№ 105
гр. гр. Добрич, 17.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и седми
март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Галина Д. Жечева
Членове:Анна Великова
Станимир Т. А.ов
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно гражданско дело №
20243200500051 по описа за 2024 година
и, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по
повод въззивна жалба с вх. № 19747 от 09.11.2023г. по регистъра на Районен
съд – Добрич, подадена чрез ССЕВ на 08.11.2023г. от „Профи Кредит
България” ЕООД с ЕИК *********, гр. София, бул. ”България” № 49, бл. 53Е,
вх. В, срещу решение № 764 от 16.10.2023г. по гр.д.№ 2973/2022г. по описа на
Районен съд – Добрич в частта, с която е отхвърлен предявеният от
въззивника срещу А. Г. С. с ЕГН **********, гр. Добрич, ***, иск за
установяване дължимостта на сумата от 57,69 лв., представляваща неплатено
договорно възнаграждение за периода от 20.08.2019г. до 20.08.2019г., за
която е издадена заповед за изпълнение № 716/01.06.2022г. по ч.гр.д. №
1581/2022г. по описа на ДРС.
Въззивникът намира решението за неправилно в обжалваната му част.
Изразява несъгласие с приетото от районния съд, че в договора е налице
нарушение на законовите разпоредби относно клаузата за ГПР, както и със
заключението на съда, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Подробно са развити доводи, че договорът
отговаря на всички законови императивни изисквания и е цитирана съдебна
практика. Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част, за уважаване на иска за сумата от 57,69 лв. - договорно
възнаграждение за периода от 20.08.2019г. до 20.08.2019г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане, както
и за присъждане на разноски.
1
Отговор на въззивната жалба не е подаден от насрещната страна.
Като постави на разглеждане въззивната жалба, Окръжен съд – Добрич
установи следното:
Жалбата е подадена от страна в първоинстанционното производство с
правен интерес от оспорване на неблагоприятното за нея решение, чрез
надлежно упълномощен юрисконсулт, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК (с
начало 25.10.2023г. и край 08.11.2023г.), и е допустима.
Разгледана по същество, тя е неоснователна, а решението в обжалваната
му част, като валидно, допустимо и като резултат правилно, следва да бъде
потвърдено, въз основа следните фактически констатации и правни изводи на
въззивния съд:
Производството по 2973/2022г. по описа на Районен съд – Добрич е
образувано по повод искова молба „Профи Кредит България” ЕООД, с която
против А. Г. С. са предявени искове по чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за
установяване съществуване на всички парични вземания, за които е издадена
заповед за изпълнение № 716/01.06.2022г. по ч.гр.д. № 1581/2022г. по описа
на ДРС: - 568,18 лв. - предсрочно изискуема остатъчна просрочена главница
по договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт” №**********
от 20.07.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването
на заявлението пред ДРС (31.05.2022г.) до окончателното плащане; - 57,69 лв.
– договорно възнаграждение за периода от 20.08.2019г. - 20.08.2019г.; както и
обективно съединен с тях иск за осъждане на ответника да плати на ищцовото
дружество сумата от 8,15 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги по същия договор. Претендирани са
разноските, направени в заповедното производство.
В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че между него като
кредитор и ответника като длъжник на 20.07.2018г. е сключен договор, при
действащи общи условия (ОУ), за потребителски кредит „Профи кредит
Стандарт” № **********, по силата на който дружеството е предоставило на
длъжника сумата от 900 лв., а последният се е задължил да я върне, заедно с
лихва и други такси, на 24-ри месечни вноски (впоследствие променени на
25), всяка в размер на 55,64 лв. с падежна дата – 15-то число на месеца.
Уговорен е годишен процент на разходите (ГПР) от 49,90 % и годишен
лихвен процент (ГЛП) от 41,17%. А. С. закупил и допълнителен пакет услуги
по кредита с възнаграждение в размер на 1080,48 лв. и размер на вноската по
този пакет в размер на 45,02 лв. Ответникът не е изпълнявал поетите
договорни задължения и допуснал просрочие - платил сума в общ размер на
1967,36 лв., поради това на основание чл.12.3 от ОУ по договора е настъпила
предсрочна изискуемост на 20.08.2019г. Договорът бил прекратен от ищеца и
на длъжника било изпратено уведомително писмо за горното обстоятелство, а
също и, че задължението му е обявено за предсрочно изискуемо. По договора
останала за плащане главница в размер на 568,18 лв. и договорна лихва в
размер на 57.69 лв. за периода от 20.08.2019г. до 20.08.2019г. Поради
2
неизпълнение на паричното задължение, на длъжника му била начислена и
мораторна лихва от 37,37 лв. за периода 20.08.2019г. – 30.05.2022г. Начислена
била и такса за закупен пакет допълнителни услуги в размер на 8,15 лв.,
включваща приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит
и предоставяне на право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит. Кредиторът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК и такава била издадена по ч.гр.д.1581/2022г. по описа на ДРС
за сумите 568,18 лв. главница, ведно със законна лихва от 31.05.2022г.; 57,69
лв. договорно възнаграждение за период 20.08.2019г. – 20.08.2019г.; 37,37 лв.
обезщетение за забава за период 20.08.2019г. – 30.05.2022г.; 75 лв. разноски, а
заявлението било отхвърлено в частта за сумата от 8,15 лв. неизплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Тъй като
постъпило възражение от длъжника и поради отхвърляне на заявлението за
едно от вземанията, заявителят предявявал искове за установяване на две от
присъдените със заповедта вземания - 568,18 лв. главница, ведно със законна
лихва от 31.05.2022г. и 57,69 лв. договорно възнаграждение за период
20.08.2019г. – 20.08.2019г., а също и осъдителен иск за сумата от 8,15 лв.
Ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба. В съдебно
заседание е заел позиция за неоспорване сключването на договора и
преустановяване на плащанията си по него, които обяснил с оставането си без
работа.
С решение № 764 от 16.10.2023г. е уважен само искът за сумата от
568,18 лева - предсрочно изискуема остатъчна просрочена главница по
договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт” №********** от
20.07.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на
заявлението пред ДРС (31.05.2022г.) до окончателното плащане, а
установителният иск за сумата от 57,69 лв. – договорно възнаграждение за
периода от 20.08.2019г. - 20.08.2019г. и осъдителният иск за сумата от 8,15
лв. са отхвърлени. Предмет на въззивното обжалване е само решението в
частта на отхвърляне на установителния иск за сумата от 57,69 лв. В
останалата му част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Установява се от приложеното ч.гр.д.№ 1581/2022г. по описа на
Районен съд – Добрич, че по същото е издадена заповед по чл. 410 от ГПК №
716 от 01.06.2022г. за следните суми: - 568,18 лв. - предсрочно изискуема
остатъчна просрочена главница по договор за потребителски кредит „Профи
кредит Стандарт” №********** от 20.07.2018г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаването на заявлението пред ДРС (31.05.2022г.) до
окончателното плащане; - 57,69 лв. – договорно възнаграждение за периода
от 20.08.2019г. - 20.08.2019г.; - 37,37 лв. - обезщетение за забава за период
20.08.2019г. – 30.05.2022г.; - 75 лв. разноски (25 лв. държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение). Заявлението е отхвърлено в частта за
сумата от 8,15 лв. - неизплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги. Установителните искове по чл. 415, ал. 3 от ГПК са
предявени в изпълнение на дадено от съда указание след подадено от
3
длъжника възражение, в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Искът, предмет на
въззивното производство, е предявен в законоустановения срок и предметът
му е идентичен с предмета на заявлението по чл. 410 от ГПК. В този смисъл
решението в обжалваната част е допустимо.
С влязлото в сила в необжалваната му част решение по отношение
главното задължение със сила на пресъдено нещо е установено възникналото
валидно облигационно правоотношение между страните от сключения на дата
20.07.2018г., при действащи ОУ, договор за потребителски кредит „Профи
кредит Стандарт” № **********. Заемната сума е в размер на 900 лв.; срокът
на договора е 24 месеца; месечната вноска е в размер на 55,64 лв.; ГПР е
посочен като 49,90%, а ГЛП като 41,17%, съответно на ден от 0,11%. Общото
задължение по кредита възлиза на 1335,36 лв. По избрания пакет от
допълнителни услуги е уговорено възнаграждение в размер на 1080,48 лв.,
платимо на месечни вноски от 45,02 лв. Така общото задължение по договора
се формира като 2415,84 лв., при месечна погасителна вноска от 100,66 лв., с
падеж 15-ти ден от месеца.
По отношение на възникналото облигационно отношение приложение
намира Законът за потребителския кредит, Обн. ДВ, бр.18 от 05.03.2010г.,в
сила от 12.05.2010г. Претендираната възнаградителна лихва е компонент от
ГПР. Единственото поставено от закона условие е тя, заедно с другите
елементи на ГПР общо, да не надвишава максимално допустимия размер,
предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК - пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Законодателят е предвидил
договорният лихвен процент (възнаграждението на кредитора) да съставлява
една от компонентите, формиращи ГПР, чийто максимално допустим размер
е установен, за да защити потребителя и за да се избегне неоснователното
обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити
чрез определяне на висок лихвен процент. Затова преценката за противоречие
със закона и добрите нрави следва да се извърши при съпоставка на сбора на
договорната лихва с другите разходи и фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита включва общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита.
4
Посоченият в договора ГПР в размер на 49,90% не надвишава
максимума от 50%, установен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно
пет пъти размера на законната лихва към момента на сключване на договора.
Съгласно чл. 1 от ПМС № 426 от 18 декември 2014г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени парични задължения, Обн., ДВ, бр. 106 от
23. 12. 2014г., годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е определен в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила
от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта. Към 01.07.2018г. ОЛП на БНБ е 0,00%, т.е. законната лихва възлиза
на 10%.
Ако ГПР включва единствено договорната лихва по кредита, то по
аргумент от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е допустимо лихвата да
надвишава до пет пъти законната лихва и в тази хипотеза цената на
кредитирането няма да е свръхпрекомерна, а клаузата относно
възнаградителната лихва ще е действителна, въпреки че последната би
достигнала до пет пъти размера на законната лихва. В случая уговореният
ГЛП е в размер на 41,17 %, т.е. той се равнява приблизително на
четирикратния размер на законната лихва. Когато обаче ГПР включва и други
разходи, това би се отразило на преценката дали уговорената възнаградителна
лихва е прекомерна. При формално посочения в договора ГПР от 49,90%
договорената възнаградителна лихва от 41,17 % не е прекомерна. Но в случая
ГПР в действителност надвишава посочения в договора за кредит. Той,
според договора, включва ГЛП от 41,17% (договорно възнаграждение) и
8,73% други, неупоменати конкретно разходи по кредита. Очевидно
уговореното възнаграждение по закупения допълнителен пакет услуги от
1080,48 лв. не е включен при посочване на ГПР от 49,90%. Това
възнаграждение от 1080,48 лв. е по-високо от самия размер на предоставения
кредит от 900 лв. и оскъпява същия с над 100%.
Посоченият в процесния договор в абсолютна стойност годишен
процент на разходите, без да се уточнява как е формиран и какви компоненти
включва, поставя задълженото лице в положение да тълкува всяка една от
клаузите в ОУ и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, за да разбере действителния размер на годишния процент на
разходите, което противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 10, ал.
1 от ЗПК. Нещо повече - уговорено е значително по размер възнаграждение
от 1080,48 лв. спрямо кредит от 900 лв. за предоставяне на пакет
допълнителни услуги, включващи приоритетно разглеждане и изплащане на
кредита, възможност за промяна на погасителния план (отлагане на определен
брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, за смяна на дата на падеж), които по естеството си имат
отношение към усвояване и управление на кредита. Въпреки че в договора
изрично е посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни
услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика
уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на
5
кредитора спрямо икономически по - слабата страна в правоотношението -
кредитополучателя. Това е така, защото с уговорката за допълнителни услуги
се въвежда задължение за потребителя да заплати по-голямо възнаграждение
от отпуснатата в заем сума за правото да договаря с кредитора за изменение
параметрите на договора, като дори не е гарантиран определен резултат, а
същият зависи изцяло от волята на кредитора. На практика предвиждането на
заплащане за допълнителните услуги осигурява на кредитора допълнително
възнаграждение за предоставяне на сумата по кредита и съставлява скрита
възнаградителна лихва. По тези причини уговореното възнаграждение за
пакет допълнителни услуги също е следвало да се включи в ГПР, тъй като за
потребителя то представлява разход по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл.
19, ал. 1 от ЗПК. При включване в ГПР и на възнагражденията по пакета за
допълнителни услуги очевидно същият ще надвиши ограничението от 50%.
При предоставен кредит от 900 лв. и сума за връщане по него от 1335,36 лв.,
респективно уговорено възнаграждение за допълнителен пакет услуги от
1080,48 лв., общото задължение по договора се формира като 2415,84 лв.
Сумата, която потребителят следва да плати на кредитора си за получен
кредит от 900 лв. надвишава размера на заетата сума с 1515,84 лв., което
съставлява 168,43%. Налага се извод, че в процесния договор е налице
неточно посочване на ГПР по размер, което и при липса на детайлизация в
договора кои са компонентите на ГПР сочи на нарушение на разпоредбите на
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Уговореното възнаграждение за пакет допълнителни услуги, за което
също не е ясно как се определя по размер, и което се дължи независимо от
престирането на услугите, оскъпява по скрит начин кредита, съответно ГПР
като основен критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на
кредита. Позоваването от въззивника на регламентираната с разпоредбата на
чл. 9 от ЗЗД свобода на договарянето, обосновано с твърдението, че
сключването на споразумението за предоставяне на допълнителни услуги е
опционно и зависи от избора, желанието и волята на потребителя, не налага
друг извод, защото свободата на договаряне не е абсолютно неограничена, а
се защитава – доколкото не противоречи на закона и на добрите нрави.
Добрите нрави са неписани норми за поведение и отношения между лицата,
възприети и съобразявани от членовете на обществото. Договореност, при
която икономически по-силната страна в правоотношението се възползва от
по-слабата позиция на другата страна, за да извлече за себе си материална
облага, граничеща с неоснователното обогатяване, противоречи на добрите
нрави. Възнаградителната лихва е една от компонентите, формиращи ГПР и
казаното за определянето му не в съответствие със закона и добрите нрави,
обуславя уговорката за нейната дължимост като нищожна и на това
основание кредитополучателят не дължи изпълнение на такова задължение.
От изложеното следва, че първоинстанционното решение в обжалваната
му част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съответно на този резултат, въззивникът няма право на разноски за
6
настоящата инстанция.
Водим от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 764 от 16.10.2023г. по гр.д.№ 2973/2022г.
по описа на Районен съд – Добрич в обжалваната част, с която е отхвърлен
предявеният от „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК *********, гр.
София, бул. ”България” № 49, бл. 53Е, вх. В срещу А. Г. С. с ЕГН **********,
гр. Добрич, ***, иск за установяване дължимостта на сумата от 57,69 лв.,
представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от
20.08.2019г. до 20.08.2019г., за която е издадена заповед за изпълнение №
716/01.06.2022г. по ч.гр.д. № 1581/2022г. по описа на ДРС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7