Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 15.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седми август
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9991 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 вр. чл. 415 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Е.М.“ ЕООД срещу решение от 07.05.2019 г. по гр.д. №70234/2018 г. на
Софийския районен съд, ГО, 78 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя срещу И.Е. Г. установителен иск с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за разликата над сумата от 2500,00 лв. до пълния претендиран размер от
5000,00 лв., представляваща главница по договор за кредит №3499/23.04.2008 г.,
прехвърлена с договор за цесия от 15.11.2016 г., като ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е
неправилно, тъй като процесното вземане за главница не представлява периодично
вземане по смисъла на чл. 111 б. „в“ ЗЗД, поради което се погасява с 5-год.
давност, а не както е приел първоинстанционния съд с 3-год. давност. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявения иск за главница. Претендира разноски
Въззиваемата
страна И.Е.Н. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач Т.С.Д. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Образувано
е и по въззивна жалба от ответника И.Е.Н. срещу решение от 07.05.2019 г. по гр.д. №70234/2018 г. на
Софийския районен съд, ГО, 78 състав в частта, в която са уважени предявените
от „Е.М.“ ЕООД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание
чл.415 ал.1 ГПК за следните суми по договор за кредит №3499/23.04.2008 г.,
прехвърлени с договор за цесия от 15.11.2016 г.: 2500,00 лв. – главница, 970,00
лв. – договорна лихва, 210,00 лв. – лихва за забава и 70,00 лв. – разноски,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото
производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и
необосновано. Поддържа, че съдът не е разгледал всички релевирани от него
възражения и оспорвания. Оспорва, че не е настъпил прехвърлителният ефект за
вземанията, поради липса на доказателства за плащане на покупната им цена,
поради недостатъчното им индивидуализиране посредством договора за кредит и
имената на поръчителя в рамковия договор за цесия, както и ненадлежно
уведомяване на ответника по реда на чл.99 ал. 3 ЗЗД. Сочи, че
първоинстанционният съд не е разгледал възражението за изтекъл преклузивен срок
по чл.147 ал.1 ГПК, тъй като по процесния договор е солидарен длъжник в
качеството си на поръчител, както и възражението за изтекла погасителната
давност на претендираните задължения.
Въззиваемата
страна „Е.М.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по
въззивната жалба. Не претендира разноски.
Третото лице-помагач Т.С.Д. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените установителни искове за договорна
лихва, за лихва за забава и за разноски са отхвърлени за разликата над
посочените по-горе суми до пълния им претендиран размер, поради което решението
е влязло в законна сила в тези му части.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият
случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е частично неправилно, поради следното:
По делото са представени договор №3499 от 23.04.2008 г. и
договор №3499 от 30.03.2011 г., по силата на които „Р. /България/“ ЕАД е
предоставил кредитен лимит по международни кредитни карти MasterCard
Business на ЕТ „Т.Д.“ в размер на сумата от 5000,00
лв. за всеки от двата договора. Върху ползваната сума се начислява лихва в
размер на 15,8 % годишно по първия договор и в размер на 17,8 % по втория
договор. Отчетният период е до края на всеки месец, като до 5-то число на
следващия месец банката изготвя месечно извлечение за извършените операции с
картите. Заемателят дължи изплащане на заемната сума до 20-то число
на месеца, в който е изготвено извлечението. В договорите е уговорен краен срок
на погасяване на кредитния лимит - съответно на 28.02.2011 г. и на 28.02.2014
г. Договорите са подписани от банката, от ЕТ „Т.Д.“, вписан като „клиент“, и
ответника, посочена като „солидарен длъжник“ и „съдлъжник“. Към всеки от двата договора е подписано и
споразумение само между банката и ЕТ за издаване на международни кредитни карти
MasterCard
Business на ЕТ „Т.Д.“.
Съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ, която съдът
кредитира напълно, посредством теглене на АТМ и плащане на ПОС и други титулярът
на кредитните карти е усвоил сума в общ размер на 26 011,61 лв. за периода
25.04.2008 г.-03.03.2014 г., като върху усвоените парични средства са
начислявани лихви /редовна и наказателна/ за периода 06.04.2010 г. - 02.11.2015
г. в общ размер на 7208,99 лв. Погасените суми са в размер на 21 011,61
лв. на множество различни по размер вноски между 07.05.2008 г. и 19.09.2013 г.
и 5258,06 лв. за лихви за периода
03.06.2008 г.-17.10.2013 г.
Съгласно представените рамков договор, приложение към него,
потвърждение за сключена цесия и пълномощно от 03.01.2018 г., кредитодателят „Р.
/България/“ ЕАД, е прехвърлил вземанията си по процесния договор на
дружеството-ищец, както е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
извършената правна промяна. Към исковата молба в първоинстанционното
производство е приложено уведомление от ищеца-цесионер до ответника за извършеното
прехвърляне на вземания, като исковата молба е връчена заедно с приложенията
към нея на ответника на 29.11.2018 г. За да произведе действието си спрямо
длъжника, договорът за цесия следва да му бъде съобщен от предишния кредитор,
съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено
с цел същият да узнае за договора за цесия, с оглед изпълнение на задълженията
му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния
договор. Съгласно приетото в съдебната практика /решение по т.д. № 362/2015 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение по т.д. №12/2009 г. на ІІ ТО на ВКС и др./, предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Доколкото в случая се установява такова
упълномощаване и с оглед получаването от длъжника-въззивник на уведомлението
изискването на чл.99 ал.4 ЗЗД е спазено.
Правната уредба на договора за банков кредит е в ТЗ и ЗКИ,
като съгласно чл.430 ал.1 ТЗ, банката се задължава да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят – да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. В
настоящия случай кредитодателят е отпуснал на кредитополучателя сума в размер
на 5000,00 лв., която се усвоява поетапно, чрез използване на кредитна карта.
Спорният въпрос, който стои пред въззивната инстанция, е
какво качество притежава ответникът-физическо лице по сключените между страните
договори – поръчител или солидарен съдлъжник. За да се даде отговор на
поставения въпрос, е необходимо да се изследва действителното съдържание на
постигнатото съгласие и целените с договорите правни последици, като отделните
уговорки трябва да се ценят с оглед систематичното им място в договора и във
връзка едни с други, всяка една следва да се схваща в смисъла, който произтича
от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността –
чл.20 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.121 ЗЗД, солидарност между двама
длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните.
Такава може да възникне, когато лицата, поели задължението, са съдлъжници,
както и при договор за поръчителство, но двете хипотези се различават.
Солидарно съзадължени са лицата, които са поели задължение общо, без
разграничение каква част поема всяко едно от тях. Съгласно чл.141 ал.1 ЗЗД,
солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – когато едно
лице отговаря пред кредитора за изпълнението на задължението на длъжника, тоест
когато отговаря за изпълнение на чужд дълг. Квалификациите на правоотношенията,
давани от страните, не са определящи за тях, тъй като от съществено значение за
тяхната същност са само съдържателните уговорки, постигнатото съгласие и
преследваните от страните цели. Съдът трябва служебно да установи вида на
солидарната отговорност според основанията за нейното възникване, за да
определи спецификата на конкретните облигационни отношения и действителното
съдържание на постигнатото общо съгласие.
Настоящият въззивен състав намира за основателен доводът на
въззивника, че първоинстанционният съд е стигнал до неправилни изводи относно
дължимите от ответника суми, тъй като не е изследвал какво е основанието за
възникване на солидарната отговорност по договорите за кредитни карти. Солидарната отговорност възниква при различни
видове договори /встъпване в дълг, авал, поръчителство/, поради което правата и
задълженията на страните във всеки един от тези случаи са различни – възникват
от различни фактически състави и е предвидена различна форма за действителност.
Ето защо, страната, която се позовава на солидарна отговорност, следва да
установи и докаже основанието за възникването и, като не е достатъчно да
посочи, че такава е уговорена по принцип. Първоинстанционният съд е следвало да
посочи в решението си вида на солидарната отговорност според основанието за
нейното възникване, за да може правилно да определи спецификата на конкретните
облигационни правоотношения, така, както е прието в практиката на ВКС – решение
№24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I
ТО и др.
В случая ЕТ „Т.Д.“ е посочен и в двата договора като
„клиент“, за когото възникват права и задължения във връзка с отпускането на
кредитната линия – на негово име се издават всички последващи кредитни карти и
той е оторизиран да си служи с тях като платежно средство. Качеството му на
кредитополучател се потвърждава и от споразуменията към договорите за издаване
на самите кредитни карти, които са подписани само от него и банката. Различно е
положението на ответника, който е обозначен лаконично в началото на двата
договора като „солидарен длъжник“, но в останалите им разпоредби не са дефинирани
никакви права и задължения, освен – да отговаря за изпълнението на договора
лично. Ако солидарната отговорност на ЕТ и въззивника изхожда от качеството им
на съкредитополучатели, то двамата е следвало да са получили паричната сума
общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях. По делото няма
данни за наличието на тази хипотеза. Когато едно лице отговаря пред кредитора
за изпълнение на задължението на длъжника, в случая за връщане на паричната
сума, без да е получил същата в собственост, то се касае за поръчителство. От
съдържанието на уговорените в писмените договори и споразумения към тях права и
задължения на страните, съдът намира, че намерението на страните и
преследваната от тях цел е ответникът да обезпечи задълженията на кредитополучателя.
Ясно изразената цел на волеизявленията на ответника за обвързване е да отговаря
за главния дълг без да става страна по основните договори, т.е. да обезпечи
кредитора. Ето защо, съдът намира, че ответникът-въззивник е поел задължение да
отговаря за изпълнението на чужд дълг, а не за свой. Следователно задължението
му по договорите е уговорено като поръчителство – чл.141 ал.1 ЗЗД.
Когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство
задължение към кредитора /главното задължение по смисъла на чл.147 ал.1 ЗЗД/ ще
се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то
несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на
съответната част от главното задължение /решение №83 от 26.05.2017 г. по т.д. №
50394/2016 г. на ВКС/. Когато дадена вноска не бъде погасена чрез плащане или
по друг начин на съответния падеж, от този момент тя става изискуема и
кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на
същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата – падежа на
вноската – започва да тече и шестмесечният срок по чл.147 ал.1 ЗЗД, който е
преклузивен /прекратява поръчителството/ и за него съдът следи служебно – т.4б
ТР №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, и ако кредиторът бездейства и не предяви иск
срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява
задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т.е. – преклудира се
отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение
е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна
вноска, респ. – не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне
да тече шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД по отношение на
предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили.
В настоящия случай последните усвоени от кредитополучателя
суми са на 03.03.2014 г. Предвид определените в т.26 от рамковия договор от
20.03.2011 г. ежемесечни падежи на погасителните вноски, следва да се заключи,
че по отношение на тях и всички други непогасени преди тях е настъпил
преклузивния срок по чл.147 ал. 1 ЗЗД. Същите аргументи следва да се съотнесат
и към лихвите /договорна и за забава/, последните от които са начислявани на
02.11.2015 г., както и към непогасените такси, последните от които са
начислявани на 05.08.2013 г. Заповедното производство е образувано след
изтичане на 6-мес. срок за отделните погасителни вноски – на 17.07.2018 г.,
поради което настоящият въззивен състав приема, че по отношение на
въззивника-поръчител е изтекъл преклузивния срок по чл.147 ал.1 ЗЗД.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която са уважени искове за главница за 2500,00 лв., за
договорна лихва за 970,00 лв., за лихва за забава за 210,00 лв. и за разноски
за 70,00 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното
изплащане, и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете бъдат
отхвърлени изцяло. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство в
размер на 506,81 лв. и разноски в заповедното производство в размер на 148,54
лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане на ответника
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени допълнително разноски в
първоинстанционното производство, както следва: в исковото производство в
размер на сумата от 1197,17 лв. и в заповедното производство в размер на сумата
от 428,99 лв., и на основание чл.78 ал.1 ГПК
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 75,00 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 492,50 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №107998 от 07.05.2019 г., постановено по гр.д.
№70234/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 78 състав, в частта, с която са уважени
предявените от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, сграда „Матрикс Тауър“, срещу И.Е. Г., ЕГН **********, адрес: ***,
установителни искове с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за следните суми по
договор за кредит №3499/23.04.2008 г., прехвърлени с договор за цесия от
15.11.2016 г.: 2500,00 лв. – главница, 970,00 лв. – договорна лихва, 210,00 лв.
– лихва за забава и 70,00 лв. – разноски, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение до окончателното изплащане, и
в частта, в която И.Е. Г., ЕГН **********,
адрес: ***, е осъдена да заплати на „Е.М.“
ЕООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, сграда „Матрикс
Тауър“, на
основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 506,81 лв.,
представляваща разноски в исковото производство и сумата от 148,54 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.М.“
ЕООД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление:***, сграда „Матрикс Тауър“, срещу И.Е.Н., ЕГН **********, адрес: ***, кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за следните суми по
договор за кредит №3499/23.04.2008 г., прехвърлени с договор за цесия от
15.11.2016 г.: 2500,00 лв. – главница, 970,00 лв. – договорна лихва, 210,00 лв.
– лихва за забава и 70,00 лв. – разноски.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД,
ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, сграда „Матрикс Тауър“, да заплати на И.Е.Н., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК
допълнително сумата от 1197,17 лв.,
представляваща разноски в исковото производство пред СРС и сумата от 428,99 лв., представляваща разноски в
заповедното производство, и на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 75,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД,
ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, сграда „Матрикс Тауър“, да заплати на адв. Н.Д., адрес: ***-ти полуетаж, офис №4, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 492,50 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ответника Т.С.Д..
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.