№ 37414
гр. София, 17.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110170501 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба /наименована „частна жалба“/ с вх. №
370428/22.12.2023 г., уточнена с молба с вх. № 281735/04.09.2024 г., с която е предявен от Г.
В. К. срещу Прокуратура на Република България осъдителен иск с правно основание чл. 49
вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД за сумата от 24 300 лв. – обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от действията на прокурор от САП на 03.07.2023 г. в съдебно заседание по
ВНОХД № 643/2022 г. по описа на САС, ведно със законната лихва от 03.07.2023 г. до
окончателното плащане.
За да достигне до извод относно правната квалификация на предявения иск, съдът
съобрази, че предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното
или отричаното от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а
основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава
ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения
петитум на иска, като дадената от ищеца цифром и словом правна квалификация не е
обвързваща за съда. В случая фактическото основание на предявения иск се свежда до
твърдения, че в съдебно заседание на 03.07.2023 г. по ВНОХД № 643/2022 г. по описа на
САС, проведено по реда на чл. 270 НПК, прокурорът от САП заявил, че ищецът заедно с
друго лице през 2018 г. е готвел бягство от затвора, като за целта е търсел начин да се снабди
с огнестрелно оръжие, истинността на което твърдение ищецът оспорва. Заявява, че това
изказване на прокурора представлява набеждаване в престъпление и е станало причина да
бъде отхвърлено от съда искането на К. за изменение на мярката му за неотклонение.
Твърди, че в резултат от това той претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в
продължителни страдания, породени от неговите заболявания и невъзможността за
провеждане на адекватно лечение в лошите условия в Софийски централен затвор, както и в
продължаване на задържането му над разумните граници.
Отговорността на държавата може да се реализира по два способа – по общия ред на
1
чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД и по специалния ред на ЗОДОВ, приложим само в конкретно
уредените в него хипотези.
В случая с оглед фактическите твърдения в исковата молба не е приложима нито една
от специалните хипотези на ЗОДОВ. В частност не може да се приеме, че е предявен иск по
чл. 2, ал. 1, т. 8, пр. 2 ЗОДОВ, доколкото за даването на такава правна квалификация на
предявения иск следва в исковата молба да са изложени съответните фактически твърдения –
че при публично изявление обвиняем е представен като виновен. Следователно, ищецът
следва да твърди, че има качеството на обвиняем за престъплението, за което е представен
като виновен /в случая за бягство от затвора/, а такива твърдения по настоящото дело
липсват. Нещо повече – в исковата молба изрично е посочено, че не е образувано
наказателно производство срещу К. за престъпление по чл. 298 НК, т.е. че той няма
качеството на обвиняем за такова престъпление, което изключва квалифицирането на
предявения иск като такъв по чл. 2, ал. 1, т. 8, пр. 2 НК. На следващо място, независимо от
изложените в исковата молба твърдения за лоши битови условия в затвора и за незаконно
задържане на ищеца в нарушение на § 5 ЕКПЧ предявеният иск не би могъл да се подведе и
под която и да е друга правна квалификация, съдържаща се в ЗОДОВ, защото в този случай
избраният от ищеца ответник не би могъл да бъде надлежен ответник.
Ето защо съдът намира, че отговорността на държавата чрез Прокуратурата на
Република България в случая се търси по реда на ЗЗД. От друга страна обаче, съгласно
разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ при осъществяване на съдебната власт съдиите,
прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните
служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер. С тази разпоредба законодателят е въвел т. нар.
функционален имунитет на магистратите, предназначен да им осигури независимост при
осъществяване на тяхната дейност, за да могат те свободно и по съвест да решават
възложените дела. Конституционната забрана за търсене на отговорност от магистратите за
извършени от тях действия/бездействия при изпълнение на служебните им задължения
изключва противоправния им характер извън изрично предвидената хипотеза на извършено
умишлено престъпление. Единствените случаи, в които държавата отговоря за вреди от
незаконосъобразни съдебни актове независимо от функционалния имунитет на
магистратите, са случаите по чл. 2, чл. 2б и чл. 2в ЗОДОВ, в които отговорността е
обективна, безвиновна, за разлика от отговорността по чл. 45 ЗЗД. Във всички останали
случаи, доколкото искът срещу прекия причинител би бил недопустим, недопустим е и
искът по чл. 49 ЗЗД за вреди от поведение, обхванато от функционалния имунитет на
магистрат. Именно такъв е настоящият случай. Следователно предявеният иск е недопустим
и исковата молба подлежи на връщане.
Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
2
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 70501/2023 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85
състав.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в 1-седмичен срок от връчването му на ищеца /чрез адв. Я./.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3