Р Е Ш Е Н И Е
град София, 05.06.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7559 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение от 10.09.2017г., постановено по гр.д.№42339/2013г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу В.С.Т.
за разликата над 1687.76 лв. до пълния предявен размер от 2231.92 лв., стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м.12.2009г. до 10.06.2010г.,
включително; както и за разликата над
302.79 лв. до пълния предявен размер от 448.79 лв., обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 31.01.2010г. до
10.06.2010г., включително, като погасени по давност, както и в частта на
неприсъдените в цялост разноски. Инвокирани са доводи
относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като
постановено в нарушение на материалния закон. Предвид на изложеното моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните
части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове
в размерите, посочени в исковата молба. Претендира сторени разноски и
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - В.С.Т. не депозира писмен отговор, в
съдебно заседание взема становище относно неоснователността на подадената въззивна
жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно.
Трето лице-помагач - „Т.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу В.С.Т. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Постановеното
първоинстанционно съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422
от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №9677/2013г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 117-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление
за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и е постановена на заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.С.Т. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - В.С.Т. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност
на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, както и е
допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/.
Настоящият състав следва да
обсъди доводите на жалбоподателя досежно незаконосъобразността на съдебното
решение в обжалваните части.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която
са отхвърлени предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че за част
от вземанията, предмет на установителните искове, е основателно направеното от
ответницата възражение за погасяване по давност. Въззивният състав споделя
изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно размера, до който е прието,
че не са дължими вземанията, поради погасяването им по давност и отхвърля в
тези части предявените искове, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата следва да се
добави и следното:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответницата се явява ползвател на доставяната
в имота топлинна енергия през процесния период, както и не се оспорва обем и
качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Единственият наведен конкретен довод във въззивната
жалба досежно порочността на съдебното решение в обжалваната част касае неправилно
приложение на института на погасителната давност, който въззивният съд счита за
неоснователен. Правилно първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните
норми, регулиращи института на погасителната давност и при отчитане на трайно
установената съдебна практика е приел, че вземането на „Т.С.” ЕАД спрямо ответницата представлява задължение за
периодично плащане по смисъла на чл. 111 от Закона за задълженията и
договорите, по отношение на което се прилага тригодишен давностен срок. В случая
правилно СРС е установил недължимия размер за потребеното количество
топлинна енергия досежно процесния имот като се е съобразил с приетото по
делото заключение на съдебно-техническа експертиза и след като е приложил
института на изтеклата тригодишна погасителна давност за част от вземанията. Следователно
правилно предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над
1687.76 лв. до пълния предявен размер от 2231.92 лв., стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м.12.2009г. до 10.06.2010г.,
включително. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен
извод е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Правилно и законосъобразно е обжалваното решение и в частта в
която е отхвърлен предявения иск за мораторна лихва и като такова следва да
бъде потвърдено. Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за
незаконосъобразност на постановения съдебен акт, в частта, в която е отхвърлен
предявения иск с правно
основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка съдът препраща към изложените от първостепенния съд мотиви, които са
законосъобразни, постановени при правилно приложение на материалния закон.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на неприсъдени разноски,
но конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не
са изложени. Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. Право
на разноски има въззиваемата страна, но доколкото същата не е заявила
своевременно претенция в тази насока, както и липсва доказателства за реално
сторени такива, съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.09.2017г.,
постановено по гр.д.№42339/2013г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 123-ти състав, в
обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./