Р Е Ш Е Н И Е №
13.05.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛЕНА ДРАНЧОВСКА
Мл. съдия ЦВЕТИНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 880
по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 569710 от 27.12.2018 г. по гр.д. № 2994/2018 г.Софийски районен
съд, 128 състав, по предявените искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД обявил
да недействителни спрямо М.М.П., ЕГН **********, сделката, с която Х.Х.Ц., ЕГН **********,
е продал на А.Н.Ж., ЕГН **********, 1/2 идеална част от свой собствен недвижим
имот, съставляващ имот с пл. № 20 от кв. 75а по плана на София, местност „УГЦ-Зона
Б16“, с площ от 366 кв. м, с административен адрес ул. „*********,
представляващ имот с идентификатор 68134.513.297, за което е съставен
нотариален акт № 52, том ІІ, дело № 213/2015 г. на нотариус З.Т., рег. № 438 от
РНК, както и сделката, с която Х.Х.Ц., ЕГН **********, и А.Н.Ж., ЕГН **********,
са извършили доброволна делба на имот с идентификатор 68134.513.297, с която
ответникът А.Ж. е получил в дял целия имот с идентификатор 68134.513.297, а
ответникът Х.Ц. е получил вещното право на ползване върху него и парична сума
за уравнение на дяловете при делбата, за което е съставен нотариален акт № 129,
том ІІ, дело № 279/2015 г. на нотариус З.Т., рег. № 438 от РНК. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищцата сумата 648.96
лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Х.Х.Ц. и А.Н.Ж.,
които го обжалват изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за
неправилност, като постановено при неправилно приложение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Първостепенният
съд нарушил правото на защита на ответниците, като не администрирал и не разгледал
насрещните инцидентни установителни и осъдителни искове на ответника Ц., с
които целял да докаже, че ищцата не е кредитор, а Х.Ц. е кредитор на ищцата и
тя му дължи суми в по-голям размер. Два от трите иска били родово подсъдни на
районния съд – за сумата 14 100 лв., дължими по договор от 05.03.2013 г.
към датата на смъртта на наследодателя на ищцата, и предявеният в условията на
евентуалност иск за същата сума с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Тези
искове следвало да се разгледат като преюдициални и спорът по чл. 135 ЗЗД
следвало да се спре до установяване кой е действителният кредитор, а като не
сторил това, районният съд постановил недопустим съдебен акт. Районният съд
разгледал пристрастно и неравнопоставено спора, а изводите му не почивали на
фактите и връзките между тях, доказателствата били превратно обсъдени, а други
необсъдени, както и не се произнесъл по откритите процедури по оспорване на
документи, което довело до постановяване на недопустим и неправилен съдебен
акт. Атакуваното решение било недопустимо и като постановено по недопустими
искове предвид доказаното по делото, че въз снова на допуснато обезпечение с
определение от 21.03.2015 г. по гр.д. № 3301/2015 г. на СГС, ГО, І-14 състав
била издадена обезпечителна заповед от 01.04.2015 г., съгласно която била наложена
възбрана върху 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор 68134.513.297, и
следователно иск по чл. 135 ЗЗД бил недопустим по отношение на 1/2 ид. част от
имота, защото при вписана възбрана върху имота прехвърлянето на идеална част от
него нямала вещноправен ефект спрямо ищцата и не било необходимо предявяване на
иск по чл. 135 ЗЗД, защото и без този иск ищцата можела да насочи изпълнение
върху тази част, която, заедно с останалото обезпечение, напълно можело да я удовлетвори
при едно бъдещо принудително изпълнение спрямо възбранените за обезпечение
имоти. По тази причина искът бил недопустим или частично недопустим за останалата
идеална част от имота. Неверни били изводите на съда, че договор за опрощаване
на дълг бил изключен от доказателствата по делото, защото съдът задължил ищеца
да го представи в оригинал, което не било сторено. В нарушение на
съдопроизводствените правила съдът не обсъдил претенцията на ищцата, че се
явява кредитор поради претенцията й за неоснователно обогатяване на Х.Ц. по
гр.д. № 3301/2015 г. на СГС, която претенция била оборена с насрещно доказване
с показанията на св. В.. Необоснован бил изводът на СРС, че А.Ж. е имал
представа, че сключва увреждаща сделка. Последният имал юридическа представа
като адвокат, че М.П.не е кредитор, а длъжник на доверителя му Х.Ц. и
последният не дължи никакви суми. М. П.-Х., ищец по двете дела, също не била наследила
вземания от наследодателя си М.П., а дългове към Х.Ц. и имала качеството на
негов длъжник за дългове по насрещните искове, за които се водело дело в СГС. Неправилно
съдът приел, че отричането на качеството на кредитор в друго дело няма значение
за спора, то имало преюдициално значение, и предвид оспорването от ответниците
съдът следвало да формира мотиви и по настоящото дело дали ищцата е кредитор. Неправилно
съдът приел и че не са оспорени представените два броя разписки и декларация,
такова било заявено още с отговора на исковата молба на А.Ж., но съдът с
доклада не се произнесъл по това оспорване и не открил производство по реда на
чл. 193 ГПК. Ответникът Ц. установил с приетото заключение на СОЕ, че има
достатъчно имущество за удовлетворяване вземането на ищеца, което означавало, че
с отчуждаването по оспорваните сделки не уврежда интересите на неговия длъжник,
представящ се за кредитор. Молят съда да обезсили като недопустимо или да
отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и вместо това върне
делото за разглеждане от друг състав на СРС или да постанови решение, с което
да отхвърли изцяло исковете. Претендират разноски за въззивното производство,
както и присъждане на адвокатско възнаграждение на А.Ж. на основание чл. 38 ЗА
за осъществена безплатна правна помощ на въззивника Х.Ц..
Въззиваемата страна М.М.П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. В
проведеното на 16.04.2025 г. открито съдебно заседание чрез пълномощника си
адв. Я. заявява, че към настоящия момент вземането й спрямо Х.Ц. е погасено
изцяло. С оглед установеното ново обстоятелство счита, че първоинстанционното
решение следва да бъде отменено, но да бъде потвърдено в частта за разноските. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави
възражение във връзка с претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38 ЗА, тъй като въззивникът Ж. в качеството си на процесуален представител на
втория въззивник не е извършвал никакви различни действия от тези, които е
извършил в собствена защита, както и оспорва наличието на предпоставките на чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА предвид представеното по делото извлечение от банкова сметка
*** Ц. от 16.09.2024 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, подадена в съда на
12.01.2018 г., съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД - за обявяване за недействителен по
отношение на ищцата на договор за покупко-продажба от 25.09.2015 г., сключен
между двамата ответници във формата на нотариален акт № 52, том ІІ, дело № 213/2015
г. на нотариус З.Т., рег. № 438 на НК, с който Х.Х.Ц. продал на А.Н.Ж. 1/2 ид.ч.
от свой собствен недвижим имот, съставляващ имот с пл. № 20 от кв. 75а по плана
на София, местност „УГЦ-Зона Б16“, с площ от 366 кв. м, с административен адрес
ул. „*********, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.513.297 по КККР,
одобрени със заповед № РД-18-53/28.08.2015 г. на изпълнителния директор на
АГКК, както и на договор за доброволна делба от 27.11.2015 г., сключен между
двамата ответници във формата на нотариален акт № 129, том ІІ, дело № 279/2015
г. на нотариус З.Т., рег. № 438 на НК, по силата на който А.Н.Ж. получил в дял
целия поземлен имот с идентификатор 68134.513.297, а ответникът Х.Х.Ц. получил
вещното право на ползване върху него и парична сума за уравнение на дяловете. В
исковата молба се твърди, че ищцата, като единствен наследник по закон на М.Н.П.,
починал на 20.02.2015 г., е кредитор на ответника Х.Ц. за вземания на обща
стойност 58 659.42 лв., подробно описани.
За твърдените вземания на ищцата е било образувано гр.д. № 3301/2015 г. на
СГС, ГО, І-14 състав, като съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 2
на Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк.
д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, производството по настоящото дело е спряно от
въззивния съд до приключване на спора с влязъл в сила съдебен акт.
С определение от 21.03.2015 г. по гр.д. № 3301/2015 г. на СГС, ГО, І-14 състав
(л. 74 – 75 от делото на СРС) е допуснато обезпечение на предявените искове
чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти на Х.Ц. – апартамент № 7,
подробно описан, както и върху втори етаж от вътрешната двуетажна сграда (несъществуваща
съгласно заключението на СОЕ, прието в първата инстанция) на ул. „*********, заедно
с 1/2 идеална част от общите части на сградата и от дворното място, в което тя
е построена, съставляващо имот с пл. № 20 от кв. 75а по плана на София, местност
„УГЦ-Зона Б16“, с площ от 366 кв. м. На 01.04.2015 г. в полза на ищцата е
издадена обезпечителна заповед. Видно от приетите в настоящото производство и
неоспорени съобщение по изп.д. № 20207900400169 по описа на ЧСИ Р.М., рег. №
790 на КЧСИ, покана за доброволно изпълнение, съобщение до съсобственик, ППИ и
акт на съдебния изпълнител от 23.02.2020 г. (л. 101 – 105 от настоящото дело), възбраната
върху 1/2 идеална част от поземления имот с идентификатор 68134.513.297 е била
вписана в СВ-София, акт № 181, том 6, дв.вх.рег. № 18743/07.04.2015 г.
С частично влезлите в сила решение № 4304 от 15.06.2017 г. по гр.д. №
3301/2015 г. на СГС, ГО, І-14 състав, решение № 1250 от 27.05.2019 г. по в.гр.
д. № 4634/2018 г. на САС, 7 състав, решение № 787 от 02.06.2022 г. по в.
гр. д. № 2382/2021 г. на САС, 1 състав, както и с решение № 434 от 02.07.2024
г. по гр. д. № 646/2023 г. на ВКС, ІV ГО Х.Х.Ц. е осъден да заплати
на М.М.П.: на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума
в размер на 1 058 лева - главница по договор от 16.03.2010 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба - 12.03.2015 г., до изплащане на
вземането, както и сума в размер на 324 лева - обезщетение за забава за периода
от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г.; на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 800 лева - главница по договор от 28.05.2010
г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 12.03.2015 г., до
изплащане на вземането, както и сума в размер на 551.23 лева - обезщетение за
забава за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г.; на основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 600 лева - главница
по договор от 01.07.2011 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба - 12.03.2015 г., до изплащане на вземането, както и сума в размер на 183.76
лева - обезщетение за забава за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г.; на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 5 100.58 лева –
главница по договор от 16.03.2010 г., както и сума в размер на 1 561.88
лева - обезщетение за забава върху главницата за периода от 12.03.2012 г. до
12.03.2015 г.; на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 8 131 лв.
- главница, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на
928.11 лв. – обезщетение за забава за периода от 12.03.2012 г. до 12.03.2015 г.
Не се спори и по делото се установява, че въз основа на невлязлото в сила въззивно
решение по в.гр. д. № 4634/2018 г. на САС, 7 състав (впоследствие частично
отменено от ВКС) ищцата се е снабдила с изпълнителен лист, образувано е изп.д.
№ 20207900400169 по описа на ЧСИ Р.М., рег. № 790 на КЧСИ, и по него от
длъжника е събрана сумата от общо 105 908.33 лв. (удостоверение на л. 83
от настоящото дело). След постановяване на решението по гр. д.
№ 646/2023 г., ІV ГО на ВКС, въззивникът Ц. твърди да се е снабдил с
обратен изпълнителен лист за събраните в повече суми, като видно от приетото
извлечение от банкова сметка *** Х.Ц. от 16.09.2024 г. (л. 166 от настоящото
дело), на 27.08.2024 г. ищцата му е възстановила сумата от общо 70 149.12
лв.
Обжалваното решение е валидно. Същото
е постановено и от родово компетентен съд. Цената на иска с правно
основание чл. 135 ЗЗД се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК -
от данъчната оценка на имота, предмет на прехвърлителната сделка, която в
случая за 1/2 ид. част от имота е 11 632.10 лв., а за целия имот –
23 264.20 лв.
Въззивният съд намира обаче атакуваното решение за
недопустимо – в частта му иска за обявяване относителна недействителност на
договора за покупко-продажба от 25.09.2015 г. – поради отпадане в хода на
делото на правния интерес от този иск за ищцата, а в частта му по иска за
обявяване на относителна недействителност на договора за доброволна делба от
27.11.2015 г. – поради липса на правен интерес за ищцата още към завеждане на исковата
молба в съда на 12.01.2018 г. предвид вписаната на 07.04.2015 г. обезпечителна
възбрана върху 1/2 идеална част от поземления имот с идентификатор
68134.513.297.
Както е разяснено
с Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк.
д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е облигационен и представлява
средство за защита на кредитора, в случай че неговият длъжник предприема
увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява
удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора“ (чл. 133 ЗЗД). Целта на иска е да бъдат обявени за
недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда.
Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие -
увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея (прехвърлител и
приобретател), но се счита за недействителна по отношение на кредитора-ищец и
той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към
прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на
приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява едно потестативно право
- кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на публична продан при
принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия
съконтрахент. Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд
дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със
знанието, че сделката е увреждаща - чл. 135, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, или ако е придобил вещта
безвъзмездно. Предвид горните характеристики, искът съставлява част от общото
обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД.
Следователно интересът от иска
по чл. 135 ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за
насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й
не отговаря за задълженията към кредитора. Правен интерес от воденето
на такъв иск е налице само и доколкото би могло да се инициира изпълнително
производство от ищеца против прехвърлителя, а принудителното изпълнение да се
насочи спрямо прехвърленото имущество.
В по-новата практика на ВКС (решение № 50117
от 25.01.2024 г. по т. д. № 1302/2022 г., І ТО на ВКС), при съобразяване на
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.07.2018 г. по тълк.д. №
1/2015 г. на ОСГТК на ВКС относно действието на вписаната възбрана, както и
целите на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД - да бъде обявена за
относително недействителна една сделка по отношение на кредитора-ищец, така че
принудителното изпълнение за удовлетворяване на негово притезание да може да
бъде насочено срещу прехвърления със сделката имот, се приема, че целите на
посочения конститутивен иск настъпват още с вписване на възбраната, независимо
дали е наложена в обезпечително или в изпълнително производство. Поради
това е недопустим иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване за
относително недействителна спрямо кредитора на сделка с недвижим имот, когато
тя е сключена след наложена възбрана върху същия имот за
обезпечение на част от вземането (респ. на цялото вземане) на ищеца-кредитор.
Наличието на правен интерес от иска е положителна процесуална предпоставка
за правото на иск от категорията на абсолютните, за които съдът е длъжен да
следи служебно във всяко положение на делото. Предвид установеното, че на 07.04.2015
г., преди предявяване на исковете по чл. 135 ЗЗД, за обезпечение на вземанията
на ищцата е вписана възбрана върху 1/2 ид. част от поземления имот – предмет на
атакуваните две сделки, за ищцата не е бил налице правен интерес от иска за
обявяване за относително недействителен на договора за делба, с който по
същество Х.Ц. е прехвърлил на А.Ж. и другата 1/2 ид. част от имота. Тази сделка
й е била непротивопоставима поради вписаната преди нея обезпечителна възбрана
върху 1/2 ид. част от разпоредения имот. Като постановено по недопустим иск,
първоинстанционното решение в тази част е недопустимо и на основание чл. 270,
ал. 3, изр. 1 ГПК следва да бъде обезсилено в тази част, а производството –
прекратено.
Противно на поддържаното във въззивната жалба, към завеждане на исковата
молба в съда за ищцата е бил налице правен интерес от иска за обявяване за
относително недействителен на договора за покупко-продажба от 25.09.2015 г.
Това е така, тъй като обезпечителната възбрана е била наложена само върху 1/2 идеална
част от поземления имот, а разпоредителната сделка е извършена само за 1/2
идеална част от същия имот. Настоящият въззивен състав намира обаче, че
правният интерес от този иск е отпаднал за ищцата в хода на въззивното
производство предвид изричното изявление на процесуалния й представител в
открито съдебно заседание на 16.04.2025 г., че към настоящия момент дългът на
ответника Ц. е погасен изцяло. Както беше посочено, правен интерес от
воденето на иск по чл. 135 ЗЗД е налице само и доколкото би могло да се
инициира изпълнително производство от ищеца против прехвърлителя, като принудителното
изпълнение се насочи спрямо прехвърленото имущество. В случая се твърди, че
дългът е изцяло погасен, така че бъдещо изпълнително производство няма да бъде
инициирано. Предвид отпадане на правния интерес от този иск за ищцата същият се
явява недопустим, съответно недопустимо е първоинстанционното решение и в
частта му по този иск. Ето защо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК решението
следва да бъде обезсилено и в частта му по този иск, и производството по делото
– прекратено.
По разноските за първата инстанция:
При тези изводи, на ищцата не се следват разноски
във връзка с недопустимия към момента на завеждане на исковата молба в съда иск
по чл. 135, ал. 1 ЗЗД относно договора за делба от 27.11.2015 г., които са в
размер на 232.64 лв. – държавна такса. На ищцата обаче се следват разноски в
размер на 416.32 лв. във връзка с иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД относно договора
за покупко-продажба от 25.09.2015 г. Това е така, тъй като с извънпроцесуалното
си поведение ответниците са дали повод за предявяване на този иск, а
производството в тази част се прекратява поради новонастъпилия факт на
погасяване на дълга от ответника Ц. в хода на въззивното производство.
Противно на поддържаното в жалбата, всички изискуеми предпоставки за
уважаване на този иск до момента на погасяване на дълга от Ц. са били налице –
ищцата е била кредитор с действително вземане, установено с цитираните по-горе
съдебни решения; Действието на длъжника Ц. по прехвърляне на 1/2 ид. част от
поземления имот на ответника Ж. е увреждащо ищцата-кредитор – увреждащо
кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права,
които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо
длъжника. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково
имущество (чл. 133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере
начина, по който да се удовлетвори от това имущество. Длъжникът не разполага с
възражение, че притежава и друго имущество извън това, с което се е разпоредил
– той, за разлика от кредитора, не разполага с възможност за избор срещу кое от
притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение (решение
№ 407/29.12.2014 г. по гр.д. № 2301/2014 г., на ВКС, ІV ГО, решение № 50
от 12.05.2017 г. по т. д. № 731/2016 г., І ТО на ВКС и др.). Тъй като се касае
за обезпечаване на изпълнението на парично вземане, без значение е дали
стойността на предмета на оспорваната сделка надвишава размера на дълга, тъй
като при изпълнението кредиторът ще се удовлетвори до размера на вземането си (решение
№ 566/18.06.2010 г. по гр.д. № 1473/2009 г. на ВКС, ІV ГО и др.). Доказан
по делото е и субективният елемент - знание на длъжника и на лицето, с което е
договарял. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка
е извършена след възникне на кредиторовото вземане (решение № 264 от 18.12.2013
г. по гр. д. № 915/2012 г., ІV ГО на ВКС, решение № 18 от 04.02.2015 г. по
гр. д. № 3396/2014 г., ІV ГО на ВКС и др.). Третото лице, с което длъжникът
договаря знае за увреждането,
когато това трето лице е знаело фактите
и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане. В случая такова знание у
ответника Ж. несъмнено е било налице, тъй като същият е
бил процесуален представител на Ц. в производството по гр.д. № 3301/2015 г. на
СГС, ГО, І-14 състав.
Противно на твърдяното в жалбата, не се установява ответникът Ц. да е
кредитор на ищцата – такъв извод не може да бъде направен от представеното
решение № 20202801 от 26.10.2021 г. по гр.д. № 37229/2020 г. на СРС, 128
състав, с което разделените насрещни искове на Ц. (след множество уточнения) са
отхвърлени. Отделен въпрос е, че претенцията за сумата от 14 100 лв.,
представляваща възнаграждение за полагани грижи по договор от 05.03.2013 г. за
периода 05.03.2013 г. – 20.02.2015 г., Ц. е заявил в производството по гр.д. №
3301/2015 г. на СГС, ГО, І-14 състав като възражение за извършвано
материалноправно прихващане и същото е прието за основателно, като е намалено
вземането на ищцата със сумата от 14 100 лв. Що се отнася до твърдяното в
открито съдебно заседание на 16.04.2025 г. от въззивника Ж., че по гр.д. №
347/2005 г. на СГС Ц. бил предявил иск за вреди, същото е неотносимо за
наличието на предпоставките на чл. 135 ЗЗД.
Неоснователни са и доводите в жалбата за допуснати от СРС съществени
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с оспорени документи. По
отношение твърдяното оспорване на разписка от 28.05.2010 г., разписка от
01.07.2011 г. и декларация от 25.10.2011 г., както е посочил въззивният съд и в
определението си по чл. 267 ГПК, в проведеното първо открито съдебно заседание
в първата инстанция ищцата е представила оригиналите на тези документи и е
констатирана тяхната идентичност с представените заверени преписи. В същото
съдебно заседание ответникът Ж. лично и като представител на ответника Ц.
изрично е заявил, че не оспорват подписите на Х.Ц. върху разписките и
декларацията, но твърдят, че тези вземания били опростени и прихванати
вследствие на гледането. Предвид това изявление, правилно районният съд не е
открил производство по оспорване на тези документи по реда на чл. 193 ГПК.
Впрочем, всички заявени в първата инстанция оспорвания са във връзка с
установяване наличието на действително вземане на ищцата, а този спор е решен
със сила на пресъдено нещо между ищцата и ответника Ц. с цитираните по-горе
съдебни решения.
Ответниците също са претендирали разноски за първата инстанция, като такива им се следват на основание чл. 78, ал. 4 ГПК във
връзка с прекратяването по изначално недопустимия иск по чл. 135 ЗЗД. Списък по
чл. 80 ГПК не е представен. Според удостовереното в представения договор за
правна защита и съдействие от 01.10.2018 г. (л. 134 от делото на СРС),
ответникът Ц. е заплатил в брой на представлявалия го като пълномощник ответник
Ж. сумата 1 750 лв. – адвокатско възнаграждение, от което следва да му се
присъдят 875 лв. Няма доказателства за основателно направени разноски от
ответника Ж. във връзка с неопустимия иск, поради което разноски за първата
инстанция не му се присъждат.
По разноските за въззивното производство:
Доказано направените от въззиваемата разноски са в размер на 1 580 лв.
– заплатено в брой адвокатско възнаграждение, от които предвид изхода на спора
и по изложените по-горе съображения следва да й се присъдят 790 лв.
Въззивниците са били освободени от заплащане на държавна такса по жалбата,
а други разноски в настоящата инстанция не са направили. Въззивникът Ж. претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА за предоставена
от него безплатна правна помощ на въззивника Ц.. Договор, с който да е
уговорена безплатна правна помощ не е представен, представен е договор от
24.11.2021 г., съгласно който защитата на въззивника Ц. не е поета безплатно от
въззивника Ж.. Поради това възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА не се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 569710 от 27.12.2018 г., постановено по гр.д. № 2994/2018
г. на Софийски районен съд, 128 състав, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото като недопустимо.
ОСЪЖДА Х.Х.Ц., ЕГН **********, и А.Н.Ж., ЕГН **********, да заплатят на М.М.П., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК
сумата 416.32 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата 790 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА М.М.П., ЕГН **********, да заплати
на Х.Х.Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 875 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.