Р Е Ш Е Н И Е

№

 

гр. София, 17.02.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 1853 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 257258 от 28.10.2019 г., постановено по гр. д. № 63954/2017 г., Софийският районен съд, II ГО, 68 състав, е уважил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.К.К. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите от 1520,51 лева - сбор от стойност на незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 16, находящ се в гр. София, район „********“, ул. *********№ *********за периода от месец 05.2014 г. до месец 04.2016 г. г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 15.12.2016 г. до окончателното изплащане на главницата; както и 176,31 лева - сбор от обезщетение за забавено плащане на главниците за топлинна енергия и за дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 07.12.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 09.01.2017 г. по ч. гр. дело № 73456/2016 г. на СРС, ГО, 68-ми състав.

С решението В.К.К. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 476,90 лева – разноски в първоинстанционното производство, ведно с 50 лева за юрисконсулт и 33,94 лева – разноски в заповедното производство, ведно с 300 лева за юрисконсулт.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от В.К.К., в която се прави оплакване, че обжалваното решение е неправилно и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот за процесния период. Освен това се правят оплаквания, че е обсъдил непоскани от страните доказателства и не е взел предвид направено от въззивника оспорване на заключението по СТЕ. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. В молба, постъпила в откритото съдебно заседание, проведено по делото, оспорва въззивната жалба, прави искане същата да бъде оставен без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсулт, възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 от ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3085788 от 15.12.2016 г. г. срещу В.К.К., по което е образувано ч. гр. дело № 73456/2016 г. на СРС, ГО, 68-ми състав, по което на 09.01.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.

При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят е предявил установителни искове с предмет вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които са процесуално допустими.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесния период, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че сградата, в която се намира ап. № 16, находяща се в гр. София, район „********“, ул. *********№ 5, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер.

От представения по делото с исковата молба, на лист 17, нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108, том I, рег. № 1518, дело № 89 от 29.07.2016 г. на нотариус *********, приет като писмено доказателство с определение на съда, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 15.03.2019 г., чието легитимиращото действие по отношение на принадлежността на правото на собственост не е оборено в процеса, се установява, че ответникът В.К.К. е прехвърлил на указаната датата, следваща исковия период, собствеността върху процесния недвижим имот на трето лице – Б.Н.П.. С оглед изложеното твърдението, че В.К.К. не е собственик на топлоснабдения имот, макар и обективно вярно към датата на подаване на възражението, не е относимо към исковия период. Както се установява от нотариалния акт, описаните в него документи, въз основа на които ответникът се е легитимирал като собственик и е изповядана сделката, както и от Протокола на етажната собственост, на който съшият се е подписал като етажен собственик, ответникът като собственик на топлоснабдения имот безспорно има качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове. Това обстоятелство се установява и от представения и приет с цитираното по-горе определение, като писмено доказателство, споразумителен протокол от 29.07.2016 г., издаден на основание ОУ на ищеца, съгласно който ответникът е признал задълженията си за ап. 16 до датата на предаване на владението на апартамента на неговия купувач. Писмените доказателства, на които първоинстанционният съд е основал изводите си са приети с определение на съда, постановеното в първото открито съдебно заседание, за което ответникът е бил редовно призован, като същият е бил уведомен с определението № 422301 от 04.06.2018 г., по чл. 140 от ГПК, че произнасянето на съда по доказателствата ще бъде направено тогава. Ето защо възражението за процесуални нарушения, допуснати от първата съдебна инстанция в дейността ѝ по допускане и събиране на доказателства, е неоснователно.

С оглед на чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия и за което в случая няма данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока.

Що се отнася до възражението, че няма сключен договор за дялово разпределение за процесния имот, то също е неоснователно, от една страна защото договор № 2395 от 24.06.2002 г. сключен между „Т.С.“ ЕООД и Етажната собственост на вх********, на сградата в гр. София, район „********“, ул. *********№ 5, е представен, освен това чл. 139, ал. 2 от ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а, каквото възлагане има от страна на „Т.С.“ ЕАД. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 от ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея, в този смисъл и това възражение на въззивника е неоснователно.

От заключението на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ, се установява, че в топлоснабдения имот няма отчетено потребление на топлинна енергия за отопление през процесния период, поради липса на осигурен достъп за отчет, следователно ответникът дължи на основание чл. 153, ал. 6 от ЗЕ, във вр. с 6.1.1 от Наредба № 1-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, единствено енергия за подгряване на сградната инсталация, както и за БГВ, чието количество се определя по нормативен път и при липса на оспорване от страна на ответника, при посочената база – за двама човека.

От приета СТЕ, на която съдът дава вяра като компетентно изготвена и безпристрастна, се установява, че изчислената топлинна енергия на абоната общо за процесния период е в размер е 2026,49 лв., която сума е формирана първоначално на база на фактури, издавани от ищеца и съпътстващи ги съобщения на база на прогнозно потребление. Стойността на начислената топлинна енергия по фактури на абоната след изравняване, за процесния период е 1463,13 лв. с вкл. ДДС. В отговора на задача 7 от СТЕ изрично е посочено, че измерването на доставеното в абонатната станция количество топлинна енергия се извършва от общ топломер търговски тип, който е преминал задължителни проверки и е проведен контрол от лицензирани лаборатории за процесния период.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че изслушаната съдебно-техническа експертиза не следва да бъде ценена. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 от ГПК, поради необходимост на специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и относно изчисленията по нормативно установените формули, в които са заложени технически показатели, като същата не е изготвена само по документи, едностранно издадени от ищеца, както се поддържа от жалбоподателя, а въз основа на документите за главния отчет, съгласно снетите показания по уредите за разпределение за процесния период (лист 105).

От приетата по делото ССчЕ, която кореспондира със заключението и на вещото лице по техническата експертиза, което отразява потреблението за топлинната енергия в имота, който е бил собственост на ищеца за исковия период, и на която съдът дава вяра като компетентно изготвена и обосноваван, се установява, че дължимата сума за топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. е в размер на 1465,13 лв., увеличена с дължимата сума за услугата дялово разпределение в размер на 55,38 лева или общо 1520,51 лева. При липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, при уважаване на главния иск, основателни са претенциите за лихвата за забава върху тази главницата, както от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, така и за сумата от 176,37 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.09.2015 г. до 07.12.2016 г., както и за сумата, прибавена за услугата дялово разпределение за процесния период. По отношение на оспорването на редовността на счетоводните записвания на ищеца, безспорно вписванията в счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл. 182 от ГПК, респ. чл. 55 от ТЗ. Като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира и при оспорване съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК подлежи на доказване и на преценка, като всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения (така Решение № 1991 от 10.08.1957 г. по гр. д. № 3941/1957 г. на ВС, IV ГО и Решение № 187 от 24.01.2013 г. по т.д. № 436/2012 г. на II ТО на ВКС). В настоящия случай, обаче, възражението на ответника във връзка с редовността на счетоводните записи е заявено общо с молбата от 27.09.2019 г. и не сочи конкретни доводи за нередовност на счетоводните записвания, съответно на първичните счетоводни документи, които са послужили за тях, а по същността си съдържа доводи по същество, поради което и доколкото счетоводните записвания при ищеца кореспондират със заключението на СТЕ, данните от записванията правилно са възприети от първата съдебна инстанция. За пълнота следва да се отбележи, че редовно водени са счетоводните записвания, основани на първични счетоводни документи, които отразяват информация за стопанската операция, но и в тази хипотеза те нямат задължителна доказателствена стойност, а подлежат на преценка с оглед на други доказателства - първични счетоводни документи и експертни заключения, каквито документи и експертизи – в частност СТЕ, са ангажирани по делото.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото оплаквания в това число и досежно поставянето на длъжника в забава и момента на изпадането му в такава, въззивната жалба е неоснователна.

Предвид горното, при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното от въззивника-ответник в първоинстанционното производство решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

В настоящото производство на въззиваемия – ищец не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение  по чл. 78, ал. 8 от ГПК, тъй като пред въззивната инстанция въззиваемата страна не е представлявана извън, подаването на молбата от 02.02.2021 г., в която се прави искане за присъждане на разноски, възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и евентуално липса на доказателства за неговото заплащане, които възражения са неоснователни, тъй като по делото въззивникът не е представляван от адвокат.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 257258 от 28.10.2019 г., постановено по гр. дело № 63954/2017 г. на Софийския районен съд, II ГО, 68-ми състав.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *****, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.