Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл.
съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Симеонова в. гр. д. № 8829/2020
г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 52234 от 26.02.2020 г. по гр. д. № 64046/2018 г. на
Софийски районен съд, 140 състав е признато за установено по предявените
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. с чл. 92 ЗЗД, че С.Д.А., ЕГН ********** и Г.Д.В.,
ЕГН ********** не дължат на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК*******поравно и разделно сумите:
1992,12 лв., представляваща цена за електрически услуги за периода от
15.12.2007 г. до 30.05.2008 г. за кл. № 300040423062, открит на адрес: гр.
София, кв. „*******, както и сумата от 2206,05 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода от 14.02.2008 г. до 02.10.2018 г. Със
същото решение е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД срещу С.Д.А. и Г.Д.В.
насрещен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждането на последните да заплатят
поравно и разделно на дружеството сумата от 606,50 лв. – неустойка за периода
от 20.06.2016 г. до 20.06.2019 г. за забавено изпълнение на задължението за
заплащане на цената на предоставени електрически услуги в размер на 1992,12 лв.
за кл. № 300040423062, открит на адрес: гр. София, кв. „*******, начислена за
периода от 15.12.2007 г. до 30.05.2008 г. Осъдено е „Ч.Е.Б.“ АД да заплати на С.Д.А.
и Г.Д.В. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 610 лв. – разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба вх. №
5049079/27.03.2020 г. от „Ч.Е.Б.“ АД, подадена чрез юрисконсулт К.П., против първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 606,50 лв. – неустойка за периода от 20.06.2016 г. до
20.06.2019 г. за забавено изпълнение на задължението за заплащане на цената на
предоставени електрически услуги в размер на 1992,12 лв. за кл. № 300040423062,
открит на адрес: гр. София, кв. „*******, начислена за периода от 15.12.2007 г.
до 30.05.2008 г. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на решението
в атакуваната част поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените
правила, и необоснованост. Въззивникът счита, че вземането за неустойка по чл. 35 от ОУ на „Ч.Е.Б.“ АД се
дължи независимо от погасяването по давност на главното задължение, тъй като
става въпрос за неустойка по чл. 35 от ОУ, а не за лихви. Навежда доводи, че
изтичането на погасителната давност не погасява самото материално право на
кредитора да получи главницата, поради което и за „Ч.Е.Б.“ АД съществува правна
възможност да осъществи чрез иск вземането си за неустойка
за забава в плащането. Счита, че погасителната давност по иска за неустойка започва да тече от последния
ден, за който се начислява неустойката,
поради което и погасени по давност са само лихви/неустойките, дължими преди тригодишния
срок от предявяване на иска. Намира за допустимо вземанията за главница и лихва/неустойка да се
подчиняват на различни давностни срокове. Щом искът е предявен след изтичане на
повече от три години от изискуемостта на главното вземане, не се погасяват
всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от
предявяване на иска. Моли се за отмяна на решението в атакуваната част,
уважаване на предявения насрещен иск за заплащане на неустойка
и присъждане на разноски за двете инстанции, вкл. за юрисконсултско възнаграждение
при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК. В жалбата е
инкорпориран списък на разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор вх. № 5107834/05.08.2020 г., подаден от С.Д.А. и Г.Д.В., в който
се съдържа становище за неоснователност на подадената жалба. Според
въззиваемите решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Поддържат,
че доколкото е прието, че главното вземане е погасено по давност, то не
съществуват и акцесорни вземания, като се позовават на чл. 119 ЗЗД. В тази връзка
намират за неоснователни доводите на ищеца по насрещния иск, че вземането за лихви
се погасява само за вземанията, които са били дължими преди тригодишния срок от
предявяването на иска. Поддържат, че посочената във въззивната жалба съдебна
практика е неотносима, тъй като касае случаи, при които главното вземане е
погасено чрез плащане, какъвто не е разглежданият случай. Иска се жалбата да
бъде оставена без уважение, решението в атакуваната част да бъде потвърдено и
да се присъдят сторените разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2027288/02.10.2018
г., уточнена с молба от 05.12.2018 г. и с молба от 20.12.2018 г. на С.Д.А. и Г.Д.В. срещу „Ч.Е.Б.“
АД, с която са предявени субективно съединени отрицателни установителни искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за признаване
на установено, че ищците не дължат на ответника при условията на разделност при
равни квоти сумите: 1992,12 лв., представляваща цена за електрически услуги за
периода от 15.12.2007 г. до 30.05.2008 г. за кл. № 300040423062, открит на
адрес: гр. София, кв. „*******, и сумата от 2206,05 лв., представляваща
обезщетение за забава /начислена като неустойка за
забава/ върху главницата за периода от 14.02.2008 г. до
02.10.2018 г. /датата на подаване на исковата молба/, поради това, че ищците -
наследници на Н.В., не са обитавали процесния
имот, след 10.11.2009 г. адресът не е бил захранен с електричество, както и
поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение върху
вземанията.
В срока по чл. 131, ал. 1, вр. чл. 133 ГПК ответникът „Ч.Е.Б.“
АД оспорва предявените искове по допустимост и основателност. Твърди, че не е налице
правен интерес за ищците от предявяването им. Намира исковете и за
неоснователни по същество, тъй като институтът на погасителната давност не погасява самото вземане,
а само правото на принудително изпълнение. Счита, че недобросъвестното
поведение на ищците, които не са изпълнили задължението си по чл. 13, ал. 5
от ОУ да уведомят дружеството за смъртта на наследодателя им, е препятствало по
– ранното събиране на задълженията за доставената до имота електрическа енергия.
Моли за отхвърляне на исковете и
за присъждане на разноски.
В законоустановения срок „Ч.Е.Б.“ АД е подало и насрещен иск вх. № 5183152/12.11.2018 г. срещу С.Д.А.
и Г.Д.В., с който претендира заплащане на вземане за неустойка
в размер на 606,50 лв. – за забавено изпълнение на задължението за заплащане на
цената на предоставени електрически услуги в размер на 1992,12 лв. Ищецът по
насрещния иск навежда твърдения, че на основание чл. 35 от приетите от дружеството и действащи
между страните общи условия /ОУ/ му се дължи неустойка за периода от 20.06.2016 г. до
20.06.2019 г. /три години преди предявяване на насрещната искова молба/,
независимо какво ще приеме съдът по главните искове, тъй като е допустимо
исковете за главница и за лихви да се подчиняват на различни давностни срокове.
Ответниците по насрещния иск го оспорват с доводи, че поради погасяване на
главното вземане по давност, са погасени и акцесорните претенции, вкл. за
неустойка – чл. 119 ЗЗД, при липса на доказателства за спиране или прекъсване
на давността.
По делото е прието като доказателство удостоверение за наследници с изх. № РОК18/уг01-5510/1/
от 19.09.2018 г., от което е видно, че Н.В.В. е починала на 01.01.1996 г. и е
оставила за наследници ищците по делото – С.Д.А. и Г.Д.В. - дъщери.
Като доказателство е прието уведомително писмо без дата от „Ч.Е.Б.“ АД до Н.В.,
с което клиентът е уведомен, че към 16.03.2016 г. по кл. № 300040423062
има просрочено задължение към дружеството за доставена електрическа енергия в
размер на 1992,12 лв., както и законна лихва за забава върху главницата, която
се калкулира към датата на плащане съгласно чл. 86 ЗЗД. Посочено е, че
ще бъде подадено искане до оператора на електроразпределителната мрежа за
преустановяване на електрозахранването на обекта по посочения клиентски номер
след 27.03.2016 г., както и че при неплащане дружеството може да потърси
правата си по съдебен ред.
Прието е и уведомително писмо без дата от „Ч.Е.Б.“ АД до Н.В., с което клиентът е
уведомен, че към 07.03.2016 г. по кл. № 300040423062 има просрочено задължение към
дружеството за доставена електрическа енергия в размер на 1992,12 лв., както и
законна лихва за забава върху главницата, която се калкулира към датата на
плащане съгласно чл. 86 ЗЗД. Посочено е, че
ще бъде подадено искане до оператора на мрежата за преустановяване електрозахранването на обекта по
посочения клиентски номер след 28.03.2016 г., както и че при неплащане
дружеството може да потърси правата си по съдебен ред.
Приета като доказателство е и счетоводна справка за дължими суми от Н.В.,
издадена от „Ч.Е.Б.“ АД, от която е видно, че задължението на клиента по издадените 5 бр. фактури
в периода от 15.12.2007 г. до 30.05.2008 г. за кл. № 300040423062, открит на
адрес: гр. София, кв. „*******, възлиза на главница от 1992,12 лв. и начислена
неустойка за периода 14.02.2008 г. – 14.06.2019 г. – 2355,99 лв. Приложени като
доказателства са и издадените фактури.
По делото са приети като доказателство Общи условия на договорите за
продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“ АД, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ-059 от 07.11.2007 г., изменени и
допълнени с Решение № ОУ-03 от 26.04.2010 г, на ДКЕВР, публикувани във в. „Телеграф“
– бр. 927 от 26.11.2007 г.
С определение № 307689 от 20.12.2019 г. по гр. д. № 64046/2018 г. по описа
на СРС, 140 състав, са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е налице облигационно правоотношение по
силата на договор за предоставяне на електрическа енергия /клиентски номер
3000040423062/, че ответникът е начислил задължение за електрическа енергия в
размер на 1992,12 лв. по фактури за периода от 31.01.2008 г. до 30.05.2008 г. за посочения
клиентски номер, както и че за забавено изпълнение на главното задължение се
дължи обезщетение за забава в размер на 2206,05 лв. за периода от 14.02.2008 г.
до 02.10.2018 г. С определение, постановено в проведеното първо открито съдебно
заседание на 05.02.2020 г. проектът за доклад е приет за окончателен.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по
същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд
се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото
в жалбата.
Предявените субективно съединени искове са с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД – за признаване
на установено, че ищците не дължат на ответника суми по фактури за начислена електроенергия за периода от 15.12.2007 г.
до 30.05.2008 г. за имот с кл. № 300040423062, а ответникът е предявил срещу
ищците насрещни субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на
неустойка за забавено плащане на главницата
от 1992,12 лв.
Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени насрещните искове за заплащане на неустойка.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно, а в
обжалваната част и допустимо. По отношение на правилността настоящият състав
намира следното:
За да се уважат осъдителните искове за присъждане на неустойка по делото следва да се докаже,
че в договорните отношения между страните е валидно уговорена клауза за неустойка за забава, настъпили са
предвидените обстоятелства, респ. длъжниците не са изпълнили задълженията си в
срок, размерът на претендираната неустойка,
както и че вземанията не са погасени.
В случая ищецът по насрещния иск основа претенциите си срещу ответниците на
чл. 35 от
Общите условия. Съгласно чл. 35 на Общите условия на
„Ч.Е.Б.“ АД „Потребител, който не изпълни
задължението си за плащане в срок на дължимата сума за използвана електрическа
енергия, дължи на продавача обезщетение за забава в размер на законната лихва
за забава за всеки просрочен ден“. Посочената
разпоредба възпроизвежда
по съдържание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а размерът на вземането се определя по
начина, посочен в чл. 86, ал. 2 ЗЗД. С първоинстанционното решение по предявените отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е установено,
че вземанията на „Ч.Е.Б.“ АД срещу С.Д.А. и Г.Д.В. за стойността на доставена електроенергия са погасени по давност.
Предвиденото в чл. 35 ОУ вземане е за обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Лихвата и неустойката са акцесорни задължения, които предпоставят наличието на
друг главен дълг /главница/, зависят от него и се дължат наред с него. Именно от тази
акцесорност на задължението за лихва/неустойка следват последиците както за възникването им, така и за
погасяването им. Когато се погаси главното задължение, което е причина за възникване на
задължението за лихва или неустойка, се погасява и задължението за лихва или неустойка. Съгласно
чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях
да не е изтекла. Както е прието с решение
№ 24/17.02.2009 г. по т. д. № 574/2008 г. по описа на ВКС, I т. о., решение
№ 38/23.02.2011 г. по гр. д. № 276/2010 г. по описа на ВКС, III г. о. и други, вземането за лихви и
периодични мораторни неустойки възниква от момента на изискуемостта на главното
вземане и се погасява с погасяване на главното вземане. Нормата на чл. 119 ЗЗД
има предвид погасяване по давност на главницата, в какъвто случай страната не
може да осъществява чрез иск своето вземане, а не погасяване на главницата по
друг начин. В настоящия случай, обаче, главното вземане е
изцяло погасено по давност, поради което произтичащите
от него акцесорни вземания /независимо дали са
за мораторна лихва или за неустойка/ също са изцяло погасени, дори давността за
самите тях да не е изтекла. Затова е без значение и обстоятелството, че ищецът
претендира плащане на неустойката за период от три години преди исковата молба, както и че е погасено не самото материално право, а правото на
принудително изпълнение. Цитираните от въззивника решения се отнасят до различна фактическа обстановка. В разглежданите
с решенията случаи главното вземане е било погасено чрез плащане /или е
признато за дължимо поради неизтичане на законоустановения давностен срок/, а
не по давност, поради което и съдът е счел нормата на чл. 119 ЗЗД за
неприложима, а кредиторът е претендирал плащане на мораторна неустойка, респективно обезщетение за
забава, по отношение на която е прието, че когато искът е предявен след като са
изтекли три години от възникване на вземането за лихви, не се погасяват всички
лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване
на иска. Настоящият случай не е такъв. Доколкото в разглеждания случай е установено по отношение на страните с
влязло в сила решение, че главницата от 1992,12 лв. - стойност на доставена
електрическа енергия, е погасена по давност, то изцяло погасена по давност е и неустойката върху главницата. Вземането за неустойка е погасено по давност, макар началният срок за неговата
изискуемост да е различен /чл. 114, ал. 4
ЗЗД/, защото то се явява акцесорно по
отношение на главното вземане за връщане на заетата сума и е приложима разпоредбата на чл. 119 ЗЗД /така
решение № 285/06.10.2015 по гр. д.
№ 1953/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о./. Поради това
ищецът по насрещния иск „Ч.Е.Б.“ АД не би могъл да реализира по исков ред
претендираното акцесорно вземане, в какъвто смисъл са и изложените от районния съд мотиви при правилно приложение на
материалния закон.
По изложените съображения, настоящата инстанция намира първоинстанционното
решение в обжалваната част за правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК право на разноски имат единствено въззиваемите в размер на 200 лв. адвокатско
възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 31.07.2020 г.,
имащ характер на разписка за заплащане на посочената сума на адвоката. Съдът
намира, че направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно,
тъй като претендираното адвокатско възнаграждение не надвишава минимума,
предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради
което не следва да бъде намалявано.
С оглед цената на исковете
и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52234
от 26.02.2020 г. по гр. д. № 64046/2018 г. на Софийски районен съд, 140 състав в
обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК*******срещу
С.Д.А., ЕГН ********** и Г.Д.В., ЕГН ********** насрещен иск с правно основание
чл. 92 ЗЗД за осъждането на С.Д.А. и Г.Д.В. да заплатят поравно и разделно на
дружеството сумата от 606,50 лв. – неустойка за периода от 20.06.2016 г. до
20.06.2019 г. за забавено изпълнение на задължението за заплащане на цената на
предоставени електрически услуги в размер на 1992,12 лв. за кл. № 300040423062,
открит на адрес: гр. София, кв. „*******, начислена за периода от 15.12.2007 г.
до 30.05.2008 г., както и в частта, с която „Ч.Е.Б.“ АД е осъдено да заплати на С.Д.А. и Г.Д.В. сумата от 610 лв. – разноски по делото.
Решението в останалата част е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:***, Бенч Марк Бизнес Център, да заплати на С.Д.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, ж. к. „***********и на Г.Д.В., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3, вр. с
чл. 273 ГПК сумата от 200 лв. /двеста лева/ - разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.