Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 02.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 12318 по
описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 36134 от 11.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 61391/2018 г. на СРС, I ГО, 41
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.В.С.
искове, че В.В.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1, вр. ал.415,
ал.1 ГПК, вр, чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 323, 43 лв. главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент №*****,
находящ се в гр. София, ж.к. „*********аб. № 206288 за периода 01.05.2013 г. –
30.04.2015 г., и на основание чл.422, ал.1, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД – сумата от 30, 08 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода 30.06.2013 г. – 30.05.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 29.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 04.07.2016 г. по ч.гр.д. № 35307/2016 г. на СРС, I ГО, 41 състав. Искът за мораторна лихва е отхвърлен за
сумата над 30, 08 лв. до пълния предявен размер от 49, 96 лв. Ответницата е
осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 71 лв.
разноски за заповедното производство и сумата от 497, 05 лв. разноски за
исковото производство. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца – „Н.“ ЕАД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са
уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата В.В.С..
Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и е необосновано. Счита,
че е налице нарушение на чл.62 ЗЗП, тъй като се касае за непоискана услуга.
Позовава се на решение № 4 777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС. Позовава се на чл.147а ЗЗП, от който
черпи аргумент, че потребителят е обвързан от Общите условия само ако ги е
подписал. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е
кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза по делото. Навежда
оплакване, че ищецът основава претенцията си на твърдения за извършен реален
отчет на потребената топлинна енергия, поради което служебно начислени суми не
следва да му бъдат присъждани. Навежда оплакване, че със суми за връщане от
изравнителни сметки са прихваната стари задължения към ищеца, извън исковия
период, без съгласието на ответницата, което счита за недопустимо. Счита, че
ищецът не е ангажирал доказателства за изправност на уредите, чрез които се
извършва измерването на потребената топлинна енергия за исковия период. Оспорва
претенцията за мораторна лихва по съображения, че ищецът не е ангажирал
доказателства за датата на публикуване на сметките в сайта на дружеството и не
е доказал ответницата да е изпаднала в забава. Моли съда да отмени решението в обжалваната част
и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира направените по делото разноски.
С
определение №153225 от 27.06.2019 г. на СРС, I ГО, 41 състав, по молба на жалбоподателката за
предоставяне на правна помощ, за процесуален представител на последната във
въззивното производство е назначена адв. Д.И.. С посоченото определение на адв.
И. е предоставен двуседмичен срок за евентуално допълване на въззивната жалба.
От
страна на назначения процесуален представител в срок е постъпило допълнение на
въззивната жалба, в което са изложени доводи за неправилност на решението в
обжалваната част. Поддържа, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба,
в която ищецът не е изложил обстоятелствата, на които основава претенцията си,
тъй като не е посочил дали потребената топлинна енергия е за отопление на
имота, БГВ или за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
количеството й и продажната й цена. Развива съображения, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че е приложима нормата на чл.153 ЗЕ и в сградата се прилага
системата на дяловото разпределение, тъй като от представения протокол от
общото събрание на ЕС се установявало, че не във всички апартаменти са
монтирани уреди за дялово разпределение. Счита, че неправилно не е било взето
предвид обстоятелството, че срокът на договора, сключен между етажните
собственици и фирмата за дялово разпределение ТАЕС „Н.И.“, е изтекъл, а не се
установява такъв да е бил сключван с „Н.“ ЕАД. Счита, че неправилно съдът е
кредитирал заключението на СТЕ по делото. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният
съд не е приложил процесуалната последица на чл.190, ал.2 ГПК предвид
обстоятелството, че ищецът не е представил протоколите за въвеждане в
експлоатация на абонатната станция и протоколите за метрологична проверка на
общия топломер в абонатната станция, както и че неправилно доказателственото
искане на ответницата за приобщаване на отчетния картон за абонатната станция е
било оставено без уважение.
В срока
по чл.267, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД и третото лице-помагач „Н.“ ЕАД.
С
определение от 24.10.2019 г., постановено по в. гр. д. № 12318/2019 г. на СГС, II Б въззивен състав, е оставено без уважение
доказателственото искане, направено с въззивната жалба, да бъде задължен ищецът
да представи в оригинал: 1) отчетния картон за показанията на общия топломер в
абонатната станция за процесния период; 2) протоколите за въвеждане в
експлоатация на абонатната станция и 3) свидетелства за метрологична проверка
на топломера в абонатната станция.
С
протоколно определение от 02.11.2020 г. въззивният съд е оставил без уважение
представената в откритото съдебно заседание от посочената дата молба на
жалбоподателката за отмяна на определението от 24.10.2019 г. в частта му, с
която е оставено без уважение доказателственото й искане.
Решението
в частта, с която е отхвърлен искът за мораторната лихва за сумата над 30, 08
лв. до пълния предявен размер от 49, 96 лв. е влязло в сила като необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С
исковата молба ищецът твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот: апартамент №*****, находящ се в гр. София,
ж.к. „*********аб. № 206288, като му дължи сумата от общо 373, 39 лв., от
която: сумата от 323, 43 лв. – главница, представляваща стойността на ползвана
и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г., и сумата
от 49, 96 лв., представляваща мораторна лихва за периода 30.06.2013 г. –
30.05.2016 г. Във връзка с подадено на 29.06.2016 г. заявление, по ч. гр. д. № 35307/2016
г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е
депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет
на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответницата В.В.С. е депозирала отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове. Оспорва да е собственик или вещен ползвател
на процесния имот. Оспорва да е в облигационно правоотношение с ищцовото
дружество. Счита, че е налице нарушение
на чл.62 ЗЗП, тъка като се касае за непоискана услуга. Позовава се на решение №
4 777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС. Оспорва по делото да са представени
доказателства за изправност на уредите за измерване на потребената топлинна
енергия. Счита, че доколкото ищецът основава претенцията си на твърдения за
извършен реален отчет на потребената топлинна енергия, служебно начислени суми
не следва да му бъдат присъждани. Позовава се на неравноправност на клаузата за
рекламация в Общите условия на ищеца. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
На 29.06.2016
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.В.С. за сумата от 323, 43 лв. – главница,
както и 49, 96 лв. – мораторна лихва за периода 30.06.2013 г. – 30.05.2016 г. В
т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна
енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „*********ап.*****, аб. № 206288. Посочено е, че дължимите
суми са, както следва: за доставена, но незаплатена топлинна енергия – 311, 67
лв. главница и 48, 88 лв. лихва и за дялово разпределение – 11, 76 лв. главница
и 1, 08 лв. лихва.
С
разпореждане от 04.07.2016 г. по ч. гр. д. № 35307/2016 г. по описа на СРС, 41
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е разпоредил
длъжникът да заплати на заявителя и сумата от 325 лв. разноски по делото, от
които: 25 лв. държавна такса и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника В.В.С..
В срока
по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
Представен
е нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу
отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ /отм./ № 186, том VI, дело № 1186 от 31.03.1986 г., по силата на
който В.В.С. и Ц.В.С.са признати за собственици на апартамент № 104, находящ се
в жилищна сграда *********състоящ се от: дневна, столова, кухненски бокс и
сервизни помещения със застроена площ от 117, 88 кв.м.
С
нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане № 126, том I, рег.
№ 6321, дело 115 от 21.07.2015 г. В.В.С. е прехвърлила на Благовеста Велкова
Николова собствения й недвижим имот, идентичен с процесния. Сред описаните като
приложения към нотариалния документи са нотариалният акт за собственост върху
жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по
ЗТСУ /отм./ № 186, том VI, дело № 1186 от 31.03.1986 г., протокол за съдебна спогодба по гр.д. №
776/1988 г. на СРС и скица-проект за делба, както и бракоразводно решение на
прехвърлителя от 14.05.1975 г. по гр.д. № 165/1975 г. в сила от 04.06.1975 г.
Видно
от представения протокол от проведеното на 02.09.2002 г. Общо събрание на
етажните собственици на адрес: гр. София, ж.к. „*********те са взели решение да
се сключи договор с ТАЕС „Н.И.“ ООД, за индивидуално разпределение на
топлинната енергия, като услугата се възложи на ТАЕС „Н.И.“ ООД. В този
протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
На 16.09.2002
г. е сключен договор между „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“
ООД и етажната собственост с адрес в гр. София, ж.к. „*********по силата на
който дружеството се е задължило да монтира индивидуални топлинни
разпределители и термостатни вентили и да извършва дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сградата.
Пред
СРС е ангажиран договор от 06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“ ООД – изпълнител, при
общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда
с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение
на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза,
изготвена от вещите лица А.Ж.и В.П., което съдът кредитира като компетентно
дадено, се установява, че технологичните разходи, които са за сметка на
ищцовото дружество, са приспадани от задължението. Дяловото разпределение в
исковия период е извършвано от „Н.“ ЕАД в съответствие с действащата нормативна
уредба. Партидата за процесния аб. № 208288 се води на името на В.В.С..
Констатира се, че през исковия периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г. ответницата
не е ползвала топлинна енергия за отопление на имота и такава не й е била
начислявана, тъй като радиаторите в имота с били демонтирани /затапени/. За
исковия период не е била потребявана и начислявана и топлинна енергия за БГВ,
като 1 бр. водомер в имота е бил пломбиран/затапен. Начислявана е единствено
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, на база съотношението между
пълния отопляем обем на процесния имот от 141 куб.м. и пълния отопляем обем в
СЕС по проект към общия топломер в размер на 17 510 куб.м. През исковия
период е действала Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм. ДВ,
бр. 25 от 20.03.2020 г.), чиито изисквания са спазени. За исковия период
фирмата за дялово разпределение е изготвила 2 бр. изравнителни сметки, както
следва: за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. в размер на 16, 17 лв. сума за
получаване и за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г. в размер на 13, 85 лв. сума
за получаване, или общо – в размер на 30, 02 лв. за получаване. По прогнозни
стойности за исковия период е фактурирана сума в размер на 357, 62 лв., при
наличието на сума за възстановяване за исковия период от 30, 02 лв., поради
което вземането на ищеца за стойността на потребената топлинна енергия възлиза
на сумата от 327, 60 лв. В така определения размер не са включени лихви за
просрочени стари задължения. Констатира се също, че цената на услугата дялово
разпределение за исковия период възлиза на сумата от 11, 76 лв., поради което
общият размер на дължимата главница е в размер на 339, 36 лв. От заключението
на експертизата и дадените в проведеното на 31.01.2019 г. открито съдебно
заседание пред СРС поясния от вещото лице А.Ж. се установява и че общият
топломер в абонатната станция е преминавал метрологични проверки, в т.ч. – през
2013 г. и 2015 г., като независимо от обстоятелството, че проверката за 2012 г.
е извършена след изискуемия 2-годишен срок, при последващата проверка от
28.01.2013 г. не са установени отклонения в техническата изправност на общия
топломер, като изложеното обуславя извод, че през исковия период същият е бил
изправен.
От
заключението на комплексната експертиза в счетоводната й част се установи, че не
са налице данни за постъпили суми за погасяване на задължения за процесния
период, както и че в счетоводството на ищеца е отразено вземане към ответницата
в размер на 323, 43 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Неоснователно
се явява оплакването за нередовност на исковата молба, подкрепено с довода, че ищецът
не е изложил обстоятелствата, на които основава претенцията си, тъй като не е
посочил дали потребената топлинна енергия е за отопление на имота, БГВ или за
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, количеството й и продажната
й цена. Ищецът е изложил фактически твърдения относно обстоятелствата, на които
основава претенцията си, като за индивидуализацията на вземането за стойността
на потребената топлинна енергия не се налага изрично посочване каква част от
вземането е за потребена топлинна енергия за отопление на имота, за БГВ и
такава, отдадена от сградната инсталация.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземанията,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора.
С оглед
наведените с въззивната жалба на ответницата възражения, следва да се приеме,
че въпросът относно качеството й на клиент на топлинна енергия за битови нужди е
извън пределите на въззивна проверка, очертани с въззивната жалба, съгласно
чл.269 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че дори такива възражения да
бяха релевирани, то същите биха се явили неоснователни предвид ангажираните по
делото писмени доказателства за установяване качеството й на клиент на топлинна
енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира
продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители
/клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С
оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени
с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г. и Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите /клиентите/, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответницата не твърди и не установява да е упражнила това право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процесния имот.
Действително
нормата на чл.147а ЗЗП, на която жалбоподателката основава аргументите си, че
не е обвързана от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, тъй като не ги е подписала, е
императивна, но същата е в сила от 25.07.2014 г. – след възникване на облигационното
правоотношение между страните. Тази разпоредба е материалноправна и няма
обратно действие, поради което е неприложима към настоящия казус. Само за
пълнота следва да се отбележи, че дори сочената норма да намираше приложение
към спорното правоотношение, то възражението на жалбоподателката пак би било
неоснователно, тъй като нормата на чл.147а ЗЗП е обща и приложението й се
изключва от специалното правило на чл.150 ЗЕ, касаещ потребителите на топлинна
енергия. Затова не е необходимо изричното съгласие на последните, а е
достатъчно те да не са възразили срещу общите условия на топлопреносното
предприятие.
Неоснователни
са доводите, че в дадения казус е нарушена забраната по чл.62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05.
2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл.62 във връзка с §1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год. (отм., ДВ бр. 25 от 20.03.2020 г.), действала през
исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато
изслушването на комплексна съдебно-техническа и счетоводна експертиза, която е
изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани
документи, въз основа на които вещото
лице е дало заключение относно реално потребената от ответницата топлинна
енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от
глава Х на ЗЕ. Установи се от заключението на експертизата, че за исковия
период м.05.2013 г. – м.04.2015 г. ответницата не е потребявала и съответно не
й е била начислявана топлинна енергия за отопление на имота и за БГВ, а
единствено топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, на база
съотношението между пълния отопляем обем на процесния имот от 141 куб.м. и
пълния отопляем обем в СЕС по проект към общия топломер в размер на 17 510
куб.м., при спазване изискванията на приложимата през исковия период Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.).
Неоснователно
се явява възражението за неприложимост на системата за дялово разпределение,
каквото се установи, че е било осъществявано в процесната сграда както от
ангажираните писмени доказателства, така и от заключението на комплексната
експертиза в техническата й част.
По
отношение на оплакването, че ищецът не е представил изисканите по реда на
чл.190 ГПК документи – протоколи за въвеждане в експлоатация на абонатната
станция и свидетелства за метрологична проверка на общия топломер в абонатната
станция, следва да се отбележи, че: с определение от 23.12.2018 г. СРС е
задължил ищеца, на основание чл.190 ГПК, да представи протоколите за въвеждане
в експлоатация на абонатната станция и свидетелства за метрологична проверка на
общия топломер в абонатната станция до датата на насроченото открито съдебно
заседание. В указания срок същите не са представени от ищеца, като в
проведеното на 31.01.2019 г. открито съдебно заседание пред СРС е оставено без
уважение искането на ищеца да му бъде предоставена възможност да представи
същите с оглед непосочването на причина, която да го е препятствала да направи
това в указания му срок. За посочените документи обаче не са налице данни, че
са се намирали в държане на ищеца, за да се приложи процесуалната последица от
непредставянето им от въззивния съд, каквото искане не е и направено от
жалбоподателката. Не може да се приеме, че непредставянето на посочените
документи има за последица недоказване на претенцията за стойността на
потребената топлинна енергия, тъй като за установяването на това вземане по
основание и размер ищецът е ангажирал писмени доказателства, като по делото е
допусната и изслушана комплексна съдебно-техническа и счетоводна експертиза.
Въз
основа на кредитираното от съда заключение на комплексната експертиза следва да
се приеме, че стойността на дължимата от ответницата топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация, възлиза на сумата от 327, 60 лв., формирана като
разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума в размер на 357, 62 лв.
и сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 30, 02 лв.
Във
връзка с дължимата се стойност на топлинната енергия за сградна инсталация
следва да се посочи, че на настоящия съдебен състав е служебно известно решение
№ 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС и
окончателното решението на ВАС под № 2187/11.02.2020 г. по адм. дело
№ 1318/2019 г. на 5-членен състав, както и решение № 11603/ 31.07.2019 г. по
адм. дело № 13721/2017 г. на ВАС и окончателното решение под №
8294/26.06.2020 г. по адм. дело № 14350/2019 г. на 5-членен състав на ВАС.
Отмяната на формулите от методиката за дялово разпределение, установена с
Наредба № 16-344/2007 г. (отм.), постановена с влязлото в сила горепосочено
решение на 5-членния състав на ВАС по адм. дело № 14350/2019 г. обаче
има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила съгласно
нормата чл. 195, ал. 1 АПК, поради което и не рефлектирала върху
приложимите правни норми за конкретния казус, доколкото отмяната няма обратно
действие.
Правилно
от страна на първоинстанционния съд е прието и че в полза на ищеца съществува
вземане за цената на услугата дялово разпределение за исковия период, каквото от
ангажираните по делото доказателства се установи да е било извършвано от
третото лице-помагач през исковия период, като неоснователни се явяват
релевираните от жалбоподателката доводи в обратния смисъл. Доводи във връзка с
размера на последното, възлизащ на сумата от 11, 76 лв., не са релевирани,
поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка.
От
изложеното следва, че в полза на ищеца съществува вземане за главница в общ
размер на сумата от 339, 36 лв., като при спазване на принципа на
диспозитивното начало и заявената от ищеца претенция за главница в размер на
323, 43 лв., последната следва да бъде уважена в пълния предявен размер.
В
проведеното на 02.11.2020 г. открито съдебно заседание пред въззивния съд
процесуалният представител на ответницата е заявил искане да бъде разгледано
възражението й за изтекла погасителна давност, заявено пред СРС със становище
преди датата на първото по делото съдебно заседание, респ. – преди обявяване на
доклада по делото за окончателен.
Според
задължителната съдебна практика правото на ответника да направи възражение за
погасяване по давност на вземането – предмет на иска, се преклудира с изтичане
на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. В случая исковата
молба е връчена на 04.12.2018 г., поради което едномесечният срок за отговор е
изтекъл на 04.01.2019 г. Ответницата не се е позовала на изтекла погасителна
давност с депозирания отговор на исковата молба от 18.12.2018 г., но го е
направила с писмено становище от 30.01.2019 г., депозирано в рамките на срока за отговор на исковата
молба, поради което следва да се приеме, че възражението за давност е било
своевременно заявено. Като не се е произнесъл по своевременно релевираното
възражение за давност първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение,
поради което възражението следва да бъде разгледано от въззивния съд, като се
вземе предвид следното:
Съгласно
ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
- договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. Съгласно Общите условия на ищеца от 2008
г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след
изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т. е.
до края на текущия месец, следващ месеца на доставка на топлинна енергия. Тъй
като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 29.06.2016 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземанията, станали
изискуеми преди 29.06.2013 г., каквито в случая не се претендират, тъй като
изискуемостта на вземането за първия месец от заявения исков период – м.05.2013
г. е настъпила след посочената дата.
По
отношение на претенцията за мораторната лихва първоинстанционният съд е приел,
че такава се дължи само върху главницата за стойността на потребената топлинна
енергия, и то за периода м.05.2013 г. – м.01.2014 г. по отношение на който приложение намират Общите условия на ищеца от
2008 г., но не и върху главницата за периода след м.01.2014 г., по отношение на
който е приел, че приложение намират Общите условия на ищеца от 2014 г. В
отхвърлителната му част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано
от страна на ищеца, поради което спорът пред настоящата инстанция, с оглед
доводите на жалбоподателката – ответница относно претенцията за мораторната
лихва, се съсредоточава до дължимостта на последната съгласно Общите условия на
ищеца от 2008 г.
Задължението
на ответницата е парично и за периода на своята забава същата дължи обезщетение
в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл.86 ЗЗД. В чл.33, ал.1 от
Общите условия на ищеца от 2008 г. е уговорено, че потребителят-купувач е
длъжен да заплати цената на месечно доставената топлинна енергия в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнася. Длъжникът
изпада в забава след изтичането на този срок, поради което и по арг. от чл.84,
ал.1 ЗЗД, неоснователно се явява оплакването на жалбоподателката, че не се
установява изпадането й в забава. Доводите на жалбоподателката, че не се
установява публикуване на сметките в сайта на дружеството се явяват неотносими,
доколкото такова публикуване се изисква съгласно Общите условия на ищеца от
2014 г., а мораторна лихва по тях не е присъждана от срана на
първоинстанционния съд.
По
изложените съображения следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува вземане
за мораторна лихва върху главницата за стойността на потребената топлинна
енергия. Доводи във връзка с размера на вземането за мораторна лихва не са
релевирани, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка и
следва да се приеме, че то съществува в приетия от първоинстанционния съд
размер на сумата 30, 08 лв.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателката не се дължат
разноски.
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице процесуално
представителство на страната във въззивната инстанция, поради което не следва
да му се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 36134 от 11.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 61391/2018 г. на СРС, I ГО, 41
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********срещу В.В.С., ЕГН **********
искове, че В.В.С., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание
чл.422, ал.1, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр, чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 323, 43 лв. главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент №*****,
находящ се в гр. София, ж.к. „*********аб. № 206288 за периода 01.05.2013 г. –
30.04.2015 г., и на основание чл.422, ал.1, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД – сумата от 30, 08 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 30.06.2013 г. –
30.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
заявлението по чл.410 ГПК – 29.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 04.07.2016 г.
по ч.гр.д. № 35307/2016 г. на СРС, I ГО, 41 състав.
Решението
в частта, с която е отхвърлен искът за мораторната лихва за сумата над 30, 08
лв. до пълния предявен размер от 49, 96 лв. е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Н.“ ЕАД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.