Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и четвърти септември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 4776 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 20028143
от 29.01.2021 г., постановено по гр. д. № 47020/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
164 състав, е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ДДС вр. с
чл.38, ал.1, т.6 СК, че К.В.К. дължи на К.Ж.Ж. – К.,
сумата от 3 000 лв., представляваща задължение за издръжка за м.04. 0 м.06.2019
г., съгласно брачен договор, сключен между страните с нотариална заверка на
подписите и съдържанието от 06.11.2013 г., ведно със законната лихва, считано
от 11.06.2019 г., до окончателното изплащане, за което е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 18.06.2019 г. по ч. гр. д. № 33473/2019
г. по описа на СРС, ГО, 164 състав ответникът е осъден за заплати на ищцата, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 60 лв. – разноски в исковото производство
и 395 лв. – разноски в заповедното производство, както и да заплати на адв. Д.Д.Й. , на основание чл.38,
ал.2 вр. с ал.1, т.3 ЗАдв.,
сумата от 440 лв., представляваща минимален размер на адвокатско възнаграждение
за оказана на ищеца безплатна правна помощ и съдействие в производството.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба от К.В.К., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното
решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Счита, че брачният договор е нищожен, тъй като представлява
симулативна сделка по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД. Твърди, че целта на подписания между страните брачен договор е намаляване
на секвестируемата сума, която може да бъде удържана
от его по изп. д. № 20137170400113 на ЧСИ Р.Т.. За периода 05.02.2013 г. – 27.03.2013 г. му е
удържана сумата от 358, 84 лв. месечно, за което по делото са ангажирани
доказателства – 11 броя фишове от заплата за посочения период. След м.03.2014
г. съдебният изпълнител не му е удържал никакви суми.твърди, че във връзка с
удостоверение за присъединяване по чл.456 ГПК, издадено от ЧСИ С.Я. по изп. д. № 247/2014 г., образувано по изпълнителен лист
срещу него за задължение за издръжка, запорът е вдигнат. Така подписаният
брачен договор е породил желаните правни последици – осуетяване събирането на
суми от банковата му сметка. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че не
е ангажирал по делото доказателства относно твърдяната от него симулация на
брачния договор. Посредством показанията на разпитания пред СРС свидетел счита,
че е установил липсата на съгласие от негова страна за сключване на оспорения
брачен договор, което съставлява самостоятелно основание за неговата нищожност.
Моли съда да отмени обжалваното решение, като уважи предявеният иск. Претендира
сторените по делото разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от ищцата К.Ж.Ж. – К.. В проведеното открито
съдебно заседание през настоящата съдебна инстанция оспорва въззивната
жалба. Споделя изводите на решаващия съд. Моли съда за потвърди обжалваното
съдебно решение. Претендира сторените по делото разноски за оказаната безплатна
правна помощ то процесуалния й представител.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.38, ал.1, т.6 СК. Ищцата
твърди, че по силата на сключения на 06.11.2013 г. брачен договор с ответника
последният й дължи издръжка по време на брака им.брачният договор е сключен в
изискуемата форма – нотариална заверка на подписите и съдържанието му. В чл.5,
ал.1 от същия страните са се съгласили, че ответникът се задължава да заплаща
на своята съпруга К.Ж.Ж. – К. месечна издръжка в
размер на 1 000 лв. В ал.2 на същата клауза е предвидено, че тази издръжка
се дължи по време на Брака, както и при развод между страните. Тази клауза е
уговорена в рамките на предвидената възможност в чл.38, ал.1, т.6 СК. Спрямо
ответника е постановена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, срещу
която същият е депозирал възражение. Моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че ответникът й дължи сумата от 3 000 лв.,
представляваща издръжка за м.04.2019 г. – м.06.2019 г. Претендира сторените по
делото разноски.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва
предявения иск. Счита, че брачният договор, сключен между страните е нищожен,
тъй като представлява симулативна сделка по смисъла
на чл.26, ал.2 пр.5 ЗЗД. Твърди, че единствената причина за сключване на
брачния договор е намаляване на секвестируемата сума,
която може да му бъде удържана по изп. д. №
20137170400113 по описа на ЧСИ Р.Т.. За периода 05.02.2013 г. – 27.03.2014 г. му
била удържана сумата от 358, 84 лв., а считано от м.03.2014 г. не са му
удържани суми от трудовото възнаграждение. Брачният договор е сключен
непосредствено след започване на изпълнителното производство. Целта на брачния
договор е била постигната, тъй като считано от 27.03.2014 г. запорът е бил
вдигнат. Преследваната от страните цел е със сключване на брачния договор да се
заобиколи нормативно установеното правило на чл.133 ЗЗД, че цялото имущество на длъжника служи да общо обезпечение на неговите
кредитори. Твърди, че липсва нотариално заверяване на подписите на страните
пред нотариус, което съставлява самостоятелно основание за нищожност по чл.26,
ал.2 пр.3 ЗЗД. Твърди, че на 06.11.2013 г. нотариус Я.Н. с район на действие
РС-Варна е положил щемпел върху документа в кантората му, но и двете страни не
са присъствали на място и не са положили подписите си пред него. На посочената
датата не са ползвали отпуск и не са отсъствали от работа. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му, присъди
сторените по делото разноски.
На 11.06.2019
г. К.Ж.Ж. - К. е депозирала пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу К.В.К. за сумата от
3 000 лв., ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на
делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
Документът, от който произтича вземането, е договор с нотариална заверка на
подписите, заверен на 06.11.2013 г. В 14
от заявлението е пояснено, че вземането представлява издръжка за месец април,
май и юни 2019 г.
С
разпореждане от 18.06.2019 г. по ч. гр. д. № 33473/2019 г. на СРС, 70 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 395 лв., от които:
60 лв. – държавна такса, както и 335 лв. – възнаграждение за един адвокат.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение. Заявено е, че сключеният
договор с нотариална заверка на подписите е симулативна
сделка, поради което и на основание чл.26 ЗЗД е нищожен.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищцата е предявила иск за установяване на вземанията си по
исков ред.
На
18.10.2013 г. между страните в производството е сключен брачен договор, като на
06.11.2013 г. е извършена нотариална заверка на подписите и съдържанието му. По
силата на договора страните са уговорили взаимните си права и задължения
относно придобитото от тях имущество. В чл.5 от договора страните са се
съгласили, че К.В.К. се задължава да заплаща на детето си К.К.К.
чрез неговата майка месечна издръжка в размер на 1 000 лв., както и да
заплаща на своята съпруга К. Ж.Ж. – К. месечна издръжка
от 1 000 лв., която е платима до 5-то число на медеца, за който се дължи
издръжката до настъпване на законно основание за нейното изменение или
прекратяване. В алинея втора на същата клауза страните са се съгласили, че
уговорената издръжка се дължи от К.В.К. по време на брака, както и при развод
между страните.
По делото е
представено запорно съобщение изх. № 780/04.02.2013
г. по изп. д. № 20137170400113 срещу К.В.К. за сумата
от 14 604, 51 лв. – главница, 224, 91 лв. – лихви и 1 777, 59 лв. – неолихвяема сума, както и 294 лв. – разноски, ведно с
1 465, 70 лв. – разноски по ЗЧСИ. Общият размер на задължението към
04.02.2013 г. възлиза на 18 366, 71 лв.
От
представените по делото преписи от фишове за периода м.02.2013 г. – м.02.2014
г. от начисленото трудово възнаграждение на ответника е превеждана сума в полза
на съдебен изпълнител. Съгласно фиш за м.03.2014 г. не е извършено плащане в
полза на съдебен изпълнител.
Със
съобщение изх. № 2386/27.03.2014 г. по изп. д. №
20137170400113 ответникът е уведомен, че се вдига запорът, наложен на
05.02.2013 г. по посоченото изпълнително дело.
По изп. д. № 20147190400247 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 719 с
район на действие ОС гр. Варна, е издадено удостоверение за присъединяване по
чл.456 ГПК, съгласно което взискателят К.К.К. чрез неговата майка и законен представител К.Ж.Ж. – К., по посоченото изпълнително дело, образувано въз
основа на изпълнителен лист по ч. гр. д. № 232391/2014 г. по описа на РС-Варна
срещу Д. В.К., за присъединяване по изп. д. №
20137170400113 на ЧСИ Р.Т., рег. № 717, с район на действие ОС гр. Варна.
Задължението по изпълнителното дело на ЧСИ С.Я. е в размер на 3 000 лв.
Съгласно
заповед № ДС-0127/01.03.2013 г. на кмета на Община Варна ответникът заема
длъжността началник Отдел „Контролно – ревизионни дейности и принудително
събиране“ в Дирекция „Местни данъци“, ІV старши ранг.
Със заповед
№ ДС-00319/03.04.2015 г. на кмета на Община Варна, на основание чл.103, ал.1,
т.6 ЗДСл служебното правоотношение на ответника е прекратено, поради изтичане
на срока, за който е назначен държавния служител.
Съгласно
писмо изх. № 141/19.02.2020 г. от председателя на АССГ до ответника, няма как
да се знае дали ищцата на 06.11.2013 г. физически е била в сградата на АССГ и е
полагала труд. За 06.11.2013 г. на ищцата не е разрешаван отпуск, нито е
представен от нея болничен лист, което предполага, че би трябвало да е на
работното си място. На 06.11.2013 г. ищцата, в качеството й на съдия в АССГ не
е имала съдебни заседания и не е постановявала съдебни актове.
Видно от
писмо рег. № РД20003708ВНІ001ВН/26.02.2020 г., издадено от директор на Дирекция
УЧРАУ на Община Варна, Управление на човешките ресурси и административни
услуги“, съгласно разплащателни документи в Община Варна ответникът е
изпълнявал длъжността началник на Отдел „Контролно – ревизионни дейности“, в
Дирекция „Местни данъци“. На 06.11.2013 г. не е ползвал платен, неплатен
отпуск, както и отпуск за временна неработоспособност.
По делото е
постъпило писмо от Г.С.– помощник – нотариус по заместване на Я.Н., извършил
нотариалната заверка на оспорения договор на 06.11.2013 г., в нотариалната
кантора не се съхраняват никакви документи, съпътстващи заверяването на брачния
договор, сключен между страните. Тъй като договорът не касае разпоредителни
действия с недвижими имоти или МПС, не е образувано нотариално дело и не са
прилагани каквито и да е съпътстващи документи, освен съответните екземпляри от
договора. На основание чл.10, ал.5 от Наредба № 32 от 29.01.1997 г. за
служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори, дори такова дело да е
образувано, то би подлежало на унищожаване след изтичане на срок от 5 години,
който срок понастоящем е изтекъл.
Видно от
представената сметка/фактура № 15274 от 06.11.2013 г. заплатената сума за
нотариална заверка на процесния брачен договор
възлиза на 134, 40 лв.
По делото е
представено извлечение от общия регистър на нотариус Я.Н., в който е вписано
съдържанието на процесния брачен договор, включително
и на чл.5 от същия.
От
показанията на разпитания пред СРС свидетел К. Л. В. се установява, че познава К.К. от близо 30 години.
Разбрал от него, че е сключил брачен договор за издръжка на сина му К..
Инициативата за това била на неговата съпруга К., за да избегне плащане на
вноски по чужд кредит. От К. знаел, че съпругата му била инициатор на този
брачен договор. Това се случило във времето, когато ответникът живеел в гр.
Варна, а ищцата живеела заедно с децата в гр. София. Ответникът пътувал почти всеки месец, често
се виждали. От ответника знаел, че договорът е сключен за издръжка на детето
със завишена сума, за да не му удържа банката от заплатата. Ответникът не му е
споделял да се е задължил за плаща издръжка на съпругата му. Това станало след
раздялата им през 2018 г. Ответникът се оказал със запорирани
доходи е заплата Тогава се запознал с договора и разбрал, че има предвидена
издръжка и за ищцата. Ответникът му е споделял, че ищцата му била пратила
договора по електронен път. Подписал го в гр. Варна и е изпратил подписано
копие към нея. В подписания от него договор издръжката е била само за сина му.
Договорът бил подписан пред 2015 г. – 2016 г. Ответникът бил дошъл да работи в
гр. София, когато станало на въпрос за това. Свидетелят не знае дали договорът
е бил изпратен на ответника по електронен път в цялост. Ответникът не бил
подписал договор за издръжка на съпругата му от 1 000 лв. месечно. Разбрал
за това през 2018 г., когато съпругата му го изгонила. Тогава ответникът
споделил със свидетеля, че брачният му договор бил подправен и че му запорирали цялото възнаграждение. Свидетелят познавал
ищцата много добре, бил на сватбата им. Ответникът живял при свидетеля.
Заверката на брачния договор се извършила в гр. Варна, но ответникът не отишъл
там. Само е подписал договора и го изпратил в гр. София, където работел тогава.
Свидетелят не знае как са избрали нотариус в гр. Варна. Ищцата движела нещата.
Ответникът работел в общината и се съгласил. Договорът бил сключен по идея на
ищцата.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките
на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Между страните в производството е сключен брачен договор по смисъла на
чл.37 СК, с нотариална заверка на подписите и съдържанието, по силата на който
страните са уредили имуществените отношения помежду им. В рамките на
предоставената с нормата на чл.38, ал.1, т.6 СК възможност страните са
предвидили заплащане на издръжка на съпругата по време на брака, както и при
развод. Нейният размер възлиза на 1 000 лв. и е платима до 5-то число на
месеца, за който се дължи издръжката до настъпване на законно основание за
нейното изменение или прекратяване.
Жалбоподателят поддържа възражението си, своевременно заявено в първоинстанционното производство - с писмения отговор на
исковата молба, че процесният брачен договор е симулативен, поради което и на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД е нищожен.
Макар, че е
невъзможна симулация на гражданския брак, това не изключва симулативност
на брачния договор за уреждане на имуществените отношения на встъпващите в брак.
Същата може да бъде разкрита съобразно изискванията чл. 17 ЗЗД при спазване на процесуалния
закон - чл. 165, ал.2, изр.1 ГПК. Брачният договор е самостоятелно, отделно
съглашение на встъпващите в брак, за чиято действителност намират приложение
общите правила на ЗЗД, при отчитане зависимостта на брачния договор от
възникването на брачното правоотношение. Неговият акцесорен
характер е свързан с това, че сключването на брака е условие за пораждане
действието на брачния договор по аргумент от чл.40 СК.
В доказателствена тежест на жалбоподателя е да докаже симулативност на оспорения брачен договор, като съобрази
установените в процесуалния закон ограничения при доказване на симулативност на сделка. В нормата на чл.164, ал.1, т.6 ГПК
е въведена забрана за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната
частен документ да става със свидетелски показания. Ето защо възраженията за
симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Налице е отклонение
от този принцип посредством въведено с чл.165, ал.2 изр.1 ГПК изискване
страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на
писмено доказателство. Това съставлява документ, изходящ от другата страна,
който прави вероятно основателен доводът за наличие на привидност. Този документ,
макар да не разкрива сам по себе си симулацията, доколкото не съдържа признание
за нея, от текстът му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не
са желали настъпването на последиците й, като са направили волеизявленията
привидно.
Съгласно
разясненията, дадени с решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г.,
на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, когато ответникът по иск
за разкриване на симулация е издал едностранно писмено изявление, в което
привидността е ясно и категорично призната, то този документ съставлява обратно
писмо. С него симулацията се разкрива пълно и ако документът е истински, той е
достатъчно доказателство за уважаване на иска. За да се третира изявлението
като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни
по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва
доводите за привидност. Начало на писмено доказателство е този документ, в
който привидността не е призната, но са обективирани
други изявления, които създават индиция, че е
възможно сделката да е симулативна. Едностранно съставеният
документ от страната по сделката, на която привидността се противопоставя, е
обратно писмо и пълно доказателство за симулативността
на волеизявленията, щом разкрива по несъмнен начин волята й правните последици
от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят.
По делото
липсва изходящ от ищцата документ, в който привидността на брачния договор да е
призната, респ. в който да са отправени други изявления, които да правят
възможно брачният договор да е симулативен.
Съобщението за вдигане на наложения запор върху трудовото възнаграждение на
жалбоподателя, на което същият се позовава за разкриване на симулацията, не
отговаря на горепосочените изисквания, доколкото не изхожда от ищцата. При
липса на начало на писменото доказателства не е процесуално допустимо
опровергаването на съдържанието на изходящ от страната документ да се извършва
чрез свидетелски показания. Ето защо от проведения разпит на свидетеля К.В. не
могат да се обосноват изводи за симулативност на
договора, доколкото в тази им част свидетелските показания са процесуално недопустими.
Следва да се отбележи, че не е налице и изразено изрично съгласие от ищцата за
допускане на разпит на свидетели за установяване симулативност
на оспорения брачен договор при условията на чл.164, ал.2 вр.
с ал.1, т.6 ГПК.
Жалбоподателят
поддържа и заявеното с писмения отговор на исковата молба възражение, че
договорът е сключен при липса на съгласие.
Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК НА ВКС, липсата на съгласие по
смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е
налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на
съгласие“. Пример за такава е, когато съгласието е изтръгнато с насилие,
направено е без намерение за обвързване - на шега, като учебен пример и др.
подобни. Този тежък порок е непоправим и непреодолим - за да породи действие, договорът
трябва да бъде сключен отново.
Макар в
писмения отговор ответникът да се позовава на нищожност поради липса на
съгласие, същият обвързва това основание за нищожност с привидността на
сделката, което не може да се подведе под цитираната норма на чл.26, ал.2,
изр.2 ЗЗД. Дадената от страната квалификация не е обвързваща за съда, който
разглежда правни я спор.
Независимо
от изложеното и за изчерпателност на изложението, с оглед поддържаните
оплаквания, е нужно да се отбележи, че по делото не са представени никакви
доказателства съгласието на жалбоподателя да е изтръгнато с насилие, или да е
направено без намерение за обвързване. Показанията на свидетеля К.В., че
наскоро жалбоподателят разбрал, че дължи издръжка на ищцата, не кореспондират с
останалите събрани по делото доказателства. Показанията му, че жалбоподателят е
подписал вариант на договора с издръжка за сина му, но не и за неговата
съпруга, са в противоречие със съдържанието на самия договор, обективирано и в представения по делото общ регистър на
нотариус Я.Н.. Отделно от това такива твърдения не са заявени в отговора на
исковата молба, а предметът на делото се определя от твърденията и възраженията
на страните, а не от свидетелските показания.
Предвид
събраните по делото доказателства се налага извода, че жалбоподателят е бил
наясно с предмета на брачния договор, съдържанието на насрещните права и
задължения, както и с правните последици на същия. Ето защо не са налице предпоставките
на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за нищожност на брачния договор, сключен между
страните поради липса на валидно формирано съгласие (воля).
Жалбоподателят
поддържа, че брачният договор е нищожен поради липса на нотариално зарверяване на подписите на страните, извършено от
нотариус, което на основание чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД води до неговата нищожност.
Това
възражение е своевременно въведено в спорния предмет чрез депозирания в срока
по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба. В посочената норма е регламентирано, че нищожни са договорите,
при които липсва предписана от закона форма. На основание чл.39, ал.1 СК
брачният
договор се сключва лично от страните в писмена форма с нотариална заверка на
съдържанието и на подписите. В разглеждания случай това изискване за форма на
брачния договор е спазено, тъй като подписите и съдържанието на брачния договор
са нотариално заверени.
Жалбоподателят
твърди, че и двете страни по брачния договор не са присъствали при заверката на
подписите и съдържанието на договора. Тези твърдения на страната се свързват с нищожност
на нотариалното действие. На основание чл.576 нотариалното действие е нищожно,
когато нотариусът не е имал право да го извърши (чл. 569, чл. 570, ал. 1, чл.
573, ал. 1, чл. 574 и 575), както и когато при неговото извършване са били
нарушени чл. 578, ал. 4 (относно личното явяване на участващите лица) и др.
В подкрепа
на твърдението си по делото са ангажирани доказателства, че на датата на
извършване на нотариалната заверка на подписите и съдържанието на брачния
договор - 06.11.2013 г., страните не са ползвали разрешен платен годишен отпуск
или отпуск поради временна неработоспособност. Това обаче не води до единствено
възможния извод, че страните не са се явили в кантората на нотариус Я.Н. за
извършване на заверката. Жалбоподателят счита, че от представените
доказателства се предполага, че страните не са се явили пред нотариус.
Същевременно съдебният акт не може да почива на предположение, а следва да се
приложат правилата за разпределяне на доказателствената
тежест. При липса на проведено доказване от страната, която носи доказателствена тежест, съдът е длъжен да приеме за
ненастъпила правната последица, чийто юридически факт е останал недоказан. Ето
защо обосновани са изводите на решаващия съд, че доводите за нищожност на
нотариалното действие по заверка на подписите и съдържанието на оспорения
договор са неоснователни.
Предвид
обстоятелството, че задълженията на ответника произтичат от валидно сключен
брачен договор с нотариална заверка на подписите и съдържанието му от
06.11.2013 г., както и е настъпила изискуемостта на претендираните
вземания, в полза на ищцата съществува вземане за 3 000 лв. – издръжка за
периода м.04.2019 г. – м.06.2019 г., поради което предявеният иск се явява
изцяло основателен.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се
потвърди.
По разноските по производството:
Процесуалният
представител на ответницата по жалбата претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ на страната, в качеството
й на юрист, на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. Тъй
като не е представен по делото договор за правна защита и съдействие, в който
страните са постигнали уговорка за оказване на безплатна правна помощ на
ответницата по жалбата на посоченото правно основание, то не са налице и
предпоставките на чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв. за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния представител на ответницата по жалбата.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20028143 от 29.01.2021
г., постановено по гр. д. № 47020/2019
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 164 състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.