Р Е
Ш Е Н И Е
№
………………….
гр.
София, 31.03.2025 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26
СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
СЪДИЯ: ДАНИЕЛА П.
при участието на секретаря КИРИЛКА ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 9179 по
описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.124
и сл. от ГПК.
Предявени са
искове с правна квалификация чл.45 от ЗЗД – за плащане на обезщетение за вреди
– имуществени и неимуществени такива от действия на ответника, които се твърди
да съставляват злоупотреба с право, както и по чл.59, ал.1 ЗЗД – за осъждане на
ответника да заплати на ищеца процесните суми,
представляващи обезщетение за ползването без основание на собствения му
недвижим имот.
В исковата молба се твърди,
че ищецът е придобил на публична продан имот, съставляващ апартамент в
гр.София. Твърди, че ответникът неоснователно е обжалвал действията на ЧСИ,
като цялостното му поведение съставлявало злоупотреба с права и превратното им
упражняване, насочени единствено и само към препятстване възможността на ищеца
да упражнява правата си върху имота, придобит на публичната продан. Твърди, че
в резултат от действията на ответника е претърпял вреди – имуществени /заплащан
наем за имот/, както и неимуществени такива /негативни емоции/ чието
обезщетяване иска. Твърди освен това, че имотът все още не му е предаден от
ответника, поради което последният възпрепятства ползването му. Иска заплащане
на обезщетение за времето, през което е лишен от възможността да ползва
собствения си имот. Претендира разноски.
Ответникът
оспорва предявените искове по съображения, изложени в отговора на исковата
молба. Оспорва да е упражнявал превратно правата си, както и да е извършил
злоупотреба с тях. Оспорва ищецът да е претърпял имуществени вреди с твърдения
за липса на доказателства за реалното извършване на претендираните
разходи /плащане на наем/, както и да е търпял неимуществени вреди, които да
подлежат на обезвреда. Иска отхвърляне на исковете и
присъждане на разноски.
Съдът, като прецени относимите
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Не е спорно между страните и от представените
писмени доказателства се установява, че при ЧСИ рег.№ 781 при КЧСИ е образувано изпълнително дело №
20117810400789 по молба на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД и въз основа на
изпълнителен лист от 25.05.2011г. издаден по ч.гр.д. № 20348/2011г. на Районен
съд София, 51 състав срещу Т.И., упражняваща адвокатска професия, за заплащане
на суми по договор за кредит, ведно с таксите и разноските по изпълнението.
Принудителното изпълнение е
насочено към недвижим имот - АПАРТАМЕНТ № 2, находящ
се в гр. София, Столична община, район „Триадица”, бул. „**** с площ от 97,31
кв.м., собствен на длъжника Т.И., върху който е вписана възбрана и от
05.07.2011г.
С определение от 01.08.2011г.,
постановено по гр.д.№ 3068/2009г. на СГС, 6 състав, е допуснато обезпечение на
предявения по делото иск чрез спиране на изпълнението по изп.д.
№ 20117810400789.
Изпълнението е възобновено на 08.08.2012г. след отмяна на допуснатото
обезпечение.
На 13.07.2015г. Т.П.И. с
договор за дарение, обективиран в нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 164, т.I, дело №
125/2015г. на Нотариус рег.№ 207 при НК, е прехвърлила на сина си – ответника Г.Х.,
недвижимия имот, предмет на принудителното изпълнение, запазвайки си правото на
ползване.
Няма спор по делото, че всички
действия на съдебния изпълнител, в т.ч опис и насрочване на публична продан посочения
недвижим имот са обжалвани от Т.П. и сина й Г.Х.. Видно от мотивите на решение
№ 4875 от 18.07.2018г. по ч.гр.д.№ 6574 от 2016г. на СГС, в подадената жалба Г.Х.
е твърдял, че е собственик на имота и владее същия, а в хода на производството
е установено, че е във владение на имота преди налагане на възбраната върху
него, които е обусловило и допустимост на подадената от него жалба /л.286 и
сл./. Обжалвано е и постановление за възлагане на недвижимия имот от
23.05.2017г., което е отменено за допуснато нарушение на чл.490, ал.1 от ГПК, вр.185 от ЗЗД /решение № 5609/27.07.2017г. по ч.гр.д.№
8745/2017г. на СГС, потвърдено с определение от 19.02.2018г. по ч.гр.д.№ 489/2018г.
на САС - л.56 и сл./ .
След приключване на
производствата е нарочена нова публична продан на имота в периода от
01.05.2017г. до 01.06.2017г.
На 02.06.2017г. е извършена
публичната продан, като за купувач е обявен ищецът Н.Д.. Същият в срок е
довнесъл цената и е изготвено Постановление за възлагане на имота на
09.06.2017г.
Съобщението за изготвеното
постановление за възлагане на Апартамент № 2, находящ
се в гр. София, бул. „Витоша“ № 128, ет. 2 до ответника Х. е изготвено на
09.06.2017г. с изх. № 09350, като същото е връчено на 18.07.2017г. в кантората
на ЧСИ Г. Д.. per. № 781 от ПЧСИ К.А.. За
получател се е разписала Т.П.И. - майка на адресата и длъжник в изпълнителното
производство.
Постановлението за възлагане е
обжалвано от Т.И. като длъжник в изпълнителното производство, и от ответника Г.Х..
В подадената жалба ответникът Х. изрично е посочил, че е във фактическо
владение на имота от 2010г. и е демонстрирал недвусмислено намерението си за своене /л.297 и сл./. Такива изявления се съдържат и в
подадената на 04.02.2019г. от Г.Х. молба за обезпечение на бъдещи искове /л.291
и сл./
С решение от 24.11.2017г.,
постановено по ч.гр.д.№ 13992 от 2017г. на СРС, жалбите са оставени без
разглеждане. Решението е обжалвано, в т.ч. и от ответника. С определение от
21.11.2018г., постановено по ч.гр.д№ 4179 от 2018г. на САС, жалбите на длъжника
в изпълнителното производство и на ответника Г.Х. са оставени без уважение, при
което постановлението за възлагане на недвижимия имот, предмет на публичната
продан е влязло в сила на 21.11.2018г.
На 04.01.2019г. на ответника е
връчена покана за доброволно изпълнение
и е насрочен въвод във владение по отношение
на имота.
Няма спор по делото, че към
датата на предявяване настоящия иск, въводът не е
осъществен и ищецът не ползва имота в каквато насока са и показанията на
св.Росица Д., които съдът не намира основание да не цени и възприема изцяло.
По
делото са приети заключения на СТЕ – първоначална и повторна, за установяване
размера на средния пазарен наем за аналогични имоти
Така
установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
По иска с правна квалификация чл.45 от ЗЗД
Съгласно разпоредбата
на чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Задължението за обезщетяване
на вреди, причинени от непозволено увреждане възниква, когато е налице виновно
действие или бездействие на ответника, от което са причинени вреди на ищеца,
както и причинната връзка между тях. В тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване противоправното
деяние на ответника, вредите, както и причинната връзка между тях. С оглед
разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на
противното, като тази презумпция променя доказателствената
тежест и задължението за установяване на обстоятелствата, които изключват
вината, е възложено на ответника.
В настоящия случай
ищецът претендира вреди от действия на ответника – подаване на жалба срещу
постановление за възлагане на недвижим имот по изпълнително дело, които
квалифицира като злоупотеба с права.
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 КРБ гражданите имат право на
молби, жалби, предложения и петиции до държавните органи.
Наред с това по силата на
чл. 56, изр. 1 КРБ всеки гражданин има право на
защита, когато са нарушени негови
права или законни интереси, като съгласно чл.
117, ал. 1 КРБ, тази защита може да
бъде осъществена и по съдебен
ред. Затова подаване на молби/жалби до компетентни
органи представлява признато от закона
право и само по себе си
не е противоправно действие, което да обуслови отговорност
за вреди. Такава противоправност обаче може да
възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно,
т. е. когато е налице злоупотреба със същото по чл.
57, ал. 2 КРБ /в т.вр.
решение № 758 от 11.02.2011
г. по гр. д. № 1243/2009
г., IV г. о. на ВКС, решение
№ 668 от 19.03.2010 г. по гр. д. № 320/2009 г., IV г. о. на
ВКС, решение № 201 от
06.01.2020 г. по гр. д. №
3973/2018 г., IV г. о. на ВКС/. Подаването
на молба/жалба до съответния компетентен
орган съставлява упражняване на законоустановена възможност - гражданите имат право да се
обръщат към надлежните органи. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него
обстоятелства не бъдат установени.
За
предявяването на неоснователен иск/жалба пред съд от
едно лице, то не може
да носи отговорност
по чл. 45 ЗЗД или чл. 49 ЗЗД за причинените на другата страна
вреди, ако не е доказана злоупотреба
с права - съгласно
чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да
разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба
за защита и съдействие на лични
и имуществени права.
В практиката си ( решение по гр. д. №
1243/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 1243/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 245 от 5.11.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1734/2014 г., III г. о., ГК, решение
№ 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК, решение
№ 53/04.04.2018 г. по гр.
д. 1913/2017 г.,III г. о. на
ВКС)
ВКС последователно приема, че носителят на едно субективно право е свободен да
прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което
упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно.
Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице,
когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и
законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в
противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Злоупотреба с право
/тоест противоправно поведение/ е налице, когато
искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на
държавния орган, а когато молителят знае, че обстоятелствата са неверни, но
подава искането си за да навреди другиму или за да накърни друг обществен
интерес , какъвто е настоящия
случай.
Събраните
по делото доказателства обосновават извод,
че е налице злоупотреба с право от страна на
ответника, а именно същият е инициирал производството по чл.435 от ГПК /обжалване постановлението за възлагане на имота от
09.06.2017г./ с единствена цел да увреди ищеца – да препятства влизане в сила на постановление за
възлагане на имот, с което да осуети възможността на ищеца да осъществи правото
си на собственост в пълнота и цялост.
Няма спор по делото, че длъжникът в изпънителното
производство – Т.И., е майка на ответника и упражнява адвокатска професия. При
действието на наложена възбрана върху имота, по отношение на който е насочено
принудително изпълнение за събиране на нейни задължение, Т.И., през 2015г. е
прехвърлила същия на ответника - неин син. След прехвърлянето на имота, както Т.И.,
така ответникът обжалват всички действия на съдебния изпълнител във връзка с
извършването на публична продан на имота, в т.ч. и постановлението за възлагане
от 09.06.2017г., с което имотът е възложен на ищеца.
От представените по делото документи от ЧСИ е видно, че ответникът е
уведомен за изготвеното постановление, като не са му давани указания за
възможност за обжалването му, не се съдържат такива и в самото постановление.
Независимо от това, на 25.07.2017г. ответникът е депозирал жалба срещу
същото. Жалбата е с идентично съдържание като тази, подадена на 05.07.2017г. от
неговата майка и длъжник в производството.
С решение от 24.11.2017г., постановено по ч.гр.д.№
13992 от 2017г. на СРС, жалбите са оставени без разглеждане. Решението е
обжалвано, в т.ч. и от ответника. С определение от 21.11.2018г., постановено по
ч.гр.д. № 4179 от 2018г. на САС, жалбите на Т.И. и на ответника Г.Х. са
оставени без уважение, при което постановлението за възлагане на недвижимия
имот, предмет на публичната продан е влязло в сила на същата дата - 21.11.2018г
Вярно е, че изразеното
от ответника становище за незаконосъобразност по отношение на Постановление за
възлагане от 09.06.2017 г., издадено по изп. дело №
20117810400789 по описа на ЧСИ peг. № 781 на КЧСИ и
район на действие Софийски градски съд, не се ползва с обвързващ характер за
съда в хода на развилото се съдебно производство. За ответника обаче не е било
налице основание да счита, че следва да потърси защита на правата си по реда на
чл.435 от ГПК,
тъй като посочената разпоредба не му предоставя такова процесуално право. Вярно
е, че постановлението за възлагане на имота подлежи на обжалване, но само от
определени участници в изпълнителното производство /които са посочени и в
самото постановление на ЧСИ/. В конкретния случай, ответникът не е бил носител
на правото на жалба.
Не е без значение в
настоящия случай /предвид родствената връзка между длъжника в изпълнителното
производство, който е адвокат, и ответника в настоящото дело/, че всички жалби,
подавани от ответника са с идентично съдържание като тези, подадени от неговата
майка - адвокат. Нещо повече – подадените от ответника жалби и молбата за
обезпечение на бъдещи искове, изходящи от ответника /както е посочено в тях/,
съдържат цитати на конкретни текстове от ГПК, както и съдебна практика – на
ВКС, дори на ОС – Бургас. По делото няма никакви доказателства ответникът да е
получил неправилен съвет и/или консултация във връзка с наличието и/или липсата
на законово установено право на жалба. Познаването от ответника на разпоредбите
на ГПК във връзка с изпълнителния
процес, обективирано в посочените изявления от него
до съда, дават основание на настоящият състав да приеме, че същият е знаел
/като трето лице в изпълнителния процес/, кои актове могат да бъдат обжалвани
от него, съгласно чл.435, ал.4 от ГПК, както и, че постановлението за възлагане
на имот може да се обжалва единствено и само от лицата, посочени в ал.3 на
същата разпоредба. Нещо повече – още
през 2016г. е подадена жалба по чл.435, ал.4 от ГПК от ответника като трето
лице в изпълнителния процес, което е твърдяло, че имотът се намира в негово владение,
като в постановеното по делото решение подробно са изложени както актовете,
които подлежат на обжалване от третите лица, владеещи имот, по отношение на
който е насочено принудително изпълнение, така и основанията, на които може да
бъде направено това /решение № 487 от 10.08.2018г. по ч.гр.д.№ 6574/216г. на
СГС – л.286 и сл./. Изложеното дава основание да се приеме, че твърдението
на ищеца за скрита цел
на ответника при подаване на
жалбата срещу постановлението за възлагане - да му навреди като препятства възможността му да упражнява правото си
на собственост, е доказано, независимо от това, че постановлението за възлагане
е обжалвано и от длъжника – майка на ответника, като жалбата на последния
предхожда жалбата на ответника.
В настоящия случай ответникът, без да има предвидена за това законова
възможност, е подал жалба срещу постановлението за възлагане на имота, при
ясното съзнание, че няма право да обжалва този акт на ЧСИ. Налице е противоправно поведение на ответника, което, с оглед
установената фактология, следва да се квалифицира
като злоупотреба с процесуални права, доколкото е насочено единствено и само
към препятстване възможността постановлението за възлагане на недвижимия имот
да влезе в сила. Като последица от превратното упражняване на права от страна
на ответника, доколкото съгласно чл.2 от ГПК съдът е длъжен да де произнесе по
всяко искане, отправено до него, жалбата на ответника е оставена без
разглеждане като недопустима, при което се е стигнало до инстанционен
контрол, забавил допълнително влизане в сила на постановлението за възлагане.
Аргумент в подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че дори и след
постановяване на окончателният съдебен акт на САС, с който постановлението за
възлагане е влязло в сила, ответникът е препятствал осъществяване на насрочения
въвод във владени на имота и въпреки получената
покана за доброволно изпълнение, не е предал същия на ищеца.
Поради това съдът
прие, че в настоящия случай е установено противоправното
поведение на ответника - злоупотреба с права – право на жалба срещу
постановление за възлагане на недвижим имот от 09.06.2017г.. Предвид това,
предявеният иск е доказан по основание. Ответникът дължи заплащане на
обезщетение за всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането – имуществени и неимуществени
такива, като размерът на неимуществените вледи следва да бъде определен от съда
по справедливост, съгласно чл.52 от ЗЗД.
Досежно
размерът на претърпените имуществени вреди, които се твърди, че се изразяват в
заплатен наем за недвижим имот в гр.София,
по делото е представен договор за наем, при уговорен такъв в размер на
800 лева месечно. От една страна този документ е частен, поради което, при
заявеното оспорване на същия от страна на ответника, съдът приема, че договорът
не установява действително наемно правоотношение, по което са извършвани
разходи. От друга страна по делото не бяха ангажирани никакви доказателства, от
които да се установи пряка причинно следствена връзка между сключения договор
за наем и противоправното деяние на ответника.
Предвид това съдът приема претенцията за обезвреда на
имуществени вреди за неоснователна и като такава същата следва да бъде
отхвърлена.
Досежно претенцията за неимуществени вреди съдът съобрази правилото на чл. 52 от ЗЗД, съгласно което размерът на неимуществените вреди се определя
по справедливост. Бе съобразена и константната съдебна
практика, съгласно която справедливостта като понятие
няма абстрактен характер, а следва да бъдат съобразени
редица обстоятелства и факти при определяне
размера на обезщетението – период на търпените негативни емоции, вид и характер
на увреждането, начин на извършване. Бе отчетево и това, че самото
осъзнаване от едно физическо лице на обстоятелството,
че определено негово право е нарушено и че то
е подложено на ограничаване на правната му сфера представлява неприятно преживяване и само по себе
си подлежи на обезщетяване.
При съобразяване на сочените критерии, съдът намира, че
справедливото обезщетение за търпените от ищеца негативни емоции възлиза на
1 800 лева. За да определи този размер съдът отчеете
и това, че в период от повече от една година ищецът е търпял негативни емоции -
в периода
на обжалванее на постановлеениеето за
възлагане на имота, ищецът е изпитвал стрес и безпокойство относно изхода на делото /така св.Д./.
При тези ангажирани
доказателства и приложение на критериите, посочени по-горе, съдът намира, че
предявеният иск е основателен в пълния му размер от
1 800 лева. Този
размер съдът намира за достатъчен
да овъзмезди търпените от ищеца негативни емоции в периода от
датата на увреждането /подаване на жалбата от ответника/ – 25.07.2017г., до
влизане в сила на постановлението за възлагане на имота на 21.11.2018г.
Претенцията за обезвреда
на неимуществените вреди е основателна в пълен размер,
в който следва да бъде уважена. Ответникът дължи
и законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
По иска с правна квалификация чл.59
от ЗЗД
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД обхваща следните елементи: обогатяване на едно лице за
чужда сметка, обедняване на друго
лице, свързано със съответното обогатяване, липсата на правно основание
за обогатяването и липсата на друга
правна възможност за защита на
обеднелия. Обогатяване по смисъла на
чл.59, ал.1 ЗЗД има не само при придобиване
на определена имуществена облага или имуществено право, но и при
спестяването и/или разходването на блага. Формите, чрез които се
реализира обогатяването може да са
свързани с увеличаване актива на имуществото
на едно лице,
чрез придобиване на реални имуществени
ползи за сметка на друго
лице, или обогатяване чрез намаляване пасива или спестяване на разходи, които
е следвало да бъдат направени, но са направени
от друго лице. Отговорността за неоснователно обогатяване по същността си е облигационна, но извъндоговорна, т.е. реализира се, когато
между обеднелия и обогатилия се не
съществува договорна връзка.
Претенцията
по чл. 59 от ЗЗД, предявена от ищеца,
почива на твърденията за ползване на собствения
му имот от
ответника без основание, в резултат от което, се
е увеличило имуществото на последния с ползите, които извлича за себе
си. Както бе посочено, елементите
на неоснователното обогатяване по смисъла на закона
са липса на основание, обедняване
на едно лице,
обогатяване на друго лице и причинноследствена
връзка между обедняването и обогатяването, които в настоящия случай са налице.
Съдът приема за установено по делото, че ищецът се легитимира като
собственик на недвижим имот – апартамент № 2, в гр.София, бул. „****, придобит от него на публична
продан на 21.11.2018г., с влязло в сила постановление за възлагане.
Няма спор по делото и за това, че към датата на предявяване
на претенцията по настоящото дело не е осъществен въвод,
нито имотът е предаден доброволно на ищеца /в т.вр. и
показанията на св.Д./.
Спорът между страните се свежда до това кой ползва имота,
респ. кое е лицето, чиято отговорност би могла да бъде ангажирана за лишаване
собственика от ползването на имота му.
Съдът приема за установено по делото от приложените
писмени доказателства, че имотът, към датата на предявяване на иска /а и след
това/, е бил ползван от ответника. В подадените жалби срещу действията на ЧСИ в
т.ч. и срещу постановлението за възлагане, ответникът изрично е заявил, че от
2010г. той владее имота и живее в него. Тези факти са заявени и в подадената на 04.02.2019г. молба за
допускане на обезпечение на бъдещи искове. Касае се за частни документи,
подписани от ответника, в които се съдържа признание за неизгодни за него
факти, поради което същите са годно доказателство за тях, а именно, че имотът
се ползва от ответника. В тази насока са и показанията на св. Д., която сочи,
че за период от около седем години, ищецът не е бил допускан в имота, а
представените писмени доказателства относно адресната регистрация на ответника
– в гр.София, бул. „****, ап.2, подкрепят извода на съда в тази насока.
Неоснователни са доводите,
поддържани от ответника в отговора на ИМ, че тъй като върху имота има запазено
право на ползване с нотариален акт от 2015г., то владението не е предавано на
ответника. Този акт е непротивопоставим на ищеца, тъй като сделките – дарение и
запазване правото на ползване са извършени при вписана възбрана върху имота,
предмет на сделката /чл.496, ал.2, изр.2 от ГПК, вр.чл.453,
ал.1, т.1 от ГПК/, който въпрос нееднократно е
изследван между страните /в т.вр.мотивите на
постановеното по гр.д.№ 2785 от 2019г. на СГС, 26 състав решение, особено
мнение на САС и решение на ВКС/. Нещо повече – както бе посочено по-горе твърденията
на ответника в тази насока се опровергават от останалите, събрани по делото
доказателства – писмени и гласни такива.
Предвид това, съдът приема за установено
че ищецът е собственик на недвижим
имот, който е ползван до края на исковия период
без основание от ответника. Предвид
това, последният дължи на собственика
обезщетение за времето, през което
го е лишил от ползване на
собствения му имот, който съдът приема, че е от датата на придобиване на имота - 21.11.2018г. до 30.05.2019г. /както
е поискано с ИМ/. Обезщетението е съизмеримо със средния пазарен наем за този период.
Досежно размера на средния пазарен наем са приети две СТЕ –
първоначална и повторна. Съдът възприема изцяло заключението на повторната
експертиза, доколкото същото е изготвено и на база на реално извършени сделки
за аналогични имоти за процесния период. Вещото лице
е дало заключение за среден пазарен наем за обзаведен и необзаведен имот, като
съдът приема, че в настоящия случай следва да се възприеме базата, дадена за
необзаведен апартамент – придобит е недвижимия имот, а не и обзавеждането в
него /ако такова е съществувало/. Вещото лице сочи, че средният пазарен наем за
необзаведен апартамент за периода 01.01.2018г. до 31.12.2018г. възлиза на
12 454 лева. Предвид това и с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, съдът
приема, че за периода 21.11.2018г. до 31.12.2018г., средният пазарен наем
възлиза на 1 364.82 лева. За периода 01.01.2019г. до 31.05.2019г. възлиза
на 5 427 лева /по СТЕ/, при което дължимото обезщетение възлиза на
6 791.82 лева, която
сума средва да
бъде присъдена на ищеца. Ответникът дължи и законната лихва върху нея от
датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
Предявеният
иск е основателен в този размер и за посочения период,
в който следва да бъде уважен.
За разликата - подлежи на отхвърляне.
По разноските
При този изход на
делото на основание чл.71, ал.1 и ал.3 от ГПК, страните имат право на разноски.
Ищецът е извършил
разходи по делото в общ размер на 3 935 лева – заплатени ДТ, депозит за
възнаграждение на ВЛ и адвокатско възнаграждение
По иска с правна
квалификация чл.45 от ЗЗД ищецът е извършил разходи в размер на 1 538
/заплатени ДТ и адвокатско възнаграждение/, от които се присъждат 236.92 лева,
съразмерно на уважената част от иска.
По иска с правна
квалификация чл.59 от ЗЗД, ищецът е извършил разходи в размер на 2 397
лева /1 012 лева ДТ, 300 лева – депозит за ВЛ, 35 лева – за СУ и 1 050
лева – адвокатско възнаграждение предвид това, че в договора за правна защита и
съдействие не е уговорен конкретен размер за всеки от исковете/. От тази сума
на ищеца се присъжда 643.48 лева – съответна на уважената част от иска.
Ответникът е извършил
разходи в общ размер от 1 134 лева – заплатени депозити за ВЛ и
призоваване на свидетел, които са извършени във връзка с предявения иск по
чл.59 от ЗЗД, от които се присъждат 829.58 лева, съразмерно на отхвърлената
част от претенцията.
В производството по
делото ответникът е представляван от своята майка, упражняваща адвокатска
професия. Предвид това и независимо от представения по делото договор за правна
защита и съдействие, съдът намира, че се касае за представителство по чл.32,
т.2 от ГПК – от родител, а не такова по чл.38 от ЗА, поради което и независимо
от изхода на делото, разноски по чл.38, ал.2 от ЗА не следва да бъдат
присъждани.
Така мотивиран, съдът
ОСЪЖДА
Г.И.Х., ЕГН **********,***, да заплати на Н.К.Д., ЕГН **********,
от гр.В.Търново, срещу, на основание чл. 45 от ЗЗД - сумата от 1 800 лева – обезщетение
за неимуществени вреди търпени в периода от 25.07.2017г. до 21.11.2018г., във
връзка с подадена на 25.07.2017г. жалба срещу Постановление за възлагане от
09.06.2017г. по изп.д.№ 20117810400789 на ЧСИ рег.№
781 при КЧСИ, ведно със законната лихва върху сумата от 03.06.2019г. до
окончателното им плащане, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за обезщетение за
неимуществени вреди от 10 400 лева
/заплатени разходи за наем на апартамент за периода 01.01.2018г. до
14.02.2019г./, ведно със законната лихва върху сумата от 03.06.2019г. до
окончателното плащане като неоснователна,
ОСЪЖДА на
основание чл.59 от ЗЗД,
Г.И.Х., ЕГН **********,***, да заплати на Н.К.Д., ЕГН **********,
от гр.В.Търново, сумата от 6 791.82 лева –
обезщетение за ползване на собствения на ищеца имот /апартамент № 2, находящ се в гр.София, бул.****/
за периода 21.11.2018г.
до 30.05.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата от 03.06.2019г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния му предявен
размер от 25 300 лева и за периода 01.08.2017г. до 29.05.2019г.
ОСЪЖДА Г.И.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на Н.К.Д., ЕГН **********,
от гр.В.Търново,
сумата от 880.40 лева – разноски
по делото.
ОСЪЖДА Н.К.Д., ЕГН **********,
от гр.В.Търново, да заплати на Г.И.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на сумата от 829.58 лева – разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: