Решение по дело №1803/2016 на Районен съд - Ловеч

                                       Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

                                                         №

                                          гр. Ловеч , …………………. г.

                 

 

ЛОВЕШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИРЕНА РАБАДЖИЕВА

 

при секретаря Р.  Б.   като разгледа докладваното от съдията  гр. дело № 1803 по описа за 2016 год., за да се произнесе съобрази:  

             Иска за делба на недвижими имоти .

             Първа фаза- по допускане на делбата.

             Съдът е сезиран с искова молба за делба, подадена от П.И. ***, чрез адв.Д.Г., против Т.И.Т. ***, с посочено правно основание чл.341 и сл.от ГПК.

             Ищецът излага в ИМ, че с ответника са наследници на И. Т. ***, поч.на 18.12.1972 г. и на М.Г. – б.ж. на с.гр.,поч.на 11.07.1991 г. Първият е техен баща, а втората – майка. Твърди, че на 31.12.1953 г. по време на брака си с тяхната майка М.Г., баща им е И. В. е закупил дворно място с построената в него къща, находящи се в гр.Ловеч, кв.208, парцел пл.№ 612 от 288 кв.м, описан в Нот.акт за покупко- продажба на недвижим имот №100, т.І, д.222/1953 г. на Ловешки нар.съд. Сочи, че същият имот е описан в Скица на ПИ № 15 – 437942/ 07.09.2016 г. като ПИ с идентификатор 43952.515.73 по КККР, одобрени със заповед РД – 18-10/17.04.2007 г. на Изп.директор на АГКК, адрес на ПИ: гр.Ловеч, ул.”М.П.”№33, площ 294 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м., Номер по предходен план: 2564;  Сгради, които попадат върху имота: 1. Сграда 43952.512.73.1 със ЗП 40 кв.м, бр.етажи 2, предназначение: жилищна – еднофамилна; 2 . Сграда 43952.515.73.2 със ЗП 12 кв.м, бр.етажи 1, предназначение: жилищна сграда със смесено предназначение.

             Наведени са твърдения, че след смъртта на И. Т.В.  съпругата му М.Г. е наследила ¾ ид.части от описания по-горе имот, а за ищеца и ответника останали в съсобственост по 1/8 ид.част. На 11.03.1983 г. ответникът е подал молба до РС – Ловеч, с която е заявил, че се отказва от наследството, останало от баща им И. Т.В., с оглед на което наследствените дялове  на ищеца и на М.Г. се увеличили с по 1/16 ид.част- или за ищеца останали общо 3/16 ид.части, а за тяхната майка 13/16 ид.части. Твърди се също, че след смъртта на М.Г. собствените й 13/16 ид.части били наследени от ищеца и ответника по равно  - по 6 и ½ /16 ид.ч, като по този начин ищецът станал собственик по наследство от своите родители на 9 и ½ /16 ид.ч. от описания по-горе недвижим имот, а ответникът  - на  6 и 1/2/16 ид.част от същия имот.

             Ищецът твърди, че понастоящем имотът се ползва изцяло от ответника и неговото семейство.

             В петитумната част е отправено искане съдът да постанови решение, с което да допусне делба, при квоти 9 и ½ / 16 ид.част за ищеца и 6 и ½ ид.ч. за ответника на процесния недвижим имот.

             МОЛИ, на основание чл.344, ал.2 от ГПК с решението за допускане на делбата, съдът да постанови ответникът да заплаща на ищеца определена от съда сума срещу ползването на имота до окончателното извършване на делбата.

 

 

             Съгласно разпоредбата на чл.131 от ГПК на  ответника  е изпратен препис от ИМ заедно с приложенията, като е указана възможността да подаде писмен отговор в едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на отговор или неупражняването на права, както и за възможността да ползва правна помощ , ако има необходимост и право на това.

             В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който е изложил становището си по допустимостта и основателността на предявения иск. Счита, че предявеният иск е допустим, но оспорва същия като неоснователен и недоказан. Заявява, че живее в имота, предмет на делбата, заедно със семейството си от 1994 г. Твърди, че след смъртта на майка му М.Г., поч.1991 г. в процесния имот не е живял никой, като той и семейството му живеели в жилище, находящо се на друг адрес в гр.Ловеч. През 1994 г. жилището, в което живеели, било продадено за погасяване на банков кредит. Ищецът излага, че тогава информирал своя брат за намерението си да се премести заедно със семейството си в имота, находящ се на ул.”М.П.”№33 и същият не се противопоставил. Посочва, че 2 – 3 години след 1994 г. ищецът заминал да живее в Русия, където смятал да се устрои за постоянно. Там сключил  брак с руска гражданка и от 1996 г. – 1997 г., в продължение на повече от 10 години, не си е идвал в България. След 2008 г. започнал да си идва летата заедно със съпругата си, като пребивавал при ответника, с ясното съзнание, че е на гости. През 2012 г. починала съпругата му в Русия и ищецът се върнал в България, като пребивавал при дъщеря си, след което отново се върнал в Русия. През 2016 г. отново се завърнал в България и предявил претенции за съсобственост върху имота, предмет на делбата. Ответникът твърди, че от 1997 г. до настоящия момент е обитавал процесната жилищна сграда заедно със семейството си като своя и брат му имал ясното съзнание за тези отношения. Изтъква, че досега ищецът не е предявявал претенции за съсобственост върху жилищната сграда, вкл.и през 2012 г. когато се завърнал от Русия и живял при своята дъщеря. Твърди, че никога в този период не е упражнявал владение върху имота, нито пък е предявявал каквито и да било претенции във връзка с неговите владелчески действия.  Релевира твърдение, че е придобил по давностно владение собствеността върху процесния имот, поради което е заявил, че прави възражение за придобивна давност и моли, като неоснователен, искът за делба да бъде отхвърлен.

              В с.з. ищецът се явява лично и с упълномощени представители – адв. Д. Г. и адв.Ст.Г.. Молят съдът да постанови решение, с което да допусне делбата на процесния имот , съобразно посочените в ИМ квоти за всяка от страните. На основание чл.344, ал.2 от ГПК молят с решението за допускане на делбата да бъде постановено ответникът да заплаща на ищеца сумата в размер на 200 лв. срещу ползването на собствената му ид.част от имота до окончателното извършване на делбата. Молят да бъде отхвърлено възражението за придобИ.е от страна на ответника на  собствената на ищеца идеална част от имота по давностно владение. Подробни фактически и правни доводи са изложени в  писмени бележки.            

             Ответникът  Т.И.Т. не взема лично участие в процеса, като се представлява от представител по пълномощие – адв. С.. По същество застъпва становище за неоснователност на предявения иск, като моли да бъде уважено направеното с отговора възражение за придобивна давност. Намира за доказано в процеса, че ищецът е бил напълно дезинтересиран от имота, а идвайки си през 2006 г. доверителят й е отблъснал владението. В условията на евентуалност, в случай, че не бъде уважено направеното възражение за придобивна давност, моли да се допусне делба при квотите, определени съгласно закона.

 

             Съдът като съобрази становището на страните в процеса, приложените към делото писмени доказателства: преценени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

              От представените удостоверения за наследници с Изх.№ 2564 и Изх.№2565/ 30.08.2016 г. на Община – Ловеч е видно, че  страните  Т.И.Т. и П.И.В. са наследници по закон – деца на  общите си наследодатели –И. Т.В., поч.18.12.1972 г./ техен баща/ и М.Г., поч. 11.07.1991 г./ тяхна майка/.

             По делото не е спорен факта, че през време на брака  си с М.Г. бащата на съделителите – И. Т.В.  е сключил договор за продажба на недвижим имот от 31.12.1953, обективиран в Нот.акт № 100, том І, дело № 222/1953 г. на Ловешки нар.съдия, по силата на който  закупил недвижим имот, описан като дворно място  заедно с построената в него къща, находяща се в гр.Ловеч в квартал  №208, парцела пл.№ 612 от 288 кв.м, при съседи: общинска улица, Б.Ц.Б.Б.К.П. Т..

               Актуалният регулационен статут на имота се установява от  представената скица № 15 –437942-07.09.2016 г. на СГКК-Ловеч, съгласно която, по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Ловеч, одобрени със Заповед РД-18-10/ 17.04.2007 г. на Изп. директор на АГКК процесният имот съставлява ПОЗЕМЛЕН ИМОТ  с идентификатор 43952.515.73, с адрес на ПИ : гр.Ловеч, ул.”М.П.”№ 33, с площ 294 кв.м, трайно предназначение на територията – Урбанизирана, начин на трайно ползване: Ниско застрояване /до 10м/, Стар идентификатор: няма,, Номер по предходен план: 2564, при съседи: 43952.515.68, 43952.515.67, 43952.515.74, 43952.515.134, 43952.515.77, заедно с построените в него: СГРАДА с идентификатор 43952.515.73.1, със ЗП 40 кв.м, бр.етажи – 2, предназначение: Жилищна сграда – еднофамилна; СГРАДА с идентификатор 43952.515.73.2, със ЗП 12 кв.м. в, брой етажи – 1, предназначение: жилищна сграда –смесено предназначение.

             От представеното и прието удостоверение №48 / 11.03.1983 г. на РС – Ловеч се установява, че  с молба вх.№ 165 от 11.03.1983 г. ответникът Т.И.Т. е заявил, че се отказва от наследството, останало от покойния наследодател И. Т.В., поч. 18.12.1972 г., като отказът е вписан в особената за това книга при съда, под № 48/11.03.1983 г.

             По делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите  К.С.М., Д.Д.Д. и М.П.В.,  допуснати по искане на  ищеца, и свидетелите  Ц. С.П., Й.П.К., Н.Д.К. и Н.М.Т.,  допуснати по искане на ответната страна.

             От показанията на св.М. се установява, че е в близки приятелски отношения с ищеца и често е гостувал в къщата – предмет на делбата. Посочва, че имота е тип варошанска къща, реставриран и с прилични условия за живеене след реставрацията.  Изтъква, че бащата на съделителите починал рано и волята на майка им била къщата да остане за ищеца П., тъй като брат му Т. бил подпомогнат с парични средства за придобИ.е на апартамент до у-ще „Марко И.”. Заявява, че имало период, след реставрацията на къщата, в който П. живеел там и дори е ходил да му помага за местене на багаж, когато в къщата работел „ някакъв майстор Добри”. Последният правил шпакловки, бояджилък и някои гипсови неща. Не може да уточни колко време ищецът е живял в къщата, но сочи, че впоследствие там се настанил неговият брат – ответникът Т. Ив.Т..” Брат му се настани – теглил някакъв кредит, който не е могъл да погаси и увисна и нямаше къде да живее и мисля, че банката го взе и тогава се нанесе в родната си къща”. Пред свидетеля ищецът споделил, че са говорили с брат си семейството му да се нанесе в къщата, защото нямало къде да отиде, като е изразявал опасения, че ако го пусне, после няма той къде да отиде. Св.М. твърди, че през 1997 г. ищецът заминал за Русия, там се оженил и едва в началото на  2006 г. дошъл в България заедно със съпругата си. След 2006 г. всяко лято идвал в България с рускинята, като отсядал в родната си къща. Пред свидетеля  споделил, че съпругата му  работела като зъболекар , че много харесвала  България и желанието им е един ден да се установят тук, да оборудват стоматологичен кабинет,  като на първо време възнамерявали да направят такъв в къщата. Съпругата му обаче починала  и  през 2016 г. ищецът се прибрал окончателно в страната. При пристигането си първо посетил дома на св.М. и последният го поканил да остане. Тогава в разговор ищецът  сподели, че „ сигурно няма да е добре желан в къщата, но ще си търси правата”. Между двамата братя са водени лични разговори, на които свидетелят не е присъствал, но отношенията им били прилични. Същият дава показания, според които  след настаняването си в къщата ответникът е извършил редица ремонти -  баня и тоалетна, беседка в двора, стая за гости. Показанията на разпитания св.Д.Д. потвърждават показанията на М.  в частта, в която се твърди, че ищецът е   правил ремонт на къщата през 1992 г. За извършването на тези дейности  бил нает Дичев, като ремонтирани били двете стаи – шпакловка и боядисване с латекс, както и фасадата на къщата. Тогава в имота живеел само П. с първата си жена, а брат му Т. живеел на

друго място.

             По делото като свидетел е разпитана и дъщерята на ищеца от първия му брак – М.П.В., чиито показания с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК съдът преценява  с оглед на останалите данни  по делото. Свидетелката посочва, че баща й работел дълги години в Русия и когато през 2006 г. си дошъл за първи път, отседнал с втората си съпруга / руска гражданка/ в нейния апартамент, тъй като нямало къде да отидат – къщата във Вароша била „окупирана”от семейството на чичо й. След 2006 г. започнали да си идват всяка година през лятото и оставали да живеят в къщата на „Вароша”. Чувала е, че след като чичо й е получил апартамент до у-ще „М.И.”,  къщата останала за баща й.  Споделя, че баща й е имал планове със съпругата си да се установят да живеят в България, като тя да си отвори зъболекарски кабинет. Твърди, че баща й се прибрал окончателно в страната през 2016 г. Заявява, че докато е бил в Русия не е посещавала имота, но когато баща й се прибирал, я канел и е пребивавала в къщата.

              Разпитаните по искане на ответника  свидетели: Ц. С.П., Й.П.К. и  Н.Д.К. изтъкват, че са съседи на делбения имот. Същите дават непротиворечиви показания, че  след смъртта на майката на страните през 1991 г.  в къщата не е живял никой и ако  са посещавали имота, това е било инцидентно.  Т. живеел в апартамент на пазара, а П. бил приведен зет и живеел в жилището на първата си жена. Около 3 – 4 години след смъртта на майка им, заедно със семейството си, в къщата се нанесъл да живее ответника Т.И.Т.. Св. П. твърди, че  в квартала се разбрало, че Т. е ипотекирал жилището си срещу заем и се налага да го продаде, затова се местел със семейството си в бащината си къща. При разпита си посочените свидетели заявяват, че след като заживял в имота, Т. продължително време правил ремонти, в по-голямата си част наложителни: подменил покрива на къщата, направил нов дувар, тъй като старият бил паднал, в къщата съборил една от стените и направил баня и вътрешна тоалетна, боядисал с латекс. Направил също пътека и барбекю на двора. През този период съпругата му Н. работела в чужбина/Гърция/ и пращала парични средства, с които покривали разходите по ремонта. Всички свидетели са категорични, че  не са виждали П. да е правил някакъв ремонт, като изтъкват, че  след смъртта на майка си заминал да работи в Русия. Върнал се след около 10 години заедно с втората си жена – рускиня и както тогава, така и при последващите си гостувания в страната отсядали  в къщата във Вароша. Както св.П., така и св. К. заявяват, че  са били близки с майката на съделителите, но никога не са чували и не знаят родителите да са давали пари на Т., за да остане къщата за П..

             От показанията на св.Н.Т. / съпруга на ответника/ се установява, че ищецът заминал за Русия през 1997 г. и се върнал за първи път през 2006 г., като тогава не отседнал при тях. След 2006 г. обаче всяко лято ежегодно посещавал България с втората си съпругата,  като винаги отсядал в дома им – в малката стая на втория етаж. Свидетелката твърди, че през 2013 г. съпругата на ищеца починала в Русия, а през миналата 2016 г. същият се върнал в България и за първи път предявил претенции  или да му препишат апартамента, който децата й са наследили от нейните родители, или да му освободят къщата, където живеят. Твърди, че апартаментът зад у-ще „М.И.” е от нейната майка и прехвърлен срещу гледане и издръжка на двете им деца, като друг апартамент в този район не притежават. Споделя, че откакто се нанесли в имота през  1994 г. всички пари за ремонта е осигурявала тя, тъй като работела в Гърция. Подчертава, че около 8000 долара  й струвал само дувара, но освен това са правени и други подобрения . Заявява, че не знае преди смъртта си свекърва й да е давала пари на Т., както и дали е имало някакви уговорки между двамата братя по повод наследството. В известност е, че съпругът й е направил отказ от наследството на баща си, но твърди, че не знае защо го е направил, като за това бил накаран от майка си. Не отрича, че отказът от наследство е направен през 1983 г., когато  са влезли в апартамента на пазара. Твърди, че тогава не са имали кредити, като „всичко било с парите от къщата на родителите й”.

             Във връзка със заявената и приета претенция по чл.344, ал.2 от ГПК, по искане на ищеца по делото е допусната съдебно –техническа експертиза за изясняване на въпроси от значение за делото. От заключението на вещото лице – инж. Г. се установява, че наемната цена за сходни на процесния имот в гр.Ловеч към датата на изготвяне на заключението се определя на 160 лв. При определяне наема  вещото лице е използвало инвестиционния метод на оценка, основан на принципа на взаимовръзка между годишните приходи и цената на имота и на възможността при дадена цена  на един имот да се получи годишния приход от него. При устното депозиране на заключението вещото лице уточнява, че  в констативната част на депозираното писмено заключения е допусната неточност, като по метода на вещната стойност  пазарната цена на имота следва да се счита  общо на 19 660 лв. Пояснява, че така направената корекция не променя крайният резултат на заключението. Съгласно експертизата, по метода на пазарните свидетелства – сравнителен метод общо земята и сградите са оценени на 45 400 лв. Така, въз основа на използваните методи е дадена  оценка на имота общо  на 42800 лв, като определеният месечен наем от 160 лв. е обвързан със състоянието на имота и неговата пазарна стойност.

 

             При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

             С депозирания по реда и в срока по чл.131 от ГПК отговор ответникът  Т.И.Т. е направил правопогасяващо възражение, като се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност. Навежда довод, че чрез давностно владение в периода от 1994 г. до 2007 г./т.е. на оригинерно основание/ е станал собственик  на целия недвижим имот. Във връзка с така въведеното възражение в тежест на ответника е да докаже, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС и е упражнявал всички собственически правомощия върху целия имот не само спрямо трети лица, а и спрямо останалите съсобственици, в случая – ищеца  П.И.В..

             От страна на ответника са въведени твърдения, че от момента, в който със семейството си се е нанесъл в имота през 1994 г. е поставено началото на давностното владение. С оглед заявеното и поддържано възражение за придобивна давност ответникът  Т.Т. следва да докаже не само че е ползвал имота, но и че след като е заживял там е променил намерението си, като е  завзел и владял за себе си частите на другия сънаследник – неговия брат П.Т., както и че това е станало спокойно, ненасилствено и явно. Във всички случаи промяната на намерението следва да е намерило външна изява в конкретни действия, които по несъмнен начин отхвърлят правата на другия съсобственик и по недвусмислен начин е доведено до неговото знание. Ако такива действия не са осъществени, промяната в намерението има характера на скрита, а владението бива опорочено, което препятства настъпването на последиците по чл.79, ал.1 от ЗС./в този смисъл Решение №381 от 25.10.2010г.на ВКС по гр.д.№37/2010г.,ІІ г.о./

              След анализ на доказателствата по делото съдът намира, че в полза на ответника не е изтекла 10-годишната придобивна давност, тъй като същият не е установил кумулативното наличие на двата основни признака на владението – обективният/corpus/,   свързан с упражняването на фактическа власт и субектвният /animus/, който предполага намерението за своене на имота.  Според трайно установената практика на ВКС, в т.ч.и по реда на чл.290 от ГПК, наследникът, който упражнява фактическата власт върху имота, владее своята част и се явява само държател на частите на останалите сънаследници. Съдът намира презумцията на чл.69 от ЗС за неприложима в настоящия казус, доколкото основанието за възникналата съсобственост е наследствено правоприемство, като в тази връзка съобразява и задължителните разяснения , дадени в ТР №1/ 06.08.2012г.по т.д.№1/2012г.на ОСГК на ВКС.

От събраните по делото гласни доказателства съдът приема за безспорно установено, че след няколко години след смъртта на наследодателката  М.Г. през 1991 г. никой от съделителите не е живял постоянно в имотът, като посещенията им са били инцидентни. В този период ищецът е извършил текущ ремонт, свеждащ се до шпакловка и боядисване с латекс на две от стаите. Не е спорно, че поради имуществени проблеми през 1994 г., със знанието на ищеца, ответникът се нанесъл да живее в делбения имот заедно със семейството си. От събраните  го делото гласни доказателства де установи, че къщата е била в „прилично” състояние, но за да се приведе  в годен за обитаване от семейството на ответника вид е било наложително да се извършат редица ремонти и подобрения. В хода на процеса постъпиха безспорни данни, че ответникът  Т.Т. е извършил за своя сметка ремонт на покрива, изграждане на нова ограда / старата се била сринала/, направил вътрешна баня и тоалетна, боядисал  с латекс и др. За да се приеме, че същият е владял целия имот само за себе си е необходимо по несъмнен начин да бъде установено, че е променил намерението си по отношение на идеалните части на другия сънаследник. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнено, т.е. владелецът да манифестира поведение, което да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си, като покаже открито владението на чуждите части така, че неговата воля да не остане скрита от сънаследниците. В процесния случай липсват убедителни доказателства, които да налагат извод, че ищецът е разбрали за настъпилата промяна в основанието на владение и че ответникът като владеещ сънаследник упражнява фактическата власт само за себе си. ВКС в постановеното по реда на чл.290 от ГПК  Решение №45 от 15.04.2014г.по гр.д.№6619/2013г.,ІІ г.о.приема,че съсобственикът следва да е осъществил едностранни действия, които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственици, като при спор именно той носи доказателствената тежест да установи т.нар. преобръщане на владението, свеждащо се до превръщане на съсобственикът съвладелец в съсобственик владелец. Подобно становище е застъпено и в  Решение №223 от 31.10.2011г.на ВКС по гр.д.№1317/2010.,ІІ г.о., според което промененото намерение да се свои имота следва да е възприето от другия съсобственик и последният да не му се е противопоставил. В настоящия казус липсват убедителни и категорични доказателства намерението за своене и на частта на ищеца да е манифестирано  по начин отблъскващ сънаследствените права на ищеца, като в случая следва да се отбележи, че по аргумент от разпоредбата на чл.34 от ЗС между сънаследници давност не тече.  Не са ангажирани доказателства, които по несъмнен начин да налагат извод, че ищецът като сънаследник е разбрал за настъпилата промяна в основанието на владение и че неговият брат е отблъснал неговото владение и явно да е демонстрирал намерението си за своене на целия имот.

             В случая осъществените от ответника действия по ремонт и подобряване на имота, във връзка с които той може да  насочи облигационна претенция спрямо другия съсобственик, съдът не счита, че се явяват достатъчно основание за установяване на владение и върху неговите идеални части. Безспорно се установява, че извършените в имота подобрения в по-голямата си част са били наложителни с оглед състоянието на имота и са предприети с оглед създаване нужните битови удобства за семейството на ответника. Не са налице обаче еднозначно демонстрирани действия от страна на последния по отблъскване владението на ищеца и отричане на неговите права. Това дава основание на съда да направи извод, че към този момент наследствените права на ищцата не са били отречени, нито са обективирани действия по завладяване на неговата част. Не се установяват категорични данни за други конкретни действия, чрез които ответникът  Т.Т. да е демонстрирал пред ищеца, че се счита за единствен собственик на целия имот и че се противопоставя на неговото наследствено право на собственост. Съдът намира за необходимо да отбележи, че непосещаването на наследствения имот от ищеца в периода на пребиваването му в Русия само по себе си не може да породи за последица изгубване правото на собственост. С оглед настъпилото наследственото правоприемство ищецът по право е съсобственик на процесния имот, като не е необходимо да доказва това си качество непрекъснато с определени действия. Съгласно разпоредбата на чл.99 от ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. В процесния казус ищецът не се е отказал от правото си на собственост, а в хода на процеса не се събраха безспорни и категорични доказателства, които несъмнено да налагат извод, че ответникът е завладял неговата част от имота, отблъснал е неговото владение и това е станало чрез действия, които са доведени до знанието му.

При така изложените съображения правопогасяващото възражение на ответника за изтекъл в негова полза 10-годишния давностен срок по чл.79, ал.1 от ЗС, се явява  недоказано. Не се установява по безспорен и категоричен начин в процеса, че е налице хипотеза на т.нар. преобръщане на владение и че ответникът е придобил идеалните части на своя брат чрез давностно владение. Следователно, по отношение на процесния имот е налице съсобственост по наследство между страните, която с оглед предявения иск за делба с основание чл. 34 от ЗС подлежи на ликвидиране.

             Съобразявайки изложеното по-горе и с оглед наличието на съсобственост между страните като наследници на покойните И. Т.В., поч. на 18.12.1972 г. и М.Г., поч. на 11.07.1991 г. съдът приема предявеният иск за делба за основателен.

           При определяне квотите, при които следва да бъде допусната делбата, съдът съобразява следното:

             Страните не спорят, че процесния делбен имот е придобит през време на брака на техните родители и има статут на СИО. Имуществената общност между съпрузите е прекратена със смъртта на И. Т.В. през 1972 г, като към момента на прекратяване правата им се счита равни – т.е по ½ ид. част. Припадащата се идеална част на починалия съпруг се разпределя след неговата смърт между преживялата съпруга  М.Г. и двете им деца – П.И.В. и Т.И.В.. По правилата на чл.5 и чл.9 от ЗНасл. децата наследяват по равни части, а съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете. При това положение към момента на открИ.е на наследството преживялата съпруга има дял от 2/3 ид. части собствеността на имота / ½ като собственик и 1/3  като наследник на частта на съпруга си/, а всяко от децата притежава  по 1/6 ид. част от правото на собственост.  Тъй като на 11.03.1983 г. единият син - ответникът  Т.И.Т. е направил отказ от наследството, останало от баща му, то  съгласно нормата на чл.53 от ЗНасл., неговата  част уголемява дяловете на останалите наследници от същия ред.  Отказът от наследство е произвел действие от открИ.е на наследството, като се счита, че отреклият се от наследство никога не е придобивал правата, включени в наследството, т.е. няма качеството наследник. При определяне на наследствения дял на преживялата съпруга от наследството на починалия съпруг при отказ на едно от децата от наследството на баща си, съдът съобразява задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 148 от 10.12.1986 г., ОСГК на ВС, докладчик Соломон Розанис. В цитираното решение е прието, че при отказ от наследство, заявен от някои от децата на наследодателя, а също и при неприемането му от някои от тях, преживелият съпруг получава дял от наследството, равен на дела на всяко от децата, които са приели наследството. По силата на чл.9 от ЗНасл. преживелият съпруг наследява с всички редове и в този смисъл се явява присъединен наследник с всички редове, като всеки предшестващ ред изключва наследяването от лица от следващия ред. В настоящия случай предвид отказа от наследство на ответника Т.И.Т. и съобразно постановката в ТР №148/1986 г., преживялата съпруга М.Г. и ищеца П.  И.В.  получават припадащата се ½ ид.част на наследодателя от имота при равни части – или по ¼ ид.част. Т.е делът на съпругата се уголемява с оглед намаляване броя на децата и предвид правилото на чл.9, ал.1 от ЗНасл, според което преживелият съпруг следва да наследи дял равен на дела на ищеца като единственото дете приело наследството, което изчерпва наследниците от първи ред.

             При това положение дялове на ищеца П.В. и неговата майка М.Г. в имуществената общност, възникнала след смъртта на наследодателя И. Т.В. и предвид отказа от наследство от другия син са ¾ ид. части за М.Г. и ¼ ид.част – за ищеца.

             М.Г. е починала на 11.07.1991 г., като след нейната смърт притежаваните от нея ¾ ид.части от правото на собственост се разпределят по равно между нейните двама наследници по закон – съделителите по делото П.В. и Т.Т. при квоти – по 3/8 ид.части за всеки от тях. По този  начин предвид настъпилото наследствено правоприемство ищецът е  придобил по наследство от своите родители 5/8 ид. части от имота – предмет на делбата , а ответникът – 3/8 ид. части.

             При така изложените съображения съдът намира, че между съделителите ще следва да се допусне делба на процесния имот, при посочените квоти.            

             По претенцията на ответника с правно основание чл.344, ал.2, предл.2-ро  от ГПК.

             Съгласно чл.344, ал.2 от ГПК, с решението по допускане на делбата или по – късно, в случай, че не всички съделители използват делбения имот съобразно правата си, съдът по искане на някои от тях постановява кои от съделителите от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или пък какви суми едните трябва да заплащат на другите срещу ползването.

             В случая, още с исковата молба ищецът е заявил искане с решението за допускане на делбата съдът да постанови ответникът да му заплаща определена от съда обезщетение срещу ползването на имота до окончателното извършване на делбата. Предявеното иска е с характер на привременна мярка и съставлява претенция за периодични плащания до приключване на делбеното производство. Произнасянето на съда е акт на съдебна администрация на граждански правоотношения,         като съдебният акт има характер на определение и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като не се разрешава окончателно материално-правен спор.  Действието на определението е за определено време и същото може да бъде изменяно при промяна на обстоятелствата – арг. Чл.344, ал.3 от ГПК. Целта на разпоредбата на чл.344, ал.2 от ГПК е да охрани правата на съделителите, чрез възмездяване на онези от тях, които са лишени от ползването на имота чрез заплащане на паричен еквивалент съобразен с месечната наемна цена, съответна на притежавания дял от правото на съсобственост.

             В настоящия казус искането изхожда от легитимирано лице, доколкото не се твърди и не се оспорва по делото, че ищецът е съделител, който не ползва съсобствения имот. Събраните по делото доказателства са категорични, че имотът към настоящия момент се ползва единствено от ответника и неговото семейство. Относно установяване размера на претенцията, по делото е изслушана съдебно – техническа експертиза, която е дала мотивирано заключение, според което месечният наем на делбения процесен имот се определя на 160.00лв. Следователно, с оглед правата си върху имота – 5/8 ид.части ищецът П.И.В. би могъл да претендира сумата от 100.00 лв, като именно такава сума му се дължи месечно, за това, че не ползва делбения имот. Доколкото искането по чл.344, ал.2 от ГПК се явява привременна мярка, то същата следва да се постанови от влизане на определението на съда в сила до окончателното извършване на делбата.

             Мотивиран  от горните съображения съдът

 

                                                            Р   Е   Ш   И  :

 

              ДОПУСКА, на основание чл.344, ал.1 от ГПК, да се извърши съдебна делба между П.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** и Т.И.Т., ЕГН **********, с адрес: *** на останалия в наследство от покойните им наследодатели И. Т. ***, починал на 18.12.1972 г. и М.Г., б.ж. на с.гр., починала на 11.07.1991 г. недвижим имот, находящ се в гр.Ловеч, а именно:

              - ПОЗЕМЛЕН ИМОТ  с идентификатор 43952.515.73 по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 – 10/17.04.2007 г. на Изп.директор на АГКК, с адрес на ПИ : гр.Ловеч, ул.”М.П.”№ 33, с площ 294 кв.м, трайно предназначение на територията – Урбанизирана, начин на трайно ползване: Ниско застрояване /до 10м/, Стар идентификатор: няма, Номер по предходен план: 2564, при съседи: 43952.515.68, 43952.515.67, 43952.515.74, 43952.515.134, 43952.515.77, заедно с построените в ПИ: СГРАДА с идентификатор 43952.515.73.1, със ЗП 40 кв.м, бр.етажи – 2, предназначение: Жилищна сграда – еднофамилна; СГРАДА с идентификатор 43952.515.73.2, със ЗП 12 кв.м. в, брой етажи – 1, предназначение: жилищна сграда –смесено предназначение, като от горния имот се образуват осем равни дяла,от които:

             - за  П.И.В. – ПЕТ ДЯЛА и         

- за  Т.И.Т. - ТРИ ДЯЛА.

            ОСЪЖДА, на основание чл.344, ал.2, предл.2-ро от ГПК, Т.И.Т., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАЩА на П.И.В., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от по 100.00/ сто/ лева месечно, представляваща обезщетение за едноличното ползване на делбения имот от ответника, съответно на притежаваната от ищеца идеална част от имота, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, считано от влизане на настоящото определение в сила до окончателното извършване на делбата.

Решението, в частта за произнасянето по чл.344, ал.2, предл.2 –ро от ГПК има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок, на основание чл.275, ал.1 от ГПК, а в останалата част, подлежи на обжалване в въззивна жалба в двуседмичен срок, на основание чл.259, ал.2 от ГПК, от съобщаването му на страните пред Ловешки ОС.

На основание чл.7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.

 

                                                                 

                                                        РАЙОНЕН  СЪДИЯ: