Р Е Ш Е Н И Е №…….
Гр. София, 28.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Биляна Коева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д.
№ 702 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ищеца В.М.Й., чрез представителя му, срещу решение №
478632/28.08.2018 г. на СРС, 46 с - в, по гр. д. № 5248/2016 г., с което е отхвърлен предявения от В.М.Й. ***, ЕГН **********, срещу „Ю.Б."
АД ***, ЕИК ********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК - за недължимостта на сума в общ размер от 5 311, 54 лв., по Договор
за потребителски кредит № FL422344
от 01.07.2008 г., в
това число главница в размер на 4 269,76
лв. и лихви в размер на 1 041,78 лв., поради извършено на 28.03.2012 г. предсрочно
погасяване на кредита и ищецът е осъден за разноски по делото.
В жалбата се излагат доводи, че оспореното решение е
незаконосъобразно и необосновано, постановено при противоречие с материалните и
процесуални норми. Излага се, че неправилно СРС е приел, че не е спазена
договорената форма на волеизявлението за предсрочно погасяване на кредита.
Поддържа, че съдът не се е произнесъл по направеното в първото по делото
заседание възражение за нищожност на клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора за
кредит, предвиждаща отправяне на изрична писмена молба за предсрочно погасяване
до кредитора, поради противоречие с чл.
18 от ЗПК (отм.). Съгласно тази норма потребителят има право да изпълни
предсрочно, а кредиторът не може да откаже изпълнението. Тази възможност не
зависи от волята на кредитора, като не е необходимо да е спазена конкретна форма
за упражняване на правото, нито е нужно съгласие на кредитора. В чл. 10, ал. 1
от договора се поставя условие за отправяне на молба, каквато ЗПК не изисква,
като клаузата на договора е нищожна поради противоречие с императивна правна
норма. Срокът по чл. 18, ал. 1 ЗПК (отм.) за предсрочно погасяване на кредита е
уговорен в полза на длъжника, защото към този момент задължението е изпълняемо,
макар и да не е изискуемо. Поддържа се, че ищецът е упражнил валидно правото си
да погаси кредита, без да е необходимо да подава нарочна молба. Дори да се
приеме, че клаузата не е нищожна, изискването на чл. 10, ал. 1 от договора е спазено чрез изявлението в платежното, че
се прави пълно погасяване на кредита чрез плащане. Неправилно СРС е приема, че не
е налице писмена молба до кредитора. Поддържа още, че изявлението в платежното
нареждане има характер на писмено уведомление за пълно погасяване. Оспорва се
извода на съда, че след като кредитополучателят е имал право да тегли суми от
сметката, основанието посочено в платежното не е породило задължение за банката
да осчетоводи внесените суми като погашения. Възразява се срещу изводите на
съда, че не е установено дали лицата, обработващи платежните нареждания, са
имали правомощия да приемат изявления за предсрочно погасяване на кредита.
Неоснователно съдът е приел, че изявлението, извършено посредством платежното
нареждане, е направено от трето за договора лице, тъй като кредиторът е длъжен
да приеме изпълнение от всяко трето лице – по смисъла на чл. 73 ЗЗД, като е без
правно значение дали това лице има интерес да изпълни чуждо задължение.
Поддържа се, че съдът не е обсъдил неравноправността на отделно договорни
клаузи по чл. 6, ал. ЗПК (отм.), чл.
143, т. 3, 10, 11, 12 от ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО. По същество се излага, че
претенцията е доказана по основание и размер, тъй като с извършеното плащане на
23.03.2012 г. на сума в размер на 8 127 лв. е погасил задълженията си по
договора изцяло и не дължи начислената от ответника сума от 5 311, 54 лв. Излага
още, че промените на лихвите не са породили действие спрямо него, като той е
останал задължен по първоначалния погасителен план от 01.07.2008 г. При
предсрочно погасяване, ищецът има задължения за връщане само за главницата по
кредита, без да дължи лихви, такси и разходи по кредита. Моли да се постанови
решение, с което да отмени оспореното решение и иска да се уважи изцяло.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД, чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбата по изложени съображения в депозиран в срока по
чл. 263 ГПК писмен отговор. Поддържа, че първоинстанционното решение е
законосъобразно постановено, като са съобразени установените по делото факти и
представените от страните доказателства в цялост. Оспорват се твърденията на
ищеца, направени едва в хода на производството пред СРС, след приемане на ССчЕ,
че не е знаел за увеличението на размера на вноската по кредита, понеже с представените към исковата молба вносни
бележки се установява, че е погасявал уговорените увеличени анюитетни вноски.
Едва във второто съдебно заседание пред СРС и във въззивното производство
ищецът е направил възражения за нищожност на клаузите за едностранно
увеличаване на лихвения процент по кредита, респективно на анюитетните вноски,
което е недопустимо и основателно не е разгледано от СРС. Поддържа се, че
внасянето на сумата от 8 127 лв. не е довело до пълно предсрочно
погасяване на кредита, на основание чл. 10 от договора. Основателно СРС е
приел, че кредитополучателят не е отправял искане до банката за пълно или
частично погасяване на кредита и не е изразявал воля за такова. Уговорката в
чл. 10, ал. 1 от договора за уведомяване на кредитора не нарушава правата на
потребителя. Установената в договора форма за уведомяване на кредитора е в
интерес и на двете страни и гарантира, че без изричното искане на
кредитополучателя не може да се извърши предсрочно погасяване на кредита,
независимо от наличните средства по сметката му. Поддържа, че съгласно чл. 8,
ал. 1, б. „б“ и чл. 13 от договора банката има право да удържа служебно от
сметките на ищеца само конкретната сума на анюитетната вноска, само на датата
на падежа, без да може да погаси предсрочно кредита, независимо дали в сметката
има достатъчно средства за това. Освен това, сумата преведена от съпругата на
ищеца и не е достатъчна за пълно погасяване на кредита, според ССчЕ. Моли да се
потвърди изцяло решението. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК,
въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението и за валидността му
- в оспорената част, а по отношение на неговата законосъобразност е ограничен
от доводите на страните. Съдът намира, че обжалваното
решение е валидно и процесуално допустимо постановено.
По общите правила за разпределение на
доказателствената тежест в процеса, съгласно
чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна
следва да докаже пълно и главно положителните факти, от които черпи изгодни за
себе си последици. Тъй като става въпрос за отрицателен установителен
иск за недължимост на суми по договор за кредит, в тежест на ответника е било
да установи пълно и главно, по основание и по размер вземането си към ищеца, а
ищецът следва да докаже възраженията си срещу вземането и срещу неговата
дължимост.
По основанието, на което е предявен иска и по което се
е произнесъл СРС и във връзка с поддържаните във въззивната жалба множество
съображения, настоящият въззивен състав намира следното :
Обстоятелствената част на исковата молба по отрицателния установителен иск по чл. 124 ГПК, както обстоятелствената част на всеки друг иск, трябва да
съдържа конкретни фактически твърдения, които обосновават недължимост на индивидуализираното
по основание и размер задължение, посочено в исковата молба.
Настоящият въззивен състав намира, че въвеждането на нови твърдения, като основания на предявения иск, винаги
представлява изменение на иска по основание – по
смисъла на чл. 214 ГПК, което при искове по търговски спорове може да
бъде направено в преклузивния
срок за подаване на допълнителна искова молба - чл. 372, ал. 1 ГПК - двуседмичен
след запознаване с отговора на ответника и при спазване условията на чл. 214 ГПК. След изтичане на
предвидените в процесуалния закон срокове, правото на
ищеца да иска изменение на иска чрез добавяне на нови твърдения, като основания на
иска, е преклудирано.
С определения на ВКС, постановени на основание
чл. 274, ал. 3 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: определение №
112/19.02.2014 г. по ч. т. д. № 3791/2013 г. на ІІ т. о., определение № 362/30.04.2010 г. по ч.т.д. №
156/2010 г. на І т. о., определение № 630 от 12.11.2015 г. по т. д. №
284/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС се приема, че в нормата на чл.
372 ГПК е предвидена специфична възможност за производството по търговски
спорове за подаване на допълнителна искова молба, в рамките на изрично установен от законодателя преклузивен срок, в чл.
372, ал. 2 изр. 2 ГПК, като са изброени изчерпателно процесуалните действия на ищеца, упражняването на
които се преклудира с изтичане на срока по чл. 372, ал. 1 ГПК за депозиране на такава допълнителна молба. Доколкото производството по търговски спорове не предвижда специални
изисквания относно изменението на иска, извън срока за предприемането му, на общо основание, относно останалите предпоставки и условия, на които изменението следва да отговаря, приложение ще намери нормата на чл. 214 ГПК. Затова, ако ищецът предприеме изменение на иска с допълнителната искова молба - по чл. 372, ал.
2 изр. 2 ГПК, то следва също да отговаря на изискванията на чл. 214 ГПК. Отклонението от общото правило е единствено, че при търговските
спорове изменението може да се заяви и в срока за депозиране на допълнителна
искова молба и до
първото по делото съдебно заседание.
Като съобрази твърденията в исковата молба настоящият въззивен
състав приема, че с първоначалната искова молба първоинстанционният
съд е сезиран с отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК само на основание недължимост
на сумата поради пълно погасяване на кредита с плащане, извършено на 23.03.2012
г. на обща сума от 8 127 лв. В
първото по делото съдебно заседание пред СРС на 06.03.2018 г., в срока по чл.
214 ГПК, е прието като допълнително основание и възражение за нищожност на чл.
10, ал. 1 от договора за кредит поради противоречие с чл. 18 от ЗПК (отм.).
СРС е приел за разглеждане иска по чл. 124, ал. 1 ГПК на
тези основания, като е докладвал делото. В първото съдебно заседание, на което
са присъствали представители и на двете страни, не е имало никакви възражения
по доклада и по предмета на спора.
Едва с молба във второто по ред заседание на 03.04.2018
г., представителят на ищеца е въвел нови основания за недължимост на сумите по
кредита - като е направил и възражения за нищожност на разпоредбите на договора
за кредит, даващи възможност на банката да променя едносранно БЛП- чл. 3, ал.
4, чл. 7, ал. 2 от договора, поради противоречия с чл. 6, ал. 4 ЗПК
(отм.), чл. 146 ЗЗП, вр. с чл. 143, т.
3, 10, 11 и 12 ЗЗП и чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО.
С изрично определение, по смисъла на чл. 214 ГПК, СРС
е отказал да допусне изменение на иска чрез добавяне на нови основания за
недължимост на сумите и не се е произнасял по тези основания в решението си.
Въззивният състав намира, че с поисканото от ищеца допълване
на основанията по същество се въвеждат нови доводи и
обстоятелства за
недължимост на сумите, като се претендира установяване недължимост на вземанията на допълнителни основания, които
не са приети за разглеждане от СРС. Релевирането на нови основания за недължимост на сумата, предмет на
спора, чрез позоваване на нищожност на договорни клаузи по ЗЗП, ЗПК и
европейски норми, по същество означава предявяване на
нов
установителен иск наред с първоначалния, каквато възможност не е допустима съгласно чл. 214 ГПК.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че
основателно и съобразявайки процесуалния закон СРС не е разглеждал основанията
за нищожност на договорните клаузи поради противоречия с ЗПК, ЗЗП и
европейските норми. Твърденията във въззивната жалба, че на неравноправност на
клаузите на договора страната може да се позовава безсрочно са верни само в хипотезата,
при която се касае за защитни възражения на ответника срещу предявените искове,
но не и за хипотеза, в която ищецът се позовава на нищожност на договора. В противен
случай би се достигнало до недопустимо заобикаляне на процесуалния закон (на нормата
на чл. 214 ГПК) и предоставяне възможност на ищеца да изменя основанието на
иска си и да добавя нови основания по всяко време в процеса, какъвто не е
смисъла на закона. Следва да се посочи, че няма пречка ищецът да изложи в ново
производство основанията за недължимост на сумите поради нищожност на клаузите
на договора за потребителски кредит, ако поддържа такива.
По
съществото на спора, настоящият въззивен състав намира следното :
Между страните не е спорно, че са сключили договор за потребителски кредит за
текущи нужди № FL422344 от 01.07.2008 г., в размер на 10 000 лв., за срок от 120 месеца, при
БЛП 9 % и надбавка 6, 20 пункта. (общо 15, 2 %). Крайният срок на погасяване на
кредита е 01.07.2018 г. – чл. 6 от договора.
Уговорено е, че погасяването на кредита, включително лихвите, става на
месечни вноски от 162, 56 лв., съгласно погасителен план, неразделна част от
договора. В чл. 8 е предвидено, че погасяването става в брой, на първо число на
месеца или чрез безкасово удържане на сумата от влоговата или разплащателна
сметка на ищеца от страна на банката.
Ответникът не е оспорил и по делото се установява, че на 28.03.2012 г. по разплащателната сметка на ищеца е
постъпила сума от общо 8 127 лв., като в основанието за превод е вписано - „пълно
погасяване на ПК на В.Й.“.
Според приетата пред СРС ССчЕ, която е оспорена по принцип от ищеца,
усвоената сума по кредита е в размер на 10 000 лв. При проверка в
счетоводството на ответника вещото лице е установило, че ищецът е погасил общо
7 715 лв. вноски по кредита, в които влизат главница от 7 668, 29 лв.
анюитетни вноски (43 броя), 44 лв. такса и 1, 39 лв. наказателна лихва.
С заплатената сума от 8 127 лв.
банката е погасила месечните
такса за банковата сметка до 30.09.2012 г., анюитетните вноски изцяло за
периода 01.04.2012 г. - 01.12.2015 г. и частично вноската с падеж 01.01.2016 г.
- в размер на общо 154, 17 лв., в това
число 89, 71 лв. главница и изцяло лихва от 64, 46 лв.
Според основната експертиза, към 28.03.2012 г. БЛП прилаган по кредита е
13, 20 % с надбавка 4, 45 %, считано от 01.07.2011 г. Според допълнителното
заключение ГЛП по договора се е променял последния начин – от 01.07.2008 г. –
15, 20 %, от 21.08.2008 г. – 15, 95 %, от 01.11.2008 г. – 16, 70 % от
01.12.2008 г. – 17, 20 % и от 01.07.2011 г. – 17, 65 %, което е покачвало и
стойността на анюитетните вноски през съответните периоди.
Размерът на главицата по кредита към 28.03.2012 г. е общо 8 069, 86
лв. При предсрочно погасяване се е дължала лихва върху остатъка от главницата
от датата на последно внесената анюитетна вноска до датата на погасяването. Тъй
като последната вноска преди плащането на 28.03.2012 г. е направена на
01.03.2012 г. - размерът на лихвата върху главницата от 8 069, 86 лв. за
периода 01.03.2012 г. – 28.03.2012 г. е общо 106, 82 лв. (27 дни х 3, 9565 лв.)
Като краен извод вещото лице е дало заключение, че размерът на необходимата
сума, за да се приеме, че кредита е предсрочно погасен към 28.03.2012 г. е общо
8 176, 68 лв. (като в тази сума е включена и възнаградителната лихва).
Спорен по делото е въпроса дали с извършеното плащане на сума в размер от 8
127 лв. ищецът е погасил предсрочно целия кредита, респ. дали ответникът е бил
длъжен да съобрази волята за погасяване на дълга изразена от ищеца.
Доколкото в първоинстанционното производство
ищецът се е позовал на нищожност на
клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора за кредит поради противоречия с чл. 18 от ЗПК (отм.), въззивният съда намира, че следва да се произнесе по тези възражения,
включени в предмета на въззивен контрол.
За процесният договор за кредит, предвид датата на сключването му
01.07.2008 г., приложение ще намерят нормите на отменения ЗПК (в сила от 01.10.2006 г., изм. ДВ. бр.105 от 22.12.2006 г., изм. ДВ. бр. 110 от 30.12.2008 г., изм. ДВ. бр. 82 от 16.10.2009 г. и отм. с ДВ. бр. 18 от 05.03.2010 г.).
В чл. 10, ал. 1 от Договора страните са постигнали съгласие, че
кредитополучателят може да изплати дълга по кредита предсрочно - изцяло или
частично, въз основа на писмена молба до Банката.
Според редакцията на чл. 18, ал. 1 от ЗПК (отм.)
към ДВ бр. 105 от 22.12.2006 г., потребителят има право да изпълни предсрочно
задълженията си по договора за потребителски кредит, а според ал. 2 от текста предсрочното погасяване на
кредита води до съответно намаляване на лихвата и на разходите по кредита,
включени в стойността на кредита, съответстващи на периода, през който
потребителският кредит няма да се използва, като кредиторът няма право да откаже да приеме предсрочно погасяване на
кредита от потребителя.
Несъмнено в случая се касае за признато от закона право на
кредитополучателя, което не изисква съгласие от страна на кредитодателя.
Ответникът не оспорва това право, но твърди, че кредитополучателят не е спазил
договорената от страните форма на волеизявлението за предсрочно погасяване.
По възраженията за противоречие на уговорката на чл. 10, ал. 1 от договора, която
предвижда отправяне на писмена молба до банката при предсрочно пълно или
цялостно погасяване, с нормата на чл. 18 от ЗПК (отм.) следва да се посочи, че последната правна норма
дава право на потребителя (кредитополучател) да изпълни предсрочно задълженията си по договора за
потребителски кредит, на което съответства задължение на кредитора да приеме изпълнението. Кредиторът не може да откаже да приеме предсрочното погасяване на
кредита. Следователно, за кредитополучателят възможността да погаси произтича пряко от закона към релевантния за спора момент и не зависи от волята на
кредитора.
На следващо място, съгласно общите правила по чл. 70, ал. 1 от ЗЗД и специалната норма на чл.
18, ал. 1 от ЗПК (отм.), срокът е уговорен в полза на длъжника, който има право да
изпълни предсрочно задълженията си. В тази хипотеза предсрочното погасяване на
задължението по главницата става по инициатива на длъжника. Той може да плати вноските преди падежа, защото задължението е
изпълняемо, макар да не е все още изискуемо, а кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението. Доводите на ищеца в жалбата в посочения смисъл се споделят от настоящият
въззивен състав.
Следва да се има предвид, че предсрочното погасяване не представлява изменение на договора за кредит, за да важи и за него предвидената писмена форма за договора. То съставлява единствено изпълнение на задълженията на кредитополучателя, за което законът не предвижда конкретна форма за действителност.
Паричните задължения безспорно могат да се погасят чрез плащане. Доколкото плащането е фактическо действие настоящият състав намира, че не е необходимо то да бъде съпроводено с нарочно писмено волеизявление. Отделно от изложеното, законът не поставя изискване да бъде поискано разрешение от кредитора, за да се извърши плащане, нито поставя изискване кредиторът да се съгласи да получи плащането. Доводите
на въззиваевата банка в обратния смисъл не намират опора в материалния
закон.
Предвид изложеното въззивният съд не споделя тезата на ответника,
застъпена и от СРС, за необходимост от нарочно писмено изявление за предсрочно погасяване на
кредита, а още по - малко за необходимост от съгласие на кредитора за извършване на предсрочното му погасяване.
Следователно, частта от клаузата от договора за потребителски кредит - чл. 10, ал. 1, която предвижда отправяне от длъжника
на нарочна писмена молба до банката, е сключена в противоречие със чл. 18 от ЗПК (отм.). Клаузата на договора в тази част е нищожна поради противоречие с императивните норми от ЗПК (отм.), като ответникът не може да се позовава валидно на нея.
В случая волята на В.Й. да извърши предсрочно погасяване на целия кредит е ясно изразена в платежното нареждане от 28.03.2012 г., с което е нареден превод на обща сума в размер на
8 127 лв. по обслужващата кредита сметка.
Според заключението на ССчЕ, размерът на неизплатената главица по кредита
към 28.03.2012 г. е общо 8 069, 86 лв. Следователно волята изразена при
плащането на сума от 8 127 лв. за пълно погасяване на задълженията е ясна и следва от обстоятелството, че преведената в полза на ищеца сума към този момент е по - висока от размера на непогасената главница.
Не следва различен извод от обстоятелството, че сумата е преведена от И.Й..
Основателно в тази връзка ищецът се позовава на чл. 73 ЗЗД, според която
плащането може да се извърши от всяко трето лице, а кредиторът няма право да
откаже да го приеме. Отношенията между третото лице и длъжника във връзка с
погасяването не са от правно значение за настъпване ефекта на погасяване на
задълженията.
Неотносимо към настъпване ефекта на погасяване е и обстоятелството по какъв
начин банката е отнесла сумите, постъпили по сметката на ищеца, като са погасени
първо месечни такса за банковата сметка до 30.09.2012 г., анюитетните вноски
изцяло за периода 01.04.2012 г. -
01.12.2015 г. и частично вноската с падеж 01.01.2016 г. - в размер на общо 154, 17 лв., в това число 89,
71 лв. главница и изцяло лихва от 64, 46 лв., в какъвто смисъл е заключението
на ССчЕ. Този факт не променя извода, че ищецът е изразил воля за пълно предсрочно
погасяване на дълга и банката е следвало да се съобрази с нея.
Неоснователни са и съображенията, изложени от СРС, че след като кредитополучателят е имал
право да тегли суми от сметката, основанието посочено в платежното не е
породило задължение за банката да осчетоводи внесената сума като пълно
погашение.
Въззивният съд намира, че анюитетните вноски са формирани като сбор от главница и възнаградителна
лихва. Възнаградителната лихва е граждански плод - доход, който се получава при предоставянето
на парична сума. Това е печалбата, която кредиторът установява като цена на
ползата, която осигурява на другата страна и е компенсация за лишаването от
определени парични средства на заемателя за определен период от време. Този й
характер обуславя извод, че такава лихва не се дължи за времето до крайния срок на издължаване (в случая 01.07.2018 г.) ако кредита бъде предсрочно изцяло погасен и кредиторът няма право на възнаграждението, предвидено
като цена на кредит за времето след предсрочното му погасяване. Изхождайки
от горната постановката, разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ЗПК (отм.) (в редакцията
към 2006 г.) предвижда, че предсрочното погасяване на кредита води
до съответно намаляване на лихвата и на разходите по кредита, включени в
стойността на кредита, съответстващи на периода, през който потребителският
кредит няма да се използва.
В заключение въззивният
състав намира, че смисълът на закона сочи, че при пълно предсрочно погасяване на кредита, се дължи
единствено непогасената част от главницата, но не и възнаградителната лихва. Индиция, че такава е била идеята на законодателя е
обстоятелството, че с влизане в сила на измененията в чл. 18 от ЗПК (отм.), публикувани в ДВ бр.
110 от 30.12.2008 г., ал. 2 и, ал. 3 са изцяло отменени. След този
момент законът изрично е регламентирал възможността потребителят да изпълни предсрочно задължението
си изцяло без да дължи на кредитора лихви, такси или други разходи по кредита.
При така направените изводи, настоящият състав за разлика от СРС намира, че
превода на обща сума в размер на 8 127 лв. на 28.03.2012 г. по обслужващата кредита му сметка, В.Й. е погасил изцяло потребителския си кредит и банката не е имала
основание да начислява допълнително суми, лихви и такси по него.
Тъй като съгласно извлечение от погасителния план на банката, към
08.01.2016 г. на ищеца са начислени задължения в размер на общо 5 311, 54
лв. - в това число 4 269, 76 лв. главница и 1 041, 78 лв. лихви за забава,
те се явяват недължимо начислени от банката и отрицателният установителен иск за
недължимост на тези суми е основателен.
Доколкото решаващите изводи на въззивниият състав не съвпадат с тези на
СРС, решението, с което иска по чл. 124 ГПК е отхвърлен, следва да се отмени и вместо него да се постанови
решение за уважаване на отрицателния установителен иск.
Предвид промяната в изхода от спора,
решението следва да се отмени и в частта, в която в тежест на ищеца са
присъдени разноски пред СРС. С оглед промяна в изхода от спора, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва се присъдят реално направените от него разноски пред СРС в размер на 214
лв. държавна такса, 280 лв. за вещо лице и 832 лв. адвокатски хонорар.
По разноските пред СГС : Предвид изхода право на разноски пред СГД отново има
ищеца. Съдът присъжда в негова полза разноски за държавна такса за СГС, каквито
единствено се претендират, в размер на 111 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, СГС
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 478632/28.08.2018 г. на СРС, 46 с-в, по гр. д. № 5248/2016
г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА
:
ПРИЗНАВА за
установено, по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.М.Й. ***, ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. Д. не дължи на „Ю.Б.“ АД ***,
ЕИК ********, с адрес : гр. София, ул. „********“ № **, сумата от общо 5 311, 54 лв. по Договор за
потребителски кредит № FL422344 от 01.07.2008 г., включваща главница в размер
на 4 269, 76 лв. и лихви в размер на 1 041,78 лв., поради предсрочно погасяване
на кредита, извършено на 28.03.2012 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б." АД ***, ЕИК ********, с адрес :
гр. София, ул. „*********да заплати на В.М.Й. ***, ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски, както следва
: пред СРС общо
1 326 лв., в това число - държавна такса от 214 лв., 280 лв. за вещо лице
и 832 лв. адвокатски хонорар, а пред СГС - 111 лв. държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.