на 25.05.2017 г. от ОСГК на ВКС ТР № 2/2016 г. е посочено по отношение
на доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост,
че искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не
би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща
част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже (съгласно решение на Конституционния съд № 5/
22.04.2010 г. по к.д.№ 15/ 2009 г,) заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
В този смисъл е и приетото от СЕС по съединени дела
С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета от
СРС съдебно-техническа експертиза се установява, че топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация в случая се разпределя пропорционално на
пълните отопляеми обеми на имотите. Конкретният имот е с кубатура 184 куб.м.
Следователно, неоснователно е оплакването, че
въззиваемият не е установил размера на реално потребената топлинна енергия.
Противно на соченото от процесуалния представител на въззивницата,
възраженията заявени в срока по чл.131 ГПК са обстойни обсъдени от
първоинстанционния съд.
Относно цитираното като решение на СЕС по дело
С-289/21 в хода по същество, настоящата инстанция констатира, че липсва
произнасяне от СЕС към настоящия момент. Представения документ от адв.С. в хода
по същество, представлява заключение на генералния адвокат. Правните очаквания
на адв.С., че решението на СЕС ще бъде в смисъла, посочен в това заключение,
нямат задължителен характер за настоящата инстанция, тъй като само решението на
СЕС има задължителен характер, арг. от чл.633 ГПК. Следва да отбележим и факта,
че преюдициалното запитване, направено от АССГ е във връзка с право на жалба
срещу подзаконов нормативен акт, който е изменен след подаване на жалбата и
преди постановяване на съдебно решение.
Настоящата инстанция не обсъжда доводите във въззивната жалба досежно стойността на услугата за дялово
разпределение, тъй като видно от пъвоинстанционното решение, тази претенция
е била приета за неоснователна.
По отношение
на лихвата за забава:
Правилно СРС е съобразил, че за периода м.08.2013 г.-
м.01.2014 г. задължението на потребителя да заплаща стойността на потребената
ТЕ е срочно по арг. от чл.33, ал.1 вр. с чл.32, ал.1 от ОУ-2008.
По отношение на влезлите в сила на 12.03.2014 г. ОУ, които
СРС е счел за приложими за периода м.02.2014 г.- м.04.2016 г., претенцията за
лихва е приета за неоснователна. Клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 ОУ, която изисква
сметките /прогнозни и изравнителни/ да бъдат публикувани на интернет страницата
на ищцовото дружество, за да поставят в забава потребителите на топлинна
енергия, СРС е приел за неравноправни на основание чл.143, ал.1 ЗЗП. При това
положение настоящата инстанция не следва да излага мотиви във връзка с този
наведен довод във въззивната жалба; както вече беше посочено, в частта в която
претенциите на ищеца са приети за неоснователни, първоинстанционното решение не
ще бъде подлагано на контрол от въззивната инстанция.
Решението в
обжалваната част е правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции ще следва да бъде потвърдено. Спорът е решен възможно
най-благоприятно за ответницата/въззивник.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, разноските са
определени съобразно уважената /за ищеца/ част от претенциите по чл.422 ГПК.
Видно от л.81 и следв. разходите за изготвяне на
заключения на съдебните експертизи са сторени от ответника и съответно като
реално извършени се дължат на ищеца съобразно изхода на спора.
Пред
въззивната инстанция – при този изход
на спора на въззивницата разноски не
се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива се присъждат за юриск.възнаграждение,
което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв.
С РЕШЕНИЕ № 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО
КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016
г., обн. ДВ. бр.79 от 7 октомври 2016г. , се отхвърля искането на омбудсмана
на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78,
ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.;
посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005
г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.) относно присъждането на юриск. възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 194521 от 16.08.2019 г. по гр.д.№ 68229 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО,
57-ми състав, в частта в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на
чл.422 от ГПК, че С.Л.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД заплащането съобразно заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 05.01.2017г по ч.гр.д.
№54390/2016г. на СРС, на сумите както следва:
- на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 1904,70лв, представляващи стойността на незаплатена доставена и
използвана топлинна енергия за
топлоснабден обект – апартамент №51 в
гр.София, ж.к. „*******, абонатен
№ 093695 за периода 01.08.2013г. – 30.04.2016г. , ведно със законната лихва
върху главницата от 1904,70 лв., считано от 29.09.2016г. до окончателното й
изплащане;
- основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата
от 75,45
лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода
01.10.2013г. – 20.06.2016г. върху главницата от 345,08 лв., представляваща цена
на потребена топлинна енергия за периода 01.08.2013г. – 31.01.2014 г., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА
С.Л.Т., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
Б, сумата в размер на 100 лв. – разноски
за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба,
подадена от С.Л.Т., ЕГН **********, срещу решение № 194521 от 16.08.2019 г. по
гр.д.№ 68229 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО, 57-ми състав, в частта в която се: ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422 ГПК вр. с чл.86 ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че С.Л.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД, обезщетение за забавено
изпълнение за разликата над 75,45 лв. до пълния предявен размер 229,30 лв. и за периода 30.09.2013г.
-01.10.2013г. и за върху главницата от 1559,62 лв.; ОТХВЪРЛЯ предявените по реда
на чл.422 от ГПК искове за признаване
за установено спрямо ответницата, че
дължи на ищеца заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 05.01.2017г по ч.гр.д. №54390/2016г. на СРС ,
както следва:
-
на основание чл.79 от ЗЗД сумата от 55,75 лв. – главница за извършено
дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.06.2014г. – 31.05.2015г.
;
- на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата
от 9,30 лв. – обезщетение за
забавено изпълнение на главницата от 55,75 лв. и за периода 30.09.2013г.-
20.06.2016 г.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК, с изключение на частта в която има
характер на определение. В последната част може да се обжалва в 1-седмичен срок
от уведомяването пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: