Р Е Ш Е Н И Е
№ 300
гр. Перник, 29.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми юни през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН
ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от мл.съдия К.
Костадинова в.гр.д. № 348 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
505/05.04.2019 г., постановено по гр.д. № 2985/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник, първоинстанционният съд е уважил частично претенциите на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, с правно
основание по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК против С.С.П., с ЕГН: **********
като е
признал за установено, че ответникът дължи на ищеца: 1/сумата от 503.56 лева,
представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № *** от
*** г., 2/ сумата от 70.64 лева – договорна лихва за периода от 11.06.2016 г.
до 17.06.2017 г.; 3/ сумата от 13.73 лева – такса за оценка на досие за периода
от 26.11.2016 г. до 17.06.2017 г.; 4/ сумата от 260.77 лева – такса за услуга
„Кредит у дома“ за периода от 29.10.2016 г. до 17.06.2017 г.; 5/ сумата от
19.07 лева – обезщетение за забава за периода от 19.05.2018 г. (датата на
цесията) до 25.10.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение); 6/ сумата от 21.80 лева – законна лихва върху
главницата за периода от 25.10.2017 г. (датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение) до 04.05.2018 г. (датата на подаване на
исковата молба), както и законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. За разликата до 512.58
лева, представляваща пълния претендиран размер на главницата по посочения
договор за кредит и за разликата до 21.57 лева – пълния претендиран размер на
обезщетението за забава за периода от 19.05.2018 г. (датата на цесията) до
25.10.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение) исковете са отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил С.С.П. да
заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разноски – по заповедното
производство: сумата от 25 лева – държавна такса и сумата от 75 лева –
юрисконсултско възнаграждение и по исковото производство: сумата от 25 лева –
държавна такса, сумата от 300 лева – възнаграждение за особен представител;
сумата от 200 лева – възнаграждение за вещо лице и сумата от 350 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 12841/25.04.2019 г. от
С.С.П., чрез назначения му особен представител – адв. А.П., с която същото се
оспорва в осъдителната му част и в частта за разноските.
Излагат се
съображения, че атакуваното решение е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано. На първо място се твърди, че от събраните по делото доказателства
не се установява по безспорен начин ответникът да дължи претендираните суми. На
следващо място се оспорва материално правната легитимация на ищеца по исковете
като в тази връзка се излагат подробни доводи, че сключеният договор за цесия
не е породил правно действие въобще, а дори да се приеме за валидно сключен, то
същият не е бил надлежно съобщен на ответника, поради което и няма действие по
отношение на последния. В тази връзка се оспорва практиката съгласно която
длъжникът ответник се приема за уведомен за цесията с получаване на препис от
исковата молба и уведомление към нея. В тази насока се акцентира върху
обстоятелството, че ответникът се представлява в настоящото производство от
особен представител, поради което тази практика не може да намери приложение
поради липсата на контакт между особения представител и страната. Обръща се
внимание, че договорът за цесия, приложен по делото, представлява по
съдържанието си рамков договор.
На следващо
място се оспорва дължимостта на претендираните суми от страна на ответника,
доколкото се твърди, че същият въобще не е страна по представения договор за
кредит. В тази връзка се твърди, че подписът, положен под съответните документи
за кредита, не е на ответника като заключенията на районния съд в тази насока
били необосновани.
Оспорва се и
обявената от ищеца предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, като се
твърди, че длъжникът въобще не е бил уведомяван за такава. Евентуално се обръща
внимание, че дружеството не е банка, поради което не може да се ползва от
правилата за предсрочната изискуемост на вземанията си. Твърди се освен това,
че ищецът не е положил достатъчно усилия нито за да уведоми ответника за
предсрочната изискуемост, нито за да го уведоми за извършената цесия.
Акцентира се
върху наведеното пред първата инстанция възражение за погасителна давност.
Акцентира се и върху извършеното оспорване на всички представени с исковата
молба документи. Прави се възражение за прекомерност на разноските, присъдени
от районния съд в полза на дружеството.
С тези
аргументи се иска първоинстанционното решение да бъде отменено в осъдителната
му част като бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендират се разноски пред въззивния съд.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна – „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД е постъпил писмен отговор с вх. № 15653/29.05.2019 г.
(п.к. 28.05.2019 г.), с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат
се съображения за правилност, законосъобразност и обоснованост на атакуваното
съдебно решение. В тази връзка на първо място се твърди, че ответникът е
надлежно уведомен за извършената цесия, доколкото съобщение в този смисъл е
било връчено на съпругата му. Поддържа се, че дори последното да не е
достигнало до него, то същият следва да се счита за уведомен за цесията с
връчване на препис от исковото молба заедно с уведомление на особения му
представител. В тази връзка от една страна се посочва, че дружеството като
цесионер е упълномощено да уведомява длъжниците за цесията, а от друга страна,
че до участие на особен представител в производството се е стигнало именно
поради неправомерно поведение на ответника, поради което той не може да черпи
права от същото. Акцентира се върху обстоятелството, че правата му практически
са адекватно защитени именно с участието на такъв особен представител. На следващо
място се излагат доводи, че процесните вземания не са погасени по давност.
Поддържа се, че от доказателствата по делото безспорно се установявала
валидността на сключения договор за кредит, както и обстоятелството, че
заемната сума е била усвоена от ответника. На последно място се излагат
подробни доводи за валидност и на сключения
договор за цесия. С тези аргументи се иска атакуваното решение да бъде
потвърдено в обжалваната част, а подадената жалба да бъде оставена без
уважение. Претендират се разноски пред въззивния съд – в размер на 350 лева
юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят С.П., не се явява. Явява се
особеният му представител адв. П., който поддържа въззивната жалба и оспорва
подадения от насрещната страна отговор. По същество излага доводи за
неправилност на атакуваното решение в обжалваната част, како сочи, че същите са
подробно изложени във въззивната жалба. Иска първоинстанционното решение да
бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски за особен представител.
Въззиваемата
страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, редовно призована, не изпраща
представител в съдебното заседание пред въззивния съд. От същата е постъпила
молба делото да се гледа в нейно отсъствие. С посочената молба въззивната жалба
се оспорва, излагат се аргументи за правилност на първоинстанционното решение. Поддържа
се, че длъжникът е бил надлежно уведомен за извършената цесия. Не се въвеждат
доказателствени искания. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 04.05.2018 г. (п.к. 03.05.2018 г.), подадена от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД. Със същата е предявен установителен иск съгласно чл. 422, вр. чл. 415 ГПК като се иска съдът да признае за установено, че С.П. дължи
на дружеството сумата от общо 879.29 лева, представляващи вземания по договор
за потребителски
кредит № *** от *** г., от които: 1) 512.58 лева – главница по договора; 2)
70.64 лева – договорна лихва, дължима за периода от 11.06.2016 г. до 17.06.2017
г.; 3) 13.73 лева – такса за оценка на досие за периода от 26.11.2016 г. до 17.06.2017 г.; 4) 260.77
лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от 29.10.2016 г. до
17.06.2017 г.; 5) 21.57 лева – обезщетение за забава за периода от 19.05.2017
г. (датата на договора за цесия) до 25.10.2017 г. (датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение), както и законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение (25.10.2017 г.) до окончателното й изплащане.
Исковете
са с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 240 от ЗЗД – за
установяване вземанията на ищеца към ответника по договор
за потребителски
кредит № *** от *** г., за които е издадена заповед № 5979 от 26.10.2017
г. по ч.гр.д. № 7237/2017 г. на РС – гр. Перник за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника С.П. при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК заповедният съд е дал на заявителя
указания за предявяване на иск за установяване на вземанията му. В тази връзка
предявените установителни искове са допустими като целта им е издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след
установяване съществуването на вземанията по съдебен ред в исково производство.
В хода на последното на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК на ответника, длъжник по
заповедта за изпълнение, е назначен особен представител.
В исковата молба се твърди, че на ***
г. между С.П. и
„Провидент файненшъл България“ ООД е сключен договор за потребителски
кредит № ***, по силата на който дружеството е отпуснало на ответника като
кредит сумата от 550 лева, а същият се е задължил да я върне при условията на
договора, заедно със съответните лихви и такси. Посочва се, че сумата е била получена
и усвоена от длъжника при подписване на договора. Твърди се и че длъжникът е
спрял да изпълнява задълженията си по сделката като преди изпадането си в
забава е заплатил сума в размер на общо 297.40 лева. След съобразяване на
постъпилите плащания е уточнена стойността на всяко от останалите непогасени
задължения по договора като е посочено на какво основание и за какъв период се
дължи всяка от претендираните суми. Акцентира се върху обстоятелството, че
всички вноски по кредита са с настъпил падеж, поради което не е налице никаква
предсрочна изискуемост на претенциите.
На следващо място се твърди, че на
19.05.2017 г. между „Провидент файненшъл България“
ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
е сключен договор за цесия, по силата на който титуляр на вземанията по
договора за потребителски кредит, претендирани в настоящото производство, става
дружеството ищец. Посочва се и че съгласно договора за цесия последното
е упълномощено да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. В
тази връзка се акцентира върху обстоятелството, че такова уведомление е
изпратено до С.П., но същото е върнато като непотърсено.
Посочва се, че до длъжника е изпратено и второ уведомление, което е връчено на
съпругата му на 19.04.2018 г. В тази връзка се твърди, че дори ответникът да
оспорва получаването на уведомлението за цесията чрез съпругата си, то при
всяко положение същият следва да се счита за уведомен за същата с исковата
молба.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор особеният
представител на ответника е оспорил предявените искове. На първо място същият е
изложил доводи, че спрямо ищеца по делото липсва материално правна и
процесуално правна легитимация за водене на иска. В тази връзка се твърди, че
представеният договор за цесия е недействителен и нищожен и не е произвел
правно действие спрямо ответника. Излагат се доводи, че същият представлява
единствено рамков договор, като не е конкретизиран неговият предмет, доколкото
процесният договор за кредит не е индивидуализиран достатъчно ясно.
На следващо
място се оспорва валидността на представения договор за потребителски кредит. В
тази връзка се твърди, че ответникът въобще не е страна по същия, доколкото
подписът в съответните документи не бил негов. Допълнително се поддържа и че
кредиторът въобще не е предоставил реално на длъжника сумите, които твърди да
са отпуснати в заем. Освен това претендираните от ищеца суми се оспорват и по
основание и по размер.
На следващо
място се твърди, че чл. 13 от договора за кредит е нищожен поради противоречие
със закона, добрите нрави, морала и европейското законодателство. Излагат се
подробни доводи и че длъжникът не е бил уведомен за обявената предсрочна
изискуемост на задълженията му. Поддържа се, че в случая ищецът въобще не можел
да обявява вземанията си за предсрочно изискуеми, защото нито той, нито
първоначалният кредитор имат качеството на банки.
Наведени са
подробни съображения, че извършеното прехвърляне на вземанията по процесния
договор за кредит в полза на ищцовото дружество не е съобщено на длъжника. В
тази връзка се твърди, че до последния не е изпращано уведомление за цесия.
Оспорва се твърдението на ищцовата страна, същото да е било връчено на
ответника чрез съпругата му, доколкото в обратната разписка нямало никакви
данни дали посочената жена действително има качеството съпруга на длъжника. На
следващо място се излагат и подробни доводи срещу приемането за редовно
съобщаването на цесията чрез връчването на препис от исковата молба с приложено
съответно уведомление на назначения особен представител, доколкото последният
нямал никаква връзка с лицето, което представлява.
Направено е
възражение за погасяване на претендираните вземания по давност, доколкото се
поддържа, че същите представляват периодични плащания и приложим спрямо тях е
краткият тригодишен давностен срок. Наведен е довод за прекомерност на
претендираните от ищцовата страна разноски.
В хода на
първоинстанционното производство от ищеца са постъпили молба с вх. №
457/08.01.2019 г. и молба с вх. № 7350/08.03.2019 г., в които е изложено
становище по направените с отговора на исковата молба, а и в съдебните
заседания, възражения от особения представител на ответника. В тази връзка са
развити подробни доводи, че същите са неоснователни.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети: договор за
потребителски кредит № *** от *** г,, формуляр
за кандидатстване за кредит, стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, договор за прехвърляне на вземания от
19.05.2017 г. и Приложение № 1 към него, пълномощно от „Провидент файненшъл
България“ ООД, уведомително писмо до С.П. за извършено прехвърляне на вземания
с изх. № УПЦ-П-ПВД/***, известие за доставяне, обратна разписка към товарителница
№ ***
В хода на
делото пред първостепенния съд са извършени и приети две експертизи –
съдебно-почеркова експертиза и съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), които не са
оспорени от страните. От заключението по съдебно почерковата експертиза е видно,
че подписите, положени в графите „подпис на клиента“ в договор за потребителски
кредит от *** г. и в стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, както и подписът, положен в графа „подпис
на заявителя“ във формуляр за кандидатстване за кредит, са изпълнени от С.П.. От
заключението по ССЕ е видно, че размерът на непогасените задължения на длъжника
С.П. по договор за потребителски кредит № *** възлиза на
1037.08 лева, от които 503.56 лева – главница, 89.05 лева – договорна лихва,
24.74 лева – такса за оценка на досие, 419.73 лева – такса за услугата „кредит
у дома“ и 21.80 лева – лихва за забава за периода от 19.05.2017 г. до
25.10.2017 г.
Към гр.д. №
2985/2018 г. по описа на РС – гр. Перник е приложено ч.гр.д. № 7237/2017 г. по
описа на същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между ответника С.П. и дружеството „Провидент файненшъл
България“ ООД е сключен валиден договор за потребителски кредит № ***, по силата
на който „Провидент файненшъл България“ ООД е предоставил на в заем на ответника
сумата от 550 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на 60
седмични вноски. На следващо място районният съд е приел, че с договор за
прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г. и приложение № 1 към него „Провидент
файненшъл България“ ООД като цедент е прехвърлил вземанията си по договор
за потребителски кредит № *** от *** г.,
в полза на
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като цесионер. Прието
е също, че извършената цесия е била надлежно съобщена на длъжника С.П. от
ищеца – новия кредитор „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, доколкото уведомлението
за извършеното прехвърляне е получено от Н.Б.И. – съпруга на ответника.
На последно място първостепенният съд е приел, че всички дължими по договора за
кредит вноски са с настъпил падеж, поради което не е налице хипотеза на предсрочна
изискуемост. В тази връзка, доколкото липсват данни дължимите по договора за
кредит суми да са заплатени, районният съд е счел, че ответникът дължи освен
главницата и другите уговорени по договора плащания, както и лихва за забава
съобразно заключението на ССЕ. По тези съображения първостепенният съд е приел за
установено, че С.П. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД:
1) сумата от 503.56 лева – главница по договор за потребителски кредит № *** от *** г.,
2) сумата от
70.64 лева – договорна лихва за периода от 11.06.2016 г. до 17.06.2017 г.; 3)
сумата от 13.73 лева – такса за оценка на досие за периода от 26.11.2016 г. до
17.06.2017 г.; 4) сумата от 260.77 лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за
периода от 29.10.2016 г. до 17.06.2017 г.; 5) сумата от 19.07 лева –
обезщетение за забава за периода от 19.05.2018 г. (датата на цесията) до
25.10.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение) и 6) сумата от 21.80 лева – законна лихва върху главницата за
периода от 25.10.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до 04.05.2018 г. (датата на подаване на исковата молба),
както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните
части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна се установява, че на *** г. между С.П. като
кредитополучател и дружеството „Провидент файненшъл България“ ООД като кредитор
е сключен договор за потребителски кредит № ***. По силата на последния дружеството е отпуснало на
кредитополучателя сума в размер на 550 лева, при 48 % годишен процент на
разходите (ГПР) и 31.82 % годишен лихвен процент (ГЛП), която сума същият се е
задължил да върне на 60 седмични вноски. В посочения договор страните са
уговорили и предоставяне на услуга „кредит у дома“, за която ответникът
се е задължил да заплати на кредитора и сумата от 469.13 лева. Срещу посоченото
възнаграждение последният е приел да достави отпуснатата в заем сума на
длъжника в неговия дом, както и да извършва домашно събиране на седмичните
вноски по кредита. Видно от договора за
потребителски кредит страните са уговорили, че общото задължение на ответника
по кредита в това число относно услугата „кредит у дома“ възлиза 1155.12 лева,
платими на 60 седмични вноски – всяка в размер на 19.26 лева, с изключение на
последната, която е в размер на 18.78 лева.
Установява
се също, че известно време след сключване на договора С.П. спрял да изпълнява
задълженията си по него.
На следващо
място от представен по делото договор за прехвърляне на вземания и приложение №
1 към него се установява и че дружеството „Провидент файненшъл България“ ООД е
прехвърлило чрез цесия всички свои вземания срещу С.П. по посочения договор за
потребителски кредит – в общ размер от 857.72 лева, в полза на ищеца „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД. Въз основа на изрично пълномощно
от цедента в този смисъл, цесионерът е предприел действия по уведомяване на
ответника за това прехвърляне, като му е изпратил две уведомления. Видно от
приложени по делото разписки пратката с първото уведомление не е потърсена, а
второто уведомление е получено от лицето Н.И., отбелязана в обратната разписка
като „жена“ на адресата П..
На последно място при формиране на изводите си по делото въззивният съд
кредитира и изготвените и приети съдебно почеркова и съдебно счетоводна експертиза, доколкото и двете експертни
изследвания са задълбочени, подробни и компетентно извършени, а по делото
липсват и данни за евентуална заинтересованост на вещите лица от изхода на
производството. В тази връзка от извършената по делото съдебно
почеркова експертиза категорично се установява, че подписите, положени от името
на С.П. в
договор за потребителски кредит от *** г., в стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити и във формуляр за
кандидатстване за кредит, действително са изпълнени от него.
От своя
страна между страните не се спори, че ответникът не е изплатил пълния размер на
задълженията по кредита, като от заключението по ССЕ е видно, че размерът на
непогасените задължения на длъжника С.П. по договор за потребителски кредит № *** възлиза на
1037.08 лева, от които 503.56 лева – главница, 89.05 лева – договорна лихва,
24.74 лева – такса за оценка на досие, 419.73 лева – такса за услугата „кредит
у дома“ и 21.80 лева – лихва за забава за периода от 19.05.2017 г. до
25.10.2017 г.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Между С.П. и
„Провидент файненшъл България“ ООД е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит № *** от *** г., като страните са
обвързани от уговорените в него условия. В тази връзка възраженията на
жалбоподателя, че посоченият договор е нищожен, доколкото не бил подписан от
него, следва да се приемат за неоснователни. Посоченият извод се обосновава и
от изготвената и приета по делото съдебно почеркова експертиза, чието
заключение не е оспорено от страните в производството. В този смисъл от същата
категорично се установява, че подписите, положени в графите „подпис на клиента“
в договора за потребителски кредит № ***, в
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити, както и подписът, положен в графа „подпис на заявителя“ във формуляр
за кандидатстване за кредит, са изпълнени от именно от ответника С.П.. По тези
съображения, доколкото по делото не се съдържат данни, нито са наведени
твърдения в подкрепа на някакъв друг извод, то въззивният съд приема, че
процесният договор за потребителски кредит е валиден.
На следващо
място въззивният съд счита, че всички вземания на „Провидент файненшъл
България“ ООД по посочения договор за потребителски кредит № *** са били
валидно прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
чрез договор за цесия от 19.05.2017 г. В тази връзка настоящият състав
намира за неоснователни възраженията срещу материалната легитимация на ищеца,
изложени във въззивната жалба, а и в отговора на исковата молба (където
погрешно са квалифицирани като възражения и срещу „процесуалната“ му
легитимация). Обстоятелството, че всички процесни вземания са прехвърлени
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
е видно на
първо място от чл. 2, ал. 1 и ал. 3 вр. с чл. 1, ал. 2, т. 1 от сключения между
ищеца и „Провидент файненшъл България“ ООД договор за цесия, където е
установено задължението на цедента да прехвърли на цесионера вземанията си
срещу длъжниците, произтичащи от договорите за кредит, заедно с всички
допълнителни права, начислени лихви и други разходи. В цитираните разпоредби е
посочено също, че вземанията са описани в Приложение № 1 към договора за цесия,
което е неразделна част от последния и се подписва едновременно с него. На
последно място, видно от представеното по делото Приложение № 1, в него е
посочен номерът на договора за кредит между ответника и „Провидент файненшъл
България“ ООД, вземанията по който договор се претендират в настоящото
производство, както и трите имена и единният граждански номер на длъжника. В
тази връзка въззивният съд установи, че тези данни обективно съвпадат със
съдържащите се в договора за потребителски кредит, номер на същия и ЕГН длъжника.
Последното от своя страна, както и трите имена на длъжника съвпадат със
съдържащата се по ч.гр.д. № 7237/2017 г. по описа на ПРС справка от НБД
„Население“. По тези съображения въззивният съд счита, че дори договорът за
прехвърляне на вземания, сключен между ищеца и „Провидент файненшъл България“
ООД да има характеристиките на рамков такъв, то предметът му е достатъчно ясно
и недвусмислено индивидуализиран в представеното Приложение № 1, което съставлява
неразделна част от договора за цесия. По тези съображения няма основание да се
приеме, че последният не е породил правно действие, поради липса на конкретен
предмет.
На следващо
място липсват основания да се приеме и че договорът за цесия е невалиден,
предвид извършените от жалбоподателя оспорвания на неговите подписи и
съдържание. В тази връзка следва да се отбележи, че действително по смисъла на
чл. 193 от ГПК оспорване на истинността на даден документ представлява
оспорване на неговата автентичност и на неговата вярност. Договорът като частен
диспозитивен документ обаче не подлежи на оспорване от гл.т. на неговото
съдържание, доколкото същият не изразява някаква воля извън тази на страните по
обективираната в него сделка. В този смисъл неговото съдържание не може да бъде
„вярно“ или „невярно“. Относно извършеното оспорване на автентичността на
положените в договора за цесия подписи следва да се обърне внимание, че
посоченото оспорване не е свързано с никакви конкретни данни или твърдения.
Освен това с въззивната жалба не е направено оплакване за допуснато от първата
инстанция процесуално нарушение във връзка с процеса на доказване, като в тази
връзка не е поискано нито откриване на процедура по чл. 193 от ГПК, нито
назначаване на съдебно почеркова експертиза от въззивния съд. По тези
съображения настоящият състав намира, че по делото не се съдържат данни за
какъвто и да било порок при сключване на договора за цесия, който да води до
неговата нищожност, в която връзка и възраженията в жалбата следва да се
приемат за неоснователни.
Не могат да бъдат възприети и възраженията на
жалбоподателя срещу редовното му уведомяване за извършеното прехвърляне на
вземания. Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че
развитите в жалбата възражения са неотносими към доводите, изложени от
първоинстанционния съд по този въпрос. В тази връзка следва да се отбележи, че
последният е приел уведомлението за редовно, доколкото е счел, че същото е връчено
на длъжника ответник чрез неговата съпруга – Н.Б.И.. Доводи срещу този извод
обаче не са изложени във въззивната жалба, в която се поддържа единствено, че
не може да се приеме за редовно уведомяване за цесията връчването на препис от
исковата молба с такова уведомление на назначения на длъжника в исковото
производство особен представител. Независимо от извода за неотносимост на това
възражение обаче, за пълнота, а и предвид обстоятелството, че действително
отбелязаното в известието за доставяне качество на лицето като „жена“ на
ответника, може да се тълкува нееднозначно, въззивният съд намира за нужно да
отбележи, че разгледано по същество посоченото възражение е и неоснователно. В
този смисъл следва да се обърне внимание на първо място на обстоятелството, че книжата по делото са били изпратени на съдържащите
се в НБД „Население“ настоящ
и постоянен адрес на ответника (които съвпадат), но последният не е
открит. С
оглед това обстоятелство на
основание чл. 47, ал. 5 вр. с ал. 1 от ГПК и съобразно изричното изискване на ал. 6 от същата разпоредба, на ответника е назначен особен представител с оглед охрана на интересите му,
доколкото целта на посочената законова конструкция е да осигури
защита на страна по делото, по отношение на
която е приложена фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. В тази
връзка на особения представител са надлежно
връчени преписите от исковата молба ведно с приложенията към нея (сред които
договор за цесия от 19.05.2017 г. с приложение № 1, пълномощно за цесионера и уведомлението до длъжника
по чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Съгласно трайната съдебна практика последният може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е
необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 5 от ГПК и съответно същият се явява и
надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна, вкл. в
хода на процеса.
Следователно връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчването правни последици (така Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК). Това
обстоятелство налага извода, че в
конкретния случай съобщаването на цесията на ответника
следва да се приеме за осъществено именно с връчване на книжата по
реда на чл. 131 от ГПК чрез
особения му представител, доколкото,
както се посочи и по-горе, към исковата молба са приложени съответно
уведомление и пълномощно, даващо право на цесионера да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземанията (в
този смисъл е напр. Решение № 109/13.07.2016 по дело № 1050/2015 на ВКС, ТК, I т.о.). В допълнение
следва да се отбележи и че разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е създадена в интерес на длъжника, с оглед избягване
изпълнение на ненадлежен кредитор или двойно плащане, но в случая не са налице твърдения в подобен смисъл.
В тази връзка следва да се приеме, че цесията е породила своето действие спрямо
длъжника.
Неоснователно
е и възражението на жалбоподателя за изтекла в негова полза тригодишна погасителна
давност. Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че относно
вземанията, които произтичат от договор за кредит (с изключение на вземанията
за лихви), е приложима общата петгодишна давност, доколкото същите нямат
характера на периодични плащания (Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, Определение № 214 от 13.03.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 2853/2017 г., IV г. о., ГК и др). На второ място в настоящия
случай относно никое от процесните вземания не е изтекла нито три, нито
петгодишна давност, доколкото е факт, че самият договор за потребителски кредит
е сключен едва на *** г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 25.10.2017 г., които факти сами по себе си не се налагат никакво
обсъждане на други обстоятелства относно давността.
По
гореизложените съображения и доколкото липсват твърдения за извършено плащане
на процесните вземания, въззивният съд достигна до извода, че ответникът дължи
на ищцовото дружество претендираните въз основа на договор за потребителски
кредит № *** суми. Относно конкретния
размер на същите, настоящият състав намира, че последният се установява
категорично от извършената по делото ССЕ, която не е оспорена от страните.
Доколкото обаче исковите претенции не са приведени в съответствие с изводите на
вещото лице по реда на чл. 214 от ГПК, то на ищцовото дружество следва да бъдат
присъдени сумите, претендирани по исковата молба, но до съответния размер на
всяко вземане, установен в експертното заключение, както правилно е приел и
районният съд. В контекста на така изложеното въззивният съд също достигна до
извода, че дължимите от ответника суми по потребителски кредит № ***/***
г., са както
следва: 1/ 503.56 лева, представляващи неизплатена главница по договора; 2/
70.64 лева – договорна лихва за периода от 11.06.2016 г. до 17.06.2017 г.; 3/
13.73 лева – такса за оценка на досие за периода от 26.11.2016 г. до 17.06.2017
г.; 4/ 260.77 лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от 29.10.2016
г. до 17.06.2017 г.; 5/ 19.07 лева – обезщетение за забава за периода от
19.05.2018 г. до 25.10.2017 г. В допълнение за пълнота настоящият състав
отбелязва, че е налице известна незначителна неточност единствено в
произнасянето на районния съд относно последното от посочените вземания, но
доколкото липсват възражения в този смисъл от страните по делото, то посочената
неточност не може да бъде коригирана от въззивната инстанция.
На последно
място като неоснователно следва да се приеме и възражението на жалбоподателя,
че не е бил уведомен за предсрочна изискуемост на вземанията по договора за
потребителски кредит. В тази връзка следва да се отбележи, че такава предсрочна
изискуемост въобще не се твърди от ищеца. Освен това видно от ССЕ крайният срок
за издължаване на сумите по кредита е датата 15.06.2017 г. – падежната дата на
последната седмична вноска. Доколкото заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено едва на 25.10 2017 г., то в случая
заплащането на процесната сума се претендира поради настъпила договорна, а не
предсрочна изискуемост на вземанията по кредита.
По исканията
за разноски на страните:
Искане за
разноски е направило само дружеството „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
По
разноските в производството по ч.гр.д. № 7237/2017 г.
на РС – гр. Перник:
В това
производство със заповед № 5979 от 26.10.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на
кредитора са присъдени разноски в размер на 75 лева, от които 50 лева за
юрисконсултско възнаграждение и 25 лева държавна такса. С оглед изхода на
производството пред въззивния съд на дружеството следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 74.02 лева.
По
разноските в производството по гр.д. № 2985/2018 г. по описа на РС – гр.
Перник:
В това
производство ищцовото дружество претендира разноски в размер на общо 885.17
лева, от които 35.17 лева държавна такса, 200 лева – възнаграждение за вещо
лице, 300 лева – възнаграждение за особен представител и 350 лева –
юрисконсултско възнаграждение – съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. По
отношение на разноските за юрисконсултско възнаграждение настоящият състав счита,
че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК,
която възлага на съда да определи възнаграждението, присъждано в полза на
юридическо лице, каквото е „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, когато същото
е било защитавано от юрисконсулт. В тази връзка и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ въззивният съд определя на
процесуалния представител на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, доколкото спорът не представлява
фактическа и правна сложност. В тази връзка с оглед изхода на делото пред
въззивния съд на дружеството следва да бъдат присъдени разноски в размер на
735.17 лева.
По
разноските в производството по в.гр.д. № 348/2019 г. по описа на ОС – гр.
Перник:
В това
производство въззиваемото дружество претендира разноски в размер на 350 лева
юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка въззивният съд отново счита, че
приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. По тези
съображения и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ въззивният съд определя на процесуалния представител на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева,
доколкото спорът не представлява фактическа и правна сложност. С оглед изхода
на делото пред въззивния съд на дружеството следва да бъдат присъдени разноски
в размер на 98.69 лева. За пълнота следва да се посочи, че направените от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разноски за особен представител на
жалбоподателя пред въззивния съд в размер на 300 лева НЕ се претендират от дружеството
– същите не са поискани нито с отговора на въззивната жалба, нито с молба с вх.
№ 3271/17.06.2019 г., нито с молба с вх. № 3372/20.06.2019 г. (като в
последната отново се поддържа единствено претенция за разноски в размер на 350
лева – юрисконсултско възнаграждение). По тези съображения и въззивният съд не
присъжда на дружеството разноски за особения представител на насрещната страна
пред настоящата инстанция.
Насрещната
страна С.П. се представлява от особен представител, на когото се дължи
възнаграждение по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, като същото е внесено от
дружеството „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по сметка на ОС – гр. Перник.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 505/05.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 2985/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Перник,
изцяло в частта му разноските като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
С.С.П., с
ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 вр. с чл. 78, ал.
8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК ********* сумата от 74.02 лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса в
производството по ч.гр.д. 7237/2017 г. по описа на РС – гр. Перник,
както и сумата от 735.17 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение,
държавна такса, особен представител и експертиза в производството по гр.д. №
2985/2018 г. по описа на РС – гр. Перник.
ОСЪЖДА
С.С.П., с
ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 вр. с чл. 78, ал.
8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК ********* сумата от 98.69 лева – представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по в.гр.д. №
348/2019 г. по описа на ОС – гр. Перник.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
505/05.04.2019 г., постановено по гр.д. № 2985/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.