№ ……………………….
……………………………..,
Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При секретар Румела Михайлова изслуша
докладваното от съдията административно
дело № 3074/2019г. за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.159 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ и се разглежда отново по реда на чл.226 ал.1 от АПК.
Делото е било образувано
по жалба подадена от Н.П.Й., ЕГН **********, с адрес ***, ВЗ Сборно Място,
ул.„Първа“ №12, срещу ревизионен акт №Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г.,
издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение
№157/26.07.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП, с
който на Н.П.Й. с ЕТ „Дева 2000 – Н.Й. /заличен на 01.01.2012 г./ са установени
задължения по ЗДДФЛ за 2010 г., в размер на 3991,98 лв. главница и 2846,94 лв.
лихви; за 2011 г. в размер на 7685,02 лв. главница и 4684,40 лв. лихви; за 2012
г. в размер на 8679,99 лв. главница и 4400,83 лв. лихви и за 2014 г. в размер
на 8445,86 лв. главница и 2565,85 лв. лихви.
Първоинстанционния съд е отменил ревизионен акт
№Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП Варна, потвърден с решение №157/26.07.2018 г. на Директора на Дирекция
„ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта с която на Н.П.Й. с ЕТ „Дева 2000 – Н.Й.
/заличен на 01.01.2012 г./ са установени задължения по ЗДДФЛ за 2010 г., в
размер на 3991,98 лв. главница и 2846,94 лв. лихви. И е отхвърлил жалбата на Н.П.Й.
срещу ревизионен акт №Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г., издаден от органи
по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение №157/26.07.2018 г. на
Директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта с която на Н.П.Й.
с ЕТ „Дева 2000 – Н.Й. /заличен на 01.01.2012 г./ са установени задължения по
ЗДДФЛ за 2011 г. в размер на 7685,02 лв. главница и 4684,40 лв. лихви; за 2012
г. в размер на 8679,99 лв. главница и 4400,83 лв. лихви и за 2014 г. в размер
на 8445,86 лв. главница и 2565,85 лв. лихви.
Решението е
оспорено от ревизираното лице и от административния орган. Върховният
административен съд е приел за неоснователна жалбата на Н.П.Й. и е оставил в
тази част решението на Административен съд – Варна в сила.
По жалбата на
директора на Дирекция „ОДОП“ – Варна, първоинстанционното решение в частта, с
която в отменения ревизионен акт са установени задължения по ЗДДФЛ за 2010г. в
размер на 3991.98 лева и лихви в размер на 2846.94 лева е отменено от
касационната инстанция и делото е върнато в тази част за ново разглеждане от
друг състав на Варненския административен съд.
Следователно, предмет на настоящото съдебно
производство е жалбата на Н.П.Й. срещу ревизионен акт №Р-03000317003118-091-001/27.04.2018
г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение
№157/26.07.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП в частта, с която са установени задължения по ЗДДФЛ за 2010г. в
размер на 3991.98 лева и лихви в размер на 2846.94 лева.
Въз основа на
задължителните на основание чл.224 от АПК указания на касационния съд, настоящия
съд е указал на административния орган, че носи доказателствената тежест да
установи твърдението си, че давността е била спряна на основание чл. 172, ал.1, т. 5 ДОПК, като представи доказателства за налагане на
обезпечителните мерки, предмет на постановлението от 16.01.2017 г. по реда на
чл. 202 ал.1 ДОПК. Задължил е
административния орган да представи запорното съобщение и писмо №
8697/23.01.2017 г. на Райфайзенбанк АД за налагане на запора, съответно запорно
съобщение от 28.05.2018 г. до същата банка и писмо № 42671/04.06.2018 г.
Жалбоподателката
чрез адв.И.К. изтъква, че органа по приходите не е направил искане пред
Административен съд – Варна за продължаване на обезпечителните мерки и на
основание чл.121 ал.4 от ДОПК действието на наложените обезпечителни мерки е
било прекратено и те не са действали към момента на издаване на ревизионния
акт. Налице е изтекла погасителна давност, която препятства правото на органите
по приходите да претендират принудително изпълнение на вземането, свързано със задължения
по ЗДДФЛ за 2010г. в размер на 3991.98 лева и лихви в размер на 2846.94 лева. Подчертава,
че постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 28.05.2018г. и
запорното съобщение до „Райфайзенбанк“ от 28.05.2018г. са неотносими към
процесните публични задължение, тъй като са постановени след датата на издаване на обжалвания
ревизионен акт. Иска се от съда да уважи възражението за изтекла погасителна
давност по отношение на публичните
задължения за 2010г. на основание чл.160 ал.4 от ДОПК и ревизионният акт
да бъде отменен или в съдебното решение да бъде изрично посочено, че в тази
част ревизионния акт не подлежи на принудително изпълнение.
Ответната страна – Директорът на ТД на НАП
гр.Варна чрез юрисконсулт П.Г. оспорва жалбата в тази част като неоснователна и
иска да бъде отхвърлена. В пледоарията по съществото на спора изтъква, че
началният момент на давностния срок по чл.171 ал.1 от ДОПК за погасяване на
задължението от 2010г. е започнал да тече на 01.01.2011г. и изтича на
01.01.2017г. В този срок със ЗВР от 01.06.2016 г., връчена на 17.06.2016 г. е започнало
ревизионното производство по установяване на спорните задължения. На основание
чл.172 ал. 1 т. 1 от ДОПК на 17.06.2016 г. давността е спряна до издаване на
акта, но за не повече от година, т.е. до 17.06.2017 г. Процесният РА е издаден
на 27.02.2017 г., преди изтичане на едногодишния срок по чл. 172 ал. 1 т. 1 от ДОПК. Този акт е обжалван пред горестоящия орган и с решение № 139/19.05.2017
г. същият е отменен, а преписката е върната на органа, възложил ревизията, за
издаване на нов РА. За периода, в който РА е бил обжалван давността е спряла да
тече на осн. чл. 172 ал. 1 т. 4 от ДОПК. Налице е още едно основание за спиране
на давността, а именно чл.172 ал. 1 т. 5 от ДОПК. Посочената норма предвижда,
че давността спира с налагане на обезпечителни мерки с постановлението за
налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121 ал. 1 от ДОПК. В хода
на първата ревизия е наложен запор върху различни постъпващи суми по банкови
сметки, находящи се в банките в страната. Действието на тези наложени
обезпечителни мерки е удължено по реда на чл. 121 ал. 6 от ДОПК с постановление
№ 705/29.03.2017 г. Издаването на постановлението не е достатъчно основание да
се приеме, че е налице спиране на давността, а следва обезпечителните мерки да
са действително наложени. Момента на налагането на обезпечителните мерки зависи
от техния вид. Съгласно чл.202 ал. 1 от ДОПК запора върху вземанията на
длъжника от банките се извършва чрез връчване на запорното съобщение на
банката, а съгласно ал. 3 от същата разпоредба се смята за наложено от деня и
часа на получаването му и има действие до изричната отмяна на обезпечителната
мярка, посочена в аргумент по чл. 208 от ДОПК. В конкретния случай е наложена
обезпечителна мярка „запор“ върху налични и постъпващи суми в Райфайзенбанк АД,
където е установено, че лицето има банкова сметка. ***ановява, че е получила
запорно съобщение и е наложен запор върху банковата сметка на титуляра Н.Й. за
вземания в размер на 44 285.19 лв. Ответникът счита, че на посочената дата
са наложени обезпечителните мерки, което е преди изтичането на едногодишния
срок по чл. 172 ал. 1 т. 1 от ДОПК, през който давността е спряна. С налагането
на обезпечителни мерки давността се спира на друго основание – чл. 172 ал. 1 т.
5 от ДОПК. В резултат действието на запора до настоящия момент по сметките на
НАП не са постъпили суми за погасяване на публичните задължения на лицето,
поради което действието на наложената обезпечителна мярка не е отменено. При проведеното второ ревизионно производство
отново са наложени предварителни обезпечителни мерки с постановление на
публичен изпълнител. След издаване на втория акт, с който е установен размера
на вземането на осн. чл. 200 от ДОПК и
чл. 202 ал. 1 от ДОПК, във вр. чл. 195 ал. 1-3 от ДОПК е издадено постановление
за налагане на обезпечителни мерки от 28.05.2018 г. за публични задължения в
размер на 43 548.91 лв., с което е наложен запор на банковите сметки на
задълженото лице във всички банки. За промяната на размера на задълженията във
втория РА до Райфайзенбанк АД е изпратено ново запорно съобщение от 28.05.2018
г., получено от банката, съгласно върнато писмо на 04.06.2018 г. От изложеното
е видно, че давността е спряна на 17.06.2016 г. Това е датата на връчването на
заповедта за възлагане на първото ревизионно производство и към датата на
издаване на обжалвания на РА на 27.04.2018 г. 5-годишния давностен срок по
отношение на задълженията по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2010г. не е изтекъл, поради
което считам, че искането за погасяването по давност е неоснователно. В конкретния
случай следва да се има предвид, че с издаването на акта от 27.04.2018 г.
давността е прекъсната на осн. чл. 172 ал. 2 от ДОПК и на осн. чл. 172 ал. 3 от ДОПК от прекъсването на давността е започнала да тече нова 5-годишна давност. Ответникът
сочи, че съгласно чл. 155 ал. 4 от ДОПК не се поставя началото на ново
производство, а се възстановява висящността на ревизионното производство по
издаване на ревизионния акт. Аргумент за това е нормата на чл. 155 ал. 6 от ДОПК, която изрично сочи, че производството по издаване на новия акт започва от
незаконосъобразното действие, послужило като основание за отмяна на акта.
Ревизионното производство започва от първата издадена заповед за възлагане на
ревизията, като производството е висящо до влизане в сила на РА. Издаването на
нова заповед за възлагане на ревизията след връщането на преписката на
възложилия ревизията орган не поставя начало на ново ревизионно производство, а
създава яснота и определеност по процесуалните правоотношения. Тя е насочена
към отстраняване на незаконосъобразни действия, послужили като основание за
отмяната. Възможността за издаване на ЗВР без това да се поставя началото на
ново производство следва и от разпоредбата на чл. 113 ал. 3 от ДОПК. В този
смисъл е и константната практика на ВАС, посочена в решенията по адм. дело №
4504/2015 г., 5013/2015 г., 13139/2018 г. и 3002/2019 г.
В молба с
вх.№ 2589/19.02.2020г. ответникът чрез ст.юрисконсулт П.Г. сочи, че с
постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки на основание
чл.121 ал.1 от ДОПК с изх.№ С170008-023-0000038/16.01.2017г. са наложени такива
във връзка с ревизионно производство срещу Н.П.Й., приключило с издаване на
ревизионен акт № Р-03000816003732-091-001/27.02.2017г. от ТД на НАП – Варна. На
основание чл.121 ал.6 от ДОПК е продължено действието на наложени предварителни
обезпечителни мерки с постановление с изх.№ С170008-139-0000705/29.03.2017г.
Посоченият ревизионен акт е бил обжалван по административен ред и отменен с решение №139/19.05.2017г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – Варна и
преписката е върната на органа, възложил ревизията за издаване на нов
ревизионен акт. С постановление изх.№ С180008-023-0000884/13.03.2018г. са
наложени предварителни обезпечителни мерки във връзка с издаването на
ревизионен акт №Р-03000317003118-091-001/27.04.2018г. Действието на
предварителните обезпечителни мерки е било продължено на основание чл.121 ал.6
от ДОПК с постановление изх.№ С180008-002-0033508/28.05.2018г. Счита, че не е
възникнала необходимост за предприемане на действия по чл.121 ал.4 от ДОПК за
продължаване на срока на предварителните обезпечителни мерки, тъй като всички
издадени от публичния изпълнител постановления са били в рамките на
законоустановения срок от четири месеца, регламентиран в цитираната разпоредба.
Ответната страна претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 288.80 лева за производствата по
административно дело №2419/2018г. на АС – Варна, адм.дело №6556/2019г. на ВАС и
по адм.дело №3074/2019г. на АС – Варна или общо 921.11 лева, който размер е
оспорен като прекомерен от пълномощника на жалбоподателя в съдебното заседание
на 03.06.2020г.
След съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства и предвид доводите на страните и техните представители, съдът
приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Въз основа на заповед за
възлагане на ревизия №Р-03000816003732-020-001/01.06.2016г. и последващи я
заповеди за спиране и възобновяване срещу Н.П.Й. е извършена ревизия с обхват:
данък върху доходите на физическите лица – свободни професии, граждански
договори и др. за периода от
01.01.2010г. до 31.12.2014г., завършила с издаване на ревизионен акт №
Р-03000816003732-091-001/27.02.2017г., който е отменен с решение №139/19.05.2017г.
на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Варна и
преписката е върната на органа по приходите, издал заповедта за възлагане на
ревизия за издаване на нова заповед за възлагане на ревизия и издаване на
ревизионен акт за установяване на задължения по ЗДДФЛ за периода от
01.01.2010г. до 31.12.2012г. и от 01.01.2014г. до 31.12.2014г. при съобразяване
разпоредбата на чл.155 ал.6 от ДОПК - производството за
издаване на новия акт започва от незаконосъобразното действие, което е
послужило като основание за отмяна на акта. Последвала е заповед за възлагане
на ревизия № Р-03000317003118-020-001/23.05.2017г. след подаване на молба за
спиране, ревизионното производство е било спряно със заповед №
Р-03000317003118-023-001/21.07.2017г. и отново възобновено със заповед №
Р-03000317003118-143-001/20.10.2017г., след което е последвала заповед за изменение на заповед за
възлагане на ревизия с № Р-03000317003118-020-002/20.12.2017г.
Със съдебно обжалвания ревизионен акт
№ Р-03000317003118-091-001/27.04.2018г. в процесната част е установен данък
върху доходите на физическите лица за 2010г. в размер на 3991.98 лева и лихви в
размер на 2846.94 лева.
Погасителната давност е
материално-правен институт, поради което и при липса на изрична правна норма в
противна насока, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила към
момента на възникване на всяко от задълженията. Разпоредбата
на чл.171 ал.1 от ДОПК гласи, че публичните вземания се погасяват с изтичането
на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в
закон е предвиден по-кратък срок. Съдът счита, че погасителния давностен
срок започва да тече от първи януари на годината, следваща годината, когато данъка
е станал изискуем, а не веднага след като е бил дължим. В настоящия случай се касае за внасяне на
данък от лицето, придобило дохода и срокът за това е регламентиран в чл.67 ал.1
от ЗДДФЛ /изм. - ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 1.01.2009 г./, когато платецът на дохода не е задължен да
удържа и внася данъка, данъкът по чл. 43, 44 и 46 се внася от лицето, придобило
дохода, до 15-о число на месеца, следващ тримесечието на придобиване на дохода,
т.е. тогава той става дължим, удържа се и се заплаща авансов данък. Изискуем става с
подаването на годишна данъчна декларация в срока по чл.53 ал.1 от ЗДДФЛ (Обн. - ДВ, бр. 95 от 2006 г., в сила от
1.01.2007 г.) до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на
дохода. Следователно, данъкът по ЗДДФЛ за 2010г. в разглеждания казус е станал окончателно
изискуем на 30.04.2011г. Петгодишната погасителна давност по чл.171 ал.1 от ДОПК е започнала да тече на 01.01.2012г. /годината, следваща годината, когато
данъка е станал окончателно изискуем/ и изтича на 01.01.2017г.
Основният спорен и относим въпрос е дали в периода от 01.01.2012г. до
01.01.2017г. давностният срок е бил спиран и прекъсван и ако това е така, в
периода от 01.01.2012г. до издаването на
обжалвания ревизионен акт на 27.04.2018г. дали е изтекла петгодишната
погасителна давност.
Съгласно чл. 172
от ДОПК ал.1
давността спира: т.1 - когато е започнало производство по установяване на
публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; т.2
- когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за
срока на спирането; т.3 - когато е дадено разрешение за разсрочване или
отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; т.4 - когато
актът, с който е определено задължението, се обжалва; т.5 - с налагането на
обезпечителни мерки; т.6 - когато е образувано наказателно производство, от
изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.
Съгласно чл.172
ал.2 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на
публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение,
като съгласно ал.3 от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Действията по принудителното изпълнение са уредени в раздел ІV
на глава 25 „Принудително изпълнение“ на ДОПК - чл. 220
и следващите и включват: образуване на изпълнително дело (съответно
присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова, извършено и
обективирано в нарочен акт на публичния изпълнител - разпореждане), изпращане
на съобщение за доброволно изпълнение, налагането на запор и вписването на
възбрана, присъединяването на публични вземания.
След отмяната на първоначално
издадения ревизионен акт не започва нова ревизия, а се възстановява висящността
на производството по издаване на ревизионен акт, започнало с първоначално
издадената заповед за възлагане на ревизия, в какъвто смисъл е трайната съдебна
практика. Върховният административен съд в практиката си е категоричен, че първоначалния отменен
ревизионен акт и последващия такъв се считат за издадени в единно ревизионно производство.
От 01.01.2012г., когато е започнала да тече петгодишната давност
до постановяването на първата ЗВР на 01.06.2016г. са изтекли 4 години и 5
месеца.
С постановление
№С170008-023-0000038/16.01.2017г. са наложени предварителни обезпечителни мерки
на основание чл.121 ал.1 от ДОПК във връзка със заповед за възлагане на ревизия
№ Р-03000816003732-020-001/01.06.2016г. Обезпечението се смята за наложено от
датата на получаване на запорното съобщение по аргумент на чл.202 ал.1 от ДОПК,
което в дадения казус е достигнало до Райфайзен банк на 23.01.2017г. При
съвместното тълкуване на всички алинеи на чл.121 от ДОПК предварителните
обезпечителни мерки се налагат, ако събирането на предполагаемия размер на
публични вземания ще се затрудни до
издаването на ревизионния акт, в случая до издаването на ревизионен акт № Р-03000816003732-091-001/27.02.2017г. Предварителните
обезпечителни мерки са действали от получаване на запорното съобщение в
Райфайзенбанк /по аргумент на чл.202 ал.1 от ДОПК/ на 23.01.2017г. до издаване
на първия ревизионен акт на 27.02.2017г. и в този срок не е текла погасителна
давност.
Тълкуването на разпоредбата на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК,
която гласи, че давността спира, когато е започнало производство по
установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от
една година води до извода, че с издаване
на заповедта за възлагане на ревизия давността се спира до издаване на
ревизионен акт, но ако той се издаде в срок по дълъг от една година от
образуване на ревизионното производство, тогава давността се смята, че е спряла
за една година от издаване на заповедта за възлагане на ревизия. В случая,
ревизионно производство е било образувано на 01.06.2016г. и ревизионния акт е
бил издаден на 27.02.2017г., т.е. давността не е била спряна за една година до
01.06.2017г., а е била спряна за 8 месеца и 27 дни, т.е. почти за 9 месеца. Следователно, давностният срок е спрял да тече с
постановяването на първоначалната заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ с
№Р-03000816003732-020-001/01.06.2016г. до издаването на ревизионен акт №
Р-03000816003732-091-001/27.02.2017г. между които не е изтекъл срок повече от
една година, поради което съдът приема, че давността е спряла да тече от
01.06.2016г. до 27.02.2017г. – за 9 месеца.
Съгласно чл.172 ал.2 изр.1 от ДОПК, давността
се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с
предприемането на действия по принудително изпълнение. Алинея 3 на чл.172 от ДОПК постановява, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
С отмяната на първият ревизионен акт от горестоящия
административен органи, обаче, давността не се смята за прекъсната, на
основание чл.172 ал.2 изр.2 от ДОПК.
С постановление
№ С170008-139-0000705/29.03.2017г., с което по реда на чл.121 ал.6 от ДОПК е
продължено действието на наложените
предварителни обезпечителни мерки. В хода на повторното произнасяне от страна
на органите по приходите по върнатата от горестоящия административен орган
преписка отново е издадено постановление за налагане на предварителни
обезпечителни мерки по чл.121 ал.1 от ДОПК с № С180008-023-0000884/13.03.2018г.
Публичните вземания, установени с ревизионен акт стават предварително
изискуеми, съгласно чл.153 ал.1 от ДОПК. Обезпечаването на вече установените
и изискуеми публични вземания
става по реда на чл.195 от ДОПК с постановление на публичния
изпълнител. Постановление №С180008-022-0033508/28.05.2018г. за налагане на
обезпечителни мерки е издадено на основание чл.195 от ДОПК и запорното
съобщение е получено от Райфайзенбанк на 04.06.2018г.
В
обобщение, от 01.01.2012г. до 01.06.2016г. са изтекли само 4 години и 5 месеца
погасителна давност. От 01.06.2016г. /ЗВР/ давността е била
спряна до 27.02.2017г. /РА/, в който срок има наложена и предварителна
обезпечителна мярка, считано от датата на получаване на запорното съобщение на 23.01.2017г.,
която е била продължена на 29.03.2017г., т.е. в срока от 23.01.2017г. до
29.03.2017г. не е текла погасителна давност, тъй като всяка обезпечителна мярка
има действие в продължение на 4 месеца, съгласно чл.121 ал.4 от ДОПК.
Погасителната давност е била спряна отново на 29.03.2017г. с налагането на
обезпечителна мярка и на 23.05.2017г. е последвала нова заповед за възлагане на
ревизия. Тоест, отново не е текла погасителна давност в периода от 29.03.2017г.
до 23.05.2017г. Тъй като, обезпечителната мярка, наложена с постановление от
16.01.2016г. /получено от банката запорно
съобщение на 23.01.2016г./ е била продължена на 29.03.2017г., т.е. преди
изтичане 4-месечния срок на действие, не
е било необходимо изпращане на ново запорно съобщение. Запорът, наложен на
23.01.2017г. е действал до 23.05.2017г., когато е последвала новата заповед за
възлагане на ревизия.
Съгласно чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК с
постановяването на заповед за възлагане на ревизия, давностният срок спира да
тече до издаване на ревизионния акт, но не повече от една година. В случая,
давност не е текла от 23.05.2017г. до 21.07.2017г., когато ревизионното
производство е било спряно и отново възобновено на 20.10.2017г. Заповедта за
възлагане на ревизия от 23.05.2017г. спира погасителната давност до издаване на
ревизионен акт, но не повече от една година, по силата на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, т.е. до 27.04.2018г. /обжалвания РА/. На 13.03.2018г. са наложени обезпечителни
мерки, които също спират погасителната давност и имат срок на действие 4
месеца, но преди изтичането му са продължени нови обезпечителни мерки, считано от
28.05.2018г. За наложените погасителни мерки от 13.03.2018г. и от 28.05.2018г.
няма представени запорни съобщения, но същите нямат значение по отношение
изчисляването на погасителната давност изтекла в хода на ревизионното
производство, което е започнало на 01.06.2016г. с издаването на първата заповед
за възлагане на ревизия и е приключило с издаването на обжалвания ревизионен
акт на 27.04.2018г.
В срока от 23.05.2017г. /новата ЗВР/ до
27.04.2018г. /обжалвания РА/ не е текла погасителна давност в периода от
23.05.2017г. до 21.07.2017г. и от 20.10.2017г. до 27.04.2018г. През времето,
когато ревизионното производство е било спряно – от 21.07.2017г. до 20.10.2017г. е текла погасителна давност в
продължение на 3 месеца.
Следователно, в хода на ревизионното
производство, започнало с издаването на заповед за възлагане на ревизия №Р-03000816003732-020-001/01.06.2016г. и приключило с
постановяването на обжалвания ревизионен акт №Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г. са
изтекли само 3 месеца погасителна давност, считано от 21.07.2017г. до
20.10.2017г., който срок прибавен към този на изтекла погасителна давност от 01.01.2012г.
до 01.06.2016г. показва, че не е изтекла 5-годишната погасителна давност по
чл.171 ал.1 от ДОПК в периода от 01.01.2012г. до 27.04.2018г.
По силата на чл.226 ал.1 от АПК, първоинстанционният
съд разглежда делото по общия ред, като производството започва от първото
незаконосъобразно процесуално действие, послужило като основание за връщане на
делото. В разглеждания казус, производството е върнато в отменената част за
изясняване на въпроса за изтекла погасителна давност по отношение на публичните
вземания в размер на 3991.98 лева и
лихви в размер на 2846.94 лева, дължими от жалбоподателката по ЗДДФЛ за 2010г., съдът
намира за установено, че същите не са погасени по давност.
В решението си с №14870/05.11.2019г. по
административно дело №6556/2019г.
касационната инстанция е посочила,
че първоинстанционния съд правилно е приел за неоснователни възраженията на Й. относно определения размер
от 56 426.48 лева на началното салдо към 01.01.2010г., представляващо
сбора от изтеглените и внесени в брой суми по банковите сметки на
жалбоподателката в периода от 2006г. до 2009г. в размер на 31 978.61 лева
и доходите от продажби на недвижими имоти в размер на 24 447.87 лева. Твърденията
на ревизираното лице за разполагаеми парични средства в по-голям размер са
останали недоказани според Върховния административен съд и съгласно чл.124 ал.2
от ДОПК при установено обстоятелство по чл.122 ал.1 от ДОПК в съдебното
производство доказателствената тежест за оборване на фактическите констатации в
ревизионния акт лежи върху жалбоподателката, която тя не е постигнала.
В тази връзка, настоящият съд приема за
установено, че за 2010г. ревизираното лице е било получател на: приходи/ доходи от трудови правоотношения в
размер на 956.56 лева; облагаеми доходи от резервации, платени по банков път в
размер на 2861.03 лева; лихви по депозити в размер на 1200.51 лева; постъпили
средства по банков път от Р. Й. Н.в размер на 3800 лева и от В. Р. П.в размер
на 3434.44 лева. В разходната част органите по приходите са включили: разходи за платени суми по фактури към БТК в
размер на 74.27 лева; платени суми към трети лица чрез ПОС устройство в размер
на 12888.68 лева; разходи за обслужване на банков кредит, кредитна карта
включително такси за обслужване на банкови сметки в общ размер от 41967.10
лева; разходи за платени данъци в размер на 382.96 лева. При извършена
съпоставка на имущественото състояние на Н.П.Й., органите по приходите правилно
са установили превишение на разходите над получените през 2010г. доходи в
размер на 37058.74 лева, представляващи парични средства с недоказан произход,
които са включили в данъчната основа по чл.122 ал.4 от ДОПК. В данъчната основа
за 2010г. са включени и преведените суми през същата година от физически лица в
общ размер от 2861.03 лева по сметката на жалбоподателката в ДСК АД,
представляващи доходи, които не попадат в обхвата на посочените като
необлагаеми по смисъла на чл.13 от ЗДДФЛ.
Съдът намира, че в ревизионния акт правилно е определена по реда на чл.122 – чл.124
от ДОПК данъчната основа за 2010г. в
размер на 39 919.77 лева и законосъобразно органите по приходите са
установили задължение на Н.Й. за 2010г. по чл.48 от ЗДДФЛ в размер на 3991.98
лева и лихви в размер на 2846.94
лева.
С оглед на
горното, съдът намира за неоснователна жалбата на Н.Й. срещу ревизионен акт №Р-03000317003118-091-001/27.04.2018
г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение
№157/26.07.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП в частта, с която са установени задължения по ЗДДФЛ за 2010г. в размер на 3991.98 лева и
лихви в размер на 2846.94 лева.
Отхвърлянето
на оспорването дава право на ответника да получи присъждане на юрисконсултско
възнаграждение върху отхвърлената част от жалбата в общ размер от 6838.92 лева,
определен по реда на чл.24 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, съобразявайки се с решение /т.47 и
т.51/ от 23 ноември
2017 година на Съда на Европейския съюз по съединени дела
С–427/16 и С–428/16, с което е прието,
че Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение е в
противоречие с правото на Европейския съюз и по-специално не съответства
на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС и с Директива 77/249/ЕИО на Съвета от
22 март 1977 година. Задължителността на решенията на Съда на Европейския
съюз по преюдициални запитвания и предимството им пред решенията на върховните
съдилища на държавите-членки произтича от чл.267 и сл. от Договора за
функциониране на Европейския съюз. Поради това, както и на основание чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България, съдът намира за единствена приложима по отношение
дължимото на администрацията юрисконсултско възнаграждение Наредбата за
заплащане на правната помощ.
Водим от изложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК
във връзка с чл.24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
жалба
на Н.П.Й. с ЕГН ********** срещу ревизионен акт
№Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП Варна, потвърден с решение №157/26.07.2018 г. на Директора на Дирекция
„ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП в частта,
с която са установени задължения по ЗДДФЛ за 2010г. в размер на
3991.98 лева и лихви в размер на 2846.94 лева.
ОСЪЖДА
Н.П.Й. с ЕГН ********** да заплати на Националната
агенция за приходите юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
административен съд с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: