РЕШЕНИЕ
№ 38
гр. Стара Загора , 14.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на деветнадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Т. Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно гражданско дело
№ 20215500501264 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 от Граждански процесуален кодекс ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на Д.Н.И. от *** против решение № 260214/10.03.2021 г.,
постановено по гр.д. № 3775/2020 г. по описа на Старозагорски районен съд.
Решението се обжалва като неправилно поради постановяването му при нарушение на
материалния закон; при допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост.
Досежно необосноваността на обжалваното решение се излагат оплаквания, че
възприемайки частично правилно фактическата обстановка, свързана с обстоятелствата
около налагането на дисциплинарното наказание „уволнение“ на въззивницата,
първоинстанционният съд е дал грешна правна оценка на установената фактология, т.к.
неявяването на Д.Н.И. на работа в два или повече последователни дни е било по уважителна
за това причина.
Досежно нарушението на материалния закон се излагат оплаквания за незаконност на
уволнението на Д.И., поради липса на виновно поведение от нейна страна, изразяващо се в
отсъствие на вина за неявяването й на работа, както и за несъразмерност на наложеното й
дисциплинарно наказание „уволнение“ спрямо извършеното безвиновно нарушение на
трудовата дисциплина.
Досежно постановяване на решението при допуснато съществено процесуално нарушение
се излага оплакването, че първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетеля
Я.Г.Я. в нарушение на разпоредбата на чл.172 от ГПК.
Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което да
1
бъде признато за незаконно и да бъде отменено дисциплинарното уволнение на
въззивницата Д.И., като й бъдат присъдени сторените пред двете съдебни инстанции
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна „Х.г.“ ЕООД, чрез пълномощника му адв.Й.М., в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба.
Сочи се, че обжалваното първоинстанционно решение е обосновано, т.к. са обсъдени
всички относими доказателства, изводите на съда са верни и съответстват на
доказателствата, а материалния закон е приложен правилно.
Излагат се съображения, че безпричинното неявяване на Д.И. на работа в продължителен
период от време, значително надхвърлящ два последователни работни дни, е тежко
нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 и чл.187, т.1 от КТ, което е
послужило като основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание
„уволнение“, съгласно чл.190, ал.1, т.2 от КТ.
Оспорва се твърдението за липса на виновно поведение от страна на ищцата при
неявяването й на работа след 16.03.2020 г., тъй като то не се подкрепя от събраните по
делото доказателства. Излагат се доводи за съответствие на наложеното от работодателя
наказание с тежестта на нарушението.
Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждането на разноските
пред въззивната инстанция.
В откритото съдебно заседание въззивницата не се явява лично и не се представлява от
процесуален представител.
Въззиваемото дружество се представлява от пълномощник-адвокат, чрез когото оспорва
въззивната жалба и пледира за потвърждаване на първоинстанционното решение, както и за
присъждането на разноските пред въззивната инстанция.
След обсъждане твърденията и възраженията на страните, въз основа на събраните
доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Д.Н.И. срещу „Х.г.“ ЕООД, с
която е бил предявен иск по чл.344, ал.1 т.1 от КТ за признаване на дисциплинарното
уволнение на ищцата за незаконно и неговата отмяна.
Ищцата е изложила твърдения, че считано от 24.02.2020 г. е била в трудово
правоотношение с ответното дружество, по силата на което е изпълнявала длъжността
„салонен управител“ в кафене „К.“, находящо се в ***, а като действителен собственик на
заведението и свой работодател познавала Я.Я.. С обявяване на извънредното положение в
страната, считано от 13.03.2020 г. били преустановени посещенията в ресторанти, заведения
за бързо обслужване, кафе – сладкарници и др., поради което кафене „К.“ преустановило
дейността си. В периода от 14.03.2020 г. до 20.03.2020 г. ищцата и останалите членове на
персонала на заведението изпълнявали дейности по почистването му, подреждането на
стоката и подготовка за бъдещо отваряне, а Д.И. изпълнявала и персонални задачи,
възлагани и от Я.. В края на м.март 2020 г. Я. прекратил трудовите правоотношения с
другите работници в кафенето като им връчил предварително подготвени заповеди за
прекратяване на трудовите правоотношения, а в началото на м.април повикал ищцата и
устно я уведомил, че трудовият й договор е прекратен, без да й връчи никакви книжа. След
извършена от Д.И. справка за трудовия й статус в регистъра на НАП, установила, че
работодателят е подал уведомление за прекратяване на трудовия й договор, считано от
31.03.2020 г., поради което започнала да си търси работа на друго място. В края на м.юни
2020 г. ищцата получила писмо от „Х.г.“ ЕООД, съдържащо искане за даване на обяснения
2
по реда на чл.193 от КТ за неявяването й на работа за времето от 16.03.2020 г. до датата на
поискване на обясненията. Впоследствие с връчена й заповед № 16/28.07.2020 г.
работодателят наложил на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратил
трудовото й правоотношение.
Ищцата счита, че дисциплинарното й уволнение е незаконно, т.к. не е налице нейно
безпричинно неявяване на работа, предвид издадената заповед от министъра на
здравеопазването и устното й уведомяване от Я.Я. за прекратяване на трудовия й договор,
потвърдено от извършената справка в регистъра на НАП за наличието на регистрирано
прекратяване на трудовото й правоотношение с „Х.г.“ ЕООД.
Оспорва заповедта за налагане на дисциплинарното й наказание като немотивирана;
възразява за неспазена процедура при реализиране на дисциплинарната й отговорност и за
несъразмерност на наложеното й наказание с тежестта на извършеното нарушение.
Оспорва дисциплинарното си уволнение като незаконно, предвид че към момента на
упражняване на правото на дисциплинарно наказване от страна на работодателя й,
трудовото й правоотношение вече е било прекратено на друго основание, посочено в
заявлението, подадено до НАП.
С подадения отговор на исковата молба ответното дружество е оспорило иска като
неоснователен, като е оспорило твърденията на ищцата, че е полагала труд след 15.03.2020
г. в кафенето, както и че в началото на м.април 2020 г. е била уведомена устно, че й е
прекратен трудовия договор. Изложени са възражения, че работодателят е реализирал
законосъобразно правото си да ангажира дисциплинарната отговорност на ищцата, т.к. след
16.03.2020 г. тя без наличието на основателна причина не се е явявала на работа, а нейното
трудово правоотношение не е било прекратено от работодателя, въпреки прекратяването на
правоотношенията с останалите работещи в заведението, предвид естеството на трудовите й
задължения. В тази връзка се сочи, че със заповед № 1/16.03.2020 г. на Д.И. е била
възложена друга работа – като търговски представител на дружеството при продажба на
дезинфектанти и други хигиенни материали, но тя отказала да подпише заповедта. Тъй като
за периода от 16.03.2020 г. до 31.07.2020 г. ищцата не се явявала на работа без наличието на
основателни причини за това, работодателят законосъобразно й бил наложил
дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратил трудовото си правоотношение с нея.
Сочи, че е била спазена процедурата за реализиране на дисциплинарната отговорност на
работничката, т.к. са й били поискани обяснения, които са били взети предвид от
работодателя при налагане на наказанието. От своя страна вида на наложеното наказание е
бил съобразен с тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина, което било
тежко по смисъла на КТ, а освен това била спазена и разпоредбата на чл.189 от КТ;
заповедта за налагане на дисциплинарното наказание била мотивирана съобразно
изискванията на закона.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска като неоснователен,
т.к. е приел, че е налице безпричинно неявяване от страна на ищцата на работа за повече от
два последователни работни дни, предвид липсата на надлежно прекратяване на трудовото
правоотношение, предхождащо дисциплинарното уволнение на Д.И..
От събраните от Старозагорския районен съд писмени и гласни доказателства се
установява, че считано от 24.02.2020 г. въззивницата е била в трудово правоотношение с
„Х.г.“ ЕООД, по силата на което е изпълнявала длъжността на салонен управител в кафене
„К.“, находящо се в ***. Съгласно вписванията в Търговския регистър едноличен
собственик на капитала и негов управител към него момент е била Р.В.Г., която е била
подпомагана неформално при упражняване на търговската си дейност от своя син Я.Г.Я.,
който често изразявал нейната воля пред работниците на дружеството в кафене „К.“, поради
което те го възприемали за свой работодател (св.Б. И., св.Т.П., св.Я.Я.). След обявяването на
13.03.2020 г. на извънредното положение в страната във връзка с кризата от
3
разпространението на Корона-вирусна инфекция, считано от 14.03.2020 г. заведението
преустановило работа с клиенти, като на проведена среща с работещите там Я. заявил, че им
прекратява трудовите правоотношения. Счетоводителката на дружеството-св.Т. П.,
изготвила заповеди за прекратяване на трудовите правоотношения на работниците, които
били подписани от Р.В.Г., като заповедта за прекратяване на трудовия договор на Д.Н.И.
била от м. април 2020 г. и била предадена от св.П. на св.Я. за връчването й за подпис на
ищцата. Впоследствие подписана от въззивницата заповед не била върната на св.П., и тя
разбрала, че трудовото правоотношение на Д.Н.И. не е следвало да бъде прекратявано, т.к. е
била подготвяна за търговски представител, поради което подала коригиращо заявление до
НАП във връзка с вече подаденото заявление за прекратяване на трудовото
правоотношение. По нареждане на Р.В.Г. св.П. изготвила заповед за преназначаването на
Д.Н.И. като търговски представител, като такава длъжност имало в другата фирма на Р.В.Г.
- „М.Г.“ ЕООД. Въззивницата не подписала представената й заповед за преназначаване, а
това било оформено в нейно отсъствие като връчване при отказ, удостоверен от двама
свидетели, единия от които св.И.. Впоследствие св.П. изпратила по нареждане на
управителката на дружеството искане до въззивницата за обяснения защо не се явява на
работа, а в края на м.юли 2020 г. трудовия договор на Д.И. бил прекратен. Във връзка с
изпратеното до НАП уведомление за прекратяване на трудовия договор на Д.И. св.П.
изпратила както първоначалното уведомление, така и всички последващи коригиращи
уведомления.
Видно от представените справки от ТД на НАП - Пловдив, на 07.04.2020 г. от „Х.г.“
ЕООД са били подадени редовни данни за прекратяване на сключения на 24.02.2020 г. с
Д.Н.И. трудов договор, с дата на прекратяване 01.04.2020 г. На 09.06.2020 г. са били
подадени коригиращи данни за прекратяването на трудовия договор относно датата на
прекратяване, като за такава е била посочена 31.03.2020 г.; на същата дата са били подадени
заличаващи данни за прекратяването на трудовия договор, с дата на прекратяване 31.03.2020
г.; отново на 09.06.2020 г. са били подадени заличаващи данни за прекратяване на трудовия
договор, с дата на прекратяване 01.04.2020 г. На 23.10.2020 г. „Х.г.“ ЕООД е подало
заличаващи данни за прекратяване на трудовия договор на сключения на 24.02.2020 г. с
Д.Н.И. трудов договор, с дата на прекратяване 31.03.2020 г., а на 04.11.2020 г. е подало
редовни данни за прекратяване на трудовия договор на 31.07.2020 г.
От справката за актуално състояние на действащи трудови договори за Д.Н.И. се
установява, че на 17.05.2020 г. тя е сключила трудов договор със „С.“ ЕООД – ***, със срок
на трудовото правоотношение до 29.05.2020 г., а на 08.06.2020 г. е сключила трудов договор
с „М.Е.“ ЕООД –***, със срок на трудовото правоотношение до 18.09.2020 г. Към 15.06.2020
г. справката за актуално състояние на действащи трудови договори за Д.Н.И. е отразявала
прекратено трудово правоотношение с „Х.г.“ ЕООД, с дата на прекратяване на 31.03.2020 г.
Видно от представената заповед № 1/16.03.2020 г., на 16.03.2020 г. управителят на
въззиваемото дружество е издал заповед № 1, с която на основание чл.120 от КТ, считано от
16.03.2020 г. и във връзка с престой на кафене „К.“, е възложил на Д.И., за времето на
престой поради извънредното положение да изпълнява задължението на търговски
представител. В заповедта е отбелязано, че е била връчена на 16.03.2020 г. при отказ,
удостоверен с подписите на двама свидетели.
На 08.06.2020 г. работодателят е изпратил до Д.Н.И. искане за представяне или даване в
тридневен срок на обяснения защо считано от 16.03.2020 г. до датата на искането не се явява
на работа и не изпълнява служебните си задължения.
На 12.06.2020 г. Д.Н.И. е представила на работодателя си писмени обяснения, с които го е
уведомила, че на 16.03.2020 г. е била на работа в кафене „К.“, т.к. след обявяване на
извънредното положение и затваряне на заведенията на 13.03.2020 г., тя и няколко нейни
колеги са почиствали заведението за времето от 16.03.2020 г. до 20.03.2020 г. Впоследствие
4
изпълнявала поставяни й от Я.Я. задачи, а на 07.04.2020 г. той я информирал, че трудовия й
договор е прекратен.
Със заповед № 16/28.07.2020 г. работодателят е наложил на Д.Н.И. дисциплинарно
наказание „уволнение“ и е прекратил трудовия й договор, т.к. е приел че за времето от
16.03.2020 г. до 28.07.2020 г. тя безпричинно не се явява на работа, което представлява
тежко нарушение на трудовата дисциплина. Няма спор между страните, че заповедта е била
връчена на Д.Н.И..
От представената от Дирекция „Инспекция по труда“ –гр .Стара Загора преписка за
проверка се установява, че на 01.06.2020 г. и на 11.06.2020 г. са били извършени проверки за
спазване на КТ и ЗЗБУТ на „Х.г.“ ЕООД в обект кафене „К.“, като едно от констатираните
нарушения е касаело неплатено окончателно трудово възнаграждение за м.март 2020 г. на
Д.Н.И. в нарушение на вътрешните правила за работна заплата в дружеството.
Възнаграждението е било изплатено с пощенски запис на 10.06.2020 г.
От присъствения лист за м.май 2020 г., изготвен от св.П. съобразно нейните показания, се
установява, че Д.Н.И. е водена като самоотлъчила се, а като „салонен управител“ е посочена
И.К. И., постъпила на работа на 26.05.2020 г. и работила в дните 26-29 май.
Със заповед № 3/16.03.2020 г. (л.113) работодателят е разрешил ползването от страна на
Д.Н.И. на 12 дни неплатен отпуск за периода от 16.03.2020 г. до 31.03.2020 г.
От заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в
разчетно – разплащателните ведомости на „Х.г.“ ЕООД Д.Н.И. фигурира за периода от
01.03.2020 г. до 30.07.2020 г., като за периода от 16.03.2020 г. до 30.07.2020 г. е била в
„самооотлъчка“ и няма начислено и изплатено трудово възнаграждение. За периода от
01.03.2020 г. до 30.07.2020 г. работодателят е начислявал и внасял задължителните
осигуровки и данък върху дохода на наетите лица.
От заключението на изслушаната съдебно-почеркова експертиза се установява, че
подписа в представената по делото длъжностна характеристика на длъжността „салонен
управител“ е изпълнен саморъчно от Д.Н.И., изображението на подписа във ведомостта за
м.ІІ.2020 г., приложен към преписката на Дирекция „Инспекция по труда“ –*** е негоден за
изследване, а изображението на подписа на Д.Н.И. в допълнително представената от името
на работодателя (от Я.Я.) ведомост за м.ІІ.2020 г. е получен след копиране на „РКО №
00002/06.02.2020 г., допълнително обработване и пренасяне върху ведомостта. Двете копия
на ведомостта се различавали, а оригинал не бил предоставен на вещото лице (виж
изслушването на вещото лице в о.с.з. на 03.02.2021 г.).
Въз основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Въззивната жалба е редовна и е допустима, т.к. е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в предвидения в закона срок
за обжалване.
В рамките на правомощията си въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество е неправилно, по
следните съображения:
Предявеният иск е с правно основание по чл.344, ал.1 т.1 от Кодекса на труда и с него се
оспорва законността на извършено от работодателя едностранно прекратяване на трудовия
договор на работника без предизвестие чрез налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“.
В случая дисциплинарното наказание „уволнение“ на въззивницата е наложено за
неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, а именно безпричинно
5
неявяване на работа за периода от 16.03.2020 г. до 28.07.2020 г.
Работодателя е спазил процедурата за реализиране на дисциплинарната отговорност на
работника, като преди налагането на дисциплинарното наказание на Д.И. е поискал
обяснения и й е наложил наказанието с мотивирана заповед, която има всички изискуеми по
чл.195 от КТ реквизити.
Работодателят обаче не е изпълнил задължението си по чл.189 от КТ при определяне на
наказанието да извърши преценка на тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е
било извършено, както и поведението на работника и служителя (в този смисъл реш.№
236/19.09.2012 г. по гр.д.№ 34/2012 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС).
Конкретно работодателят не е взел предвид, че неявяването на Д.Н.И. във фиксирания в
заповедта за прекратяване на трудовия й договор период не е безпричинно, а са налице
уважителни причини.
Такива са налице, т.к. със заповед на министъра на здравеопазването от 13.03.2020 г. в
Република България бе обявено извънредно положение, вследствие на което бяха забранени
посещенията във всякакъв вид заведения, в това число и кафенета, като тази забрана
продължи считано до 13.05.2020 г. Освен това съгласно заповед № 3/16.03.2020 г. на
работодателя Д.Н.И. е била в разрешен й за периода от 16.03.2020 г. до 31.03.2020 г.
неплатен отпуск. За времето след 13.05.2020 г. до момента на налагането на
дисциплинарното й наказание неявяването на Д.Н.И. на работа отново не е безпричинно, т.к.
в началото на м.април 2020 г. работодателят е издал заповед за прекратяване на трудовото й
правоотношение, която макар и да не й е връчил, е довел до знанието й чрез устно
волеизявление на св.Я.Я. – син на управителката на дружеството, както и чрез вписване на
заявление в регистъра на НАП за съществуващите трудови договори, че трудовото
правоотношение е прекратено, считано от 31.03.2020 г.
Въззивният съд не споделя възраженията и оспорванията на „Х.г.“ ЕООД, че в началото
на м.април 2020 г. Д.Н.И. не е била уведомена устно за прекратяване на трудовия й договор
от св.Я.; че вписването в регистъра по чл.62, ал.5 от КТ касае само изпълнението на
административни задължения на работодателя, както и че е налице нарушение на трудовата
дисциплина от нейна страна, т.к. правоотношението й не е било прекратено по предвидения
в закона начин.
В тази връзка следва да се имат предвид събраните по делото както гласни, така и
писмени доказателства, които безспорно установяват, че макар Р.В.Г. да е била вписана в
Търговския регистър като едноличен собственик и управител на „Х.г.“ ЕООД, то
неформално синът й Я.Г.Я. също е участвал в упражняването на търговската дейност на
дружеството, като е изразявал воля от името на своята майка и е ръководел дейността на
кафене „К.“. От показанията на св.Б. И. се установява, че в края на м.март 2020 г. Я.Г.Я. е
уведомил всички работещи в кафенето, в т.ч. и Д.И., че ще им бъдат прекратени трудовите
договори, а от показанията на св.Т. П. се установява, че е изготвила заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение на въззивницата, предала я е за подпис на Р.В.Г., а след
подписването й от Г., я е предала на Я.Г.Я. за връчването й на Д.Н.И., като на 07.04.2020 г. е
подала и уведомление по чл.62, ал.5 от КТ до ТД на НАП-*** за прекратяване на трудовото
правоотношение, считано от 31.03.2020 г.
Действително уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ не е елемент от фактическия състав за
надлежното упражняване на правата съответно на сключване или прекратяване на трудовите
договори, но следва да се приеме, че същото има оповестително действие досежно
вписаните в публичния регистър обстоятелства не само по отношение на държавата, но и
спрямо всички лица, в това число и страните по самото трудово правоотношение.
Независимо, че нормата на чл.335, ал.1 от КТ изисква трудовия договор да се прекратява
писмено, то при едностранното му прекратяване от страна на работодателя без предизвестие
6
изцяло във волята на последния е спазването на тази разпоредба и връчването на работника
на писмено обективирано волеизявление за прекратяване. В условията на обявено в страната
извънредно положение, ограничаващо в значителна степен дори свободата на свободно
придвижване и с оглед особеностите на конкретния казус, изискването за писмена форма на
волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор не следва да се
абсолютизира при извършване на преценката по чл.189 от КТ, т.к. от установените по
делото факти може да се направи извод, че работодателят несъмнено е изразил намерението
си да прекрати трудовото правоотношение на Д.Н.И., но неизяснено пред съда остана
поради обстоятелството по каква причина изготвената и подписана от Р.В.Г. заповед за
прекратяване на трудовия договор на въззивницата, не й е била връчена от Я.Г.Я..
Като неоснователно в тази връзка съдът намира твърдението на дружеството-
работодател, че Д.Н.И. е следвало да бъде преназначена като търговски представител за
периода на извънредното положение. На първо място неоснователността на това твърдение
произтича от обстоятелството, че съгласно показанията на св.Я. длъжността на търговски
представител Д.Н.И. е следвало да изпълнява в друго дружество, чийто вписан в Търговския
регистър едноличен собственик на капитала и управител е Р.В.Г. – „М.Г.“ ЕООД. При това
положение изобщо не може да става въпрос за изменение на мястото и характера на работа
от работодателя по смисъла на чл.120 от КТ, т.к. Д.Н.И. е следвало да сключи нов трудов
договор с различен работодател в лицето на „М.Г.“ ЕООД. В тази връзка съдът не кредитира
и показанията на св.П. в частта им, отнасяща се до изготвяне по грешка на заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение на въззивницата, в края на м.март.2020 г., след
което е узнала, че става въпрос за преназначаване. Свидетелката е експерт-счетоводител,
който обслужва счетоводно и двете дружества, чийто едноличен собственик на капитала и
управител е Р.В.Г., и в показанията си сочи, че в края на м.март.2020 г. първо е изготвила
заповед за прекратяване на трудовия договор на въззивницата, а в последствие по нареждане
на Р. Г. е изготвила и заповед за преназначаването й като търговски представител, която
Д.И. не е подписала. Тук е мястото да се отбележи, че въззивният съд не кредитира като
годно доказателство представената по делото заповед № 1/16.03.2020 г. на „Х.г.“ ЕООД, т.к.
приема същата за антидатирана. Това е така, т.к. в документа е посочена дата на съставяне
16.03.2020 г., като същата дата е посочена и като дата на връчване при отказ, приподписан
от двама свидетели. Тази дата – 16.03.2020 г. обаче бива опровергана както от показанията
на св.П., според която тя е изготвила тази заповед в един по-късен момент, така и от заповед
№ 3/16.03.2020 г. на „Х.г.“ ЕООД, с която на Д.И. е разрешено ползването на неплатен
отпуск за периода от 16.03.2020 г. до 31.03.2020 г., с посочена длъжност „салонен
управител“. С оглед на това съдът приема, че заповед № 1/16.03.2020 г. е била изготвена
след заповед № 3/16.03.2020 г. на „Х.г.“ ЕООД, т.к. липсва както правна, така и житейска
логика в последващ промяната на мястото и характера на работа на Д.И. и преназначаването
й за „търговски представител“ работодателят да впише старата й длъжност „салонен
управител“ и считано от същия ден да й разреши ползването на отпуск до край на месеца.
Въззивният съд приема, че при неявяването си на работа Д.И. е действала добросъвестно,
т.к. е била убедена, че трудовото й правоотношение с „Х.г.“ ЕООД е било прекратено,
считано от 31.03.2020 г. В тази връзка следва да се отбележи, че едва на 04.11.2020 г.
работодателят е подал данни за прекратяване на трудовия й договор, считано от 31.07.2020
г., като при предходните подадени коригиращи и заличаващи данни на 09.06.2020 г. и на
23.10.2020 г., работодателят единствено е променял датата на прекратяване на трудовия
договор от 31.03.2020 г. на 01.04.2020 г. и обратно. Индиция за добросъвестността й са и
обстоятелствата, че след отпадане на извънредното положение, на 17.05.2020 г.
въззивницата е сключила трудов договор с друг работодател, а считано от 08.06.2020 г. – и с
последващ работодател. От друга страна индиция, че работодателят е изразил воля за
прекратяване на трудовото й правоотношение е обстоятелството, че след отпадане на
извънредното положение, считано от 26.05.2020 г. на длъжността „салонен управител“ в
кафене „К.“ е назначил друг работник – И.К. И..
7
С оглед на изложените съображения въззивният съд намира, че преди да наложи
дисциплинарното наказание „уволнение“ на Д.И. работодателят не е извършил преценка по
чл.189, ал.1 от КТ, като не е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при
които е било извършено то, както и поведението на работника, т.к. е приел, че неявяването й
на работа за периода от 16.03.2020 г. до датата на налагане на наказанието се дължи на
нейно виновно поведение.
Предвид това оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционото решение е
било постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано се преценяват от
въззивния съд за основателни, което налага неговата отмяна и постановяването на ново
решение, с което предявения иск бъде уважен.
Относно разноските и държавните такси:
С оглед на изхода от делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на Д.Н.И. следва да
се присъдят сторените от нея пред двете съдебни инстанции разноски за платени адвокатски
възнаграждения в общ размер от 1 600 лв., съобразно представените договори за правна
защита и съдействие.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК в тежест на „Х.г.“ ЕООД следва да се възложи
заплащането на дължимите държавни такси пред двете съдебни инстанции и сторените от
бюджетите на съдилищата разноски. На основание чл. 71, ал.1 изр.ІІ – ро от ГПК и чл.3 от
Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК въззивният съд определя
държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 50 лв., съответно
дължимата по чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК
за въззивното производство държавна такса е в размер на 25 лв., а сторените от бюджета на
Старозагорския районен съд разноски са в общ размер на 690 лв., или „Х.г.“ ЕООД следва
да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт за държавни такси и
разноски общо сума в размер на 765 лв., от които 25 лв. по сметката на Старозагорски
окръжен съд и 745 лв. по сметката на Старозагорски районен съд.
Водим от изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл. ІІ-ро Старозагорски
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260214/10.03.2021 г., постановено по гр.д. № 3775/2020 г. по описа
на Старозагорски районен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО прекратяването на трудовото правоотношение на Д.Н.И.,
ЕГН – **********, с адрес: ***, *** с „Х.г.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от законния си представител : Р.В.Г.-управител, извършено
едностранно от работодателя без предизвестие на основание чл.330, ал.2 т.6 от КТ с
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и го ОТМЕНЯ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Х.г.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от законния си представител : Р.В.Г.-управител,
да заплати на Д.Н.И., ЕГН – **********, с адрес: ***, *** сумата от 1 600 лв. / хиляда и
шестстотин лева/ - съдебно-деловодни разноски за платени адвокатски възнаграждения пред
първата и въззивната съдебни инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „Х.г.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от законния си представител:Р.В.Г.-управител, да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт да държавни такси и разноски сумата от
сумата от 765 лв. /седемстотин шестдесет и пет лв./, от които 25 лв. /двадесет и пет лв./ по
8
сметката на Старозагорски окръжен съд и 745 лв. /седемстотин четиридесет и пет лв./ по
сметката на Старозагорски районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9