РЕШЕНИЕ№ 296
гр. Монтана, 30 юни 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – МОНТАНА, АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на 25.06.2021 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СОНЯ КАМАРАШКА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ НИЦОВА
РЕНИ ЦВЕТАНОВА
при секретаря АЛЕКСАНДРИНА АЛЕКСАНДРОВА в присъствието на
ПРОКУРОР ГАЛЯ АЛЕКСАНДРОВА, като разгледа докладваното от СЪДИЯ РЕНИ ЦВЕТАНОВА
КАН дело № 261 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХІІ АПК, вр. с чл. 63, ал.1 ЗАНН.
Постъпила
е касационна жалба от РУ Монтана при ОД на МВР Монтана против Решение № 260067
от 18 03 2021 г. по АНД № 199/2021 г. на Районен съд Монтана, с което е
отменено Наказателно Постановление № М-2621 от 06 01 2021 г. на Началник РУ
Монтана към ОД на МВР Монтана.
Постъпила е касационна жалба и от П.Т.П.,*** против Решение
№ 260067 от 18 03 2021 г.,, с което е отменено Наказателно Постановление №
М-2621 от 06 01 2021 г. на Началник РУ Монтана към ОД на МВР Монтана, В ЧАСТТА за
разноските.
С
издаденото и отменено от РС Монтана НП, на П.Т.П.,*** е наложено
административно, за това че на 30 12 2020 г. е повредило личната си карта
В
касационната жалба на РУ Монтана при ОД на МВР Монтана се твърди, че изводите
на районния съд за отмяна на издаденото НП са неправилни и незаконосъобразни.
На първо място относно обема на самото повреждане на личната карта счита, че в
случая е от значение, че е възприета някаква форма на повреждане на материалния
носител на информацията, отразяваща личните данни на лицето. В чл. 1, ал. 5 от ЗБЛД са предвидени няколко вида лични документи, като първия от тях е личната
карта. Съгласно чл. 2 от същия закон, българските лични документи са
собственост на държавата, те се издават по строго регламентиран ред и се
получават от лицето, чиито лични данни удостоверява. Това лице има задължение
не само да ползва тази карта, но и да я съхранява, пази от повреждане и
изгубване-чл. 8, ал. 1, т. 1 от Закона. Именно защото тези документи
идентифицират съответния български гражданин, за когото са издадени, то чл. 7, ал.1
се прилага без изключения. Дори и най-малката повреда на материалния носител на
документа предполагат възможност за поправки или предпоставя невъзможност да се
разчете наличната върху носителя информация. Затова законодателят изключва
възможността въобще да има някакви повреди, независимо от вида и обема им. И
това е напълно оправдано като се има предвид вида на документа и подлежащите на
удостоверяване с него данни. Поради това и случаят не може да бъде приет за
маловажен, с оглед характера на засегнатите обществени отношения. На следващо
място счита, че при съставяне на АУАН и издаване на НП не са допуснати
съществени процесуални нарушения. Актът за установяване на административно
нарушение е издаден при спазване на процедурата, предвидена в чл. 40 и чл. 43
от ЗАНН, като в него точно е посочена нарушената правна норма-чл. 7, ал.1 от ЗБЛД и извършеното нарушение. Действително след това в НП е посочена като
нарушена цялата разпоредба на чл. 7 от Закона, което обаче не е довело до това,
че наказаното лице да е било в невъзможност да разбере в какво точно нарушение
е обвинен и да му е нарушено по някакъв начин правото на защита. Още повече, че
самото санкционирано лице в АУАН саморъчно е записало в графата за възражения,
че е „повредил личната си карта". Така че изложените в обстоятелствената
част на АУАН и в НП факти по никакъв начин не са въвели в неяснота или
заблуждение нарушителя относно предявеното му административно нарушение. Поради
това не е имало съмнение относно наличието на трите основни предпоставки за
носене на административно наказателна отговорност, а именно: нарушение,
нарушител и негова вина. Обжалва решението и в частта, с която ОДМВР Монтана е
осъдена да заплати на жалбоподателя сума в размер на 300 лева, представляваща
разноски за адвокатски хонорар. Счита, че така присъденият размер не
съответства с действителната фактическа и правна сложност на делото. Спазвайки
принципа за справедливост и съразмерност, би следвало да се присъди единствено
такъв размер на адвокатския хонорар, който да отговаря на критериите, заложени
в нормата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е обоснован и
справедлив и като такъв да е съразмерен на извършената правна защита и
съдействие, без да накърнява интересите на другата страна в производството.
Разноските, които не представляват необходим и разумен разход за адвокатска
защита, а са резултат от свободното договаряне на страните по договор за правна
помощ и съдействие, следва да останат в тежест на платилата го по своя воля
страна. Поради това моли, ако не се уважи касационната жалба и решението на
въззивния съд остане в сила, то да се намали размерът на присъдения адвокатски
хонорар.
В
касационната си жалба П.Т.П. твърди, че констатацията на въззивния съд
противоречи на нормативната уредба и установената съдебна практика. Разноските
по административнонаказателни дела се присъждат по реда на чл. 63. ал. 3 от
Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, която гласи, че „В
съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски
по реда на Административнопроцесуалния кодекс" /АПК/. Тъй като АПК не
предвижда изрично правило и съответно ред за намаляване на адвокатското
възнаграждение, прилага се по силата на съответно препращане, релевантните
норми в Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. а това е именно чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 78. ал. 5
от ГПК. ,ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им
част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. Стриктното тълкуване на тази разпоредба и
липсата на друга уредба на тези въпроси, води до единствения правилен извод, че
съдът не разполага със законоустановени
правомощия да намалява размера на адвокатското възнаграждение, когато
насрещната страна не е направила изрично искане за това. В настоящия случай, в рамките на
първоинстанционното производство по АНД № 199 по описа на Районен съд - Монтана
за 2021 г., няма изразено становище от насрещната страна и искане за
намаляване на адвокатското възнаграждение, поради което първоинстанционният съд е превишил своите правомощия, като е нарушил
принципа за равенство на страните в процеса. В допълнение счита, че
цитираната Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения урежда само минималните размери, които не винаги са
пропорционални и справедливи на свършената работа. Подадената жалба, като
положен труд и най-вече-качество, напълно отговаря на посочения размер на
хонорара. Също така, жалбоподателят е имал процесуален представител на
откритото съдебно заседание, докато ответната страна не е имала такъв, нито е
отправила становище. Бездействието и липсата на заинтересованост относно
процеса демонстрира и неуважение към съда, поради което трябва да бъде свързано
със съответните неблагоприятни последици, а не напротив - да бъде толерирано от
съда извън правомощията, с които същият разполага. При липса на възражение от
насрещната страна, дори и да не отговаря на фактическата и правна сложност на
казуса, няма нормативно установен ред, по който съдът да предприема служебно
действия в насока намаляване на адвокатското възнаграждение.
По
отношение на касационната жалба на РУ Монтана против въззивното съдебно решение
и в частта, с което е отменено издаденото НП, в писмен отговор, ответника П.Т.П.
заявява, че оспорва същата като неоснователна и моли за решение, с което се
потвърди решението на РС Монтана в тази част, като правилно. Съображенията, които са изложени са аналогични
на съображенията изложени пред въззивната инстанция и на мотивите на съдебното
решение.
По
отношение на касационната жалба на П.Т.П., в с.з. юрк Д*** оспорва същата. Моли
за решение, с което се отмени решението на МРС, поради неправилност и по съображения
изложени в касационната жалба. Моли и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по справедливост. При условията на алтернативност моли жалбата
на административнонаказаното лице да остане без уважение, тъй като решението в
тази част на МРС и за тази фактическа и правна сложност на делото, е
справедливо. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
който се претендира в размер на 400 лева, тъй като няма процесуално
представителство от страна на пълномощника на ответника. За изготвянето на
касационна жалба размерът е съвсем друг.
Прокурор
от ОП Монтана дава заключение, че подадените жалби против въззивното решение са
неоснователни. В хода на проведеното административнонаказателно производство са
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила,
които нарушават правото на защита на наказаното лице. Нарушен е процесуалният
закон, което прави издаденото НП незаконосъобразно и същото правилно е отменено
от районния съд. Решението на районния съд е обосновано и мотивирано. Правилно
е намален и претендираният размер на адвокатското възнаграждение. Предлага
Решението на РС Монтана да бъде потвърдено.
Административен
съд Монтана, в качеството си на касационна инстанция, като взе предвид
наведените в жалбата доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 218 АПК, приема
следното:
Касационната
жалба е подадена в установения, с чл. 211, ал.1 от АПК, 14-дневен срок, от
надлежна страна против подлежащ на касационна проверка съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима за разглеждане по същество.
За да
отмени обжалваното НП въззивният съд, приема, че при извършена служебна
проверка по законосъобразността на обжалвания санкциониращ административен акт
съдът констатира, че същият страда от пороци, накърняващи правото на защита на
жалбоподателя да узнае какво административно нарушение е извършил. На първо
място този съд приема, че в съставения АУАН изрично е упоменато, че наказаното
лице се подвежда под административна отговорност за извършено нарушение по чл. 7,
ал. 1 от ЗБЛД. Същевременно в обжалваното наказателно постановление е посочено
единствено, че е нарушена правната норма на чл. 7 от ЗБЛД. Визираната норма
съдържа две алинеи, уреждащи различни обществени отношения, а именно ал. 1 -
гражданинът, притежаващ лични документи за самоличност, е длъжен да пази същите
от повреждане, унищожаване или изгубване и ал. 2 - задължение на гражданин,
намерил личен документ, да предаде същия на органите на МВР. Независимо, че в
АУАН е посочена хипотезата на нарушението, както и неговата коректна правна
квалификация и санкция по чл. 81, ал. 2, т. 2 от ЗБЛД, същата липсва при
цифровото изписване в наказателното постановление. На следващо място
административнонаказващият орган не е упоменал в какво се изразява саморъчното
повреждане на личната карта. В случая факта на придобития дефект е бил заменен
с правното понятие „повреждане". Едва при разпита на свидетелите става
ясно в какво конкретно се е изразявало въпросното повреждане, а то е счупване
на пластинката. Липсва яснота относно обема на това счупване, с цел извършване
на преценка дали случаят не е маловажен.
Доколкото са налице процесуални
основания за отмяната на наказателното постановление се явява безпредметно
обсъждането на неговата обоснованост по същество. При този изход на делото
административнонаказващият орган е осъден да заплати на жалбоподателя разноски
за адвокатско възнаграждение, които с оглед материалният интерес на делото и на неговата
фактическа и правна сложност са намалени от 500 на 300 лева, съгласно чл. 8,
ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предмет
на касационната проверка е първоинстанционното решение и съответствието му с
материалния закон, респ. допуснати от този съд съществени процесуални
нарушения.
Този съдебен състав на
Административен съд Монтана приема, че въззивният
съд не е допуснал съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените
правила, които да обуславят отмяна на постановеното решение. Фактическата
обстановка е правилно установена и въз основа на нея са изведени обосновани и
логични правни изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав, без да е
необходимо тяхното преповтаряне и към които мотиви този състав препраща,
съгласно чл. 221, ал. 2 от АПК.
Възражението на Началник
на РУ Монтана, че най-малката повреда на материалния носител на документа
предполага възможност за поправки, респ. предпоставя невъзможност да се разчете
наличната върху носителя информация, е неоснователно, тъй като предположенията
не могат да бъдат основания за налагане на административно наказание. Освен
това, повредата на личната карта е установена след като на същата е изтекъл
срокът на валидност, поради което това обстоятелство, само по себе си обуславя
маловажност на извършеното нарушение.
По отношение на
касационната жалба на П.П., касаеща единствено частта за разноските и
възражението за нарушение на чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. с ч. 144 от АПК, следва
да се има предвид, че пред въззивния съд още в придружителното писмо, с което
до Районен съд Монтана е изпратена въззивната жалба, ведно с
административнонаказателната преписка, АНО е направил възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение. С оглед на така отправеното възражение,
неоснователно е твърдението, че искане за намаляване на размера на адвокатското
възнаграждение не е направено при разглеждане на делото пред първата инстанция.
По отношение на останалите възражения, касаещи липсата на процесуален
представител на откритото съдебно заседание и качеството на положения труд,
който напълно отговаря на посочения размер на хонорара, са несъстоятелни.
Критерият, от който се извежда присъждане на по-нисък размер на адвокатското
възнаграждение е фактическата и правна сложност на делото. В случая спорът
засяга едно фактическо обстоятелство - повреждане на лична карта и една
единствена санкционна норма, а именно: чл. 7, ал. 1 и чл. 81, ал. 2, т. 2 от ЗБЛД.
При служебна проверка на решението съобразно чл. 218, ал.
2 от АПК, съдът намира решението за допустимо, валидно и в съответствие с
материалния закон.
По тези съображения жалбите следва
да се отхвърлят, а оспореното решение като правилно да бъде оставено в
сила.
С оглед
на горния изход на делото ОД на МВР Монтана следва да бъде осъдена да заплати
на П.Т.П.,*** разноските в настоящото производство, представляващи адвокатско
възнаграждение, които с оглед на горните съображения, фактическата и правна
сложност на делото и направеното възражение за прекомерност, следва да бъдат в
размер на 300 лв.
Водим
от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 218 от АПК
Административен съд – Монтана.
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА като правилно Решение № 260067 от 18 03
2021 г. по АНД № 199/2021 г. на Районен съд Монтана.
ОСЪЖДА ОД на МВР Монтана ДА ЗАПЛАТИ на П.Т.П.,*** разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: