№ 203
гр. Ботевград, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светослав Ив. Иванов
при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА
като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело №
20241810102180 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба (ИМ) на В. Н. З., ЕГН:
**********, АДРЕС, срещу „ФИРМА“ АД, ЕИК: №, и „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК: №, двете
дружества с адрес: АДРЕС с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
В ИМ на Димитър Илиев Доков се твърди, че: На 18.08.2023 г. бил сключен договор
за паричен заем № 4879227 между „ФИРМА“ АД като заемодател и В. З. като
заемополучател, който бил обезпечен с договор за предоставяне на гаранция № 4879227 от
същ. дат. между „ФИРМА“ ЕООД и З.. Тези договори били противни на потребителското
право у нас и на морала, поради което били нищожни. Поради това З. моли Ботевградския
районен съд (БРС) да ги прогласи за нищожни и да й присъди разноски.
В отговора на исковата молба (ОИМ) на „ФИРМА“ АД се Релевират доводи, че
договорът за кредит били валидни. Моли БРС да остави без уважение иска, предявен срещу
него, и претендира разноски.
В ОИМ на „ФИРМА“ ЕООД също се отстояват доводи, че договорът за обезпечение
бил валиден, и се моли БРС да остави иска, предявен срещу ЕООД, без уважение, като се
претендират и разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
От приетия Договор за паричен заем № 4879227/18.08.2023. г. (л. 8 и сл. от делото)
сключен между В. З. и „ФИРМА“ АД се установява, че страните са се уговорили за
отпускане на потребителски кредит в размер на 1 500 лева със срок от 15 седмици, платими
1
на 15 вноски с краен срок на погасяване 11.11.2024 г.., при фиксиран лихвен процент от 40
%, приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит и годишен процент на
разходите от 48.76 %. В чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до
три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000
лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „ФИРМА“ АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство.
2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.
3. Одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От приетия Договор за предоставяне на гаранция № 4879227/18.08.2023 г. (л. 14 и сл.
от делото) сключен между В. З. и „ФИРМА“ ЕООД се установява следното: съгласно чл. 1,
ал. 1 от договора, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане в полза на „ФИРМА“ АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения
на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, в това число главница,
възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят дължи на
гаранта възнаграждение в размер на 379.50 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка по
25.30 лева, с посочени падежни дати.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) на В. Н. З. срещу „ФИРМА“ АД,
с който се иска от съда да приеме за установено по отношение на ЕАД, че Договор за
паричен заем № 4879227/18.08.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във
вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК; и УИ срещу „ФИРМА“
ЕООД, с който се иска от съда да приеме за установено по отношение на ЕООД, че Договор
за предоставяне на гаранция № 4879227/18.08.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Ответните
дружества възразяват срещу всеки предявените срещу тях искове.
По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона
предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на
доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или
служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва
на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания
и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът указва на страните,
всички факти са безспорни, поради което спорът се концентрира върху правото. Това
означава, че всяка от страните трябва обоснова правните си доводите в полза на
не/действителността на договора за кредит и за гаранция.
С оглед на възприетата по-горе фактическа обстановка, съдът намира, че между
страните са налице правоотношения по договор за потребителски кредит, сключен между В.
З. и „ФИРМА“ АД, както и за поръчителство, сключен между З. и „ФИРМА“ ЕООД, поради
което съдът следва да се произнесе по релевираните от З. основания за нищожност. С оглед
свързаността на правоотношенията, същите следва да бъдат разглеждани заедно. В тази
насока съдът намира следното:
Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение
за учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо
2
правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това
представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна
пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като
двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства /в случая договор за потребителски кредит/ е недействителен, то същият не
може да породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят.
Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на договора за
потребителски кредит сама по себе си не води автоматично до недействителност и на
договора за поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на
несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение. Различно, обаче, е
положението в случаите, в които договорът за поръчителство само формално представлява
отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното
правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се
уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в
нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен резултат чрез
използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона/, то
договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава поради следните причини.
На първо място, това е така, защото е ноторен фактът, че към датата на сключване на
процесния договор за поръчителство /18.08.2023 г../, както и към настоящия момент,
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант е „ФИРМА“ АД – кредитор по
договора за потребителски кредит, поради което двете дружества са свързани лица по
смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от договора
за предоставяне на паричен заем /с характер на договор за потребителски кредит/ се
установява, че в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество-гарант, то следва да
бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно определя кое дружество да бъде
поръчител по кредита.
На следващо място, от съдържанието на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на
гаранция се установява, че възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни
вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по
договора за потребителски кредит. На следващо място от клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора
за предоставяне на гаранция се установява, че „ФИРМА“ АД е овластено да приема вместо
гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този
договор и всички други вземания на гаранта по този договор.
На последно място, в чл. 12 от договора е уговорено право на гаранта да прехвърли
по всяко време своите права по този договор /включително суброгационните права срещу
потребителя/ на всяко трето лице по своя преценка, включително на изрично посоченото
дружество „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, което дружество е посочено
изрично като бъдещ цесионер и в чл. 10 от договора за паричен заем.
От гореизложеното следва, че е налице договор за гаранция, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо
лице-гарант, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита, и е уговорена изрично възможността
суброгационните права на гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от конкретно
посоченото в двата договора трето лице „Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД /чл. 12/, което от своя страна води до възстановяване на платените от гаранта суми и
придобиване на вземанията от предварително определения от кредитора цесионер.
При тази правна конструкция гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално
получава уговореното възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при
плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на
„ФИРМА“ АД на допълнителен финансов приход от 379,50 лева, представляващ
престацията на потребителя по гаранционната сделка. При липсата на който и да било от
елементите от същественото съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че
3
процесната сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за
въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски
кредит, чието възникване му е било известно при сключването на договора /чл. 4, т. 3 от
договора за кредит и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/.
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на
разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът за
кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При това положение посоченият в договора годишен процент на
разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5
ЗПК.
С оглед гореизложеното съдът намира, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Процесният договор за предоставяне на гаранция е
нищожен поради заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените
по-горе съображения. Ето защо съдът намира, че предявените установителни искове са
основателни и следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има Еднолично адвокатско „Е. И.“ срещу
всяко едно от ответните дружества в размер от по 480 лв. (с ДДС) по силата на чл. 78, ал. 1
ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Възраженията за прекомерност на адвокатските
възнаграждения (чл. 78, ал. 5 ГПК) на ответните дружества са неоснователни, защото
адвокатско възнаграждение от 400 лв. (без ДСС) не в никакъв случай прекомерно, а,
напротив, минимално. Всяко едно от дружествата следва да бъде осъдено да плати държавна
такса в размер на 50 лв. на БРС съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен
съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. З., ЕГН:
**********, АДРЕС, срещу „ФИРМА“ АД, ЕИК: №, че Договор за паричен заем №
4879227/18.08.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. З., ЕГН:
**********, АДРЕС, срещу „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК: №, двете дружества с адрес: АДРЕС че
Договор за предоставяне на гаранция № 4879227/18.08.2023 г. е нищожен на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9
ЗПК.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ АД да плати на Еднолично адвокатско „Е. И.“, ЕИК: *********,
гр. Пловдив, ул. „Борба“ № 3, ап. 57, представлявано от адв. Е. Г. И., сумата от 480
(четиристотин и осемдесет) лева, с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД да плати на Еднолично адвокатско „Е. И.“, ЕИК:
*********, гр. Пловдив, ул. „Борба“ № 3, ап. 57, представлявано от адв. Е. Г. И., сумата от
480 (четиристотин и осемдесет) лева, с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ АД да плати на Ботевградския районен съд сумата от 50
(петдесет) лева за държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
4
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД да плати на Ботевградския районен съд сумата от 50
(петдесет) лева за държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
5