О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …..………../…….10.2017 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-РИ СЪСТАВ в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл.с. ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
като разгледа докладваното от мл. съдия Чаракчиев в.ч.гр.д.
№ 2019/17 г. по описа на ВОС, намира следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл. 130 от ГПК.
Образувано е по частна жалба, депозирана от Т.К. Миленков, чрез
процесуалния му представител адв. К.Т., против Определение № 8780/28.08.2017 г.
постановено по гр. д. № 12495/2017 г. по описа на Варненския районен съд, с
което производството по делото е прекратено поради недопустимост на исковата
претенция.
В частната жалба се излагат доводи, които сочат за неправилност на
обжалваният съдебен акт. Поддържа се, че при преценката за допустимост на
исковата молба съдията не е обвързан с преценката по чл. 299 от ГПК на
предходно сезирания с идентична претенция съд. Релевирани са и доводи, че
постановените разпореждания и определения по тази иск са без правно значение,
тъй като страната винаги може да предяви иск стига вече да не е постановявано
решение по него. В тази връзка сочи, че определението на районния съд за
връщане на исковата молба няма сила на пресъдено нещо. Твърди, че съгласно чл.
124 от ГПК всеки има право да предяви иск за да установи съществуването или не
на едно правно отношение. В случая нямало правно значение обстоятелството, че длъжникът
не е подал в срок възражение по 414 от ГПК, респективно подаденото по чл. 423
от ГПК не е било прието, тъй като това не следвало да се приема за мълчалив
отказ от позоваване на изтекла погасителна давност. Определя като правилен
извода на съда, че предявеният иск не е с правно основание чл. 424 от ГПК, тъй
като не се оспорвало вземането на ответника, а само възможността за събирането
му по принудителен ред. В тази връзка молителят обосновава правният си интерес
от водене на иск по чл. 124, ал.1 от ГПК със заведеното срещу него изпълнително
дело. Моли за отмяна на атакуваното определение и продължаване на
производството по исковата молба.
Частната жалба е допустима - подадена
е в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от лице с правен интерес от
обжалването му, като неизгоден за него. Разгледана по същество същата е неоснователна
по следните съображения:
Частният жалбоподател е ищец по гр.д. № 12495/2017 г. по описа на ВРС. В
исковата молба се твърди, че ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение
и изпълнителен лист против ищеца за сумата от 538,99 лв. представляваща сбор от
дължими суми по издадени фактури за доставена и незаплатена електроенергия,
ведно с лихва за забава начислена върху всяка главница, както и за сторените в
заповедното производство разноски в общ размер на от 325,00 лв. Твърди се също,
че въз основа на посочените изпълнителни основания срещу ищеца е образувано
изпълнително производство пред ЧСИ. По съществото на спора поддържа, че в полза на
ответника не съществува описаното по-горе вземане, тъй като същото е погасено
по давност към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
03.05.2017 г. Сочи също, че по две от фактурите ответникът е претендирал суми
за доставена електроенергия въпреки факта, че електрозахранването в имота на ищеца
е прекъснато. При това изложение на обстоятелствата ищецът е предявил
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване
несъществуване на вземането на ответника.
С оглед твърденията наведени в исковата молба, районният съд е извършил
справка в служебната информационна система и е констатирал, че по ч.гр.д. №
10963/2015 г. по описа на ВРС, в полза на ответника по делото действително е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ищеца за посочените по-горе
суми. От справката е установено също, че заповедта е влязла в сила, срокът по
чл. 414 от ГПК е изтекъл, а възражението на ищеца по чл. 423 от ГПК не е било
прието. Районният съд е констатирал и че настоящата претенция се явява съдебно заявена
за трети път, като по предходните две образувани дела били постановени
определения за прекратяване на производствата, които са влезли в сила. При това
положение ВРС е достигнал до правния извод, че образуваното пред него исково
производство за отричане със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане,
за което има влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК е недопустимо. Поради това
с обжалваното Определение № 8114/ 09.08.2017 г. съдът е върнал исковата молба и
е прекратил делото.
Обжалваното определение е правилно. Предявеният от жалбоподателя - ищец
пред ВРС, отрицателен установителен иск с предмет вземания, за които срещу него
е издадена заповед за незабавно изпълнение е недопустим поради липса на правен
интерес.
За да се приеме, че е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен
иск е необходимо постановеното по така предявения иск съдебно решение да
разреши окончателно със сила на пресъдено нещо възникналия между страните
правен спор и по този начин да преустанови както правния спор, така и
нежеланото поведение на страната, която неоснователно оспорва правата на
другата страна. Или както е прието в Решение № 398/22.10.2010 г. по гр. д. № 598/2010 г. на II г. о. на ВКС, постановено по реда на чл.
290 от ГПК, правният интерес при установителните искове се обуславя от наличието
на правен спор с предмет конкретно субективно материално право между страните
по делото. В случая, от изложените обстоятелства в исковата молба, както и от
приложената към кориците на делото служебна справка се установява, че по
ч.гр.д. № 10963/2015 г. по описа на ВРС, срещу ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за същото вземане, което той цели да отрече със
силата на пресъдено нещо посредством иска по чл. 124, ал.1 от ГПК. Заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 04.11.2015 г., тъй като длъжникът не е подал
възражение срещу нея по реда на чл. 414 от ГПК, респективно не е провеждано
исково производство по реда на чл. 422 от ГПК, а възражението по реда на чл. 423
от ГПК не е било уважено в производството по гр. д. 1264/2016 г. по описа на
ВОС. При това положение настоящият състав намира, че изпълнителното основание на
материалното право, което ищецът се домогва да отрече по исков ред, се е
стабилизирало като безспорно, което обстоятелство изключва наличието на спор
между страните, съответно и интереса на длъжника от отричането на дълга по
съдебен ред.
Заповедното производство предвижда сравнително облекчена форма на защита на
длъжника по чл. 414 от ГПК изразяваща се в подаване на възражение срещу
издадената заповед за изпълнение. Подаването на такова възражение прехвърля върху
кредитора задължението да проведе исков процес за установяване на вземането си.
В рамките на този процес длъжникът разполага с неограничени възможности да
възразява срещу съществуването на вземането, да прави правопогасяващи или правоизключващи
възражения, включително и да възразява за настъпила погасителна давност като
основание за преклудиране възможността за принудителното удоволетворяване на
кредитора. Ако възражение не бъде подадено в предвидения от закона срок,
подаденото бъде оттеглено или съдебното решение, с което установителният иск е
уважен, влезе в сила, заповедта за изпълнение също влиза в сила и въз основа на
нея се издава изпълнителен лист според изричната разпоредба на чл. 416 от ГПК. Следователно
неподаването на възражение по чл. 414 от ГПК, оттеглянето му или влизането в
сила на съдебното решение по иска по чл. 422 от ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК. /Определение № 956/22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о. на ВКС /.
Посочените
в чл. 414, 423 и 424 от ГПК способи осигуряват на
длъжника пълноценна защита на интересите му, ако те са накърнени в рамките на
заповедното производство.
Тяхното пропускане действително води до неблагоприятни за длъжника последици, но не му
дава основание да търси защита чрез друг иск извън предвидените, което
произтича от целите и предназначението
на заповедното производство. Ако се приеме обратното становище, застъпено
от частния жалбоподател, а именно, че искът по чл.
124, ал. 1 от ГПК е допустим в настоящата
хипотеза, то
сроковете по чл. 414, ал. 2; чл. 423, ал. 1 и чл. 424 от ГПК
биха били инструктивни, а не преклузивни, което би обезсмислило изцяло и създадената
специална облекчена процедура за защита на длъжника.
Така
всяка страна, която ги е пропуснала, би могла да
ги заобиколи, чрез предявяване на установителен иск, което
е недопустимо и в разрез с волята на законодателя. Поради това задължителната практика на ВКС сочи, че
определеният в ГПК специален ред за защита на длъжника, срещу който има
издадена влязла в сила заповед за изпълнение, изключва исковата защита по
чл.124 ал.1 от ГПК и предявеният на това основание иск се явява недопустим /Решение №
165/31.10.2013 г. по т. д. № 1202/2011 г., I т.
о. на ВКС/. Такава е и настоящата хипотеза. Ищецът
в исковата си молба изрично е посочил, че
претендира установяването на недължимостта на процесните суми поради изтичането на погасителна давност и начисляване на суми за ел. енергия,
която не е потребил – все обстоятелства, които са му били известни, като
длъжник в заповедното производство, съответно не е съществувала пречка да бъдат
посочени в срока за възражение по чл. 414 от ГПК. Същевременно не са релевирани
никакви твърдения за наличието на нововъзникнали, новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които да не са
могли да бъдат известни на ищеца
до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се
снабди в същия срок. С оглед на това за ищеца – частен жалбоподател не е налице правен интерес от установяване
на недължимостта на задължението му по процесната
заповед за изпълнение и общата искова защита по чл.124, ал.1 от ГПК се явява
процесуално недопустима.
Позоваването на текста на чл. 124, ал. 1 от ГПК, който прогласява, че всеки може да предяви иск,
за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или да установи съществуването или несъществуването
на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, не
променя изложеното до тук. Гражданите имат гарантирано от закона право да
търсят чрез съд защита на своите права и интереси, но при спазване на
въведените преклузивни срокове и доколкото не са погасени по давност /при
направени възражения/. Сроковете пък целят постигане на процесуална дисциплина,
бързо разрешаване на материалните спорове, стабилизиране на обществените
отношения и гарантиране на правната сигурност.
С оглед изложените по-горе съображения производството по делото е следвало
да бъде прекратено като недопустимо, а исковата молба да бъде върната на
основание чл.130 от ГПК, доколкото съдът следи служебно за наличието на правен
интерес, който се явява абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на
правото на иск.
Като е обосновал аналогичен краен извод по мотиви, сходни с изложените, и
на това основание е прекратил производството по делото, районният съд е
постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 8780/28.08.2017 г. постановено по гр. д. № 12495/2017 г. по
описа на Варненския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.