Р Е Ш Е Н И Е
№ .............
Гр. София, 25.11.2021 г.
В И М Е
Т О Н
А Н А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Христина Цветкова като разгледа докладваното от съдия
Кордоловска гр. дело № 9114 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 58170 от 05.03.2020 г. по гр.дело № 78283/2017 г.
на СРС, ІІ ГО, 172 състав, съдът е отхвърлил
предявения от „С.к." ООД против „Ч.Е.Б.“ АД иск при квалификацията на чл. 422 от ГПК вр. чл. 55 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 21.27 лв., представляваща размер
на недължимо платени лихви, изтекли за периода 13.07.2015 г. -
12.09.2015 г., за просрочено плащане на вземане, чиято стойност е
начислена с фактура № **********/12.12.2014 г., издадена за сумата от 1213.14
лв., ведно със законната лихва от 23.11.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът „С.к.“ ООД, който в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност. По-конкретно
поддържа, че първоначалният носител на вземането срещу ответника – Х.Х., е
потвърдил всички извършени от негово име действия във връзка с прехвърлянето на
неговото вземане в полза на ищцовото дружество, поради което цесията следва да
бъде зачетена. Останалите съображения в жалбата са неотносими. Искането към
въззивната инстанция е да отмени решението и да уважи изцяло предявения установителен иск.
Въззиваемата страна „Ч.Е.Б.“ АД оспорва жалбата по съображения, изложени в
депозирания по реда на чл. 263 ГПК отговор. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач Х.И.Х. не ангажира становище.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на цялото решението, по допустимостта му - само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така
очертаните правомощия, като взе предвид събраните доказателства и инвокираните
от страните доводи и възражения, съдът намери от фактическа и правна страна
следното:
Обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо.
Същото е и правилно, като съдът изцяло споделя мотивите на обжалваното
решение и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Предявеният пред
първоинстанционния съд иск е установителен при правна квалификация чл. 422, ал.
1 от ГПК във ръзка с чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за признаване на установено по
отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата от 21.27 лв., за която е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 21.08.2017 г. по
ч.гр.д. № 66894/2016 г. на СРС, ІІ ГО, 68 състав.
Производството се развива след постъпване по реда
на чл. 414, ал. 2 от ГПК на възражение от ответника против издадената в полза
на ищеца заповед за изпълнение и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването
на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена с исковата молба по
предявения установителен иск. Правилен и обоснован в тази връзка се явява
изводът, направен от първата съдебна инстанция, че в рамките на настоящия
процес това не е направено.
Претнецията на ищеца „С.К.“ ООД е основана
на твърдението, че процесното вземане му е било цедирано от третото лице – помагач Х.И.Х., който, като потребител на електрическа енергия, доставяна до обект с клиентски номер 300130572288, е платил на ответното дружество „Ч.Е.Б.“
АД лихви в размер от 21.27 лв., начислени за
просрочено плащане на вземане по фактура № **********/12.12.2014 г. за периода 13.07.2015 г. - 12.09.2015 г., без да ги дължи. Договорът за
прехвърляне на вземане от 12.09.2016 г., сключен от името на третото лице Х.И.Х.,
като представляван от адв. К.Д., представлявана от Г.А., е представен във вид
на ксерокопие към заявлението за издаване на заповед за изпълнение и е
своевременно оспорен от ответника. Във
връзка с това е открито производство по чл.
193 ГПК за проверка на истинността на така представения частен документ, като
въпреки указаната доказателствена тежест ищецът не е ангажирал доказателства за
истинността му. Процесуалната последица от
непроведеното нужно доказване е посочена
в разпоредбата на чл. 194, ал. 2 от ГПК, съгласно който текст, когато не бъде
установена истинността на документа, същият се изключва от доказателствата по делото. След като ищецът не е
ангажирал доказателства, че спорното вземане от 21.27 лв. срещу ответника му е
било прехвърлено, следва да се приеме, че той не е активно материално-правно
легитимиран да търси плащане по него. Ето защо и в
упражнение на правомощията по чл. 272 от ГПК решението, с което установителният
иск при квалификацията на чл. 422 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за
сумата от 21.27 лв., следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и
на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК на въззиваемата страна „Ч.Е.Б.“ АД
следва да бъдат присъдени разноските по делото пред въззивния сйъд в размер на
150 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58170 от 05.03.2020 г. по гр.дело №
78283/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 172 състав.
ОСЪЖДА „С.к." ООД с ЕИК-*****, със съдебен
адрес:***, чрез адв. Д., да заплати на „Ч.Е.Б."
АД с ЕИК-*****, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата 150 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280,
ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.