№ 382
гр. Стара Загора, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20245530104781 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Г. В. Т. твърди, че между него и ответната страна, по реда на ЗПФУР, бил
сключен Договор за потребителски кредит № ***/***г., предоставен съгласно условията на
кредитните продукти „Кредит до заплата“ и/или „Кредит на вноски“, по силата на който
ищецът усвоил заемен ресурс в размер на 1500 лв., които е следвало да върне на 12 месечни
погасителни вноски. Страните по договора уговорили, че заемателят дължи годишен лихвен
процент в размер на 29.40%, при което условие следвало да заплаща погасителни вноски в
размер на 154.12 лв. Договорено било, че ГПР е в размер на 49.00%. Съгласно чл. 5 от
договора за кредит, потребителят се задължил до края на следващия ден, считано от
предоставянето на кредита, да предостави обезпечение, което да бъде лично, осигурено от
двама поръчители, които да отговарят на изрично описаните в чл. 5.3 условия или банкова
гаранция. Съобразно чл. 5.6 от договора, ако кредитополучателят не предостави
обезпечение, той дължал неустойка, която се определяла в чл. 4 от Приложение № 5 към
договора, в размер на 4.44 лв. средно на ден, но не повече от 1% от предоставената
главница. В тази хипотеза дължимата месечна погасителна вноска била в размер на 289.17
лв., а общият размер на всички дължими суми бил 3461.03 лв. В изпълнение на договора
ищецът погасил сумата в общ размер на 1500.00 лв. Ищецът бил потребител по смисъла на
пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради
потребителското му качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и
ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК ищецът не дължал изпълнение на вземанията за неустойка и
за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка.
Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.
1
1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и с чл. 22
от ЗПК. Разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не бил
включен разходът за допълнителна икономическа облага - допълнителна цена на кредита,
която кредиторът неточно и заблуждаващо потребителя нарекъл „неустойка“ с цел да
заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращо максималния размер на ГПР.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна
информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, което било
основание тази клауза да се квалифицира като неравноправна. Тя подвеждала потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. В процесния договор за
потребителски кредит неточно и подвеждащо кредиторът разписал ГПР в размер на
49.00%., без в него да включи скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва.
Заблуждаващото посочване на ГПР обуславяло недействителността на клаузата, уреждаща
размера му като неравноправно договорена поради прилагане от страна на кредитора на
заблуждаваща търговска практика. Липсата на правилно посочване на ГПР в договора за
кредит се явявало основание за нищожността на цялата кредитна сделка - арг. от чл. 23 от
ЗПК и съобразно тълкуването, изведено в практиката на СЕС и на ВКС. Освен това, в
процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, с невярно посочена информация, че той
бил формиран от общия разход за възнаградителна лихва. Липсвало обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се Формира посочения в договора ГПР/ с посочване и на
разхода за възнаграждението на дружеството поръчител, което от своя страна се явявало
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.
10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нищожната клауза, определяща годишния процент на разходите, се приравнявала на
липсваща такава, а по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК недействителен бил договор, в
който не е посочен годишния процент на разходите. Предвид изложеното и на основание чл.
22 от ЗПК, процесната клауза за ГПР, като елемент от същественото съдържание на
договорите за потребителски кредит, се явява недействителна и нейната недействителност
съобразно чл. 23 от ЗПК влечала недействителност на цялата кредитна сделка. Ако съдът не
приеме доводите за недействителност на цялата сделка, то на собствено основание била
нищожна неустоечната клауза, преценена съобразно задължителните разяснения по т. 3 от
ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. В процесният договор било уговорено, че неустойката
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлявало основната
престация по договора и, че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение, поради което тя била типичен пример за неустойка, която
изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка
2
не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес,
а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне
обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за
наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна
на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция
доколкото било уговорено, че се начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване
на договора. Законът в чл. 71 от ЗЗД предвиждал различни правни последици при
непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната
връзка при невъзможност да гарантира събиране на вземанията си. В процесния договор в
разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията били предвидени различни
правни последици, което разкривало целта му да предвиди силно ограничителни изисквания
за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага,
подвеждащо именувана „неустойка“. Недействителна била и клаузата на чл. 5.2 от
процесния договор, като пряко противоречаща на нормите на чл. 10а, ал. 2 и на чл. 33 от
ЗПК, съгласно които на кредитодателите е забранено да събират вземания, свързани с
управлението на кредита, а при забава в изпълнението, те имали право да получат
единствено законната лихва за забава, без да имат право на други престации, свързани с
неточното изпълнение.
Искането до съда е да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
Договор за потребителски кредит № ***/***г., а в условията на евентуалност да се прогласи
нищожността на: 1/ неустоечните клаузи за неосигуряване на обезпечение, включително на
чл. 4.2 от Приложение № 1 и на чл. 4 от Приложение № 5, съставляващи неразделна част от
процесния договор за кредит, както и 2/ на клаузите, регламентиращи правото на ответника
да получава разходи за извънсъдебно събиране на кредита, включително на чл. 5.2 от
процесния договор. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, с
който счита така предявения иск за неоснователен и недоказан. Не бил съгласен и възразява
срещу твърдението на ищцовата страна, че цената на предявения иск е 3461,03 лева.
Понятието "цена на иск" било нормативно определено в чл. 68 ГПК - паричната оценка на
предмета на делото, като в отделните точки на ал. 1 на чл. 69 ГПК нормативно се
установявали конкретни размери на цената на исковете. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по
искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на
окончателен договор размерът на цената на иска се явявала стойността на договора. В
настоящия случай с исковата молба се претендирало нищожност на целия договор за кредит,
поради което цената на иска се определя като стойността на договора. В настоящия случай
предмет на договора за кредит била сумата от 1500 лева. Същата била предоставена на
ищеца, като върху нея евентуално биха се начислили всички акцесорни по договора за
кредит вземания на кредитора, които макар сумарно да надхвърляли сумата от 1500 лева, не
3
влизали в понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Този извод не
можело да бъде променен от установеното с чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото тези разпоредби
били с материалноправен характер и регламентирали реда за определяне на годишния
процент на разходите по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за
нищожен, поради което не били в състояние да дерогират императивните
процесуалноправни правила. С оглед на горепосоченото смята, че дори съдът да счете, че
договорът е нищожен, то материалният интерес на иска трябвало да бъде променен, а
именно на 1500 лева. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че Договор за кредит
№ *** се явява нищожен. На ***г. между „Ай Ти Еф Груп” АД, в качеството си на
кредитодател, и Г. В. Т., в качеството си на кредитополучател, бил сключен Договор за
кредит № ***. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за
комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит
се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при
спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на
„Ай Ти Еф Груп” АД. Преди кандидатстване за кредит Г. В. Т. регистрирал свой профил в
системата на „Ай Ти Еф Груп“ АД, като за това получил уникално потребителско име и
парола. За верификация на неговата самоличност при създаването на профила си, той
получил от страна на ответното дружество ПИН-код под формата на кратко електронно
съобщение (СМС) на посочения от него в заявката телефонен номер, както и линк на
посочената от него електронна поща. С краткото електронно (СМС) съобщение и линка на
електронната поща се удостоверявало, че лицето, което желае да регистрира профил, е
именно лицето, което е подало заявката и именно това са неговите лични данни. След
получаване на линка Г. В. Т. потвърдил профила си. Като част от процеса по създаване на
профила си и с оглед удостоверяване на самоличността на кредитополучателя, Г. В. Т.
снимал личната си карта, направил селфи с личната си карта и бил проведен телефонен
разговор с него. След успешното реализиране на процедурите по верификация на
самоличността на Г. В. Т. профилът му бил потвърден. Във вече регистрирания от
кредитополучателя профил, Т. попълнил заявка за кандидатстване за кредит. В Заявката за
кандидатстване клиентът попълнил и предоставил доброволно пълни и верни данни относно
своята самоличност като: трите си имена, ЕГН, адрес /постоянен и настоящ/, лична карта,
месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, предпочитания начин за
получаване на сумата по кредита. В края на заявката за кандидатстване и с оглед успешното
й попълване Г. В. Т. потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на „Ай Ти
Еф Груп” АД, приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия се
явявало необходимо условие за изпращане на заявката. След успешното потвърждаване на
заявката, „Ай Ти Еф Груп” АД разгледал предоставената от Г. В. Т. информация и въз основа
на тази информация и след проверка в Централния кредитен регистър одобрил ищеца за
искания от него кредит. След одобряване на кредита ответникът качил в профила на ищеца
Договор за кредит № ***, заедно с приложимите Общи условия на ответника, също така
4
Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като към документите прикачил два
броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”. С оглед сключването на Договора за
кредит и като доказателство за съгласието на ищеца с договора за кредит и Общите условия
ищецът бил активирал линка „Приеми договора”. Възразява срещу твърденията на ищеца,
че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Договорът за кредит следвало
да съдържа като задължителен реквизит лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който бил свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент. Съгласно договора за кредит се установявало, че кредитополучателят
дължал на кредитодателя годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на
29.40% върху главницата по кредита. Лихвата за ползване на кредита на ден била в размер
на 1/365 от Годишната лихва за ползване на кредита. Следователно в договора за кредит
изрично бил установен годишният лихвен процент на кредита и условията за прилагането
му, тоест - прилагало се по отношение на главницата по кредита, че същата се начислява на
годишна база и, че лихвата на ден се изчислява като 1/365-а от размера на годишната лихва.
Видно от договора лихвата била фиксирана, а не плаваща и не била свързана с референтен
лихвен процент, поради което такъв не бил посочен в договора. Видно било и, че лихвеният
процент не се променял и в договора не били предвидени условия или процедури за
промяна на размера на лихвата. Видно от приложения по делото договор, размерът на
лихвения процент по кредита бил изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като
същевременно тези размери били съобразени със законовите ограничения за този вид
договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установявало наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез
включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. Видно от
текста на договора, общите условия и погасителния план, изрично се сочели размерите на
ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, като липсвало основание оспорените
разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на
разходите не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Безспорно елемент от ГПР била
възнаградителната лихва. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК било допустимо възнаградителната
лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита.
В процесния договор единственият разход, който формирал ГПР била договорната лихва,
доколкото не били предвидени други в самия договор. Съгласно сключения между страните
договор за кредит, размерът на годишния процент на разходите бил изчислен съгласно
формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК.
Също така в приложимите към процесния договор Общи Условия на ответната страна
отново се сочел начинът на изчисляване на ГПР. Отделно от горното, в приложимия
Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също се сочел и индивидуализиран ГПР.
5
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не предвиждал в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът
„допускания“ се използвал в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както
в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Допусканията се делели на две групи: първата
група били базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б"
Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т.
3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение
за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаели определени
видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен
срок. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един
точен процент на ГПР при сключване на договора, се налагало да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК). В настоящия случай било
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а
именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора. Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент бил фиксиран и подобни допускания
били неприложими. Допълнителните допускания също не били приложими, защото касаели
хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не бил.
Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в случая било изпълнено. По
така изложените съображения, счита, че при сключване на договора за кредит не е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК /цитира съдебна практика в посочения смисъл/.
Следвало да се посочи, че задължението за неустойка не било разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с пар. 1 от ДР на ЗПК, а по своята
същност се явявало обезщетение за неизпълнение. В договора ясно и недвусмислено се
сочело, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формирали и общо
дължимата сума по кредита. Тоест в договора нямало никаква неяснота каква сума ще следва
да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Наред с това
клаузата за ГПР, сама по себе си, не водела до създаване на някакви задължения на
потребителя. Нямало как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава
потребителя, доколкото в договора били посочени всички параметри по него и какви са
дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. Следвало да се посочи, че
в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно били предвидени основанията
за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могли да бъдат
6
заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително. Възразява и оспорва
твърденията на ищеца, че предвидената неустойка била недействителна поради
надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради
накърняване на добрите нрави. Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно
обезпечение на кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на
разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява
надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а нямал за цел да включва в себе
си евентуални компоненти, които са поставени под условие, че кредитополучателят не
изпълни задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по
договора за кредит бил в размер на 49,00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК,
като били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. В
процесния договор изрично се сочело, че неустойката се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако кредитополучателят осигури
надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното
представяне, неустойката спира да се начислява. Неизпълнението на задължението за
представяне на описаните в договора за кредит обезпечения се явявало неизпълнение на
установено между страните задължение, като кредитополучателят бил информиран за
наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски
формуляр. Кредитополучателят знаел и бил информиран по отношение на изискванията за
обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр преди подписване на договора за
кредит и с оглед на това могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се
съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка
да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и
финансова надеждност на всеки кредитополучател. Счита, че въпросната неустойка и
нейният размер е съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на
неустойката. Счита, че условията на сключения между страните потребителски кредит,
ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондирали с
действащите норми на материалното право и водели до законосъобразни правни последици,
като не били в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. Неустойката имала три
основни функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. В конкретния случай
имало договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, като страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната функция на
неустойката. Този извод бил верен, поради това че заемодателят предоставял високо рисков
паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни
обезпечения, липсва съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова
7
сметка, както при един банков потребителски кредит, кредитът не бил и застрахован, което
евентуално да поправи вредите. Неустойката по кредита била предвидена не като част от
ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на
същия - именно, за да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да
гарантират изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при неизпълнение, да
има право да поиска вземанията си и от тях. Никой кредитор не искал да предоставя
рискови, невъзвръщаеми заеми, затова и страните договорили неустойка, която да обезщети
вредите, които се изразяват в необезпечаване на заема и неговото изпълнение от страна на
трети физически лица или предоставяне на банкова гаранция. Клаузата за неустойката била
ясно и точно формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание. В
обичайната практика по отпускане на кредити на физически лица, кредитните и
финансовите институции при сключване на договора за кредит искали от кредитополучателя
да осигури солидарни длъжници, чрез които да обезпечи вземането си. През последните
няколко години се установила практика това осигуряване на солидарни длъжници при
сключване на договора да се уговаря като задължение на кредитополучателя да ги осигури
след сключване на договора и в определен срок, като по този начин му се предоставя
кредитът незабавно и при облекчени условия. Разбира се, всяко преимущество имало своята
цена, като в тези случаи практиката се ориентирала към уговаряне на клаузи за неустойка, в
случай на неосигуряване в уговорения срок от кредитополучателя на солидарни длъжници.
Това било нормално, тъй като кредитодателят поемал голям риск, давайки необезпечен
кредит и поставен пред възможността да не може да събере вземането си, като именно тази
клауза за неустойка целяла гарантиране на последващо обезпечаване на кредита. Друг бил
въпросът, че голяма част от кредитополучателите пренебрегвали тази клауза по един или
други причини, надявайки се същата да не се приложи. Този толеранс към
кредитополучателя да получи кредита веднага, без да осигури към момента на сключване на
договора на нужното обезпечение, не можел да се тълкува като уговаряне в негов ущърб и
да води до извод за противоречие на тази клауза с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
ЗЗД. Неустойката била индивидуално договорена между страните и това я правело
равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създава се
равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в
търговския оборот. Нещо повече, размерът на уговорената между страните неустойка при
неосигуряването на лица, които да поръчителстват за задължението на потребителя, или при
непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати от Дружеството
кредити, а се преценявал във всеки отделен случай с оглед всеки отделен потребител, като се
взимат предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други
допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната практика на дружеството. Не счита, че
е налице посочен ГПР, различен от реално приложимия такъв по процесния договор. С
оглед на горепосоченото се установявало, че били спазени всички законови условия за
валидността на сключения договор. Още преди подписване на договора за потребителки
кредит кредитополучателят бил наясно с всички условия по кредитните отношения, като
сам избрал параметрите и условията на договорите. Предвид това клаузите се явявали
8
индивидуално договорени с конкретния потребител, същите били ясно и точно описани и
потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както при
сключване на процесните отношения, така и преди това. При така формулираните клаузи и
от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването им
потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Следвало
отново да се отбележи, че договорът за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята
на ищеца. Същият имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора,
вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема, след сключването на кредитните отношения да е осъзнал, че е
неспособен да се справи с тях, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната
неустойка. Възможността за отказ от договора гарантирало в най-голяма степен правата на
потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при
неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът разполагал на няколко
етапа от правоотношението - веднъж при приемането на Договора, в които правото на отказ
от договора било подробно обяснено, втори път след получаването на Стандартния
европейски формуляр, в който правото на отказ в 14 дневния срок от сключването на
договора било конкретно посочено, както и трети път след получаването на самия договор за
кредит и общите условия. Следователно ищецът не само могъл да не ползва услугите на
кредитодателя, стига да не иска това, но след избирането им разполагал с няколко
възможности да се откаже от сключването на договора - преди отпускането на кредита,
както и след отпускането му. Поради изброените по-горе причини, свързани с
индивидуалното договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването, респективно върху цялостното й отпадане,
нямало как да се съгласи с твърденията за противоречие на договорната неустойка с добрите
нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП. Искането до съда е да постанови решение, с
което да се отхвърлят исковите претенции на ищеца, тъй като процесният договор за кредит
се явявал изцяло действителен, както и клаузата за неустойка в него. Претендират се
разноски.
В съдебно заседание ищеца не се явява, не се представлява, ответника не се
представлява.
От фактическа страна:
Приложен по делото в копие е Договор за потребителски кредит №***/***г., сключен
между ищеца и ответното дружество, в Приложение №1 към договора са отразени: размер
на отпуснатия кредит-1500лв, ГПР: 49,00%, обща сума за плащане 1849,44лв. Налице е
погасителен план, приложение №4 и Приложение №5 в което страните се споразумяват -
чл.1 от Приложението, че в срок до края на следващия ден считано от деня на сключване на
договора за кредит, кредитополучателя е длъжен да учреди следните обезпечения:
поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 1849,44лв. В чл.4 от
приложение №5 е регламентирано, че в случай, че кредитополучателя не осигури и не
представи в срок обезпечение по кредита, или действието на обезпечението бъде по някаква
9
причина прекратено, кредитополучателя дължи на кредитодателя неустойка за всеки
календарен ден, за който не е представил обезпечение- в размер на 4,44% средно на ден.
Приложен по делото е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити и Общи условия на „Ай Ти Еф Груп“ АД гр.
София приложими към договори за потребителски кредити.
От правна страна:
По делото не се спори и се установява от твърденията в исковата молба и отговора по
същата, а така също и от представените документи, че ищеца е усвоил сумата от 1500лв
предмет на правоотношението между него и ответното дружество по процесния договор.
В Приложение №5 към договора е посочено, че кредитополучателя се задължава в
срок до края на следващия ден считано от деня на сключване на договора за кредит
предостави обезпечение: поръчител или банкова гаранция. Предвидено е-чл.4 от
Приложението, че при неизпълнение заемателят дължи на заемодателя неустойка. Същата
видно от погасителния план е в размер на общо 1611,60лв., и според същия план ще се
плаща разсрочено, като се калкулира в размера на месечните погасителни вноски. При така
събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между страните е
възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и, че ищецът е
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което за валидност на договора и
последиците му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението, на които влече нищожност на
целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Тоест годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, като спазването на това
10
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР. Действително
в процесният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, т.е. формално е
изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Кредитора обаче се е задоволил единствено
с посочването като абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита. Този размер не надвишава
максималния по чл.19 ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно сумата за неустойка-което обстоятелство
междувпрочем не се оспорва в отговора на искова молба, която сума следва да се включи в
общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК. Сумата за неустойката по чл.
4 от Приложение №5 към договора за кредит присъстваща в погасителния план, следва да
бъде включена в ГПР. Прибавянето на тази сума към ГПР несъмнено би довело до
надвишаване на ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание
чл.19 ал.5 ЗПК. Освен горното поради това, че е формално посочен, не по начин, който
достатъчно пълно, точно и ясно да позволи на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини-не става ясно кои компоненти са включени в ГПР и как се
формира, се налага извод, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, като не отговарящ на изискванията и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Що се касае до неустойката-същата е уговорена не като обезщетение за неизпълнение
на същинско задължение на длъжника по договора за потребителски кредит, а за
допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това
неустойката противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като
предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение,
служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не
обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното
договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от кредитора
изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така кредитополучателя би дължал
неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не
осигури банкова гаранция, респ. поръчители в тридневен срок от сключване на договора.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По разноските:
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски-заплатена е 138,44 лв.
държавна такса, както и определяне на адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство при условията на чл.38 ал.2 от ЗА. По делото е представен
договор за правна помощ, в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгласно чл.38 ал.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да уважи искането.
Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в
т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. В конкретния случай са налице всички
необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуален представител на
ищеца да претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ
и съдействие, на основание чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и
основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна - ответник за разноски за
процесуално представителство на ищеца.
Предвид горното съдът счита, че в полза на процесуалния представител на ищеца
11
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение, за цялото производство в размер на
540 лв. с ДДС. На основание чл.78 ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените разноски за държавна такса общо в размер на 60лв.-независимо от внесените
138,44лв, съда е приел като цена на иска 1500лв- каквато е стойността на процесния договор
за потребителски кредит.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че Договор за потребителски кредит №*** сключен на
***г. между Г. В. Т., ЕГН **********, *** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, 1303 район „Възраждане“ ул. „Ал.
Стамболийски“ №84-86, представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов е
недействителен на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, 1303 район „Възраждане“ ул. „Ал. Стамболийски“ №84-86, представлявано от
изпълнителния директор Светослав Ангелов, да заплати на Г. В. Т., ЕГН **********, ***
направените по делото разноски общо в размер на 60лв.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, 1303 район „Възраждане“ ул. „Ал. Стамболийски“ №84-86,
представлявано от изпълнителния директор Светослав Ангелов да заплати на Еднолично
адвокатско дружество Д. Ф., с адрес на упражняване на дейността гр.София, ул. Петър
Парчевич №1 ет.5 ап.14, БУЛСТАТ *********, представлявано от адвокат Д. Л. Ф., при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от 540,00 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за
осъществено от адвокат Д. Ф. в процесуално представителство на ищеца Г. В. Т..
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12