Р Е Ш Е Н И Е
гр.
****, 01.02.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети
януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
КОНСТАНТИН КУНЧЕВ
при участието на
секретар Ц.Д. като разгледа докладваното от младши съдия Кунчев гр.д. № 8213 по
описа за 2015 г., взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 02.04.2015 г. по гр.д. 66030/14
г., СРС, 29 с-в са отхвърлени обективно съединените искове, предявени от Г.Г.П., срещу М.Г.П., както следва: иск с правно
основание чл. 127, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 25 000 лева,
представляваща припадащата се част от солидарно задължение за заплащане на
главница по договор за ипотечен кредит № 471/30.10.2006 г., сключен с „ДЗИ Б.”
АД, дължима за периода от 05.07.2010 г. до крайната дата на договора и
платената последна вноска на 06.02.2012 г. и иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 547, 96 лева - обезщетение за забава върху
главницата за периода от 08.01.2013 г. до 08.01.2014 г.
Против решението постъпва въззивна жалба
от ищеца Г.Г.П..
В жалбата се сочи, че РС неправилно е
приел, че не може да се направи връзка
между извършените от ищеца плащания и кредита на съпрузите, по който ищецът и
ответникът са солидарни длъжница.
По изложените съображения се иска отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се уважат
предявените искове в пълния им размер.
Въззиваемият- ответник М.Г.П.,
подава отговор на въззивната жалба в
предоставения срок.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след
съвещание и като обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е основателна.
При извършената служебна проверка съдът
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
В случая при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр.2 ГПК, настоящият съдебен
състав намира, че крайните изводи на двете инстанции не съвпадат.
От събраните по делото доказателства РС
правилно е установил следната фактическа обстановка:
Страните
по делото са били в брак за периода от 27.06.1993 г. до 21.02.2011г., когато
същият е бил прекратен с решение, постановено по гр.д. № 12273/2010 г., CPC,
III ГО, 80 с-в. Не е спорно също, че по време на брака ищецът самостоятелно е
поел задължение под формата на сключен договор за Б.ов ипотечен кредит в размер
на 86 000 лева. Това обстоятелство се установява от представения и неоспорен от
страните нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 3, том IV, per. №
5437, дело № 505/2006г., сключен на 01.11.2006г. От същия документ е видно, че
„ДЗИ Б.” АД е предоставила на Г.Г.П. кредит в размер на 86 000 лева по договор
за ипотечен кредит с анюитетни вноски и с обвързана продажба № 471/30.10.2006 г.
За обезпечаване погасяването на отпуснатия кредит, ищецът и ответницата учредили
в полза на Б.ата договорна ипотека върху
жилищен имот, находящ се в гр. ****, жк „****”, бл. **, вх. *, ет. *, ап. **.
От
приложеният брачен договор, сключен между съпрузите на 08.12.2010г., се
установява, че същите са уредили имуществените си отношения във връзка с
притежаваното от тях имущество, придобито по време на брака, като съпружеската
имуществена общност, отнасяща се до вещи, права върху вещи и парични влогове,
придобити по време на брака се прекратява. В имуществото, притежавано от тях в
режим на съпружеска имуществена общност, е включено и жилище, находящо се в гр.
****, жк „****”, бл. **, вх. *, ет. *, ап. ***, като съгласно този договор
същото става лична собственост на ответницата. Посочено е още, че съпрузите се
споразумяват, че е в тяхно общо задължение като солидарни длъжници,
погасяването на задълженията по договор за ипотечен кредит № 471/30.10.2006г.
към „ДЗИ Б.” АД. За да отхвърли предявените искове РС е приел, че представеното извлечение от Б.ова сметка ***ания,
индивидуализирани като „вноска по кредит”, „предсрочно издължаване на кредит
9101263”, „издължаване на кредит по кредитна сделка с анюитетни вноски №
9101263”. Други уточнения досежно основанието на плащането не са направени, а
посочените данни по никакъв начин не могат да се свържат като относими към
процесния договор за Б.ов кредит с № 471/30.10.2006г., сключен с „ДЗИ Б.” АД. РС също е посочил, че по делото не е
представен нито договорът за Б.ов кредит, нито други документи, установяващи по
коя Б.ова сметка ***ни погасителни вноски.
Изводът
на РС е неправилен с оглед представеното
с въззивната жалба и приетото по въззивното дело удостоверение №
4174/28.04.2014 г. от ПостБ. АД, което е новосъставен документ.
В
отговор на оплакванията по въззивната жалба, съдът приема следното:
Спорният
въпрос поделото е дали от
представените по делото доказателства се установява, че ищецът е заплатил цялата останала
за плащане сума по кредита с лични средства. Въззивният съд приема, че от
представеното извлечение по делото се установява, че ищецът е заплатил останалите
непогасени вноски по кредита, който е бил обслужван по Б.ова сметка *** ***.
Видно от удостоверение № 4174/28.04.2014 г. от ПостБ. АД, че Б.овия кредит кредит с № 471/30.10.2006г., сключен с „ДЗИ Б.” АД, за
който отговарят солидарно бившите съпрузи се обслужва по същата тази сметка и
към настоящия момент е изцяло погасен. От анализа на двата документа и от безспорно установеното по делото, че договор
за Б.ов кредит с № 471/30.10.2006 г., обвързва съпрузите като солидарни
длъжница, може да се направи изводът, че
ищецът е заплатил остатъкът по кредита със лични средства в общ размер на 33 200 лв. Това е сбора на всички извършени
плащани от ищеца за периода от 16.02.2011 г. до 06.02.2012 г., на която дата остатъкът
от кредита е изцяло погасен от ищеца. Това е видно от представеното извлечение
от Б.ова сметка *** ***,
в което са удостоверение всички плащания извършени от ищеца и тяхното
основание.
В конкретния случай
се касае до солидарност на съпрузите, за поето от единия съпруг задължение по
време на техния брак, имащо за цел задоволяване на нужди на семейството. Тази
солидарна обвързаност за другия съпруг възниква по силата на законовата
презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на нужди на
семейството. Когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/, удовлетвори
кредитора след прекратяването на брака, той придобива регресно право срещу
другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. След
прекратяването на брака с развод имуществената общност също е прекратена,
налице е разделност на задълженията и изпълненото от единия съпруг общо
задължение, след прекратяването на брака между бившите съпрузи, също е в режим
на разделност. За да бъде уважен регресният иск по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД на
платилия солидарен длъжник срещу другия солидарен длъжник, законодателят
поставя условието да е платено в повече от дължимото от този длъжник, т.е. да е
изпълнено нещо в повече от неговата част за сметка на останалите длъжници. В
този смисъл съдът счита, че по делото се установи по безспорен начин, че
поетото от ищеца парично задължение по договора за Б.ов кредит с „ДЗИ Б.” АД от
2006 г. е за задоволяване на нужди на семейството, поради което ответницата се явява
солидарен длъжник по силата на закона - чл. 25, ал.2 от СК /отм./. Част от
извършените плащания действително са направени от трети лица, но те са в полза
на ищца, доколкото се касае за лица от семейния му кръг, на които е било
възложено само техническото извършване за заплащане на сумите от името и за
сметка на ищеца.
Съгласно
императивната разпоредба на чл. 32, ал. 2 от СК /чл. 25, ал. 2 от СК от 1985 г.
отм./, съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от
единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Под "нужди на
семейството" се разбират общите потребности на членовете на семейството,
които според практиката главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти,
материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително
за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на
които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и
взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака
/включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите
на семейството. В тежест на
оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че
удовлетворената нужда не е семейна. Ако той не направи това, следва да се
приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди.
Нормата на чл. 25,
ал. 2 СК (отм.) предвижда солидарност на съпрузите за поето задължение по време
на техния брак, имащо за цел задоволяване нуждите на семейството. Щом вещите,
удовлетворяващи нужди на семейството, са по начало общи независимо от това, на
чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да
бъдат солидарни независимо дали са поети от единия или от двамата съпрузи.
Когато един от солидарните длъжници/бивш съпруг/удовлетвори кредитора след
прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да
възстанови нарушеното имуществено равновестие. След прекратяване на брака с
развод имуществената общност също е прекратена, налице е разделност на
задълженията и изпълнението от единия общо задължение след прекратяване на
брака между бившите съпрузи също е в режим на разделност. В този смисъл Решение
№ 342 от 4.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2011 г., IV г. о., ГК.
Както се посочи,
съпрузите /и съответно бившите съпрузи/ са солидарни длъжници за поетите
задължения по процесния договор за кредит, сключен по време на брака.
Същевременно обаче, изплатените от някой от съпрузите суми по тези договори за
кредит по време на брака са изплатени с оглед задължението на всеки от
съпрузите да допринася съобразно възможностите си за семейството /чл. 18 от СК
- отм./ и следователно се приема, че тези суми са изплатени от презумптивно
общите средства на семейството и поради това никой от съпрузите не може да
търси половината от изплатеното от него по време на брака от другия съпруг
/така определение № 288/2010г. по гр.д. № 56/2010 г., III ГО, ВКС/.
Имено затова всички плащания извършени от ищеца в периода до 21.02.2011 г. – дата на прекратяване
на брака не се взимат предвид от съда при определяне на субругацинното вземане
на ищеца срещу ответника. Солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не
от общия дълг такъв, каквото е бил в момента на възникването му, а припадащата
му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв какъвто е
бил в момента на погасяването. В този смисъл решение № 211 от
23.07.2012 г. по гр. д. № 177/11 г. на IV г. о. на ВКС.
Следователно предявеният
иск по чл. 127 ЗЗД е основателен само до размера от 16 600 лв., което е
половината от платената от ищеца обща сума в размер на 33 200 лв., с която е погасен остатъка от кредита, за който с
ответницата отговарят солидарно.
По отношение на
иска па
чл. 86 ЗЗД за сумата от 2547,96 лв. – лихва за забава върху сумата от 16 600
лв. за периода от 08.01.2013 г. до 08.01.2014 г. въззивният съд счита, че
същият е изцяло неоснователен.
Съгласно
задължителна практика на ВКС при суброгационния иск длъжникът изпада в забава
след отправяне на покана за плащане от суброгиралия се в правата на кредитора и
дължи лихва-обезщетение за забава само за последващия период. По настоящото
дело липса данни за покана, с която ищецът да постави в забава ответницата и да
е поискал възстановяване от нея на половината от платените от него сума от 33 200 лв. Следователно
лихва за забава до исковата молба не се дължи.
По изложените от съдът съображение
се налага изводът, че първоинстанционното решение следва да бъде
отменено частично и вместо него да се постанови ново решение по съществото на
спора, с което искът по чл. 127, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД следва да се уважи за сумата до 16 600 лв.,
а за горницата до 25 000 лв. решението следва да се потвърди. В частта на
обжалваното решение с, която е отхвърлен предявения иск по чл. 86 ЗЗД, то
следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора въззивникът на
основание чл. 78, ал.1, ГПК има право на сумата 406 лв. – адвокатското
възнаграждение и държавна такса
– направени
разноски пред въззивна инстанция, както и сумата от 60 лв. за направените
разноски пред първата инстанция по списък или общо 466 лв., от които съразмерно
с уважената част от иска се дължат 309 лв.Въззиваемият е направил разноски в двете инстанции общо в размер на
3112лв., от които съразмерно с отхвърлената част от иска се дължат 2066 лв.По
изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение от 02.04.2015 г. по гр.д. 66030/14 г., СРС, 29 с-в в
частта, с която е отхвърлен, предявеният от Г.Г.П. срещу М.Г.П. иск по чл.
127, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата до 16 600 лв., както и в частта, с която
са присъдени разноските, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА М.Г.П., ЕГН **********,*** да
заплати на Г.Г.П. ЕГН **********,*** на основание чл. 127, ал. 2,
вр. ал. 1 ЗЗД сумата от 16 600 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта му, с която
е отхвърлен искът чл. 127, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД за сумата над 16 600 лв. до пълния предявен размер
от 25 000 лв., както и в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД за сумата от 2 547, 96 лв., лихва за забава за периода от 08.01.2013 г. до
08.01.2014 г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.Г.П.,
ЕГН **********,*** да заплати на Г.Г.П. ЕГН **********,*** сумата от 309 лева –
разноски за производството пред двете инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Г.Г.П., ЕГН **********,*** да заплати на М.Г.П., ЕГН **********,*** сумата
от 2066 лева - разноски за производството пред двете инстанции.
Решението подлежи на обжалване в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.