Р Е Ш Е Н И Е
№3918, 22.07.2014г., гр.Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, осми състав, в публично заседание двадесет
и шести юни през две хиляди и четиринадесета година, в следният състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
Секретар: М.Д.
като
разгледа докладваното от районния съдия гражданско дело №14858 по описа за 2013г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба подадена от ”Б.Д.С.К.” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София ул.”М.” №**, представлявано от В.Д.С. и д.д.м., действащи
чрез юрисконсулт Д.И.И., против М.Н.П., с ЕГН **********,***, със съдебен
адрес: гр.Варна, ул.”в.а.” №8 /партер/, чрез адв.Б.Д., с която е предявен иск с
правно основание чл.415 вр. чл.422 от ГПК и чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.240 от ЗЗД
за установяване на дължимостта на сумите по Договор за кредит за текущо
потребление от 02.11.2007г., както следва: -13316.69лв., представляваща
главница по договор за кредит; -1104.62лв., представляваща неплатена редовна
лихва за периода 26.06.2012г.-12.02.2013г.; -382.60лв., представляваща
неплатена санкционираща лихва за периода 30.10.2012г.-12.02.2013г.; -60лв.,
представляваща неплатена такса изискуемост и -50лв., представляваща неплатена
такса управление, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК-15.02.2013г. до окончателно
изплащане на задължението, заедно с направените съдебни и деловодни разходи в
заповедното производство, за които суми по ч.гр.д.№2125/2013г. на РС Варна е
издадена Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Претендира се за осъждането на
ответника да заплати сторените в настоящото производство разноски.
В исковата молба се твърди, че по
силата на Договор за кредит за текущо потребление от 02.11.2007г. ищцовото
дружество, в качеството си на кредитор е отпуснало на ответницата, в качеството
й на кредитополучател, кредит в размер на 20000лв., със срок на издължаване 120
месеца, считано от датата на неговото усвояване. Твърди се, че в договора за
кредит е посочено, че кредита се погасява с месечни вноски, съгласно
погасителен план, неразделна част от договора. Твърди се, че според т.**.2 от
Общите условия към Договора за кредит, при допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни, целия остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие, като изискуемият кредит (главница и дължима
лихва) се събира по съответния законов ред. Твърди се, че до предявяване на
молбата за събирането му по съдебен ред, остатъка от кредита се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка, в размер на 10
процентни пункта. Твърди се, че според извлечението от счетоводните книги на
ищцовото дружество, датата на настъпване на изискуемостта е 30.10.2012г.,
поради забава в плащанията над 90 дни. Твърди се, че ответницата не е погасила
задълженията си към ищцовото дружество и дължи обща сума в размер на
14913.69лв., от които: 13316.69лв., представляващи главница по неизпълнено
задължение, 1104.62лв., представляващи неплатена редовна лихва за периода
26.06.2012г.-12.02.2013г., 382.60лв.-неплатена санкционираща лихва за периода
30.10.2012г.-12.02.2013г., 60лв.-неплатена такса изискуемост и 50лв.-неплатена
такса управление, Твърди се, че поради настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, на основание чл.417 от ГПК ищеца е депозирал пред съда заявление с
искане за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу
кредитополучателя, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№2125/13г. на РС
Варна и са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ №1341 от 20.02.2013г. и Изпълнителен лист от 17.04.2013г. Твърди се,
че предвид подадено от ответницата възражение по чл.414 от ГПК за ищцовото
дружество е налице интерес да води настоящият иск.
С отговора на исковата молба, от
ответницата се признава, че на 02.11.2007г. между нея и ищцовото дружество е
сключен договор за кредит за текущо потребление в размер на 20000лв., но се
оспорва дължимостта на претендираните суми в заявените от банката размери.
Оспорва се начина на формиране на претендираните суми, както и техния размер.
Твърди се, че ответницата спряла плащанията по кредита, тъй като банката
едностранно, без нейно знание и съгласие, повишила месечната вноска от 200лв.
на 300лв., с което накърнила правата й на потребител. Твърди се, че
повишаването на месечната вноска било извършено въз основа на неравностойна
клауза в договора, по силата на която при такова изменение от страна на банката
ответницата не можела да се откаже от кредита. Твърди се, че съгласно т.8 от
договора за кредит ответницата следва да заплаща лихва формирана от базов
лихвен процент, определян периодично от кредитора, който към момента на
сключване е бил в размер на 5.**% и стандартна надбавка в размер на 2.76%.
Твърди се, че договора и в общите условия не е посочено по какъв начин се
формира базовия лихвен процент и надбавката, като наред с това договора не
става ясно какъв вид лихва се начислява-фиксирана или плаваща и по какъв начин
се формира същата. Твърди се, че т.8 от договора е посочен годишен процент на
разходите по кредита в размер на 8.73 %, като от общите условия не става ясно
по какъв начин се формира същия. Твърди се, че въпреки възможността за промяна
в базовия лихвен процент и таксите кредитодателя е извършвал само увеличение,
но не и намаление, съобразно условията по т.9.3 от общите условия. Твърди се,
че ответницата не е уведомена за нито една от промените. Твърди се, че
изложеното обуславя неравноправност на клаузите на общите условия, на които
ищцовото дружество се позовава и същите са неравноправни на основание чл.143 от
ЗЗП. Твърди се, че от страна на ищцовото дружество са допуснати особено
съществени нарушения на чл.58 и чл.59 от ЗКИ. Твърди се, че в резултат на
едностранното увеличение на вноските по връщане на кредита, се увеличила и
дължимата от ответницата сума, което автоматично води до увеличение на нивата
както на главницата, така и на лихвите, а от там и на датата на предсрочна
изискуемост на кредита. Твърди се, че ответницата не дължи претендираните от
ищцовото дружество лихви, тъй като видно от заявеното в ИМ, касаещо периодите
на забава, е налице противоречие, евентуално неяснота в началния момент на
просрочието. Твърди се, че от 30.10.2012г. е начислена наказателна лихва, което
предполага, че забавата е настъпила най-рано на тази дата. Твърди се, че
същевременно се претендира неплатена договорна лихва от 26.06.2012г., което
сочи на настъпило просрочие в по-ранен момент. Твърди се, че договорна лихва
като възнаграждение за ползване на кредит в рамките на уговорения погасителен
план /т.е. без просрочие/ е начислявана до 12.02.2013г., което изключва
предсрочната изискуемост да е настъпила по-рано, тъй като след отнасяне на
цялата главница в просрочие липсва основание за претендиране на редовна
възнаградителна лихва. Твърди се, че клаузите от договора позволяващи
начисляването за плащане на два вида лихви, една върху друга за един и същ
период са нищожни, тъй като получател на кредита е физическо лице, а не търговец
и това противоречи на императивната разпоредба на чл.294 от ТЗ. Твърди се, че
тези клаузи се явяват и неравноправни спрямо ответницата на основание чл.143 от
ЗЗП.
В о.с.з. страните, чрез пълномощниците
си, поддържат становищата си за основателност респективно за неоснователност на
иска. С писмени защити доразвиват съображения в подкрепа на становищата си.
Съдът, след като прецени събраните в
процеса писмени доказателства, поотделно
и в съвкупност, и въз основа на своето вътрешно убеждение, прие за установено
от фактическа и правна страна следното:
Настоящото производство се развива
след проведено заповедно такова по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№2125/2013г.
на РС Варна, където в полза на заявителя-ищец, против длъжника-ответник е
издадена Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК за сумата от 13316.69лв.,
представляваща главница по договор за кредит; за сумата от 1104.62лв.,
представляваща неплатена редовна лихва за периода 26.06.2012г.-12.02.2013г.; за
сумата от 382.60лв., представляваща неплатена санкционираща лихва за периода
30.10.2012г.-12.02.2013г.; за сумата от 60лв., представляваща неплатена такса
изискуемост и за сумата от 50лв., представляваща неплатена такса управление,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК-15.02.2013г. до окончателно изплащане на
задължението. В срока по чл.414 от ГПК длъжника е подал възражение против
дължимостта на сумите предмет на заповедта, поради което ищеца е налице интерес
от водене на настоящият иск, респективно претенцията е допустима.
С оглед предмета на спора за да
установи основателността на иска си, в тежест на ищеца е да докаже наличието
между страните на облигационна връзка по силата, на която същия е предоставил
на ответницата парични средства, като последната се е задължила да ги върне в
определен срок, заедно с договорените лихви и разноски. На следващо място,
предвид твърденията за дължимост на цялото вземане преди изтичане на срока на
договора, ищеца следва да докаже, че са настъпили предпоставките за предсрочна
изискуемост на задължението. И на последно място ищеца следва да установи
размера на вземането си.
По делото не е налице спор и от
представения препис пот Договор за кредит за текущо потребление от
02.11.2007г., се установява, че на посочената дата ищеца, в качеството си на
кредитор е отпуснал на ответницата, в качеството й на кредитополучател, кредит
в размер на 20000лв., със срок на издължаване 120 месеца, считано от датата на
неговото усвояване. Ето защо първата от горецитираните предпоставки е доказана.
Ищеца се позовава на настъпила на
предсрочна изискуемост по силата на т.**.2 от Общите условия към Договора за
кредит, препис от които е приет по делото, съгласно която при допусната от
кредитополучателя забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целия
остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.
Според разрешението дадено в т.18 от Тълкувателно
решение №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№4/2013г., ОСГТК, в хипотезата
на предявен иск по чл.422, ал.1 от
ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем, като ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните
институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Изложеното налага извода, че
задължителен елемент от фактическия състав водещ до настъпване на изискуемостта
на пълния размер на вземането по кредита, е уведомяването на длъжника от
кредитора за упражненото право за направа на кредита на предсрочно изискуем и то преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В разглеждания случай доказателства
за уведомяване на длъжника в посочения правно релевантния момент не са
ангажирани, поради което следва, че не се доказа настъпила изискуемост на
пълния размер на вземането по процесния кредит. В тази връзка следва да се
посочи, че исковата молба не може да се приеме за надлежно уведомление по
смисъла на т.18 от ТР№4 по
тълк.д.№4/2013г. ВКС,
тъй като както бе посочено по горе уведомяването следва да е извършено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Изложеното относно липсата на
доказателства установяване на предсрочната изискуемост на кредита, прави
безпредметно изследването на останалите наведени от страните правопораждащи и
правоизключващи възражения, както и на събраните в тяхна подкрепа
доказателства, тъй като същите няма да повлияят на формирания краен извод за
неоснователност на иска.
По изложените съображения, съдът
намира, че предявения установителен иск се явява неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора и на основание
чл.78, ал.3 от ГПК в полза на ответницата следва да бъдат присъдени разноски
съобразно доказателствата за направени такива, а именно в размер на 1180лв.,
представляващ сбора от заплатения адв.хонорар и внесения депозит за вещо лице.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
иска на ”Б.Д.С.К.” ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София ул.”М.” №**,
представлявано от В.Д.С. и д.д.м., за
приемане на установено, че към 15.02.2013г. М.Н.П., с ЕГН **********,***, дължи, както следва: сумата от 13316.69лв.,
представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от
02.11.2007г.; сумата от 1104.62лв.,
представляваща неплатена редовна лихва за периода 26.06.2012г.-12.02.2013г.; сумата от 382.60лв., представляваща
неплатена санкционираща лихва за периода 30.10.2012г.-12.02.2013г.; сумата от 60лв., представляваща
неплатена такса изискуемост и сумата от
50лв., представляваща неплатена такса управление, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК-15.02.2013г. до окончателно изплащане на задължението, за които суми по
ч.гр.д.№2125/2013г. на РС Варна е издадена Заповед №1341 от 20.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК.
ОСЪЖДА ”Б.Д.С.К.”
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София ул.”М.” №**, представлявано от В.Д.С. и д.д.м., да заплати на М.Н.П., с ЕГН **********,***,
сумата от 1180лв., представляваща съдебноделоводни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ВОС в
двуседмичен срок от съобщаването на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: